Ъруин Шоу
Хляб по водите (13)

5

Би било самозаблуждение от моя страна да се преструвам, че това, което се опитвам да правя, е да водя дневник. Срокът започна преди една седмица и вечер съм твърде уморен, за да свърша нещо повече, тогава обикновено преглеждам бележките си за часовете на следващия ден или клюмам над някой вестник или списание. Първият ден, когато пристигнаха момчетата, беше истинска лудница — бях обсаден от цял рояк родители, които или хвалеха чедата си, или изказваха специалните си изисквания по отношение на тях, други ме дръпваха настрана, за да ми доверят, че е необходимо да се следи дали синът им си пие лекарството против анемия всяка вечер, или че карал тежък пубертет, трети пък блеел в час и трябвало непрекъснато да се бди над него, за да не изостане в уроците.

Когато най-накрая започнах да различавам момчетата едно от друго, повечето ми се сториха възпитани младежи, учтиви с по-възрастните, макар да се отнасяха с известно снизхождение към тях и да бяха невъздържани помежду си. Не ми се вярва, че в бъдеще ще имам особени проблеми. По всичко личи, че Ромеро и Ролинс се разбират много добре, и че Ролинс дори е успял да убеди Ромеро да опита да играе във футболния отбор, макар че Ромеро едва ли тежи повече от седемдесет килограма, докато Ролинс сигурно е поне сто и пет. Но в една импровизирана игра на тъч футбол^[1], която се проведе още първия ден на училищното игрище, Ромеро, застанал отстрани да гледа, изведнъж реши да се включи в отбора, който бе загубил един от играчите си поради леко навяхване на глезена, и хукна да вкарва гол още щом успя да вземе топката. Гледах го с изумление (тъй като досега никога не го бях чувал да проявява интерес към някой спорт) как тича, извръща се, завъртва се внезапно и се измъква от ръцете на два пъти по-едри момчета. Движенията му изглеждаха така непредсказуеми, както полета на гривяка, и внезапните му зигзаги оставяха преследвачите му безпомощно задъхани зад него. Може би, помислих си аз полу на шега, точно тази негова дарба го е спасила от ръцете на нюйоркската полиция.

Същата вечер Ролинс разговаря сериозно с него и го заведе при треньора по футбол, на другия ден следобед успяха да му намерят достатъчно малък екип и го включиха във футболния отбор. Макар да се опасявам за резултата, когато бъде притиснат в някоя истинска схватка от цял куп грубияни, при това всички стърчащи доста над него, все пак е добре, че и другите ученици са го приели.

 

 

Няколко дни след началото на срока Странд получи бележка от директора, който искал да го види в удобно за него време. Когато отиде в кабинета на Бабкок, той го посрещна сърдечно, но притеснено.

— Имаме един малък проблем — каза той. — Става дума за Хесус Ромеро.

— О! — рече Странд.

— Точно така — продължи Бабкок. — О! Излиза, че Ромеро не посещава църковната служба. Както вероятно знаете, ние трябва да спазваме известни условия, приети от нас при получаването на онова дарение през 1960-а, спасило училището в момент, в който е имала изгледи то да се затрие. Дарението бе изключително щедро — изключително. Новият спортен комплекс е построен благодарение на него, библиотеката, която е една от най-хубавите училищни библиотеки в Източните щати, много други удобства… Старицата, която ни е оставила парите чрез завещание, е била извънредно религиозна и с много силен характер и едно от условията, поставено в завещанието й, е всеки ученик да посещава редовно църковната служба. Добавила е още едно условие: момчетата да носят сака и вратовръзки в трапезарията. Другите училища са изоставили тези обичаи. Ние обаче не можем. Интересува ме дали бихте могли да вразумите Ромеро, преди да се наложи да предприема официални мерки срещу него.

— Ще се опитам — каза Странд.

— Вие сами сте се убедили, че на практика службата не се отнася до никое вероизповедание или секта. Действа като успокоително. Посещава се от доста момчета, католици и евреи, които, изглежда, не срещат никакви трудности да се подчиняват на правилата в училището. Може да споменете това на Ромеро.

— Ще го спомена — отвърна Странд. — Съжалявам, че ви създава всички тези неприятности.

— Положително ще имам и по-тежки проблеми до края на срока. И то не само с Ромеро — каза Бабкок.

След часовете Странд извика Ромеро да дойде при него и му предаде думите на директора, като използва всичките му аргументи. Ромеро го изслуша мълчаливо, после поклати глава.

