Ъруин Шоу
Хляб по водите (10)

2

Лесли крачеше твърдо, почти вдървено, с размазан по лицето грим, но с невъзмутимо и неестествено спокойно изражение. Линда се препъна, когато се изкачваха по стълбите към стаите си, и Странд успя да зърне лицето й, петната руж на бузите й изпъкваха като рани. Щом стигнаха до тяхната врата, Странд почувства, че не може да я остави да се прибере в стаята си и да прекара нощта сама.

— Ела малко при нас — каза нежно той. — Всички имаме нужда да пийнем по нещо.

Линда кимна вцепенено.

В стаята Странд се обади да донесат бутилка уиски и малко лед. Не знаеше за Линда, но той и Лесли никога досега не бяха пили от отчаяние. Линда се отпусна безжизнено на един стол, сякаш костите й се бяха размекнали. Ръцете й трепереха върху облегалките. Лесли се запъти към банята, като се извини:

— Отивам да поправя щетите от соарето.

— Тази ужасна жена — изрече Линда с треперещ глас. — А аз винаги съм се опитвала да й бъда приятелка. Знаех, че й е страшно тежко, след като синът й… — Тя избърса леко очите си с дантелена кърпичка. — Всеки път, като идвах в Париж, гледах да я видя и я канех на гости в Мужен. Какви отвратителни намеци само! — Сега беше възмутена. — Между нас с Ръсел никога не е имало подобно нещо. Боже мой, та аз не съм такава. Кажи ми, Алън, минавало ли ти е дори за миг през ума?…

— Разбира се, че не — отвърна Странд не съвсем честно.

Горката мисис Аркур — продължи Линда. — Не смяташ ли, че би трябвало да я поканим тук и…

— Мисля, че тя не би искала да види вече никого от нас — отвърна Странд. — Не и тази вечер.

— Алън, нали не смяташ, че споделям мнението на Катрин за Ръсел и неговите приятели, които кани в къщата? — В гласа й прозвуча отчаяна молба. — Не бих могла да го понеса, ако си мислиш, че…

— Линда — рече Странд, като отиде до нея и хвана ръцете й, — чуй какво ще ти кажа. Според мен ти си една от най-свестните жени, които съм срещал през живота си.

— Благодаря ти — прошепна Линда.

— Не бива да го приемаш толкова навътре. Тази жена не е в ред. Нито един нормален човек няма да повярва на приказките й.

— Тя никога не е била добра съпруга — каза Линда. — Направи живота му ад. Просто не знам как я е търпял толкова дълго. Непрекъснато го унижаваше. Езикът й е остър като бръснач. Когато човек го попиташе в компания за някое дело, с което той се занимаваше — нали знаеш, за него постоянно пишат по вестниците, непрекъснато го търсят, при него идват за съвет едни от най-важните хора в страната — от търговията, от правителството, — и когато той започнеше да обяснява някоя юридическа подробност, за която са го попитали, тя открито му се присмиваше и подмяташе: „Престани да досаждаш на гостите ни. На всички е известно, че си най-големият мошеник в тази професия.“ Мошеник! Човек като Ръсел. Разбира се, тя беше за съжаление, след като загуби сина си по този начин, а и от дъщерите нищо не излезе, но все пак всичко си има някакви граници. Веднъж на вечеря у тях беше дошъл един сенатор, много уважаван човек, но мисис Хейзън не одобряваше партията, в която той членуваше, и когато спомена, че е гласувал за един законопроект, с който тя не беше съгласна, му каза право в лицето: „вие сте един отвратителен, проклет глупак“. Как можеш да очакваш човек да живее с такава жена? А освен това, независимо какво говори, тя беше тази, която го остави, а не той.

На вратата се почука и Странд отвори на сервитьора, който носеше уискито. Наля по една солидна доза и в трите чаши и подаде на Линда нейната. Тя изпи половината на една глътка и цяла потръпна.

— Ще ти призная нещо — рече Линда. — Не го обвинявам за мисис Аркур, нито пък за другите, които е имал. Независимо от всичко, Ръсел винаги е бил самата дискретност. Каквото и да е правел, с никого не го е споделял. Бях абсолютно втрещена, когато се появи с мисис Аркур. Сигурно е бил на границата на търпението си. Дори за това кратко време тя ми стана симпатична, наистина много симпатична. Толкова е хубава и внимателна. — Тя допи питието и протегна чашата си на Странд да я напълни. — Откровено казано, радвах се за Ръсел, никога не съм го виждала толкова весел досега.

Странд чу смях от банята и се извърна озадачен. Лесли влезе в стаята, като се кикотеше, оправила отново лицето си.

— На какво се смееш? — попита той, като се помъчи да не изглежда сърдит. При състоянието, в което се намираше Линда, смехът изглеждаше безсърдечен.

— Спомних си как ударих тази жена — отвърна Лесли и продължи да се кикоти. — Това беше един от най-удовлетворяващите моменти в живота ми. Счупих си един нокът заради нея. Не очаквах, че ще я ударя. Направих го машинално. Изпитах огромна наслада. А, уиски. Тъкмо то липсваше, че да стане вечерята още по-приятна. Може да се напия тази, вечер, за да отпразнувам. Алън, разчитам на теб да ме сложиш после да си легна. Знаех, че в Европа ще бъде много интересно, но никога не съм си представяла, че ще бъде чак толкова забавно. — Тя вдигна чашата си. — За моя нокът. И за художниците аматьори, за дребните даскали и тяхното домочадие. Започвам да харесвам компаниите на по-висшите класи, съвсем сериозно, толкова са изискани.

— Добре ли си! — попита я разтревожен Странд.

— Тип-топ — отвърна безгрижно Лесли. — Тази вечер бях толкова щастлива, че ще ми стигне за цялото лято.

Телефонът иззвъня и Странд го вдигна. Беше Хейзън.

— Алън — каза той, — искам да поговоря с теб, ако не възразяваш. Можеш ли да дойдеш в стаята ми? Сам, ако обичаш. Жените добре ли са?

— Мисля, че да. Пият.

