Ъруин Шоу
Хляб по водите (2)

2

„Той е точно на твоята възраст“ — чу един глас или сега така му се струваше. Някакъв познат глас…

 

Джими се спусна и се опита да обгърне с ръце и сестра си, и мъжа, когото тя държеше, а Странд се втурна да му помага. Мъжът изохка.

— На мен нищо ми няма — каза задъхана Каролайн. — Него хванете. Кръвта е от него, не от мен.

Тя все още държеше ракетата за тенис в свободната си ръка. Пуловерът и джинсите, които беше облякла върху дрехите си за тенис, бяха изцапани. Пусна мъжа, щом Странд го подхвана с двете си ръце през кръста. Мъжът беше едър и тежък, а на плешивото му теме бе цъфнала ужасна подута рана, виждаха се драскотини и по слепоочието и лявата буза. Коженото му яке беше разпорено на десетина места. Той се помъчи да повдигне глава и да се задържи прав.

— Нищо ми няма — измънка човекът. — Моля ви, не се безпокойте, сър. Само ще поседна малко и… — Той отново се отпусна тежко в ръцете на Странд.

— Какво става тук? — Странд чу гласа на Лесли зад гърба си. — О, божичко!

— Няма нищо сериозно, уважаема госпожо — смотолеви мъжът и се опита да се усмихне. — Наистина нищо…

— Елинор — извика Лесли, — иди да се обадиш на доктор Принз и му кажи, че трябва веднага да дойде.

— Няма нужда, моля ви — обади се мъжът вече с по-ясен глас. С усилие успя да се изправи. — Моят лекар скоро ще се погрижи за мен. Не искам да безпокоя…

— Заведете го във всекидневната и го сложете да легне на кушетката — отсече Лесли. — Елинор, не стой така. Ти как си, Каролайн?

— Няма нищо страшно, майко — отвърна Каролайн. — Само съм се изцапала. Пусни ме, Джими. Нямам нужда от носилка. — В гласа й прозвуча някаква нова остра и сърдита нотка, която Странд никога досега не беше чувал от нея.

— Позволете ми да се оправя сам, сър — каза мъжът, — ще видите, че…

Предпазливо, готов да го прихване всеки момент, Странд отстъпи крачка назад. Забеляза, че ръкавът на сакото му е изцапан от разреза върху кокалчетата на ръката на мъжа, а после се засрами от себе си, че обръща внимание на такива неща. Онзи смело пристъпи напред.

— Виждате ли? — рече той с достойнството на пияница, подложен на проверка за алкохол от някой полицай. Попипа бузата си и невъзмутимо погледна кръвта по ръката си. — Дребна работа, бъдете спокойни.

Всички бавно тръгнаха към всекидневната. Мъжът седна уверено на един стол.

— Много сте любезни, но не бива да се притеснявате толкова.

Странд предположи, че е на неговите години и е почти толкова висок. Дори да страдаше, по нарязаното му побледняло лице нямаше никакъв признак, че е така.

— Джими — изкомандва Лесли, — донеси малко топла вода и една кърпа. — Тя погледна окървавеното лице. Кръвта още капеше върху килима във всекидневната. — Една хавлиена кърпа. Две кърпи. В аптечката ще намериш бинт и лейкопласт. Донеси и кофичката за лед.

— Не се безпокойте — обади се мъжът. — Едва ли е нещо повече от драскотина.

— Каролайн — рече Лесли, — имаш вид, като че ли си била на война. Сигурна ли си, че нищо ти няма? Не си придавай излишна смелост.

— Казах ти — отвърна Каролайн и гласът й внезапно затрепери. — Нищо ми няма.

Тя все още държеше ракетата за тенис, сякаш през следващите няколко секунди щеше да й потрябва за някаква нова и важна игра. Странд видя, че и металната глава на ракетата също е в кръв.

— Какво се е случило? — попита той.

Стоеше настрана и се чувстваше неловко. Досега не беше виждал толкова много кръв и от нея му се гадеше.

— Бяха го нападнали и… — започна Каролайн.

Влезе Елинор.

— Доктор Принз го няма. Казаха ми, че до един час ще се обади.

Лесли изпъшка.

Елинор прегърна Каролайн и започна да я люлее.

— Миличко, вече всичко е наред, няма нищо. Сигурна ли си, че си добре?

Каролайн се разплака и раменете й се затресоха.

— Ннн… нищо ми няма — изхлипа тя. — Трябва само да си измия лицето и да се преоблека. Толкова се радвам, че всички са си вкъщи.

Влезе Джими и внесе съда с топлата вода, кърпите, бинтовете и кофичката с лед. Когато Лесли намокри една кърпа и започна внимателно да почиства раната върху главата на мъжа, той каза:

— Много сте мили. Извинявам се, че изпоцапах всичко и ви причиних толкова главоболия.

Гласът му звучеше вече изненадващо спокойно, сякаш се извиняваше, че по погрешка е натиснал чужд звънец. Говореше с акцент, характерен за добрите източни училища. Той не се помръдна, дори не трепна, докато Лесли измиваше кръвта и почистваше откритата рана върху ръката му. Кърпата стана потискащо ръждива на цвят. Лесли работеше уверено и бързо, сякаш в дома й беше нещо съвсем обичайно да се грижат за пострадали от нападение.

— Боя се, че когато дойде докторът, ще се наложи да ви направят няколко шева — каза тя делово. — Дано не ви причинявам болка.

— Не, никак — отвърна мъжът. — Надявам се, че видът ми не ви ужасява. Нещата винаги, изглеждат по-зле, отколкото са в действителност. — Той успя да се усмихне.

— Каролайн — обади се Странд, — как се случи всичко това?

— Ако ми позволите — каза мъжът, — бих искал аз да обясня. Мила госпожице — обърна се той към Каролайн, — сигурен съм, че искате да съблечете тези окървавени дрехи.

— Елинор — разпореди се Лесли, — заведи я в банята и я облей с един топъл душ. — Лесли твърдо вярваше в ефикасността на топлите душове във всички критични моменти. — И предай на мисис Къртис да отложи малко вечерята.

