Лей Грийнууд
Бък (18)

Шестнадесета глава

— Омръзна ли ти вече от коне, прахоляк и крави?

Хана подскочи. Не беше чула Бък да се приближава. Беше се отдалечила от групата край огъня, за да си спести още една вечер с истории, свързани със събирането и преброяването на добитъка. Беше й трудно да разбере как разумни мъже могат да прекарват часове, обсъждайки кравите.

— Чувствам се виновна, че оставих мама сама да се грижи за градината. — Е, тя наистина бе мислила за майка си тази сутрин.

— Не се тревожи. Изабел ще накара Уил да свърши по-тежката работа.

— Той е много красиво момче.

— И злоупотребява с това.

От оголените скали, където беше спряла, се разкриваше гледка към спускащия се към потока терен и издигащите се от другата му страна хълмове. Повечето от пролетните цветя бяха увехнали и бяха изместени от новата трева и цветовете на ранноцъфтящия пустинен кактус. На фона на сенките, хвърляни от залязващото слънце, багрите на новопокаралите растения изглеждаха по-тъмни.

— Не ти харесва всичко това, нали?

Тя не отговори на въпроса на Бък, докато не се настани на една от скалите. Независимо от присъствието на всички тези хора, дивата пустош на тази земя понякога я плашеше. Беше толкова огромна и безлюдна, че я караше да се чувства незначителна и безпомощна. Не можеше да си представи какво ли е усещането да си първият човек, стъпил тук. Единственият човек.

— Не, не ми харесва — отговори тя честно. — Но не за това съм тук.

— Знам! Ти дойде, за да се научиш как да се справяш с едно типично мъжко задължение — той седна до нея.

Вече не му се налагаше да внимава толкова за рамото си.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти призная, че не бих могла да се справя сама?

— Ще се почувствам по-добре, ако знам, че си на сигурно място в ранчото.

— Майка ми и аз оцеляхме близо осем месеца съвсем сами. Не виждам защо да не мога да оцелея две седмици, заобиколена от двадесет мъже.

Краката й не се схващаха вече и не чувстваше дупето си толкова натъртено от дългата езда. Мускулите на гърба и раменете й не я боляха, нито пък се схващаха така, че да й е трудно дори да легне. Вече не се страхуваше, че може да падне от коня и само през половината от деня се чувстваше достатъчно нещастна, че да й се иска да умре. През останалото време броеше минутите до момента, в който ще може да се върне обратно в цивилизацията.

— И все пак мястото ти не е тук.

— Наистина ли смяташ, че съм толкова жалък представител на женския пол?

Бък се усмихна.

— Мисля, че не ставаш за каубой, но си чудесна жена.

Хана нямаше нищо против. Предпочиташе да е чудесна жена, вместо каубой през всяка минута от живота си.

— Ти не харесваше жените, забрави ли? Не им вярваше.

Понятие нямаше защо трябваше да му напомня това. Ако млъкнеше, може би, той щеше да го забрави за достатъчно дълго време, за да я целуне. Не спираше да мисли за няколкото вълшебни мига от онази нощ. Сега, когато беше насаме с Бък, те се върнаха в съзнанието й по-ясно, откогато и да било.

— Аз не мразя жените.

— Но се държиш така, все едно ги мразиш. Ако случайно дори бегло ме докоснеш, подскачаш, като че ли си се опарил. Няма да те хване треска от мен.

— Не съм толкова сигурен — каза Бък. — Мисля, че вече започва да ме тресе.

— Не говори глупости — тя знаеше, че той няма предвид болестта. — Рамото ти заздравява чудесно. Напоследък си неуморен и изглеждаш здрав като кон. Ти…

Бък я сграбчи за раменете и я целуна. Без предупреждение, без подготовка. Просто обгърна раменете й в здрава прегръдка и притисна устни към нейните.

Хана нямаше нищо против. Тя отвърна на целувката му със същата страст. Беше го очаквала, беше мечтала за това. Беше се страхувала, че никога няма да се случи отново.

Но се бе случило и цялото натрупано в нея напрежение почти изчезна.

Когато Бък я пусна от прегръдките си, дишането му бе накъсано.

— Виждаш ли какво имам предвид? Не мога да спра да мисля за теб. От самото начало искам да направя това.

— Но това не означава, че си болен.

— Точно така се чувствам.