— Не ги упреквам. И аз бих сторил същото, но се боя, че ще се обади язвата ми, ако опасенията ми вече не са се сбъднали.

Странд чуваше за първи път, че Хейзън има язва. Тази вечер посъбра доста нови факти.

— Ей сега ще дойда. Оставете ми малко пиене — помоли той Лесли и Линда.

— Предай моите поздрави на любовчията — обади се Лесли. Тонът й не беше приятелски. — Ние ще бъдем тук и ще чакаме следващия бюлетин от фронта.

Откривам също и някои нови неща за жена си, мислеше си Странд, докато вървеше по коридора към стаята на Хейзън. У нея се усещаше някаква грубост, която не беше предполагал, че притежава. Можеше и да се окаже полезна за преодоляване на изненадите, които я чакаха в живота, но не беше убеден, че това му харесва.

Вратата на Хейзън бе леко открехната, Странд почука и влезе. Хейзън се беше отпуснал дълбоко в един фотьойл със смръщено лице. Все още бе облечен с всичките си дрехи, но сакото и жилетката му бяха вече смачкани. Беше разкопчал яката си и разхлабил вратовръзката си, като че ли му бе трудно да диша, и нямаше обичайния си вид на човек, готов за заседание на управителен съвет или за реч пред съдебните заседатели. Той вдигна поглед, когато Странд влезе, и прокара уморено ръка през лицето си, намръщеното изражение изчезна й на негово място се появи смущение.

— Искам да ти се извиня за тази проклета вечер — каза той. Гласът му още беше дрезгав.

— Няма нищо. И по-лошо ми се е случвало.

— На мен пък не — рече Хейзън. — Тази жена е побъркана. Би ли могъл да забравиш някога безумния й писък?

— Беше в добра форма.

— Тя умира да прави сцени. Особено с мен. Това е любимото й развлечение. — Хейзън стана и дръпна яката си, с което я разхлаби още повече. Закрачи напред-назад. — Мисис Аркур си събра багажа и си отиде. Един бог знае къде ще се запилее в този час. Нямаше да ви упрекна, ако и вие бяхте направили същото. Е, утре няма да се ходи на никакви лозя. Хубаво е, че си с мен в този тежък час. След всичките ужасни обиди. Не знам какво щях да правя тази вечер, ако не можех да си поговоря с теб. Най-напред ти дължа някои обяснения.

— Нищо не ми дължиш, Ръсел.

Хейзън поклати глава и продължи да се разхожда.

— Вярно е за Барбара. Може би не постъпих разумно, че я доведох. Забелязах, че и на Лесли нейното присъствие не беше приятно.

Значи Барбара, помисли си Странд, най-после знам името й.

— Много съм привързан към нея. А освен това наистина имаше и някои правни въпроси, които трябваше да решим. — Хейзън говореше предизвикателно. — На никого не сме пречили. Тя е чудесна жена и просто не знам как някога ще мога да й се извиня за случилото се тази вечер. Тя дойде миналата година в Щатите по работа и прекара няколко уикенда на морето. Но боже господи, през цялото време там имаше поне пет-шест човека. Моите проклети любопитни съседи. „А и, разбира се, разни приятели в Америка бързо ме осведомяват какво правиш.“ — Той изимитира гласа на жена си. — „Десетки приятели.“ И всичко, което каза за теб и за семейството ти. Как е възможно някои да си помислят нещо лошо за това, че съм се сприятелил с хора като вас и от време на време ви помагам с туй-онуй? Абсолютно непонятно ми е. Няма вече нищо свято на този свят, Алън, и никаква вяра в доброто. Само злоба. Безкрайна злоба. Акулите, дето са пили виното ми и са пирували на масата ми, са готови да разкъсат един човек на парчета само заради удоволствието да поклюкарстват десетина минути за него, което изобщо не им влиза в работата, за нещо толкова невинно като първия дъх на едно новородено. Господи, може би ще е добре да й дам тази проклета къща. По дяволите дузината приятели.

Той беше започнал да се задъхва и да крачи все по-бързо и по-бързо.

— Наистина ли ще й дадеш къщата?

— Какво друго мога да направя? Заплахите й за самоубийство не са празни приказки. След като си тръгнахте, тя ми заяви, че вече се е свързала с един адвокат в Ню Йорк — познавам го и не бих го докоснал дори с десетметрова пръчка. Всичко била написала, буква по буква, и му дала указания да се погрижи да вляза непременно във вестниците, след като тя свърши със себе си. Името ми ще бъде окаляно, както и имената на много други хора и някои чудесни бракове направо ще отидат по дяволите. Ще трябва да се съглася. Ще бъда откровен с теб. Ненавиждам тази мръсница и бих се радвал да я видя мъртва, но ще се чувствам виновен цял живот, ако тя умре заради мен, заради няколко въшливи долара и една разнебитена стара къща, която и без това след две-три години ще я отнесе морето. Ще и дам каквото иска, дори да остана без пукната пара. Но това няма да се случи. Тя е била богата цял живот, ала трябва да видиш как светят очите й, когато заговори за пари. Ще й измъкна някой стабилен млад адвокат от моята кантора и тя ще се спазари. Когато види лакомствата да се люлеят пред очите й, мисълта за самоубийство няма да я мами вече чак толкова много, дори с това да можеше да ме унищожи. Ще се спазари и още как.

— Бих искал да можех да помогна с нещо — каза Странд, разтърсен от мъката на Хейзън.