— Не ме интересуват евреите — рече той, — аз съм католик посвоему.

— Кога за последен път си ходил на литургия? — попита го Странд.

Ромеро се ухили.

Когато са ме кръщавали. Аз не вярвам в бога. Ако трябва да избирам между църковната служба и това да напусна училището, ще ида да си стегна багажа.

— Сигурен ли си, че искаш да предам този отговор на мистър Бабкок?

— Да.

— Свободен си.

Когато на другия ден Странд предаде на Бабкок думите на Ромеро, директорът въздъхна. По-голямата част от разговора им, както осъзна Странд, бе съпроводена от въздишки.

— Е, добре — рече той, — ако никой не го направи на въпрос, мисля, че можем да я караме и така.

— И още нещо — додаде Странд. — Става дума за жена ми. Тя няма часове в сряда, както и преди десет в четвъртък сутринта. Ще сметнете ли, че хитрува, ако ходи до Ню Йорк всяка сряда? Има няколко ученици, които не би искала да остави.

— Напълно ви разбирам — отвърна Бабкок. — Естествено, че няма да имам нищо против.

Странд излезе от кабинета на директора, като си мислеше какъв свестен, интелигентен и отстъпчив човек е той. Макар че срокът бе едва започнал, Странд вече чувстваше колко спокойно и лесно се ръководи училището и как дисциплината се спазва почти без принуда. Между преподавателите и учениците съществуваха весели приятелски отношения, които създаваха благоприятен за обучението климат, и Странд започна да си възвръща донякъде надеждата, която хранеше в първите си години като учител.

 

 

— Имаш късмет, че мистър Бабкок е толкова снизходителен човек — каза Странд на Ромеро на другия ден. Беше оставил момчето да се помъчи една нощ, преди да му съобщи решението на Бабкок. — Оставаш. Само не го разгласявай. Може да му напишеш една бележка, за да му благодариш.

— Вие попитахте ли го дали той вярва в бога?

— Не си играй с късмета, младежо — сряза го Странд.

Ромеро извади някакво листче от джоба си и го разгъна.

— Има едно нещо тука, което трябва да подпишете, мистър Странд. Това е разрешението от майка ми, че ми дава да играя в отбора по футбол. Получих го днес следобед.

Странд погледна листа. Беше формуляр, отпечатан от катедрата по физическо възпитание, с празно място за подписа на родителя и на директора на пансиона, потвърждаващ автентичността на родителския подпис. В случая той беше едно кръстче, драснато с молив. Когато Странд погледна листчето, Ромеро впери в него своя предизвикателен прям поглед, който все още го смущаваше.

Странд даде формуляра на мистър Джонсън, треньора по футбол, сериозен и набожен младеж, който изричаше молитви в съблекалнята преди всяка игра — молеше бог не за победа, а за безопасността на играчите и от двата отбора. Джонсън вдигна вежди при вида на кръстчето.

— Предполагам, че е законно — каза той.

— И аз — отвърна Странд.

— Все едно — продължи треньорът, — нали момчето разбира сигналите. — После добави с усмивка: — Макар рядко да ги изпълнява. Той просто побърква другите играчи. Никога не знаят какво ще направи. Ако му викнат да заобиколи, тъй като около него нещата са се затегнали, той се обръща и тръгва право през центъра или покрай другия край. Всичко прави наопаки и аз току го ругая, но няма особена полза. От друга страна, е трудно да искаш прекалено много от него. С такъв ръст трябва да имаш кураж дори само да излезеш на игрището, освен това повечето пъти се измъква безнаказано. Докато се усетиш — вече е оставил другите зад гърба си и бързо се придвижва напред. Като змиорка е — никой не може да го хване. Сякаш бяга, за да не го линчуват. Мисля, че не го интересува дали ще спечелим, или изгубим играта, а просто иска да покаже на всички колко е неуловим. Трябва да ви призная нещо, мистър Странд, през цялото време, докато съм играл футбол и съм бил треньор, никога не съм виждал такова момче. Той не прилича на спортист, а на някакво диво зверче. Все едно, че си имаме побесняла пантера на игрището.

— Ще влезе ли в отбора? — попита Странд.

Треньорът вдигна рамене.