Не беше сигурна, че й харесва това, но трябваше да си признае, че и тя самата не се бе чувствала добре напоследък. Всъщност, през повечето време беше ужасно нещастна. Беше изненадана, че и Бък е изпитвал абсолютно същото.

— Но се чувствам много по-добре, когато те целувам — добави Бък.

Очевидно желанието му не беше стихнало. Действията му й въздействаха още по-силно от думите. Хана не беше сигурна дали целувката му я накара да се почувства по-добре, но със сигурност беше много по-щастлива. Знаеше, че в това няма почти никакъв смисъл, но точно сега нямаше време да размишлява. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че Бък я целува. Надяваше се никога да не спира.

— Не би трябвало да правя това — измърмори Бък, без да отделя устни от нейните.

— Защо?

— Защото правя точно това, което казах, че и другите мъже тук ще искат да направят.

— Но аз не искам никой друг да ме целува.

Думите й изненадаха Бък толкова много, че той се отдръпна, за да може да вижда лицето й.

— Но ти не искаш да се омъжваш. Не харесваш мъжете и не им вярваш.

— На теб ти вярвам. Сигурно те харесвам, щом искам да ме целуваш.

Хана би искала да има време да обмисли казаното, но очевидно за Бък размишленията си бяха чиста загуба на време. Той обгърна Хана с ръце, придърпа я към себе си и я целуна горещо. Явно все пак неодобрението му към това, което вършеше, не беше чак толкова силно.

Хана никога не бе целувала друг, освен Бък. Тя дори не знаеше как да се целува, но вероятно беше нещо съвсем естествено, щом сега го правеше. Но имаше неща, които я изненадаха.

Не бе очаквала Бък да я прегръща така. Усещането, че гърдите й са притиснати толкова силно към неговите, почти я накара да забрави какво прави. Да се държат за ръце беше проява на близост. С целувките бяха задълбочили тази близост. Но сега, плътно притисната до него… това беше нещо напълно различно.

Хана не бе подготвена за хилядите емоции, които атакуваха тялото й. Едвам устоя на порива да разкопчае ризата му и да сложи ръка на гърдите му, за да усети плътта му. Тази мисъл толкова много я шокира, че тя ахна от изненада.

Бък прекъсна целувката и попита:

— Какво има?

— Н-нищо. Просто не съм свикнала да ме прегръщат толкова силно.

Тя не бе свикнала с нищо от това, което той правеше. Беше ужасена, но не би избягала от прегръдката му, дори да й предложеха всичките ранчо в Тексас в замяна.

— Някой прегръщал ли те е досега?

— Не.

— Целувал ли те е?

— Не.

Той веднага се отдръпна.

— Изплаших те.

— Не, не си — побърза да го увери тя. — Просто не знаех какво да очаквам. Но ми хареса. Наистина, хареса ми.

Тя нямаше представа как има дързостта да направи такова признание, като че ли бе пропаднала жена, но не искаше той да спира да я целува.

Целувките му я объркваха. Дори я плашеха, но никога през живота си не се бе чувствала толкова жива. Всеки нерв по тялото й, всяко нейно възприятие беше увеличило чувствителността си стократно.

— Имам усещането, че злоупотребявам с невинността ти.

— Не е така. Ако поискам да спреш, ще ти кажа.

Хана не можеше да си представи, че Еймъс Мерик би спрял от страх да не нарани чувствата й. Колкото до това да се възползва от невинността й, Лиймън Джилет бе този, който се бе опитал да го стори.

— Харесва ми да ме целуваш — призна Хана. — Не мислех, че ще ми хареса, но е така.

Ето, каза го. Не можеше да повярва, че се държи толкова безсрамно. Вече не би могъл да си мисли, че се възползва от невинността й.

Така и не успя да разбере какво мисли. Зийк ги връхлетя по-бесен и от подивял бик, когото пчела е ужилила по носа.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш?

Бък скочи на крака и застана между него и Хана.

— Не е твоя работа.

— Изглежда си забравил за какво дойде тук.

— Нищо не съм забравил.

Зийк свирепо изгледа Хана. Тя изпита непреодолимо желание да се скрие зад гърба на Бък.

— Тогава явно си променил намерението си за това, което искаш. Трябваше да ми кажеш. Нямам намерение да ти помагам да си намериш жена.

— Не съм си променил намеренията.

— Тогава по-добре си докарай задника в лагера и покажи, че ти командваш тук.

— Вече обсъдихме нещата и всичко е под контрол.