— О, боже — възкликна мъжът, — та аз ви развалям вечерята. Простете ми. Аз наистина мога да стана и да си отиде вкъщи. — Той опита да се изправи.

— Стойте и не мърдайте — каза отривисто Лесли, докато Елинор отвеждаше към банята Каролайн, която още стискаше ракетата си.

Лесли започна да омотава с бинтове главата на мъжа, ръцете й се движеха бързо и сръчно.

— Алън — добави тя, — сложи много лед в чистата кърпа и направи компрес.

Докато Странд изпълняваше указанията й, тя се обърна към непознатия:

— Бузата ви ще се подуе малко. Сложете там леда и го дръжте така. Това ще помогне.

Мъжът послушно притисна кърпата с леда до бузата си. На Странд, кой знае защо, той му приличаше на малко момче, което се е сбило и сега оставя майка си да поправя нанесените щети.

Джими се взираше любопитно в непознатия.

— Някой добре ви е наредил, господине — забеляза той.

— Не ми е за пръв път — каза мъжът. — Можеше да бъде и по-зле. Много по-зле. Ако младата госпожица не ми се беше притекла на помощ. Ангелът мъстител — изсмя се той тихо. — Точно обратното на това, което се случва обикновено.

— Къде се?… — попита Странд.

— В парка. Тази вечер позакъснях малко повече от друг път. По работа. Старият капан.

Лесли бе успяла вече да поизмие кръвта и сега той изглеждаше спокоен и уверен в себе си, леко зачервен, но с волево, добре оформено лице, което напомняше на Странд портретите на испанските конквистадори, самоуверени и свикнали да се разпореждат.

— Правех всекидневната си обиколка из парка по съвета на моя лекар — нали знаете колко са взискателни към мъжете, които наближават средна възраст и водят заседнал живот в разни канцеларии.

Лесли отстъпи крачка назад, за да огледа произведението си.

— Май това е най-доброто, което мога да направя в момента за горните части. Не изглежда много лошо. А сега ръката.

Тя започна да превързва с бинт кокалчетата на ръката отдолу през дланта, като пореше лейкопласта на парченца.

— Изгубил съм си шапката някъде — рече непознатият. — Струва ми се, че с нея щях да изглеждам малко по-добре.

— С какво ви удариха? — запита Странд. — Може би трябва да ви бият инжекция против тетанус.

— Ъъ… инструментът — отвърна сухо мъжът — ми се стори безупречно чист, макар че тогава не можех да бъда съвсем сигурен. Убеден съм, че моят лекар ще направи каквото е необходимо.

— Какъв инструмент? — полюбопитства Джими.

— Струва ми се — отвърна мъжът, — че беше парче оловна тръба. О, колко съм небрежен. Позволете да ви се представя. Казвам се Ръсел Хейзън. — Той произнесе името си, сякаш очакваше, че ще им бъде познато, но доколкото си спомняше, Странд никога преди не го бе чувал.

— Алън Странд. Това е жена ми Лесли. И моят син Джими.

— Поласкан съм. — Хейзън се поклони леко, както беше седнал. — Надявам се, че ще се срещнем при по-благоприятни обстоятелства.

Окървавен или не, помисли си Странд, той говори като адвокат. „Моят почитаем колега, който току-що ме удари по главата с оловна тръба…“

— Не е нужно да приказвате — рече Лесли, — ако не ви се приказва.

— Искам да знаете — продължи Хейзън, без да обръща внимание на поканата на Лесли да мълчи, — че имате изключително смела дъщеря…

— Какво е направила? — попита Джими. Той, изглежда, не вярваше, сякаш от всички добродетели, които можеше да предположи, че сестра му притежава, смелостта бе последното нещо, за което би се сетил.

— Както ви казах, правех всекидневната си обиколка из парка…

— Обиколка ли? — запита Джими. — Каква обиколка?

За младите, помисли си Странд, който искаше Джими да замълчи, първо идват фактите, а после съчувствието, ако изобщо дойде. Джими изглеждаше подозрителен, сякаш, ако накрая истината излезеше наяве, щеше да се окаже, че състоянието на сестра му, кръвта по дрехите й и истеричният й плач в прегръдките на Елинор са всъщност по вина на Хейзън.

— С колелото си — отвърна Хейзън. — Чудесно упражнение. Няма нужда нито от отбор, нито от партньор, а особено в такъв хубав пролетен ден като днешния, човек може да се порадва на даровете на природата.

Сякаш се е учил да говори през осемнайсети век, помисли си Странд, докато го слушаше, без да променя изражението си.

— Спрях да си отдъхна — продължи Хейзън. — Поотбих се от алеята, облегнах се на едно дърво и запалих цигара. Моят лекар без съмнение би казал, че съм развалил цялата полза от упражнението. Но това ми е стар навик и ме успокоява в някои моменти. Мислех по един въпрос, който ме бе задържал в службата малко по-късно от обикновено, и си рекох, че петдесет минути на размисъл може да…

— Тогава ли налетяха? — Джими не беше много по размишленията, нито по своите, нито по чуждите.

— Свечеряваше се — продължи спокойно Хейзън! — Аз се любувах на светлините в сградите на Сентръл Парк Уест, издигащи се в неподвижния въздух. — Той млъкна и докосна леко раната на бузата си. — Тогава, както се изрази Джими, налетяха.

— Копелета — процеди Джими.

— Озверели младежи, заслепени от расистки предразсъдъци — додаде Хейзън и вдигна рамене. — Беззаконието е редът на деня, собствеността — парадиране с една незаслужена привилегия…

Реч на защитата, помисли си Странд: „Уважаеми господин съдия, позволете ми да ви представя някои смекчаващи вината обстоятелства…“

— Искате да кажете, че бяха черни? — попита рязко Джими.

Хейзън кимна мрачно.

— Някои приятели ме предупреждаваха от време на време. Да съм внимавал, особено след като се стъмни.