— Нямам намерение да го използвам много. Прекалено дребничък е, за да остане в него за постоянно. Накрая някой ще вземе да го лапне. Не е като едно време. Сега момчетата са чудовища дори на нашето ниво, високите тичат не по-бавно от ниските. И без това той не може нито да спира, нито да хваща топката. Ако успея да го науча как да рита, може и да го оставя да подава. Иначе ще го използвам само в отделни игри, когато имаме нужда от по-яко търчане. Като му казах, че ще го оставя в отбора, добавих почти на шега, че повечето време ще седи на резервната скамейка и ще го вкарвам едва когато съвсем закъсаме. Той само ми се усмихна, колкото е дребен, усмивката му може да изплаши дори някой мичман, и отвърна: „Тъкмо работа за мен, аз цял живот все закъсвам.“

— Как го приемат другите момчета? — Странд си мислеше, че сега не е време да казва на този сериозен и благочестив младеж, че един от „готите“ е проникнал в игрището му.

Треньорът погледна замислено Странд, сякаш спореше със себе си дали да му признае истината, или да отговори уклончиво.

— Доколкото разбирам, вие проявявате по-специален интерес към момчето — рече той. — Той е тук малко или много заради вас, нали?

— Да, така е. Беше в моя клас в гимназията. Необикновен ученик.

— Струва ми се, че ако неговият съквартирант Ролинс не го защитаваше толкова, щеше да си го изяде досега от някого. Май не си прави много труда да си пази мнението за себе си, а?

Странд не можа да сдържи усмивката си.

— Не по начин, по който да не го забележиш — додаде той.

— Когато успее да измами някого или някой пред него изпусне топка, той… ъъъ… той им се присмива. Има една любима фраза, която действа на нервите на момчетата. „А аз си мислех, джентълмени, че сте дошли тук да играете футбол.“ Той разграничава себе си и Ролинс от останалия отбор с нещо, което трябва да е научил от книгите по английска литература. Знаете как английските вестници описват строяването на отборите в игрите на крикет — „Джентълмени срещу Играчи“. Другите момчета не са съвсем сигурни какво значи, но знаят, че не е ласкаво.

— Има ли в отбора други чернокожи момчета, освен Ролинс?

— Тази година не — отвърна треньорът. — Училището прави всичко възможно да привлича чернокожи, но без особен успех. Боя се, че дълги години се е славело като англосаксонска протестантска крепост за бели и ще трябва да мине време, докато представата за него се промени. Мисля, че има само още четирима чернокожи и никой от тях не играе футбол. Миналата година имахме един чернокож учител, който преподаваше история на изкуството, и всички го харесваха, но той не се чувстваше добре тук. Освен това беше прекалено способен за обикновено училище. Сега преподава в Бостънския университет. Невинаги е достатъчно само да имаш добри намерения, нали?

Едрият, як младеж, за когото Странд бе предположил, че целите му в живота са ограничени от професията и не отиват по-далече от десет метра разстояние, изглеждаше замислен.

Треньорът по футбол не беше единственият преподавател, озадачен от Ромеро. Друг млад преподавател, една тиха жена от катедрата по английски на име Колинс, която водеше часовете на Ромеро по английска и американска литература, тръгна веднъж в крак със Странд, когато излизаше от централната сграда след обяд, и го попита дали може да поговори с него няколко минути за момчето. И тя знаеше, че е дошло в Дънбъри заради Странд. Той не си направи труда да промени тази представа, като каже за влиянието на Хейзън в цялата работа. Ако Хейзън имаше желание да приеме заслугата или вината за присъствието на Ромеро в училището, той беше напълно способен да стори това.

— Вие сте го учили в Ню Йорк, нали? — попита тя, докато вървеше редом с него.

— Ако изобщо може да се каже, че някой го е научил на нещо — отвърна той.

Тя се усмихна.

— Започвам да разбирам какво имате предвид. Създавал ли ви е някакви проблеми в час?

— Трябва да ви призная — отвърна той, като се опита да изглежда колкото може по-здравомислещ, — че възгледите, които изразяваше, невинаги съответстваха на общоприетите.

— Смяната на училищата — каза мис Колинс — не е променила навиците му. Вече успя да въвлече целия клас в спор.

— О, боже — възкликна Странд, — за какво?