— Да го беше обяснил и на онзи глупак Оли Спийърс. Опитва се да убеди всички, че трябва да издебнат Джилет и да го подпалят.

— По дяволите! Казах му, че не искам никой да влиза в битка.

— И Спиърс не иска. Това, което иска, е да застреля хората на Джилет, докато бягат от подпалената барака за работниците.

Бък отново изруга.

— Трябва да говоря с него — обърна се той към Хана. — По-добре ела с мен.

— Ще остана тук още малко — емоцията беше изчезнала, но следите от нея все още занимаваха съзнанието на Хана. Искаше й се да преживее всичко още веднъж. — Тръгвай! — каза тя на Бък. — Ще се справя.

— Зийк може да те изчака.

— Не — каза тя, преди Зийк да успее да откаже.

Хана имаше нужда да остане сама със себе си за известно време. Да подреди мислите и чувствата, които я бяха помели като ураган. Никога досега не се бе чувствала толкова объркана, развълнувана и обезпокоена едновременно. Не вярваше, че е възможно да изпитва толкова много противоречиви емоции наведнъж.

Бък я харесваше. Вече не се съмняваше. Беше ясно, че и тя го харесва. Много повече отколкото си мислеше, че е възможно. Много повече, отколкото би било безопасно. Чувстваше се така, че би направила всичко, което той би поискал от нея. Тя дори би променила отношението си към женитбата, ако Бък й поискаше ръката. Не можеше и дума да става за сравнение между него и Еймъс. Единият беше несравним. Другият беше змия.

Но да накара Бък да преодолее собствените си задръжки и да я целуне, беше едно. Съвсем различно — да можеше да го накара да поиска да се ожени за нея. Тя не знаеше как би могла да го постигне, но може би Изабел знаеше. Все още имаше пет месеца на разположение. Това време трябваше да бъде достатъчно за един мъж да промени мнението си, особено такъв като Бък, на когото толкова много му харесваше да я целува.

 

 

— Какво по дяволите си мислеше, че правиш? — настоя Зийк, докато се връщаха към лагера. — Това там беше жена. Забрави ли какво винаги си казвал за жените?

— Хана е различна — отвърна Бък.

— Предполагам и баща ти е мислил същото за майка ти.

Бък се завъртя и хвана Зийк за рамото.

— Да не си посмял да сравняваш Хана с майка ми.

Зийк освободи рамото си.

— И тя е жена. Те всички са еднакви.

— Не и Хана.

— Смяташ ли да се ожениш за нея?

— Мили Боже, Зийк. Аз само я целунах. Не смятам да се женя за никого.

— Не си личеше много, че разсъждаваш с главата си.

Бък отново спря и извъртя Зийк така, че да го погледне.

— Какво точно се опитваш да кажеш?

— Ако не започнеш да мислиш с главата си вместо с онова, което е в панталоните ти, съвсем скоро ще се озовеш хванат в капана на брака, защото жената ще е надула корема с твоето дете. Не си скъсвам задника от работа заради това.

— Няма да се женя и няма да правя никакви деца — изръмжа Бък. — Харесвам Хана. Намирам я за красива. Просто я целунах два пъти. Това е всичко.

Този път Зийк се обърна и принуди Бък да го погледне.

— Искаш да кажеш, че това не беше първият път?

— Не, не беше! — сопна се Бък. — Сигурно няма и да е последният, но това не ти влиза в работата. Ако това ще те накара да спиш спокойно, сестра ми е единствената жена, която искам в къщата си. Никоя друга не си заслужава неприятностите.

Това изявление явно успокои Зийк, но Бък остана с чувството, че е обидил поне половината от жените, които познаваше. Естествено, Изабел беше изключение. Също и Идън. Дрю щеше да го подлуди, но тя също никога не се бе държала нечестно.

И, въпреки че той не искаше да се ожени нито за нея, нито за някоя друга, думите му не се отнасяха и за Хана. Госпожа Гросек би дала живота си за мъж, който би се държал мило с нея. Той подозираше, че и Хана е същата. Ако наистина искаше да се задоми, не би могъл да мечтае за по-добра съпруга.

 

 

— Кой е Джонатан Риджли? — попита Хана в момента, в който Бък спря да си шепне с него. — Какво прави тук? За какво разговаряхте?

Риджли беше пристигнал в лагера предната нощ, за да каже на Уолтър Евънс, че дъщеря му се е разболяла. Бък беше направил всичко, за да убеди Хана да си тръгне с Уолтър, но не бе успял.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето — отговори й Бък.