— По дяволите — обърна се Джими към родителите си, — колко пъти съм ви казвал, че Каролайн не трябва да стъпва в тоя проклет парк?

— А колко пъти, Джими — рече Странд, — съм ти казвал, че трябва да престанеш да пушиш и трябва да си лягаш преди пет часа сутринта?

— Престанете да се препирате — сряза ги Лесли: После се обърна към Хейзън — Как се забърка дъщеря ми в това?

— Тя изникна кой знае откъде — отвърна Хейзън, — от храстите, струва ми се. Тримата мъже или по-скоро момчета, май не по-големи от петнайсет-шестнайсет години, се бяха промъкнали зад гърба ми. Преди дори да се усетя, ме удариха по главата, аз се олюлях, но здраво стиснах колелото си, което беше обектът на нападението. Шапката ми хвръкна, удариха ме още веднъж по бузата, един извади нож и започна да разрязва якето ми.

Той погледна надолу и опипа раздраната кожа.

— Съмнявам се, че са искали да ме намушкат, просто са се опитали да ме сплашат, за да пусна колелото, тогава ми срязаха ръката… Аз виках, макар че ми беше трудно, тъй като един от тях ме държеше за гърлото. Удивително силно за момче на тази възраст.

— И през цялото време стискахте колелото си? — попита недоверчиво Джими.

— То е моя собственост, Джими — отвърна спокойно Хейзън.

— Господи — възкликна момчето, — за едно колело? Колко струва то? Сто? Сто и петдесет?

— Малко повече — отвърна Хейзън. — Френско е. С десет скорости. Но въпросът не е в парите. Както вече казах, то е моя собственост, не тяхна.

— И вие бяхте готов да ви убият заради едно скапано колело?

— Въпросът е принципен и не подлежи на обсъждане — отвърна с достойнство Хейзън.

— И бяхте готов да ви убият? — повтори Джими.

— Тогава не съм разсъждавал за това — каза Хейзън. — Но предполагам, че тази мисъл сигурно ми е минала през ума. За щастие се появи сестра ви и напълно изненада младите нехранимайковци. Тя извика, преди да замахне, и шумът ги стъписа за момент. В този миг — всичко, стана толкова бързо, че нямах време да се опомня — тя започна да ги налага с тенис ракетата си. С ръба й. Трябва да е солидно оръжие. Има остри ръбове и прочие. С първия удар счупи ръката на момчето с ножа, то изрева и го изпусна. С втория удар разцепи лицето и доста сериозно нарани очите на момчето с оловната тръба, то я изтърва, преви се на две и се олюля, притиснало с ръце очите си. После удари два пъти през лицето момчето, което държеше ножа, и то падна на земята. Не сте предполагали, че една тенис ракета може да бъде някакво оръжие, нали? Третото момче направо избяга. През цялото това време сестра ви викаше — без думи, — макар, че никой изглежда не я чуваше, или ако я чуваше, не й обръщаше внимание. Тя ми каза: „Дръжте се за мен“ — хвана кормилото на велосипеда, и ние побягнахме: — мисля, че побягнахме от парка. И ето ме сега тук. — Хейзън се усмихна на Странд и Лесли.

Господи, помисли си Странд, ах, това малко момиче!

— Сега се радвам — рече той на глас — че се съгласих, когато Каролайн поиска да й купя метална ракета.

Трябваше да се пошегува по този несполучлив начин, за да не издаде чувствата си и страха за дъщеря си, който го обзе, докато Хейзън разправяше случката.

— Аз също — добави сериозно Хейзън. — Нещо повече дори. Може би няма да е никак преувеличено, ако кажа, че дължа живота си на дъщеря ви. Предайте й, че ако има някакъв начин, по кой то да изразя благодарността си…

— Доволна е, сигурна съм, че вие сте здрав и читав — вметна Лесли. — Сравнително де. — Тя си позволи да се усмихне леко — Това е достатъчна награда. — После погледна Странд с насълзени очи. — Какво знаеш ти за нашата дъщеричка? — прошепна Лесли.

— Повече, отколкото знаех преди двайсет минути — отговори Странд и прегърна жена си през раменете. Някой от тях трепереше, но не бе сигурен кой от двамата: Лесли или той.

— Обадихте ли се в полицията? — поинтересува се Джими.

Хейзън рязко се изсмя.

— Полиция? В този град? Аз съм адвокат, Джеймс. Какво можеха да направят те?

Познал съм, помисли си Странд. Адвокат.

Хейзън понечи да се надигне от стола.

— Достатъчно дълго ви откъснах от вечерята. А сега най-добре да си вървя вкъ… — Олюля се и седна тежко е озадачен вид. — Май имам нужда от още няколко минути почивка — каза той със задавен глас.

— Няма да мърдате оттук — заповяда Лесли, — докато не дойде лекарят.

— Може би това е разумно — съгласи се немощно Хейзън. — Ако нямате нищо против.

— Искате ли да се обадя у вас — попита Странд, — да кажа къде сте и че ще се приберете по-късно?

— Няма смисъл — отвърна Хейзън. — Никой не ме чака. През уикенда ще бъда сам. — Гласът му прозвуча хладно и сдържано.

Имал си е неприятности вкъщи, помисли си Странд, както и в парка.

— Тъкмо си пийвах преди вечеря, когато дойдохте — рече Странд. — Мисля, че ще ви дойде добре, ако си глътнете нещичко.

— Благодаря ви. Наистина ще ми дойде добре.

— Чисто? Или с вода? Имаме само скоч. — Той не спомена шерито. След онова, което Хейзън беше преживял, Странд се съмняваше, че шерито ще му помогне кой знае колко.

— Чисто, ако обичате — отговори Хейзън, облегна назад главата си на стола и затвори очи.

— Налей и на мен едно уиски — обади се Лесли, щом Странд тръгна към трапезарията.

Той наливаше напитките, когато телефонът в коридора иззвъня. Остави чашите на бюфета и отиде да го вдигне. Беше доктор Принз, ядосан. Ядът му мина, щом Странд му разправи накратко за случилото се, и обеща да дойде колкото може по-скоро, бил зает с един пациент, който току-що получил инфаркт, и сигурно щял да се позабави малко.