— Но ти ми помагаш — отвърна Хейзън. Изведнъж той престана да крачи и с непохватен жест прегърна Странд през раменете, после бързо се отдръпна, сякаш смутен от тази проява на обич, и продължи да се разхожда, като че ли единственият начин, по който можеше да намали болката, стиснала го за гърлото, беше да се движи. — Самото ти присъствие тук, което ми дава възможност да ти се изплача, ми помага повече, отколкото можеш да си представиш. Господи, толкова дълго съм се сдържал, без да казвам на никого нищо за жена си, нито за недостойните си деца, за нищо. Бях на границата да избухна. Моят портативен харем! Линда Робъртс, за бога! Бихме могли да прекараме на пустинен остров двайсет години и пак не би ни минало през ума дори да се докоснем. Кучката му с кучка го знае не по-зле от нас, но иска да развали всички човешки отношения, които съм имал или бих могъл да имам. Имало е… и други. Признавам си… имало, е, да. Какво друго е очаквала? Тя престана да спи с мен още преди сто години, а дори и преди това, още от деня, когато се оженихме, като че, ли опитвах да се любя с буца лед. Преди да се оженим, не беше така, когато бащите ни — те бяха съдружници във фирмата — решиха, че няма да е зле да задържат парите в семейството, и си затваряха очите пред факта, че техният почтен син и излизаща за пръв път в обществото дъщеря се чукат под носа им. Боже, колко различна беше тя тогава, човек можеше да си помиели, че е най-страстната жена в леглото след Клеопатра. Но щом сложи халката на пръста си, когато се приближавах до нея, държеше се тъй, сякаш се опитвах да изнасиля монахиня. Как изобщо успяхме да създадем три деца, е едно от най-загадъчните неща в този проклет живот. И ето какво излезе накрая от тях, макар че вината за това може би не беше изцяло тяхна, при такава майка, изпълнена със злоба към баща им и безумно влюбена в рожбите си. Никога не можеше да им се угоди; и трите получиха по едно ферари още на осемнайсет години. Три ферарита, паркирани пред входа! Можеш ли да си представиш подобно нещо? Никой от тях не завърши колежа си. Тичаха при майка си разплакани, че учителите не били справедливи към тях, или че съучениците от класа не им допадали, или че през зимата искат да заминат за Европа с любовниците си. Любовниците в случая с любимия ми син бяха явно от мъжки пол. А на мен направо ми се смееха, когато се опитвах да ги вразумя. Майка им се смееше в един глас с тях. Причината не беше само в парите. Като гледах децата на мои приятели, които имат десет пъти повече пари от нас, и виждах, че са амбициозни, изпълнени с чувство за отговорност граждани, с които всеки баща би се гордял, и ги сравнявах с децата, които носят моето име, просто ми се плачеше. Отгоре на всичко да обвинява мен за смъртта на момчето! Аз трябваше да замина за Сан Франциско за няколко дни и си помислих, че ще бъде добре за него да дойде с мен, поканих го, но ми каза, че бил зает и не можел. Зает! Боже господи, та той само се мотаеше из къщи по цял ден. Никога не си правеше труда да си съблече пижамата или поне да се обръсне. Брадясал приличаше на някой отшелник. Твоите деца са различни и на теб сигурно ти е трудно да разбереш какво ми беше, но трябва да ти кажа, че се чувствах все едно пия отрова ден след ден, година след година. И ако си мислиш, че тя ме остави на мира, след като ме напусна и замина за Европа, много бъркаш. Обсипваше ме с писма, пълни с всякакви заплахи и обвинения, и най-ужасни гнусотии, не можеш нито за миг да си представиш колко деградирал е мозъкът на тази жена, като клоака е, честно ти казвам. Ако пощенските служители бяха отворили поне едно от писмата й, сигурно щяха да я арестуват, че изпраща нецензурни неща по пощата. Отначало й отговарях, като се опитвах да я убедя да престане, но се оказа безнадеждно. Би ли могъл да си представиш дори в най-невероятните си сънища, че това цвете на нюйоркското общество, тази възпитаничка на най-луксозния пансион в Швейцария ще напише със собствената си ръка на мъжа си и на бащата на своите деца, че е смрадлив долен мерзавец и лъжец, на когото трябва да отрежат тестисите и да му ги натъпчат в устата за вечеря? Накрая просто започнах да хвърлям писмата й, без да ги отварям, като я предупредих, че няма да се обаждам, когато ме търси по телефона. Почакай само да разбера кой в кантората й е казал, че съм в Тур. Който го е направил, така бързо ще бъде уволнен, че ще ахне, и ще се постарая никога повече да не си намери работа в този бранш.

Внезапно Хейзън престана да се разхожда, просна се на едно кресло, пламнал и задъхан, и се разрида.

Странд бе отстъпил към стената, за да не пречи на едрия мъж, който кръстосваше като разярен слон хубавата стая със стари провансалски мебели и тапети на цветя. Стоеше като закован на мястото си, зяпнал от ужас, съжаление, безпомощност, страх и мъка, докато огромният човек изливаше в безумен порой от думи вината си, омразата си, разбитите си надежди. В момента Странд не можеше да говори, беше неспособен да протегне ръка за помощ или просто да покаже привързаност към човека, който вероятно — така му се струваше поне — никога нямаше да се съвземе, обзет веднъж завинаги от някаква лудост, не по-малко пагубна от тази на жената, която я беше причинила. Плащам си за лятото, мина му през ума. Но защо аз? После се засрами от мисълта си.

Моля те — промълви Странд. — Всичко свърши.

— Нищо не е свършило — рече Хейзън. Той беше започнал да стене, чуваше се приглушен, зловещ сопран. — Никога няма да свърши. Върви си. Моля те. Прости ми и си върви.

— Отивам си — каза Странд, изпитвайки облекчение, че може да излезе от стаята и да се махне от изблиците на Хейзъновата скръб. — Трябва да вземеш успокоително или приспивателно.

— Никога не държа подобни неща подръка. Изкушението би било прекалено голямо — отговори Хейзън, без да вдига глава, но вече с по-спокоен глас.

— Мога да ти донеса нещо. Някакво хапче.

— Хапче. — Хейзън се изсмя грубо. — Има един лек. Цианид. Благодаря все пак. Върви си.

— Добре. — Странд тръгна към вратата. — Ако имаш нужда от мен през нощта, само ми се обади.

Хейзън го погледна със зачервени очи, като едва движеше устните си.

— Прости ми, приятелю — каза той. — Не се безпокой. Ще се оправя. Няма да ти се обаждам.