Той знаеше, че отговорът му ще я ядоса, но не възнамеряваше да й казва, че Риджли е адвокат от асоциацията на животновъдите. Днес Бък очакваше да има промяна в развитието на събитията. Не знаеше точно как ще се случи, но ако ядосаше Хана достатъчно, че да стои настрана от него, тя щеше да бъде в безопасност. Ако тя заподозреше, че нещо ще се случи днес, нямаше да се отдели от него, независимо колко му е ядосана.

Лиймън Джилет беше единственият собственик на ранчо, който не се бе присъединил към общото събиране и преброяване на добитък. Днес те щяха да навлязат в неговите земи. Нервите на Хана бяха опънати до краен предел от неизвестността за предстоящото. Другите собственици също бяха нервни, но Джейк и момчетата не спряха да ги забавляват предната вечер с разкази за приключенията на Уил от предишни години по време на събирания като това.

Тази сутрин обаче дори Джейк и Шон изглеждаха напрегнати. Чет и Люк се държаха все едно очакват предстоящия сблъсък с нетърпение.

Когато наближиха ранчото на Джилет, Бък застана начело на групата.

— Мислиш ли, че Джилет ще се опита да ни спре? — попита Хана за стотен път.

— Не знам.

— Но ние сме почти три пъти повече от тях.

— Надявам се да го забележи.

— Какво ще направиш, ако откаже да ни пусне в ранчото си?

— Няма да му оставим такава възможност — каза Зийк. — Можем да го преследваме чак до Оклахома, ако поискаме.

— Ами Сид Бараклоу?

— Скоро ще разберем — каза Том, който яздеше от другата страна на Бък. — Джилет е довел всичките си хора да ни посрещнат.

Бяха застанали един до друг напреко на пътя — седем мъже с карабини.

Всичките собственици на ранчо също носеха пушките си днес.

— Този до Джилет е Сид — обясни Том на Джейк и момчетата.

— Няма никакво значение къде е застанал — каза Зийк. — Всички го държим под око.

Бяха се разпръснали под формата на ветрило — Бък беше в центъра, Чет и Люк — в двата края, Джейк и Шон срещу Бък и Зийк. Останалите яздеха по средата. Редица от двадесет мъже се изправи срещу тази на Джилет.

— Добре дошли в ранчо „Рафтър Ди“ — каза Джилет с широка усмивка на лицето. — Какво стоите така? — добави той, когато никой не помръдна. — Хайде да съберем и преброим кравите.

Хана въздъхна с облекчение.

Но любезната покана на Джилет не можеше да измами Бък. Той знаеше, че Джилет си мислеше, че е успял да ги заблуди. Нямаше да му хареса, когато разбереше, че всъщност той е изиграният.

Бък беше сигурен, че Джилет ще държи хората си близо до себе си и затова се изненада, че не се възпротиви, когато Бък ги разпръсна сред останалите при първия обход на ранчо „Рафтър Ди“. Бък погледна наляво. Джилет едвам се виждаше. Бараклоу яздеше в средата и всеки можеше да го види.

Хана яздеше от дясната му страна.

— Какво ще стане с телетата, които са жигосани с новото клеймо? — попита тя.

— Ако съм предвидил нещата добре, той няма да може да направи нищо. Ако ни нападне, това само ще влоши положението му. Ако има и други нови клейма, както подозирам, може дори да се опита да напусне щата. Няма да има причина за стрелба и всичко ще приключи мирно и тихо.

— Но ти не вярваш, че ще стане така.

— Надявам се. Повече сме на брой и той е надхитрен. Няма никакви шансове.

При тези думи Хана го остави на мира. Бък наистина вярваше, че ще стане така, ако Джилет беше разумен човек. Дори и един крадец знаеше, че е време да отстъпи, когато картите се обърнат срещу него.

Никой не обелваше дума за непознатите клейма, на които непрекъснато се натъкваха из ранчото на Джилет. Никой не спомена и необичайно големия брой крави и телета. Бък беше настоял да говори само той. Няколко от собствениците първоначално се възпротивиха, но присъствието на Бараклоу в центъра на групата бързо ги убеди да оставят Бък да поеме всички рискове.

Следвайки инструкциите на Бък, те се заеха да улавят добичетата с ласо. На хората на Джилет се падна да разделят животните според дамгите. Късно следобед всички животни с клейма, за които нямаше претенции, бяха отделени. От останалите крави около дузина имаха непознати дамги. Имаше и една голяма група крави, прясно дамгосани с клеймо с формата на шестоъгълна звезда.