Когато Странд се върна с напитките, Лесли рече:

— Джими слезе да каже на Алегзандър да заключи колелото в мазето за през нощта.

Странд кимна. Щеше да бъде глупаво, ако сега го откраднат.

Хейзън още седеше с облегната назад глава и затворени очи.

— Заповядайте — покани го Странд с надеждата, че гласът му звучи весело. — Малко „Планинско слънце“.

— Благодаря, сър. — Хейзън отвори очи и взе чашата със здравата си ръка. Никой не вдигна тост и Хейзън погълна питието си на две глътки. Лесли също изпи бързо своето, после седна, сякаш изведнъж бе осъзнала колко е уморена.

— Чувствам възвръщането на живота — промълви изнурено Хейзън.

— Още едно? — попита Странд.

— Не, благодаря. Точно толкова ми беше необходимо.

Влезе мисис Къртис, настръхнала, както описваше настроението й Лесли, когато нещо не ставаше по нейния вкус.

— Извинявайте, мадам — каза тя и погледна строго превързания мъж в дървеното кресло, — супата е сервирана и всичко ще изстине, ако…

— Чакаме лекаря, мисис Къртис — прекъсна я Лесли. — Ще ви съобщя, когато…

— Ако нямате нищо против да гледате едно плашило на масата си, докато се храните, ще ви бъда много благодарен, ако ми позволите да седна с вас…

— Мисля, че ще бъде по-разумно, ако… — започна Лесли.

— Може би мистър Хейзън е гладен — намеси се Странд. Той самият беше гладен и с нетърпение очакваше вечерята още от мига, в който се прибра вкъщи и подуши аромата от кухнята.

— Като си помисля, май наистина съм гладен — отвърна Хейзън. — На обяд хапнах само един сандвич на бюрото си. С удоволствие бих изял една супа, ако, разбира се, с това не ви притеснявам.

— Добре, мисис Къртис — съгласи се Лесли, — сложете още едни прибори. Идваме веднага.

Мисис Къртис пак хвърли укорителен поглед на Хейзън, който разваляше вечерята на хората, и се върна в кухнята.

— Иди разправяй после, че всяко зло не е за добро — подхвърли Хейзън, като се опита да бъде по-сърдечен. — А аз си мислех, че ще трябва да вечерям сам тази вечер.

Макар Хейзън да го каза без всякаква нотка на самосъжаление, Странд имаше чувството, че независимо какво му струва това, възможността да не бъде сам вечерта е добре дошла за него.

Хейзън огледа просторната всекидневна с рояла, купищата нотни листове, подредените рафтове с плочи, пейзажите на Лесли.

— Каква приятна стая — забеляза той. — Доколкото разбирам, семейството ви е музикално…

— Всички слушаме музика — поясни Странд. — Но само жена ми и синът ми могат да се нарекат музиканти.

— Моята майка едно време ми свиреше на пиано рече Хейзън и някак особено махна с ръка. — Преди много години. Синът ви ли свири на пианото?

— Жена ми — отговори Странд. — Джими свири на електрическа китара. Кънтри рок, така, мисля, му викат.

— А пейзажите? — попита Хейзън. — Не мога да позная художника.

— Жена ми — отвърна Странд.

Хейзън кимна, но нищо не каза.

В стаята влязоха Елинор и Каролайн. Каролайн си беше облякла пуловер и чисти панталони, лицето й бе измито и по него нямаше никакви признаци, че само преди час е надвила в единоборство трима хулигани, а след това е избухнала в истеричен плач в прегръдките на сестра си. Най-после бе оставила ракетата. Тя се усмихваше, изглеждаше весела и по-малка за своите седемнайсет години.

— Как е пациентът? — попита тя.

— Горе-долу добре — отговори Хейзън. — Благодарение на майка ви. А вие, мис Каролайн, как се чувствате?

— О! — Каролайн вдигна безгрижно ръка. — Като победителка. Сега вярвам повече в собствените от сили. — Тя се изкикоти. — Не знам обаче дали пак бих го направила, ако имах време да помисля.

— Защо си била сама? — поинтересува се Странд — Къде беше момчето, с което те видях?

— Той живее в Ист Сайд — отвърна Каролайн.

— Ще можете ли изобщо вече да играете с тази ракета? — попита Хейзън.

— Боя се, че не. Малко е изкривена. Ако ми дадат да удрям противниците си вместо топката, бас държа, че ще спечеля блестящо всички състезания. — Тя пак се изкикоти.

— Не ви ли беше страх?

— Достраша ме едва след това. Но то не се смята, нали?

Влезе Джими и каза:

— Колелото е заключено в мазето. Можете да пратите някой да го вземе, когато поискате, мистър Хейзън. Наистина си го бива.

— Ще поръчам на някого от секретарите ми да го вземе утре сутринта — отговори Хейзън. — Не ми се вярва, че ще го използвам кой знае колко през следващите няколко дни. Освен ако мис Каролайн не се съгласи да ми стане телохранител.

— Мисля да напусна, преди да ми е паднала цената. — Каролайн отново се изкикоти.

Мисис Къртис се появи на вратата на трапезарията и ги изгледа свирепо.

— О, боже — възкликна Лесли, — мисля, че е най-добре вече да сядаме.

Странд понечи да помогне на Хейзън да стане, но той пренебрегна протегнатата ръка и без да се клатушка, направи крачка към трапезарията след Лесли.

— Каква хубава маса — рече Хейзън, след като Лесли го настани от дясната си страна. Той говореше малко неясно от кърпата с леда, която държеше на бузата с превързаната си ръка. — Надявам се, че не съм се натрапил на някой важен семеен съвет.

— Имаме едно правило — обади се Странд, който усещаше мъчителен глад, — единственото важно нещо, за което си говорим в петък вечер, е яденето.