— Първата книга, която разглеждахме, беше „Червеният знак на храбростта“ от Стивън Крейн — отговори мис Колинс. — Книгата е такава, че момчетата могат да вземат отношение по нея, стилът е възхитително прост и проправя пътя на цял един жанр в американската литература. Когато поисках да се изкажат за нея, Ромеро си мълчеше, докато две-три момчета обясняваха защо книгата им харесва, после вдигна ръка, стана и рече много учтиво: „Моля да ме извините, госпожо, всичко това е «промиване на мозъците».“ После държа реч. Според него, независимо дали авторът е искал да постигне такъв резултат, или не, в крайна сметка книгата показвала, че никога няма да станеш мъж, ако бягаш, че би могъл да докажеш себе си само ако се изправиш и се биеш, макар да си сигурен, че ще ти отиде главата, и докато хората се възхищавали от подобни книги, младежите щели да тръгват на война възторжено и с песен на уста и да загиват. Заяви, че не знаел за другите момчета от класа, но ако той не бил бягал през целия си живот, сега сто на сто нямало да бъде в класната стая тази сутрин. Да бягаш, когато те е страх, каза той, било най-естественото нещо, и такива книги като „Червеният знак на храбростта“ били лъжа, измислена от старите, за да карат младите да отиват на сигурна смърт. Той самият имал чичо, който бил награден с орден във Виетнам, задето не напуснал картечницата си в някаква засада и дал възможност на другите войници от неговия взвод да се измъкнат, а сега чичо му бил в инвалидна количка за цял живот и си бил хвърлил медала в кофата за боклук. — Мис Колинс имаше бледо и тревожно лице и се държеше плахо, сякаш се извиняваше за нещо, тя поклати глава, като си спомни за случката в часа си. — Просто не можах да се справя с това момче — продължи тя унило. — Накара всички да се почувстваме като необразовани глупаци. Мислите ли, че наистина има чичо, който е бил ранен във Виетнам?

— За първи път чувам, че има чичо — отвърна Странд. — Той обича да си измисля. — Ако беше склонен да спори с Ромеро, което в най-добрия случай би било безполезно, можеше да му напомни, че писателят, когото той цени толкова много, мистър Гибън, употребява думата „военна храброст“ с одобрение почти на всяка страница. Странд бе разбрал, че последователността не е най-изявената черта на момчето.

— Смятате ли, че бихте могли да поговорите с него? — попита плахо мис Колинс. — Щом защитава мнение, което може да смути другите момчета, по-добре да дойде при мен след часа, и да ми го каже поверително!

— Мога да опитам — отговори той. — Но нищо не ви гарантирам. Той не е много по поверителните работи, както казват момчетата. — Изведнъж Странд прозря характера на Ромеро в нова светлина. Момчето винаги си търсеше слушатели, дори слушателят да е само един, и предпочиташе те да са настроени срещу него. Като че намираше емоционален отдушник във враждебността и наред с това добиваше чувство за власт над хората, които бяха по-възрастни и в обществено отношение много по-силни от него. Ако Странд си представяше бъдещето на Ромеро, той го виждаше като оратор, който трябва да бъде охраняван от полицията, защото влудява тълпата и я подтиква към разпри и стълкновения. Това видение не беше успокояващо.

— Една от трудностите в държането ми към него — продължи мис Колинс с тихия си извинителен тон — идва от това, че той винаги говори с най-голяма учтивост, със съответното обръщение и „ако мога да попитам“. Освен това е най-добре подготвеният ученик в класа. Има математическа памет и може да цитира дословно цели пасажи от книгите, които е прочел, в подкрепа на доводите си. Когато дадох на класа примерен списък на книгите за прочит през семестъра, той го захвърли презрително и заяви, че вече е прочел повечето от заглавията и че изобщо няма да си губи времето да отваря другите. Дори възрази, че „Одисей“ на Джеймс Джойс и „Любовникът на лейди Чатърли“ не били включени в списъка. Представяте ли си, и това е момче на седемнайсет години!

— Както се казва — рече Странд, — той е прекалено умен за възрастта си. Или прекалено лош за годините си.

— Според него тези две книги били едни от основните в съвременната литература и да се пренебрегват, било обида за интелигентността на класа и отричане на сексуалността на съвременния човек. Откъде мислите, че черпи тези идеи? — попита жално тя.

— От обществените библиотеки.

— Бих искала да има курс за по-напреднали — додаде мис Колинс. — Веднага бих го включила в него. Боя се, че е някакъв гений. Никога не съм имала такъв ученик и не бих искала пак да имам.

— Не унивайте — каза Странд. — Поради темперамента си той непременно ще се забърка в нещо и ще го изключат.

— Няма да мога да го дочакам — за първи път рече категорично мис Колинс.