Никой не се осмели да предяви претенции към кравите с непознати клейма. Джилет каза, че никога не ги е виждал и няма представа откъде са се появили. Предположи, че сигурно са дошли от изток и предложи да се погрижи за тях. Бък настоя да изчакат, докато се уверят, че няма други крави с непознати клейма. Ако намереха още, щеше да е по-добре да се посъветват с животновъдите от асоциацията в Остин как да постъпят. На Джилет това предложение не му допадна, но беше достатъчно разумен да не го оспорва.

— А това клеймо? — попита един от хората на Джилет, сочейки шестоъгълната звезда. — Има доста от тях.

Мъжът очевидно бе подучен предварително, защото гледаше към шефа си, докато задаваше въпроса. Но това беше момента, който Бък очакваше от седмици. Той проговори, преди още Джилет да успее да отвори уста.

— Това клеймо е резултат от новото ми партньорство с госпожица Гросек.

Думите му изумиха всички. Мъжете се размърдаха, нервни погледи се отместваха от Бък към Джилет. Бък много внимателно беше обмислил думите си. Не искаше да му даде шанс да говори, преди да го е обезвредил категорично. Толкова категорично, че ако кажеше дори и една дума, сам би се уличил в кражба на добитък.

— Регистрирах го в Утопия преди няколко седмици — каза Бък. — Вчера получих потвърждение от Остин, че няма друго такова регистрирано клеймо. Както можете да видите, измислихме го така, че идеално да припокрие старото клеймо на „Тъмблинг Ти“.

При последните му думи настана пълна тишина. Като че ли някакъв магьосник бе махнал с вълшебната си пръчица и ги бе замразил като жива картина.

— Ако погледнете отблизо, ще видите, че дамгата е прясна.

Бък отправи поглед към Джилет, който беше пребледнял от ярост. Каквото и да бе очаквал, тази ситуация го бе сварила наистина неподготвен.

Когато най-накрая Джилет проговори, той не започна да крещи или да заплашва:

— Не би могъл да се справиш с жигосването с едно болно рамо — каза той, прикривайки с хладнокръвие очевидната ярост, която бликаше от очите му. — Пък и през повечето време яздеше из окръга, за да организираш това събиране.

Зийк се намеси:

— Аз работя за него.

— Аз също — обади се и Том Гладис.

— Той има доста голямо семейство — продължи Джейк. — И всички ние много добре се оправяме с добитъка.

— Но вие току-що дойдохте.

— Така си мислят всички — гласеше отговорът на Джейк.

Джилет очевидно бе хванат натясно, но нямаше как да оспори думите им.

— И тогава как тези крави са се озовали в моето ранчо? — настоя Джилет.

— Нямам представа — каза Бък. — Може би са се втурнали насам, ужасени, че отново ги жигосахме и уплашени да не ми хрумне да го направя за трети път.

Джилет не намери нищо смешно в думите на Бък.

— Не вярвам, че това клеймо е твое. Никога преди не съм го виждал и отказвам да повярвам, че е регистрирано.

— Но е така — обади се за първи път Джонатан Риджли.

Бък го беше помолил да стои настрана, но сега и той се намеси.

— Той и госпожица Гросек регистрираха клеймото в Утопия преди три седмици. Имам писмо от адвоката, което съдържа всички подробности. Пристигнах вчера, за да донеса официалното потвърждение от Остин, че това клеймо е регистрирано на тяхно име.

— Не вярвам, че тези крави са негови — настоя Джилет. — Сигурно клеймото е на друг и той се опитва да си го присвои.

— И чии са? — попита Бък.

— Не знам, но, проклет да съм, ако са твои.

— Веднага можем да разберем това — каза Бък. — Някой иска ли пържоли за вечеря?

— Какво си наумил? — продължи да разпитва Джилет с побеляло лице.

Бък беше сигурен, че той много добре знае какви са намеренията му.

— Ще заколим една от кравите. Старата дамга ще се покаже веднага, щом я одерем.

Отне им само минути да изберат едно животно и да го застрелят. Още по-малко време трябваше на Бък да одере кожата и да покаже старата дамга на „Тъмблинг Ти“, която ясно се виждаше от вътрешната й страна.