Това не беше вярно и той го каза само от учтивост. Предишният петък спориха за политика, накрая доста разгорещено, а Елинор описа становището на баща си като характерно за „ранния период на Луи XIV“. Всички прекараха приятно вечерта. Странд взе бутилката „Кианти“.

— Малко вино? — предложи, той.

— Благодаря. Изведнъж ужасно ожаднях.

— От загубата на кръв — весело подхвърли Каролайн.

— От ужас, мило мое. — Хейзън й се усмихна. — От чист ужас.

— За какво смятате, че си мислят онези три момчета сега? — запита Каролайн, загребвайки от супата си.

— Правят сметка откъде могат да откраднат три тежки ракети — не, четири — отвърна Хейзън, като се засмя накриво заради челюстта си, — и се чудят откъде да намерят някое момиче, което да им помогне в следващото им престъпно начинание.

Каролайн пак се разкикоти.

— О, аз съм опасна тенисистка.

Странд поклати учудено глава. Сигурно в съблекалнята на някой футболен отбор цари подобна атмосфера, помисли си той, след особено трудна победа.

Хейзън гребеше непохватно от супата с лявата си ръка. Устата му беше започнала забележимо да се подува, но очите му блестяха и изглежда, му беше приятно.

— Отлично — рече той, — просто отлично. Мога ли да изкажа похвалата си на готвачката?

— Това е майка — обади се Каролайн. Явно тази вечер се гордееше със семейството си, както и със себе си.

— Способен род — каза любезно Хейзън. Той се обърна към Джими. — А вие, младежо, с какво се занимавате?

Джими огледа масата.

— Според сестра ми аз позоря името на семейството — отговори той. — Ходя по вертепи и публични домове.

— Джими — възмути се Лесли, — как можеш да говориш така?

Джими се ухили насреща й.

— Ние така изразяваме интимно обичта помежду си. Тя не го казва сериозно. Нали, Елинор?

— Само понякога, миличък. — Елинор също му се усмихна.

Хейзън погледна любопитно Джими, после се обърна към Елинор:

— А вие, мила?

— Аз се трепя като грешен дявол и драпам за повишение — отвърна кратко Елинор. Тя беше необичайно мълчалива. Странд усети, че по някаква причина и тя като Джими не одобрява Хейзън, и той си набеляза мислено да ги попита защо, след като Хейзън си отиде.

Елинор стана да помогне в раздигането на чиниите от супата, когато мисис Къртис влезе с второто и го сложи пред Лесли, за да сервира.

— Боя се, че след супата няма да мога нищичко да поема — каза Хейзън, когато Лесли посегна към чинията му, — макар че това има великолепен вид и мирише много апетитно. — Той отпи глътка от виното си.

— Какъв ден сме днес, мистър Хейзън? — попита Джими.

— Що за въпрос? — Лесли изгледа подозрително сина си.

— Искам да видя дали няма сътресение на мозъка — отвърна Джими. — Ако има, трябва да лежи в тъмна стая със затворени очи…

— Петък — отговори Хейзън и се усмихна. — Струва ми се, че все още е петък. Може в момента да не мога да дъвча, но все пак мисля, че нямам сътресение на мозъка, благодаря за вниманието.

На Странд му хрумна, че Джими иска да изгони Хейзън от стаята, а не се интересува от здравословното му състояние, но когато погледна към сина си, Джими му отвърна с невинен поглед над масата.

— А вие, мистър Странд, ако мога да ви попитам, вашата професия каква е?

Предварително разследване, помисли си Странд.

„Адвокатът ви трябва да знае фактите, както вие ги виждате, за да може да изведе делото до добър край.“ Не, не адвокатът, поправи се Странд, малко раздразнен от мъжа. По-скоро прилича на генерал, който прави прегледа на войската си и задава простички въпроси, за да докаже, че независимо от нашивките на рамото си дълбоко в себе си е истински демократ.

— Моята професия… — Той се изкашля. — Аз се боря с кръвожадните инстинкти на младото поколение — отвърна Странд нарочно двусмислено. Беше решил, че Хейзън не е случаен човек, по-скоро от държането му, отколкото от думите му, и че той ще си състави същото мнение за него както бащата на Лесли, ако му каже, че е прост гимназиален учител.

— Той преподава в „Ривър Хай“. — Лесли бе усетила колебанието на мъжа си и се обади почти заядливо: — Завежда катедрата по история.

— Аа! — Хейзън изглеждаше впечатлен. — Като бях млад, исках да стана учител. Пълноценен живот, по-пълноценен от правото, така казах на баща си. Но той не беше на моето мнение. Завърших право. — Хейзън се засмя осъдително. — В бащиния ми дом споровете бяха кратки.

— У нас е тъкмо обратното — рече Странд — В интерес на истината…

— Освежаващо е. — Хейзън се обърна към Каролайн: — А вие, млада госпожице? В колеж ли учите?

Каролайн, която ядеше, като че умираше от глад, се засмя.

— Ако имам късмет, ще уча през есента, другия месец завършвам училище. Но с моите бележки… — Тя поклати тъжно глава.

— Не учите ли в „Ривър“? — попита Хейзън.

— То е в другия край на града — побърза да отговори Лесли.

— Татко казва, че е прекалено опасно. Аз пък смятам, че щом за него не е чак толкова опасно, значи и за мен няма да бъде — разкикоти се тя. Обикновено не се кикотеше, но тази вечер Странд й прощаваше.

— Този наш спор беше кратък. Аз загубих. Ходя на училище на десет преки оттук.

— Чета за тези неща, разбира се — продължи Хейзън, — за насилия в училищата, за нападения, за кражби между децата, за оръжие. Винаги съм се отнасял с известно недоверие. Мистър Странд, случвало ли ви се е?… — той млъкна.

— Е, не е като в някое неделно училище във Върмонт например. Стават и инциденти. Да, безспорно има инциденти.

— А на вас случвало ли ви се е? — Хейзън се наведе напред заинтригуван.

— Един-два пъти — отговори Странд. — Миналия срок едно момче ме заплаши с нож да го пусна на изпитите. Имаше отсъствия по половината от часовете и на последния изпит получи оценка трийсет и две точки от сто възможни.