Докато тя се отдалечаваше тъжно за следващия си урок, Странд изпита егоистично облекчение, че поне този семестър Ромеро няма часове при него.

 

 

Сред задълженията на Странд като директор на пансиона влизаше и това да проверява стаите на момчетата на всеки две седмици, което той правеше, докато те бяха в час. Натъкваше се на обичайните различия в реда — от старомоминска чистота до нещо като типична детска немарливост. Стаята на последния етаж, която заемаха Ромеро и Ролинс, бе доста чиста, но между двете й половини съществуваше такава голяма разлика, като че ли по средата се издигаше невидима стена. Леглото на Ролинс беше покрито с шарено навахско^[2] одеяло, а върху таблата в горния край бе сложена кафява възглавница с голямо филцово „У“^[3], избродирано с жълто на калъфката, инициалите на училището, които бе заслужил да носи като участник в неговия отбор. Върху бюрото му имаше цветна снимка в тежка сребърна рамка — двойка негри на средна възраст със сериозен вид, застанали пред бяла веранда, и надпис: „От мама и татко, с обич“. До нея бе подпряна снимка на хубаво усмихнато чернокожо момиче по бански костюм със следното целомъдрено посвещение, изписано с красив женски почерк: „За нежен спомен, Клара“. На стената висеше огромна снимка на четири грамадни ухилени момчета, най-малкият от които бе самият Ролинс; до едно бяха облечени в традиционните университетски пуловери с различни букви на тях, всичките явно братя. Ролинс държеше футболна топка, братът до него бейзболна бухалка, а другите двама — баскетболни топки, за да покажат, че спортните им заслуги не са само в един спорт. Те представляваха внушителна, макар и симпатична група, и едва ли някой съсед би имал неблагоразумието да влезе в спор с тях.

На стената над леглото му имаше голяма литография, рекламираща концерт на Ела Фицджералд, а на шкафчето до леглото стоеше касетофонът с цяла редица касетки, които, Странд от опит знаеше, той надуваше оглушително. На поличката под бюрото му имаше купчина списания „Плейбой“. Странд бе намирал такива списания и в другите стаи, но на земята, скрити под леглото. Явно Ролинс не смяташе, че в тях има нещо за криене.

На рафта в шкафа му, оставен небрежно отворен, с безразборно нахвърляни дрехи, имаше десетина кутии с шоколадови бисквити, което накара Странд да се усмихне при мисълта за ония моменти през нощта, когато гладът събужда огромното тяло и го кара да търси в тъмното скривалището с детски сладкиши, дето да го подкрепят до сутринта.

За разлика от него половинката на Ромеро бе гола и спартанска. Одеялата му бяха вълнени, в бозав цвят — такива, каквито даваха на всички, а леглото беше идеално оправено по войнишки. Не се виждаха никакви снимки и списания и бюрото беше голо, с изключение на един бележник и няколко старателно подострени молива.

Ромеро бе решил да не оставя и следа, разкриваща нещичко за него пред онзи, който пожелае да го преценява. Дрехите му бяха безупречно подредени в шкафа, а на рафта бяха сложени седемте тома на прочутото издание на „Историята на упадъка и гибелта на Римската империя“ от 1909 година, излязло под редакцията на Дж. Б. Бери. То представляваше значителна ценност за колекционерите и от него всъщност тежеше толкова чантата на Ромеро в деня на пристигането му.

Чудно наистина как двама младежи с огромна разлика във вкусовете си можеха да живеят в малката стая тъй хармонично и при това винаги и с удоволствие да търсят компанията си.

Любопитен по какъв начин Ромеро е успял да се сдобие с Гибън и дали знае цената на тези книги, Странд му остави бележка да се обади, щом свърши футболната тренировка следобед. Според училищните правила Странд трябваше да пише оценки за състоянието на всяка стая в пансиона и после да ги окачва на информационното табло. Оценките бяха от едно до десет и той писа десет на стаята на Ромеро и Ролинс, макар нещо в невидимата стена между двете легла да го безпокоеше.

Ромеро влезе във всекидневната на Странд току-що изкъпан, както винаги спретнато облечен и сдържан. Странд го покани да седне и преди да отвори дума за книгите, го запита за уроците му и за футболния отбор, който щеше да играе за първи път тази събота. Ромеро отвърна, че предметите му харесвали и според него вървял доста добре. Съмнявал се дали ще вземе участие в мача, но треньорът му допадал, макар да мислел, че му липсва въображение. Много откровено сподели със Странд какво бил заявил на треньора: ако не му дадял да играе поне за няколко минути до втората седмица на сезона, щял да се откаже от отбора и да наблегне на уроците си.