Странд излезе и се запъти към стаята си, изтощен и разнебитен. Затворниците на Екатерина Медичи не са били единствените, подлагани на публични мъчения в долината на Лоара. Лесли беше оставила отключено и той влезе. Светеше само една лампичка, а Лесли си беше легнала и спеше — похъркваше тихо, което й се случваше само когато е болна. Той се съблече безшумно, но дори насън жена му го усети и отвори очи. Тъкмо пристъпи към своето легло, когато тя протегна ръка.

— Моля те — прошепна Лесли, — поне тази нощ.

Той се поколеба, но само за миг. Ако някога настъпва такъв момент, когато човек изпитва нужда да усети топлината на обичано познато тяло до своето, то този момент беше сега. Отпусна се до нея и я прегърна в тясното легло.

— Нищо не казвай — прошепна тя, — нищичко.

Започна да го гали леко. После се любиха нежно, като оставиха желанието и признателността да изличат хаоса от вечерта.

Лесли заспа веднага. Той остана буден, без да може да мигне, а сърцето му биеше лудешки, превърнало се изведнъж в самостоятелна и непокорна част от тялото му. Не, помисли си той, не може да бъде. Впрегна волята си, за да усмири блъскането в гърдите, но сърцето му продължи да тупка неравномерно, ръководено от някакви си свои злокобни сигнали. Въпреки всички усилия дишането му ставаше все по-шумно, докато накрая се превърна в стенание и той почувства, че се задушава. Надигна се с неуверени движения и се промъкна в тъмнината, опитвайки се да се добере до банята, където беше тоалетната му чантичка с шишенцето нитроглицерин. Блъсна се в един стол, строполи се на земята и изохка, неспособен да стане.

Лесли се събуди от шума и в следващия миг стаята се обля в светлина. Тя се спусна с вик от леглото и коленичи до него.

— Лекарството ми… — промълви той, както охкаше.

Лесли скочи и се втурна в банята. Странд видя как лампата светна, чу тракане на шишенца, шуртене на вода. Запълзя по пода, успя да седне и облегна гръб на един стол. Лесли отново приклекна до него, подпря главата му с ръка, пъхна една капсула в устата му и наклони чаша към устните му. Странд отпи жадно и почувства как капсулата слезе в гърлото му.

Опита да се усмихне успокояващо.

— Ще ми мине.

— Не говори.

Внезапно шумното му дишане утихна. Пристъпът, ако това наистина беше пристъп, бе преминал.

— Готово — рече той и се изправи. Малко се олюляваше, но промълви: — Студено ми е, трябва да си легна.

Почувства се глупаво, както стоеше така гол.

Тя му помогна да се добере до леглото и той се строполи върху него.

— Искаш ли да повикам лекар?

— Няма нужда. Искам само да спя. Моля те, легни до мен, угаси лампата и ме прегърни.

Тя се поколеба за момент, после остави чашата и шишенцето с лекарството на нощното шкафче, угаси лампата и легна до него.

 

 

Когато се събуди на сутринта, чувстваше се превъзходно. Сложи ръка на гърдите си и се зарадва, че едва усеща равномерния пулс под ребрата си.

Двамата с Лесли закусваха, когато телефонът иззвъня. Тя отиде да го вдигне. Застанала до масичката, на която стоеше телефонът, изглеждаше освежена и подмладена на утринната слънчева светлина с дългата си коса, разпиляна по раменете й. Като, я наблюдаваше, Странд се почуди на женската издръжливост.

— Естествено, Ръсел — казваше тя — Напълно разбирам. Не се безпокой, ще се приготвим само за един час. — Остави слушалката, върна се на масата и си намаза кифла с масло. — Тази сутрин се връщаме обратно в Париж — рече Лесли. — Предполагам, че долината на Лоара е позагубила чара си за нашия домакин.

— Как ти се стори?

— Нормално. А как беше, когато го видя снощи? — Тя го погледна над чашата си с кафе.

— По-добре да не знаеш — отвърна Странд.

— Зле ли?

— Възможно най-зле. Противно и тъжно. Ако искаш да знаеш истината, накара ме да съжалявам, че изобщо сме го срещнали.

— Толкова ли беше зле? — попита замислено Лесли.

— Не можеш да си представиш.

— Нахвърли ли се върху теб?

— Не лично върху мен. Просто върху целия свят. — Той стана от масата. — Ако трябва да сме готови след час, по-добре вече да стягам багажа и да се обличам.

 

 

Пътуването до Париж беше мрачно. Оказа се, че Лесли не е чак толкова издръжлива, колкото Странд си мислеше. Вечерта най-после взе своята жертва. След закуска тя се разкашля нещо, и изглежда, имаше треска, очите й се насълзиха, а носът й потече. Оплака се, че умирала от студ, макар че се беше навлякла и денят бе топъл.

Хейзън шофираше, облечен в безупречния си делничен костюм и външно спокоен. Едва бяха минали покрайнините на Тур и Странд започна да съжалява за среднощното бягство на мисис Аркур. Хейзън караше като луд, на места се движеше бавно, но лашкаше колата по пътя, после натискаше рязко педала на газта, за да изпревари някой камион на завоите без никаква видимост, като ругаеше под носа си другите шофьори, сякаш му бяха смъртни врагове. Не са му необходими хапчета, за да се самоубие, мислеше си Странд, хванал потната ръка на Лесли, двигателят ще му помогне. И ние ще си отидем покрай него. През цялото пътуване, докато главите им подскачаха от внезапните и неочаквани ускорения на колата, а телата им се люшкаха ту на едната, ту на другата страна, когато Хейзън изяждаше завоите, Лесли седеше, притиснала крака в пода, и не мърдаше. Облечена в елегантен костюм, Линда беше на предната седалка до Хейзън и спа през целия път, сякаш предугаждаше, че тази сутрин ще загине, и бе решила да умре в блажен унес. Тя каза на Страндови, че не е мигнала цяла нощ, и изглежда, държеше на всяка цена да се яви пред своя Създател добре отпочинала и във възможно най-хубавия си вид.