— И пуснахте ли го?

Странд се засмя.

— Разбира се. — Щом толкова много искаше да изкара, та чак ме заплашваше да ме убие, реших, че сигурно заслужава. Поне не се е опитвал да ми вземе колелото.

Хейзън опипа печално превръзката на главата си.

— Може би сте по-умен от мен. Виждате ли сред хулиганите някаква надежда?

Странд вдигна рамене.

— Разбира се. Макар че повечето от тях, боя се, сигурно ще бъдат изхвърлени, и то много бързо. В мой горен клас например има едно дребничко пуерториканче, което, изглежда, чете история още от дете. Днес следобед прегледах негова писмена работа. За Гражданската война. Той си има свое собствено мнение по въпроса.

— Например? — попита Хейзън. Изглеждаше искрено заинтересуван.

— Пише например, че Гражданската война била една голяма грешка. — Като заговори за момчето, Странд си, спомни кръглото мургаво лице с бели зъби, оголени в нещо като подигравателна или нагла усмивка. — Той пише, че Югът е трябвало да бъде оставен да върви по свой път, че много скоро там и без това щели да се принудят да освободят робите, така животът на милиони хора щял да бъде спасен. Досега, казва, Северът и Югът щяха да се обединят по някакъв начин, дори в една по-свободна конфедерация, и всички ние, бели и черни, щяхме да си спестим цял век на мъки. Това, разбира се, не го е учил в училище и ще трябва да го предупредя, че ако така отговори на въпросите на годишните изпити, ще пропадне.

— Как мислите, че ще реагира на това?

— Ще се изсмее. Дали ще издържи тези изпити, или не, за него няма голямо значение. Не може да продължи в колеж и от това лято ще трябва или да си търси работа като мияч на съдове, или да краде по улиците, какво го интересуват изпитите?

— Жалко е, нали? — рече замислено Хейзън.

— Така е днес — отвърна Странд.

— Колко ще пишете на есето?

— Отличен.

— Вие явно не сте като другите учители.

— Той не е като другите момчета. В една писмена работа твърдеше, че начинът, по който му преподавали история, бил тъп. Думата е негова. Тъп. Пишеше, че причината и следствието в историческите събития били измислени само за да улеснят историците да опаковат миналото в спретнати фалшиви пакетчета. Попрочел е нещичко и от точните науки, от физиката например, и се е хванал за теорията на случайността — предполагам, че сте чели за нея?

— Малко — кимна Хейзън.

— Та според него тя означава, че нищо не е било и не е неизбежно — всичко е случайно — случайните сблъсъци на частиците и в икономиката, и в политиката, както и в природата, и в лабораторията. Според тази теория, казва той, индустриалната революция можеше и никога да не настъпи, ако случайно не се бяха родили десет човека; Втората световна война нямаше да избухне, ако Хитлер е бил убит на Западния фронт през 1917 година; Гражданската война щеше да, бъде избегната, ако Линкълн бе решил да си остане адвокат в Спрингфийлд…

— И колко му писахте за това доста неортодоксално философстване? — запита Хейзън.

— Отличен — засмя се Странд. — Може би, защото толкова се различаваше от другите работи. Пък и може да пише грамотно.

— Смятате ли, че би искал да постъпи в колеж, ако има възможност?

— Не. Той сподели с мен, че образованието също било тъпо. Въпреки това от време на време такива момчета те карат да чувстваш, че все пак трудът ти не отива на вятъра.

— Да, разбирам. — Той свали за малко студения компрес от бузата си, погледна го замислено и пак го сложи. — Струва ми се, че от мое време насам образованието се е променило — цялото образование.

— Вие къде сте учили? — попита Странд. Като глава на семейството не можеше да позволи на Хейзън само той да задава въпроси.

— Където обикновено — хладно отвърна Хейзън. — Йейл, Харвардския юридически факултет. По стъпките на моя благочестив баща. Той не беше чувал за случайността.

— Управляващата класа — обади се Джими. — Люлката на нашето правителство. Гробът на Америка.

— Джими — сряза го Лесли. — Не ставай груб само за да шокираш хората.

— Може би Джими е по-прав, отколкото изглежда, мисис Странд — каза Хейзън.

Не е чак толкова сигурен в себе си, колкото си въобразява, мина през ума на Странд. Като се замислиш, няма вид на човек, който спи спокойно нощем. И това не е само заради превръзката на главата му.

На вратата се позвъни и Джими отиде да отвори.

— Сигурно е доктор Принз — предположи Лесли.

— Изглежда, имате изключителен лекар — изуми се Хейзън. — Да прави домашни посещения в днешно време, и то когато хората вечерят.

— Той е мой стар съученик от Сити Коледж — обясни Странд.

— Аз имам няколко стари съученици, които станаха лекари — продължи Хейзън: — Но когато съм болен, или аз ходя в кабинетите им, или те ме изпращат в болница.

Доктор Принз влезе припряно. Беше дребен, слаб човек, който носеше очила с дебели стъкла и имаше измъчен вид. Той свиреше не много лошо на цигулка и три-четири пъти през годината в дома му се провеждаха музикални вечери, когато двамата с Лесли свиреха трио с още един лекар, влюбен в музиката.

— Здрасти, Алън, здравей, Лесли — поздрави той. — Сега пък каква сте я забъркали?

— Мистър Хейзън е бил нападнат — отговори Странд. — Лесли му оказа първа помощ.

— Това е то — Ню Йорк! — Принз тихичко изсумтя. — Мистър Хейзън, бихте ли дошли е мен в банята? Мисля, че ще ни е нужна по-силна светлина.

— Разбира се.

Принз внимателно наблюдаваше Хейзън, докато ставаше, после кимна доволно, когато той тръгна, без въобще да залита.

— Ако имаш нужда от помощ… — обади се Лесли.

— Ще те извикам, ако ми потрябваш, Лесли. — Принз хвана внимателно Хейзън за ръката и го изведе от стаята.