Странд му зададе обичайния въпрос дали има някакви оплаквания и той отговори, че няма. Спомена, че мистър Хейзън му бил писал, че е внесъл на негово име известна сума в училищната банка, от която ще му бъдат отпускани по десет долара седмично за джобни пари както на другите момчета от неговия клас. Той бил драснал една бележка на мистър Хейзън, за да му благодари за щедростта. Странд му съобщи, че ще може лично да благодари на мистър Хейзън, тъй като в събота сутринта щял да дойде с жена му и дъщеря му на гости в училището.

— Май пак ще трябва да държа реч — каза Ромеро и се усмихна беззлобно.

Тогава Странд отвори дума за книгите.

— Знаеш ли — започна той, — те са доста ценни.

— Така ли? — попита наивно Ромеро. — Това е хубава новина.

— Как успя да се сдобиеш с тях? — запита Странд.

Момчето го погледна, сякаш преценяваше какво да отговори.

— Откраднах ги — отвърна простичко. — Трябваше да ходя девет пъти до антикварните книжарници на Четвърто Авеню и да ги вземам една по една. — И изгледа хладнокръвно Странд, сякаш очакваше някакъв коментар. Странд си мълчеше и той каза: — Продавачите в тия магазини не биха просъществували и десет минути, ако излязат на улицата. Ще ги съблекат голи и те ще се усетят чак като хванат пневмония.

— Искаш ли да ми кажеш от кои книжарници точно си ги „взел“, както ти се изрази? — попита Странд.

— Не им помня имената — отвърна Ромеро и стана. — Има ли нещо друго, сър?

— Засега не — каза Странд.

Ромеро излезе. Странд седна на бюрото си и се загледа в сгъстяващия се мрак навън през прозореца, беше изправен пред един нравствен проблем, който не искаше да решава. Не бива да се вманиачавам с това момче, помисли си той. Имам си достатъчно други тревоги.

 

 

Големият мерцедес, каран от Конрой, спря пред входа на „Молсън Резидънс“ в събота сутринта малко преди обяд. Странд стоеше на стълбите, за да посрещне Лесли, Каролайн и Хейзън, когато слязат от колата. Каролайн държеше гърчещо се черно лабрадорско кученце. Странд много се развълнува, като видя отново жена си и дъщеря си, но не искаше да прави сцени на съпружеска и бащина любов пред двете момчета от пансиона, които зяпаха от входа.

В първите минути избягваше да погледне към Каролайн.

— Къде е Джими? — попита той. — Мислех, че ще дойде с вас.

— В последния момент мистър Соломон го изпрати в Чикаго да ангажира някакъв състав, който свири там — отвърна Лесли. — Което значело, по неговите думи, че се издига в небесната твърд. Ще се опита да ти се обади, когато се върне. Праща ти поздрави.

— Много мило — рече сухо Странд. После, все още без да е разгледал добре Каролайн, попита почти грубо, като галеше кучето: — Това пък откъде го взе?

— Мистър Хейзън ми го подари. Преди два дни. Когато доктор Леърд ми свали превръзките. — Тя пусна кучето на земята. Усмихна се малко нервно и докосна с върха на пръста носа си. — Е, как го намираш?

— Чудесно е — отвърна той. Помисли си, че изглежда красива, но всъщност той винаги беше смятал така. — Изглежда съвсем истински.

Каролайн се засмя.

— Ех и ти, татко — възкликна тя, — не можеш ли да потиснеш възторга си.

— По-важно е ти какво мислиш? — рече Странд.

— Аз мисля, че грозното пате се е превърнало в красив лебед — отвърна весело Каролайн, когато влязоха вътре. — Ужасявам се, като си представя какво ще правя с момчетата отсега нататък.

— Няма защо да преувеличаваш — каза Лесли, като хвърли строг поглед към двете момчета, които разглеждаха Каролайн с явен интерес. — Операцията беше сполучлива, но още не си станала кинозвезда. Освен това ще трябва да отвикнеш да се гледаш в огледалото по сто пъти на ден. — Но тя говореше с нежност и Странд виждаше, че се радва на новата външност на Каролайн не по-малко от самата нея.

Не остана така доволна обаче от вида на жилището им, въпреки че мисис Шилър беше поставила вази с цветя на стратегически места във всекидневната.