— Предполагам, че това слага край на всички въпроси — заключи господин Риджли. — Може да продължите да дамгосвате телетата. Донесох дамгите, които поръчахте — обърна се той към Бък. — Ще стане много по-лесно, вместо да използвате старите. Връщам се в града, но не и преди да опитам една от тези пържоли.

Те дамгосаха телетата, но чувството на взаимопомощ и приятелство, което се бе породило през последната седмица, бе изчезнало. Останалите собственици очевидно бяха изнервени до крайност. Всеки от тях знаеше, че Джилет бе дамгосал всички онези животни за себе си. И Джилет знаеше, че те го знаят. Въпросът, който не ги оставяше на мира бе, дали той ще признае, че е бил надхитрен и ще им върне добитъка.

Бък бе сигурен, че засега той ще се примири, но не се съмняваше, че ще се опита да потърси възмездие по-късно. Знаеше, че трябва да е нащрек.

— Защо не ми каза? — попита го Хана. — Щях да запазя тайната ти.

— Знам, но можеше да се изпуснеш, без да искаш.

Той знаеше, че не й е приятно, защото не й се бе доверил. Искаше да й каже, но бе свикнал да не вярва никому. Дори на Зийк не беше казал, а на Джейк каза едва след пристигането на Риджли.

Тя изглеждаше обидена. Това го притесни. Но още повече го обезпокои изразът й на покорство и примирение. Сякаш я бе разочаровал дълбоко и в нейните очи се бе принизил до нивото на мъже като Еймъс Мерик.

Бък се запита дали Джейк би постъпил така с Изабел, ако бе на негово място. Най-вероятно не. Но Изабел бе преживяла много. Оцеляла бе като сираче, гувернантка и учителка, и всичко това преди още да срещне Джейк. Досега Хана е била затворена само у дома. Тя не знаеше как да се преструва.

— Мислиш, че си ни изиграл, а?

Бък се обърна и се озова лице в лице със Сид Бараклоу.

— Не знам за какво говориш, Сид.

— Да твърдиш, че тези крави са твои и ти си ги дамгосал наново.

— Да не казваш, че принадлежат другиму? Видя клеймото от вътрешната страна на кожата.

— Мен няма да ме изиграеш.

Ръката на Бараклоу лежеше върху дръжката на пистолета му. Бък се запита дали нарочно не се опитва да го ядоса и да го накара да извърши нещо необмислено.

— Не съм и опитвал — каза Бък. — Дори не се бях сетил за теб. Сега би ли се отдръпнал. Искам да заведа Хана да си избере от пържолите за вечеря. След като това е нейното говеждо, смятам, че има право да получи най-добрата.

— Не съм приключил с теб — каза Бараклоу.

— Никога не съм имал работа с теб, Сид. Не се занимавам с наемници. Ако имам да кажа нещо, ще го кажа на шефа ти.

Ръката на Сид се стрелна към оръжието му. Той извади наполовина пистолета и спря.

— Няма за какво да се бия с теб, Сид — каза Бък. — Ако извадиш оръжие срещу мен, ще те убия. Ако по някаква случайност не те уцеля, ще увиснеш на най-близкото дърво в следващите пет минути.

Бараклоу се огледа. Почти всички мъже в лагера — застинали, нащрек, готови — го гледаха втренчено. Чет, Люк и Джейк бяха извадили оръжията си. Бараклоу върна обратно пистолета в кобура си и се обърна към Бък.

— Не сме приключили — каза Бараклоу.

— Надявам се. Не ми се иска да вярвам, че си мъж, който е изградил репутацията си, като е вадил пистолет само на ранени мъже.

Бък знаеше, че рискува да подтикне Бараклоу да извърши нещо глупаво, но не искаше да позволи на този нищожен убиец да си мисли, че го е изплашил, само защото има репутацията на наемен стрелец.

— Хайде, Бък — каза Хана, дърпайки го за ръкава. — Гладна съм — тя сплете пръсти в неговите и го поведе към храната. — Да не искаш да те убият? — изсъска веднага, щом се отдалечиха достатъчно.

— Той просто искаше да ме предизвика. Помислих си, че ще е забавно да му отвърна със същото.

— Мислиш ли, че Джилет го е изпратил?

— Не знам. Джилет го е наел, за да може да си краде добитък необезпокояван, но Сид се провали. Може би просто се опитва да защити репутацията си.

— Е, нямам намерение да му позволя да го направи, като те застреля.

— Защо не? Тогава ще можеш да си върнеш и ранчото, и кравите.

Не знаеше защо го каза, но съжали в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му.