— Дано Джери не е забравил да донесе малко упойка — рече Лесли.

— Сигурен съм, че не е — успокои я Странд. — Аз му казах по телефона, че според мен ще трябва да се направят няколко шева.

— Мистър Хейзън е доста смел — обади се Каролайн. — Ако аз бях на негово място, сигурно щях да побъркам всички с писъците си.

— Изглежда, много обича да слуша собствения си глас — подхвърли Джими.

— Шшт! — сряза го Лесли. — Та той е в банята.

— Има поне сто хиляди годишен доход — намеси се Елинор. — Нали ги виждам такива в службата. Веднъж стигнеш ли дотам, и собственият ти глас започва да звучи като небесна музика в ушите ти.

— Колкото и да печели — вметна Странд, — възхищавам му се.

— Едно нещо, за което истински се радвам — прошепна Каролайн и се изкикоти, — е, че не съм плешива. Чак сега разбрах за какво служи косата.

— Имал е наистина голям късмет, че си се появила точно навреме — рече Джими на Каролайн. — Би могъл поне да ти предложи една нова ракета.

— Вие ме отчайвате — каза Лесли. — Нямаме нужда да ни се правят никакви благодеяния. Готови ли сте за десерта?

 

 

Вече привършваха с кафето във всекидневната, когато Хейзън и лекарят влязоха. Хейзън имаше нова превръзка на главата като чалма и дебела марля от едната страна на лицето, залепена с лейкопласт.

Изглеждаше блед и Странд беше сигурен, че процедурата в банята не е била приятна, но въпреки това Хейзън се усмихваше, сякаш да увери домакините, че всичко е наред.

— Тип-топ сте — каза Принз. — Поне засега. Макар че ще получите главоболие. Няма да е зле утре вашият лекар да ви направи няколко снимки на черепа. Погрижете се да ви се намира повече аспирин вкъщи. Вземете си таблетка приспивателно. Ще имате нужда от нея. И… — Принз мрачно се усмихна — не се поглеждайте сутринта в огледалото.

— Ще пиеш ли едно кафе, Джери? — попита Лесли.

Принз поклати глава.

— Нямам време. Мой пациент, който получи инфаркт, е в болницата и трябва да го видя.

— Познаваме ли го? — попита. Странд.

— Не. — Той погледна студено Странд през дебелите си стъкла. — Но е точно на твоята възраст. Ти кога ще дойдеш да се прегледаш?

— Следващия път, когато се почувствам така превъзходно — засмя се Странд. — Предпочитам да не ми казват, че ми има нещо, ако аз самият още не съм го усетил.

— Твоя си работа — промърмори Принз. — И бездруго съм достатъчно зает. Лека нощ на всички.

Странд го изпрати до вратата.

— Нали е добре? Говоря за Хейзън.

— Имал е дяволски късмет — отвърна Принз и си сложи черната мека шапка с широка периферия, с която заприличваше на равин. — Разправи ми за Каролайн. Глупачка. Може би трябва да отиде да работи в полицията. Виж дали ще можеш да я накараш и тя да вземе приспивателно. И не й разрешавай да излиза тази вечер. В погледа й има нещо странно.

— Твърди, че не е пострадала.

— Във всеки случай не видимо — рече загадъчно Принз. — Дай й приспивателно.

Странд му отвори вратата и докторът излезе, за да отиде при своя пациент с инфаркта, който бил на възрастта на Странд.

Странд се върна във всекидневната, където Джими, сипваше на Хейзън още уиски. Хейзън държеше здраво чашата.

— Да мога да изкарам някак нощта — обясни той на Странд. — Благодаря ви за доктор Принз. Има златни ръце.

— Колко са шевовете? — попита Джими.

— Пет-шест — отвърна небрежно Хейзън. — Добрият доктор каза, че ще изпрати сметката на вас. Ако имате писалка подръка, ще ви запиша адреса си, за да можете да ми я препратите.

Джими извади писалка и листче от джоба на якето си, Хейзън набързо написа нещо на него и го подаде на Странд. Той прибра листчето в джоба си и забеляза, че почеркът е равен и гладък.

— Съвсем близо до ъгъла на Осемдесет втора улица и Пето Авеню — обясни Хейзън. — Точно срещу музея. Много е удобно. — Той допи питието си и се изправи, като остави внимателно празната чаша върху един пепелник, за да не изцапа масичката до стола си. — Следващия път, когато отидете в музея, можете да дойдете у дома. Бяхте толкова мили, искам и аз да проявя гостоприемство. А сега трябва да вървя. Достатъчно главоболия ви създадох за една вечер, мили хора.

— Мисля, че не бива да си тръгвате сам — каза Странд. — Аз ще дойда с вас. Можем да хванем такси на ъгъла.

— О, няма нужда, уверявам ви — запротестира Хейзън.

— Има ли кой да се грижи за вас? — попита Лесли с разтревожен вид. — Ако няма, можете да останете тук. Джими няма да има нищо против да спи на кушетката една нощ.

— Ще се оправя — отвърна Хейзън. Странд забеляза, че той не спомена дали ще има някой у тях. — Доктор Принз ми даде телефона си, ако стане нужда. Но съм сигурен, че няма да ми потрябва.

— Аз ще тръгна с мистър Хейзън — обади се Елинор. — Бездруго имам среща в Ист Сайд.

— Много мило от ваша страна.

— Все пак — рече Странд — ще сляза с вас до долу и ще ви кача за по-сигурно в таксито. Не бих искал още веднъж да ви ударят по главата, докато стигнете до Сентръл Парк Уест.

— Така да бъде — съгласи се Хейзън. — Макар че, често казано, ни най-малко не се чувствам като инвалид. — Когато Елинор отиде да си вземе палтото и чантата, той рече на Каролайн: — Лека нощ, спасителко моя. — Усмихна се, после се поклони леко, като се ръкуваше с Лесли, и добави: — Няма да се опитвам да ви обяснявам колко съм ви благодарен — на всички… Надявам се, че пак ще можем да се видим… при… по-… ъъ нормални обстоятелства. — Потупа чалмата на главата си и печално погледна нарязаната кожа на якето си. — Прислужникът ми ще припадне, като ме види.