— Не съм предполагала, че това място е чак толкова занемарено — рече тя, — макар че ще изглежда по-добре, когато пренесем нашите мебели. Все пак една боя никак не би била излишна.

— Ще говоря с Бабкок за това — рече Хейзън. — Сигурен съм, че училището няма да се разори, ако бояджиите дойдат тук за няколко дни.

— Не бих искала да изглеждам придирчива, и то още от самото начало.

— Ще кажа на Бабкок, че това е моя идея. Боядисването ще го имаш.

— Време е за обяд — подкани ги Странд. — По-добре да отиваме в трапезарията. Предупредих, че ще дойдете, и са сложили маса за нас и още някои родители. Днес ще се играе първият мач от футболния сезон и доста хора са дошли за него. Между другото, Ръсел, нашето протеже Ромеро е в отбора.

— Като какъв играе — вода ли носи? — засмя се Хейзън.

— Не, сериозно — рече Странд, като излязоха от пансиона и тръгнаха по пътеката към централната сграда. — Днес може и да не влезе, но треньорът ми каза, че смята да го използва в по-завързаните положения.

— Той как върви в общи линии?

— Мисля, че си гледа уроците — отвърна предпазливо Странд. — Старая се да не създавам впечатление, че се бъркам, но той изглежда доста съзнателен и не блее по време на часовете като някои други момчета.

— Трябва да ми дадеш списък на преподавателите му. Докато съм тук, искам да поговоря с тях за него. Сигурен съм, че не са снизходителни с такива момчета, и не бих искал да бъдат прекалено взискателни към него само защото нямат представа за средата, в която е живял.

Като се сети за мис Колинс, Странд си помисли, че би имало по-голяма полза, ако Хейзън поговори със самия Ромеро и го помоли да не бъде прекалено взискателен към учителите си. Не смяташе, че е разумно да му казва това, нито да споменава каквото и да било за комплекта на Гибън в стаята на Ромеро. Хейзън можеше да се вбеси и да накара веднага да изхвърлят момчето и тогава експериментът, в който Странд чувстваше, че също участва, щеше да свърши, преди изобщо, да е започнал.

Той изостана от другите, за да хване Лесли под ръка и да върви редом с нея. Тя му се усмихна признателно.

— Толкова много ми липсваше — прошепна жена му.

— Аз пък, разбира се, се забавлявах тук сам, както подобава на младеж като мен — каза Странд. — Нямаш представа какви оргии стават в учителската стая по време на чая.

Лесли го стисна за ръката.

— Добре изглеждаш — рече тя. — Май това място ще ти понесе.

— Така е. Надявам се, че и на теб ще ти понесе.

— Щом ти си щастлив тук, и аз ще бъда щастлива. — Но в гласа й се усети едва доловима нотка на съмнение, неохота, известен страх.

Когато влязоха в трапезарията, пълна вече с момчета, Странд разбра по погледите, с които зяпаха Каролайн и кучето, поклащащо се до нея на каишката си, че операцията наистина е била сполучлива.

Забеляза, че сега Каролайн бе променила дори походката си. Ако трябваше да я опиша, реши той, щях да я нарека надменна.

След обяда, по време на който Хейзън се бе зарадвал, че седи до някакъв свой познат от Вашингтон, който беше свързан с петролното лоби^[4] и с когото оживено разговаряха. Странд изпрати Лесли до пансиона, тъй като тя искаше да си подремне, а Хейзън, Каролайн и Конрой отидоха на футболното игрище.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана с теб? — попита Странд, докато наблюдаваше как Лесли си събува обувките и ляга на едно от леглата.

— После ще имаме предостатъчно време — отвърна Лесли. — Убедена съм, че ще ти се обидят, ако не гледаш мача им. Освен това се наситих на толкова много хора за един ден.

Той се наведе и я целуна по челото, после тръгна към игрището. По дървените трибуни имаше може би над хиляда зрители, но Хейзън му бе запазил място до Каролайн. Той и Конрой седяха от другата й страна. Играта вече беше започнала, но Хейзън каза, че още нищо интересно не се е случило.

— Кой е Ромеро? — попита той.

Странд погледна резервната скамейка. В единия край, на доста голямо разстояние от най-близкия играч, Ромеро седеше сам, приведен напред, забил поглед в ръцете си, които висяха между коленете му, без изобщо да поглежда към игрището, като че ли нямаше нищо общо с това, което ставаше там.

— Номер четирийсет и пет — каза Странд.