Някак си оцеляха по време на пътуването и когато спряха рязко пред хотел „Крийон“ и миризмата на изгоряла гума възвести пристигането им, Линда отвори очи и каза:

— О, ние пристигнахме. Какво приятно пътуване, Ръсел. Така добре си поспах.

— Тия френски шофьори — рече Хейзън. — Чудно ми е как са живи още.

— Ръсел — обади се Странд, когато всички слязоха от колата, — за последен път се возя с теб.

Хейзън го изгледа озадачен.

— Не разбирам за какво говориш.

Беше време за обяд, но Хейзън се извини, че трябвало незабавно да отиде в службата си. Той махна на едно такси и скочи в него, без да се сбогува. Лесли каза на Странд, че не й е добре, и иска да си полегне следобед. Странд, който не гореше от желание да обядва сам с Линда точно този ден, се оправда, че и той не бил на себе си и щял да обядва с Лесли горе в стаята. Сутринта преди три дни, когато тръгнаха така въодушевени от Плас дьо ла Конкорд, сега му изглеждаше като някакъв далечен смътен спомен.

Щом спряха на рецепцията, за да си вземат ключа от стаята, портиерът даде на Странд една телеграма. С чувството, че каквото и да е съдържанието й, сигурно е нещо лошо, той се поколеба, преди да я отвори. Порази го, че в този момент ръцете му треперят. Нямаше да се учуди, ако беше смъртен случай. Прочете я един път. После още веднъж. Беше от Елинор:

Омъжих се тази сутрин стоп напуснах работа стоп караме меден месец с Джузепе стоп във възторг стоп засега стоп благословете ни на френски стоп с обич мистър и мисис Джанели.

Без да се вълнува, Странд машинално погледна датата на телеграмата. Беше изпратена от Лас Вегас и бе пристигнала предната вечер. Сигурно е дошла, когато мисис Хейзън влезе в ресторанта в Тур. Едни бракове свършват. Стоп. Други започват. Стоп.

— Какво пише? — попита разтревожена Лесли.

Странд й подаде телеграмата. Буквите върху тънката хартия бяха бледи и Лесли трябваше да я поднесе съвсем близо до очите си, за да я прочете.

— О, боже! — промълви тихо тя и се отпусна на едно от креслата във фоайето. — Лас Вегас. Какво ли им е хрумнало? Това изобщо не е в стила на Елинор. Толкова е изтъркано. И защо е трябвало да бягат така? Мислиш ли, че това момче има нещо за криене?

— Съмнявам се.

— Защо не са почакали поне да се приберем? Боже господи, остават само няколко дни.

— Може да са искали да го свършат, докато ни няма — отговори Странд. — За да не ги караме да вдигат много шум. Сега сватбите не са като по наше време.

Родителите на Лесли бяха настоявали да направят църковна сватба и официален обяд, и той още си спомняше целия ден като ужасно мъчение. Дни наред след това лицето му изглеждаше сковано от усилието да се усмихва фалшиво на стотиците хора, които се надяваше да не види никога повече. Въпреки това беше малко разочарован от дъщеря си и забеляза, че и Лесли е засегната. Елинор бе открито и прямо момиче и в постъпката й имаше нещо тайно и подозрително. Той споделяше ужаса на Лесли от крещящите фабрики за бракосъчетания на Лае Вегас.

— Дори не знаем къде е — каза Лесли и очите й, зачервени и бездруго от простудата, се напълниха със сълзи, — за да можем поне да им се обадим и да ги поздравим. И нито дума за Каролайн и Джими. Все едно напълно е забравила, че има семейство.

— И без това вече нищо не можем да направим — рече Странд. — Сигурно, като се върнем, ще ни обяснят защо е било всичко. Хайде да се качваме. Изглеждаш по-зле, отколкото ако беше само настинала. Ще повикам лекар.

— Трябва да е силно предчувствие — каза Лесли, стана и тръгна към асансьорите. — Всеки път, преди да се случи нещо неприятно, аз се разболявам. — Обикновено Странд се усмихваше, когато тя заговаряше за предчувствията си, но днес не го направи. — Изобщо не трябваше да предприемаме това пътуване — добави Лесли. — Нямаше да стане така, ако си бяхме там.

Горе той й помогна да се съблече и да си сложи пеньоара, след което тя се пъхна вече трепереща в леглото.

 

 

Тъкмо когато лекарят си тръгваше, след като им каза, че според него Лесли има остро възпаление на бронхите и я съветва да полежи няколко дни и да пие лекарството, което ще й предпише, телефонът иззвъня. Беше Линда.

— Алън, днес следобед тръгвам за Мужен. Смяташ ли, че Лесли е достатъчно добре, за да дойдете с мен? Слънцето ще й се отрази чудесно.

— Съжалявам — отговори Странд, — докторът каза да лежи.

— О, колко неприятно! — Но от тона й Странд разбра, че изпита облекчение. И той чувстваше същото. Като че ли съвместното им преживяване бе оставило грозни белези по тях и те щяха да им напомнят прекалено живо за сцената, която всички се опитваха да забравят. — Ще остана — добави Линда, — ако смяташ, че мога да помогна с нещо.

Но от начина, по който го каза, бе сигурен, че тя иска да замине — и то сама.

— Благодаря ти, Линда. Не е необходимо. Приятно и спокойно прекарване на юг.

— Ще ви се обаждам — рече тя. — Ако видите Ръсел, преди да отлети за Саудитска Арабия, кажете му къде съм и да не се безпокои — ще се върна в Париж навреме, за да се приберем заедно в Щатите.

Странд затвори и изпита съжаление, че самолетът изобщо е бил изобретен. Като подходящ край на почивката, не би се учудил, ако свършат някъде по средата на океана.

 

 

Лекарството, което бе предписал лекарят, изглежда помагаше. Пристъпите на кашлица понамаляха, а след едно денонощие и температурата й спадна. Хейзън не се обади да се сбогува. Странд се опита да се свърже с Джими в Ню Йорк и с Каролайн В Лонг Айланд, но у тях никой не отговаряше, макар че въпреки часовата разлика той позвъни на Джими в седем сутринта, нюйоркско време. Мистър Кетли вдигна телефона във вилата и каза, че Каролайн не се е прибирала цял ден, била го предупредила, че е канена на вечеря. Дори да знаеше за сватбата на Елинор, мистър Кетли нищо не спомена.