Когато излязоха, Странд, Хейзън и Елинор тръгнаха към Сентръл Парк Уест. Странд забеляза, че мъжът го гледа много съсредоточено.

— Струва ми се, мистър Странд, че съм ви виждал някъде преди.

— Не — отвърна Странд, — мисля, че не сме се срещали.

— Не казвам, че сме се срещали — додаде Хейзън с известно раздразнение. — Аз помня хората, с които съм се срещал. Просто лицето ви ми е някак познато.

Странд поклати глава.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Не ви упреквам, че не ме познахте — засмя се Хейзън. — И родната ми майка не би ме познала в този вид. Нищо… — той вдигна рамене — сигурно накрая ще се сетя.

Известно време вървяха в мълчание. После Хейзън докосна ръката на Странд и рече съвсем сериозно:

— Трябва да ви призная нещо, което може би не бива да казвам — завиждам ви за семейството, сър. Безкрайно.

Той отдръпна ръката си и те продължиха да вървят мълчешком. После, когато стигнаха до един ъгъл и видяха, че срещу тях идва празно такси, Хейзън си пое дълбоко дъх.

— Каква прекрасна вечер — рече той. — Трябва да ви призная нещо доста странно. Беше ми много приятно — през цялото време.

 

 

Странд лежеше на голямото легло в тихата тъмна спалня, а Лесли беше сгушила глава на рамото му и дългата й коса галеше кожата му. Още от първия ден на брака им той не бе престанал нито за миг да изпитва наслада от красивото тяло на жена си и от прелестния начин, по който тя си служеше с него, и докато се любеха тази вечер, Странд й прошепна: „Обожавам те.“ Това, което отначало беше дългоочаквано удоволствие, с течение на годините се превърна в страстна и неудържима потребност. Знаеше, че спокойствието, което го е обзело сега, докато лежи в тишината и слуша лекото й дишане, ще бъде сладостно нарушено още веднъж до сутринта.

Той въздъхна дълбоко.

— Спиш ли? — попита сънено Лесли.

— Почти.

— Какво искахте да кажете с Елинор, когато ти спомена нещо за Гърция?

— А, това ли? — отвърна Странд, като едва си спомни. — Разправи ми, че може да замине на някой гръцки остров през отпуската си. С един младеж.

— Аха, сигурно това е имала предвид, като рече, че са просто приказки.

— Сигурно. — Лесли помълча известно време. После попита:

— Каза ли ти кой ще бъде този младеж?

— Не. Спомена, че е бил преди това на въпросния остров… — Странд се поколеба — с друга.

— Така ли й е казал? — В гласа на Лесли прозвуча недоверие и тя се поотдръпна от него.

— Твърди, че всичко споделял с нея.

Лесли поклати глава върху рамото на Странд.

— Това е лош признак — рече тя. — Особено ако му вярва.

— Аз не бих се тревожил чак толкова.

— Защо не го доведе да го видим? — попита Лесли леко раздразнена.

— Още не била сигурна какво ще излезе с него.

Лесли отново се умълча, а после рече:

— Мислиш ли, че сега са заедно в леглото — като нас?

— Сигурно не като нас.

— Малко ме плаши. Прекалено самоуверена е.

— Като Моцарт.

— Какво? — Лесли изглеждаше озадачена.

— Мистър Кроуел каза, че това му било лошото на Моцарт, не си ли спомняш?

— И аз добавих, че Моцарт е свършил трагично.

— Елинор винаги е умеела да се грижи за себе си.

— Не съм много сигурна. Досега почти винаги е правила всичко, каквото си науми. Ако изведнъж нещо се обърка — току-виж, се окаже, че не е чак толкова силна, колкото си мисли. И тогава не се знае как ще реагира. Може би трябва да направя някои проучвания за този младеж.

— Не те съветвам.

— Защо?

— Можеш да научиш нещо, което да те разтревожи излишно.

Лесли въздъхна:

— Мисля, че си прав. Не бива да бъдем брони за децата си. От нас се иска само да издържаме войската.

Странд се засмя.

— Говориш, като че ли си се родила в библиотеката ми.

— О, аз правя много работи, за които не ти докладвам — каза безгрижно Лесли. — Спи ли ти се?

— Малко.

— Лека нощ, мили. — Тя се сгуши до него. Но след няколко секунди отново се обади: — Елинор кай не беше във възторг от нашия посетител, а?

— Не особено.

— Нито Джими. Забеляза ли?

— Да.

— Той изглеждаше доста благовъзпитан.

— Може би затова децата се държаха толкова студено — рече Странд. — В днешно време благовъзпитанието е подозрително за децата. Те го отъждествяват с лицемерието. На Хейзън му се струвало, че ме бил виждал преди, така ми каза.

— Спомена ли къде?

— Не можа да се сети.

— А ти?

— Никак — отвърна Странд.

— Знаеш ли какво изтърси за него Джими, когато слязохте за такси?

— Какво?

— Че говорел точно като онези, дето ги пращаха в затвора след Уотъргейт, и че мистър Хейзън имал „шуплест“ речник, каквото и да означава това.

— Напоследък, в повечето случаи, става така, че когато разговарям с Джими, и аз не знам какво иска да каже.

— Той не е лошо момче — рече Лесли в негова защита.

— Не съм казал, че е лош. Просто използва друг речник, различен от моя.

— Не мислиш ли, че и нашите бащи са се чувствали почти по същия начин с нас, когато сме били колкото Джими?

— Разправи ми за поколенията, майко — подразни я Странд, — за това как идват и си отиват.

— Можеш да се шегуваш с мен колкото си искаш. Въпреки това… — Лесли не довърши мисълта си. — Общо взето, струва ми се, вечерта мина интересно.

— Долу Хейзън каза, че му било много приятно през цялото време.

— Горкият човек. — Тя целуна Странд по врата. — А сега нека вече наистина да спим.