Странд прекарваше повечето време в стаята с Лесли, с удоволствие четеше и слушаше малкия транзистор, който Хейзън им бе купил при престоя на летище „Шанън“^[1] — В поредицата „Франс мюзик“ непрекъснато предаваха хубава музика — Бетховен, Бах, Шуберт, лекове от други векове правеха дните приятни и за двамата. Лесли го попита дали не смята, че трябва да се обадят на мисис Аркур, но Странд каза, че би било по-разумно да й дадат време да излекува раните си, и й написа кратка бележка, която искаше да бъде сърдечна и приятелска, но се опасяваше, че в действителност звучи надуто. Не беше лесно да я съчини. Дори само заради присъствието си на масата, когато мисис Хейзън се нахвърли върху нея, той се чувстваше виновен. Изпрати писмото до парижката кантора на Хейзън, макар че не бе изключено мисис Аркур да я е напуснала и никога повече да не стъпи там.

На третия ден Лесли бе достатъчно добре, за да излиза, и те обядваха в „Максим“ съвсем близо до хотела, после отидоха в музея „Жю де Пом“, където бяха посрещнати от слънчевите картини на импресионистите. Лесли каза, че няма да е лошо да купят от Франция сватбен подарък на младоженците. Погледнаха в няколко магазина, но всичко, което видяха, беше невероятно скъпо, и трябваше да оставят това за „Блумингдейл“^[2], щом се върнат в Ню Йорк.

 

 

Когато се прибраха в хотела, намериха бележка от Ръсел Хейзън. Той се бе обадил, докато са били навън, и искаше да му позвънят в кантората. Беше оставил номера.

Странд се обади от тяхната стая. Хейзън говореше бързо и припряно. Служебният му тон, помисли си Странд.

— Върнах се малко по-рано, отколкото очаквах, Алън — каза той. — Бих искал да тръгна за Ню Йорк не по-късно от утре на обяд. Ще трябва да остана до късно в кантората довечера, но ако с Лесли и Линда нямате нищо против да ме изчакате, бих искал да вечеряме заедно в хотела.

— Ние нямаме нищо против — отговори Странд, — но Линда е в Мужен.

— Ах, тази вятърничава жена! — ядоса се Хейзън. — Човек не може да я върже на едно място. Ще й се обадя по телефона и ще й кажа да си размърда задника и утре до обяд да бъде тук, ако иска да пътува безплатно до вкъщи. — Странд забеляза, че от вечерта в Тур речникът на Хейзън се бе повлиял (надяваше се, не завинаги) от пороя сквернословия между него и жена му. — Ще се обадя и на Конрой да съобщи на децата ви кога приблизително ще пристигнем, за да могат да дойдат да ви посрещнат.

— Много мило от твоя страна — рече Странд. — Но кажи на Конрой да не си прави труда да търси Елинор. Тя се е омъжила преди няколко дни в Лас Вегас и сега кара медения си месец, но не ни е писала никакъв адрес.

— Боже господи — Лас Вегас! — възкликна Хейзън. — В днешно време дечурлигата какво ли не правят за свое удоволствие! Е, и как се чувствате?

— Като зашеметени сме.

Хейзън се засмя.

— Разбирам. Надявам се, че е щастлива.

— Във възторг е, така пише в телеграмата. Поне засега.

Хейзън пак се засмя.

— Е, добре тогава, предай моите поздравления на майката на младоженката. Ще гледам да се прибера в хотела около девет довечера. Устройва ли ви?

— Добре, в девет — каза Странд.

— Как е той? — попита Лесли, когато Странд затвори.

— Господарят се върна — отговори. — И започна да се разпорежда.

 

 

Когато Хейзън влезе в ресторанта на хотела с петнайсет минути закъснение, изглеждаше измъчен и имаше сенки под очите. Дрехите му бяха много смачкани, сякаш бе летял от Мала Азия с тях и не бе имал време да се преоблече. Беше небръснат и по брадичката и бузите му бе набола сива четина, която му придаваше странно изпаднал вид, като някой семеен портрет на изтъкнат прародител, обезобразен от деца вандали. Интересно, помисли си Странд, когато стана да го поздрави, колко ли години може да издържи един нормален човек при такава програма? Но Хейзън се усмихна сърдечно, като откри равните си здрави зъби. Той разтърси ръката на Странд и се наведе да целуне Лесли по бузата, преди да се отпусне тежко на един стол срещу тях.

— Сега имам нужда от нещо за пиене.

— Свърза ли се с Линда?

— Тя ще ни чака утре на летището. Малко се подвоуми, но ще дойде. Едно мартини, моля — каза той на сервитьора.

— Как мина в Саудитска Арабия? — попита Странд.

— Само си загубих времето — намръщи се Хейзън. — С тях се работи още по-трудно, отколкото с французите. Може да имат часовници, но изглежда не познават времето. Освен това има една дузина роднини на разните там принцове в пустинята, през които трябва да минеш, като раздаваш пари наляво и надясно, ако искаш да се уреди нещо. Щях да свърша същата работа, ако бях отишъл с Линда на юг. Как приемате новината за Елинор?

— Със сътресения.

Хейзън се засмя.

— Той е симпатично момче.

— И аз така мислех, докато не чух за Лас Вегас — рече Лесли.

— Не е важно как започва един брак — каза Хейзън нравоучително, — а как свършва. — Той пак се намръщи, сякаш си припомни края на собствения си брак. Отпи със задоволство от мартинито, което сервитьорът беше сложил пред него. — Имах нужда от това. В Саудитска Арабия за един коктейл те хвърлят в затвора или те бият с камшици, или ти отсичат ръката, изобщо най-приятното нещо, което им хрумне в момента. После иди, че работи с такива хора. И всички от така наречения цивилизован свят — американци, англичани, французи, японци, ще се изпотрепят кой да пробие. И когато накрая работата стане, случилото се в Иран ще изглежда като църковен пазар в сравнение с нея. Помнете ми думата. — Той отново отпи навъсено. — Аз предупредих моите клиенти да се откажат и да си вложат парите в нещо по-сигурно, като например патент за „перпетуум-мобиле“. — Той се засмя на собствената си самонадеяност. — Е, стига за моите работи. Имате ли някаква представа какво смятат да правят младоженците, къде ще живеят и прочие?

— От телеграмата знаем само, че Елинор е напуснала работа.

Хейзън кимна сериозно.

— Помислих си го, когато изпратих момчето в Джорджия.

— В Джорджия ли? — попита Странд. — Какво общо има тук Джорджия?

— Знаете, че той непрекъснато говореше как иска да зареже бизнеса на баща си и да започне да издава вестник в някой малък град и че братята му щели да го финансират до известна степен, за да се отърват от него.

— Спомням си такова нещо — каза Странд.

— Ами в Джорджия има град на име Греъм, преди не беше голям, но сега в него се преместиха от север две големи предприятия — електронна компания и фабрика за опаковки, и градчето започна да се разраства с невероятни темпове, и там моята кантора представляваше издателя и редактора на местния ежедневник в едно дело за клевета. Аз отидох и сам се заех с него, понеже беше въпрос за свободата на печата и беше важно, и ние го спечелихме. Сприятелих се с този човек, беше родом от Джорджия, завършил колеж в Атина^[3] и така нататък, но бе стрелян заек и ми стана симпатичен. Той чувства, че вече е взел да поостарява и да не издържа на ежедневната въртележка, повика ме съвсем изненадващо и ме попита дали не познавам някое умно и амбициозно, младо, момче с малко пари, не много, което да поеме работата и да получава част от печалбата. Така се случи, че само преди няколко дни се бях видял с Джанели и Елинор и бяхме изпили заедно по едно питие, и Джанели пак повтори пред мен, че би искал да вземе някой местен вестник, ако може. Елинор заяви, че по-скоро ще стане перачка в Ню Йорк, но любовта побеждава всичко, както са казали римляните, и предполагам, затова е напуснала работата си. Сигурно вашият нов зет е направил силно впечатление на моя приятел в Греъм.

— Джорджия! — възкликна Лесля със същия тон, с който бе възкликнала „Лас Вегас“, когато прочете телеграмата.

— Градчето е хубаво и чисто — каза Хейзън. — Ще ви хареса. — После се усмихна. — За една седмица.

— Съмнявам се, че Елинор ще изкара и толкова — рече Лесли с помръкнало лице. — Не я виждам в боровите гори на юга след Ню Йорк.

— Ние, северняците, трябва да свикнем с мисълта, че цивилизацията не свършва с границите на Вашингтон, окръг Колумбия — рече Хейзън. — Не гледай толкова мрачно, Лесли. Не е дошъл краят на света. Ако нищо не излезе, и двамата са млади и силни и ще опитат друго. Поне няма да прекарат живота си с мисълта: имахме възможност, но ни достраша да рискуваме. Като говоря за възможности, се сетих, че преди един-два месеца мисис Аркур получи предложение да преподава международно право в университета „Джордж Уошингтън“ и тя реши да приеме. — Хейзън го съобщи съвсем сухо, сякаш съобщаваше новини за някой случаен познат.

— Не се съмнявам, че ще има голям успех на всички правителствени приеми — каза Лесли.

Хейзън я изгледа подозрително, долавяйки ехидност в думите й, но Лесли само мило се усмихваше.

Сервитьорът, който стоеше до масата и чакаше да прекъснат разговора, им подаде менюто. Хейзън погледна своя лист, после го хвърли на масата и стана.

— Моля да ме извините, твърде уморен съм, за да ям. А ако изпия още една чаша, ще трябва да ме изнесат на ръце. Отивам да си легна. Денят беше дълъг. Мисля, че няма да е зле да бъдете готови към десет и половина утре сутринта. Казаха, ми, че нахлувал студен въздушен фронт и следобед може да затворят летището. Радвам се да видя, че изглеждаш така добре, Лесли. Онзи ден беше малко „светнала“. Лека нощ и приятно спане.

Той се придвижи към вратата, привел рамене като старец.

Поръчаха си вечерята и я изядоха мълчаливо.

 

 

Срещнаха Линда на летището. Тя изглеждаше добре, имаше тен, но беше изнервена.

— Не ме бива да сменям разписанията си — оплака се тя. — Сигурна съм, че съм сложила в багажа само неща, от които нямам, нужда. Това изобщо не е в стила на Ръсел. Обикновено той е надежден като швейцарските железопътни линии.

След като я целуна набързо за поздрав и каза: „Радвам се, че успя да дойдеш“, Хейзън отиде да се обади за последен път в кантората си.

Денят бе студен, препръскваше, и от време на време през летището задухваше силен вятър. Докато вървяха към самолета, Странд погледна със съмнение мрачното небе. Времето отговаряше на настроението му. Застудяваше. Хейзън ги бе предупредил. Вероятно пътуването щеше да бъде лошо. Хубавото време не би подхождало за края на тази почивка. Като се качваха в лъскавия малък самолет, Странд се побоя да не би Лесли точно в този момент да вземе да каже, че пак има лошо предчувствие. Но тя разговаряше весело с Линда, и не даваше никакви признаци, че хилядите километри бурно небе пред тях я изпълват с някакви опасения.

Полетът ги раздруса добре, но нищо повече. Лесли и Линда дремеха, Странд четеше, а Хейзън пишеше. Когато спряха да заредят на „Шанън“, Хейзън не предложи да им вземе никакви подаръци, но Лесли купи един розов вълнен шал за Каролайн, макар че според Странд тя едва ли щеше да може да го носи много често при мекия климат на Аризона.

Пристигнаха в Ню Йорк навреме и Хейзън бързо ги преведе през митницата — инспекторът почтително им махна да минават, без да ги кара да си отварят багажа. Конрой, Джими и Каролайн ги чакаха. Лесли ахна, като видя Каролайн. Тя имаше превръзка на носа, лицето й беше подуто, а едното й око бе затворено и посиняло.

— Господи, Каролайн — извика Лесли, като се прегърнаха, — какво си направила?

— Нищо няма, мамо — отвържа Каролайн. — Изглежда ужасно, но всъщност само съм се одраскала малко. Онази вечер се прибирахме с Джордж с колата и докато чакахме на един светофар, някакъв идиот ни удари отзад и аз си блъснах главата в таблото.

— Знаех си аз, че не трябва да те пускаме да излизаш с това момче — каза Лесли, — той кара като луд.

— Той не беше виновен, мамо — запротестира Каролайн. — Та ние дори не бяхме в движение.

— Все едно — рече Лесли.

— Не го приемай толкова навътре, мамо — обади се Джими. — Какво е едно насинено око за приятели?

— Не се радвай толкова, млади момко — сгълча го Лесли, — могла е да се обезобрази за цял живот.

— Е, нали не е — отвърна Джими. — Как прекарахте?

— Чудесно — побърза да отговори Странд, тъй като много искаше да избегне семейната разправия пред другите.

— Ходи ли на лекар? — обърна се Хейзън към Каролайн.

— За какво ми е лекар? — отвърна сърдито Каролайн, сякаш чувстваше, че несправедливо я гълчат.

— Конрой — каза Хейзън, — няма да ходим на Острова. Отиваме в Ню Йорк да заведем тази млада госпожица на лекар. Името му е Леърд и той е един от най-добрите в тази област.

— Защо направо не извикаме линейка със сирена и разните там системи — подметна саркастично Каролайн — и не закараме ужасно осакатената нещастна млада и красива жертва в болница, където група специалисти по травматология и сърдечна хирургия чакат да спасят живота й?

— Не се прави на толкова умна, Каролайн — намеси се Лесли. — Мистър Хейзън е прав.

— Всички го приемате прекалено сериозно — каза Каролайн като малко момиченце, — а няма защо. Случило се е преди близо двайсет и четири часа и още съм жива.

— Стига вече — сряза я Лесли. — Отсега нататък млъквай и прави каквото ти казват.

Каролайн изсумтя.

— Мразя лекарите — рече тя, но Лесли я хвана здраво за ръката и я поведе към изхода с Хейзън от другата й страна.

Странд тръгна зад тях с Джими и Линда.

— Ти какво знаеш за това? — попита той Джими.

— Нищо. Аз самият научих едва преди петнайсет минути, когато я видях. Дойдох от Ню Йорк, а Конрой докара Каролайн от Острова. Мама просто прекалено го прави на въпрос, а Хейзън пък иска да покаже каква голяма клечка е и ръководи всичко както винаги.

— Е — обади се Линда, — поне не си е избила зъбите. И за това трябва да сме благодарни. Тя има хубави зъби.

— Ще помоля Конрой да ме остави в службата — додаде Джими. — Казах, че излизам само за няколко часа.

— Не мислиш ли, че трябва да останеш със сестра си в такъв момент?

— О, тате, моля ти се — отвърна нетърпеливо Джими, — за едно насинено око?

— Как върви в службата? — попита Странд и смени темата, тъй като не желаеше да спори със сина си. Не бе успял да излезе наглава с него, откакто Джими бе навършил дванайсет години.

— Все още опипвам почвата — отговори Джими. — Попитай Соломон. Той знае по-добре от мен. Все едно, каквото и да смята, на мен работата ми допада.

Странд тъкмо се канеше да му каже, че не му харесва как изпуска думата „мистър“, когато говори за Соломон и Хейзън, но изведнъж се сети за телеграмата на Елинор. Покрай вълнението около нараняването на Каролайн тя съвсем му бе изскочила от ума.

— Виждал ли си Елинор? — попита той.

— Не — отвърна Джими. — Миналата седмица говорихме по телефона.

— И какво ти каза?

— Нищо особено — отговори небрежно Джими. — Същото както винаги. По гласа ми се било познавало, че не се наспивам достатъчно. Понякога ми идва наум, че тя се мисли за моя майка, а не за сестра.

— Каза ли ти, че ще се омъжва?

— Защо да казва такова нещо? — Джими изглеждаше искрено учуден.

— Защото се е омъжила преди четири дни. В Лас Вегас.

Джими се спря насред път.

— Майко мила! Сигурно е била пияна. Обясни ли ви защо?

— Хората обикновено не пишат такива неща в телеграма — отвърна Странд. — Изобщо цялото семейство е прекарало една наситена седмица.

— Не е лъжа. — Джими поклати смаян глава.

Те продължиха към мястото, където Конрой прибираше багажа им в колата пред входа.

— И къде са сега? Бих искал да й се обадя и да й кажа, че нейният любещ брат й честити събитието.

— Не можеш да й се обадиш. Не ни е писала къде са.

Джими пак поклати глава.

— Ама, че е потайно това момиче. Страшно потайно. — Той сложи внимателно ръка върху ръката на баща си. — Аз не бих се тревожил, тате. Всичко ще бъде наред. Джузепе е добро момче. Сигурно знаят какво вършат. Ще си имаш една малка тайфа ангелски бамбинчета, които да друсаш на коленете си.

— Просто нямам търпение да дочакам този миг — каза мрачно Странд, като се качваше в големия мерцедес, където другите се бяха настанили вече.

На лицето на Каролайн бе застинало упорито изражение и тя имаше нелеп вид с превръзката на носа и с подутото си посиняло око. Той се наведе и я целуна.

— Милото ми момиченце — промълви тихо.

— Моля ти се, остави ме на мира — процеди Каролайн и се отдръпна.

Групата, която потегли към града с голямата кола, не беше от най-щастливите.

Когато колата навлезе по моста в Манхатън, на Странд му хрумна, че от първата вечер, когато Хейзън дойде у тях, олюлявайки се, окървавен и зашеметен, той си има повече работа с лекари, отколкото през който и да било друг период от живота си.