— Боже, колко е дребен! — възкликна Хейзън. — До другите момчета прилича на хлапе от детската градина. Сигурен ли си, че някой не си прави груби шеги с Ромеро?

— Треньорът гледа съвсем сериозно на него.

— Треньорът трябва да е садист — отбеляза мрачно Хейзън. — Мисля, че не е зле да му направим застраховка, която да включва всичко — болница, доктори и разноски по погребението.

— Може би това ще е единственият начин да получиш някаква компенсация за всичко, което си вложил за него — рече Странд, като си мислеше за петстотин доларовата банкнота в „Брукс Бръдърс“ и десетте долара, отпускани всяка седмица.

Седнал от другата страна на Каролайн, Хейзън се ухили при тези думи, приемайки ги за шега. Самият Странд не беше сигурен, че ги е казал на шега.

Мачът се играеше небрежно, имаше много изпортени топки, изпуснати положения, неточни пасове и избити удари. Един мъж зад тях, чийто син беше централен защитник и изпусна един след друг два последователни паса, непрекъснато повтаряше: — Какво очаквате, та това е първият мач за сезона.

Независимо от качеството на играта, беше приятно да седиш навън на топлото ранно есенно слънце и да гледаш как по ароматната зелена трева тичат пъргави младежи. В играта липсваше дивата страст на професионалния футбол и на мачовете между големите университети. Единствените наказания бяха за засада и за по-дълго струпване на играчите на едно място, а когато на някакво момче от отбора на Дънбъри му изкараха въздуха, играчът, който го беше ударил, мигновено коленичи загрижено до пострадалия и не стана, докато той не се изправи. Каролайн държеше кученцето, което мърдаше в скута й, викаше предано за Дънбъри и се усмихваше предизвикателно на момчетата от другото училище, които се обръщаха и добродушно я освиркваха.

— Само си остави името и телефона — каза едно от момчетата, — и ще си оправим сметките с теб.

— Може да го вземете от баща ми. — Каролай посочи с палец Странд. — Той преподава тук.

Момчето се засмя.

— Извинявайте, сър. Но като идем в спортния комплекс, ще си взема лист и молив.

След мача там щяха да сервират чай за учениците от двете училища и за техните родители. Странд се съмняваше, че момчето ще се появи с лист и молив, но Каролайн заминаваше за Аризона след три дни и той с радост щеше да му го съобщи.

Към края на мача бяха вкарани много голове и другото училище водеше с двайсет и шест на двайсет. Момчетата и от двете скамейки бяха станали на крака и викаха за своите съотборници, но Ромеро продължаваше да седи сам и да разглежда ръцете си. Когато изсвириха, за да напомнят, че до края остават само две минути, треньорът се приближи до Ромеро и му каза нещо. Ромеро стана бавно, почти мудно, сложи каската си и изтича на игрището. Другият отбор държеше топката на своята трийсет и шест метрова линия, имаше последен опит, при който трябваше да я придвижи на седем метра^[5], и явно се готвеше да рита от воле.

Ромеро застана на безопасно разстояние от вратата, на своята осемнайсетметрова черта, сложил небрежно ръце на кръста си. Когато ритнаха топката и защитниците се спуснаха към него, той я подхвърли, после я пусна. От трибуните се чу стон, когато тя заподскача бясно към очертанията на игрището. Ромеро я подгони, а червените фланелки на противниковия отбор хукнаха по петите му. Той грабна топката в движение, после изведнъж спря. Двама от противниците му прелетяха безпомощно край него. После побягна и се върна почти до своята голова линия, след това се извъртя рязко, точно когато изглеждаше, че ще му отнемат топката, и хукна на зигзаг към противоположния край на игрището. Успя да се отърве от още един нападател, на когото Ролинс своевременно препречи пътя, и изведнъж излезе на чисто, като тичаше близо до очертанията на игрището съвсем сам, оставил червените фланелки да го догонват безпомощно отзад. Той пресече головата линия и дори забави пренебрежително ход през последните седем метра, после спря и хвърли нехайно топката на земята.

— По дяволите! — извика високо Хейзън, за да се чуе сред крясъците на тълпата. — Мислех, че изпращам в Дънбъри ученик, а излиза, че съм изпратил заек.

Съотборниците на Ромеро го наобиколиха, тупаха го по гърба и му стискаха ръката, но той не приемаше тези прояви на одобрение, по-скоро се примиряваше с тях. Едва когато се затича обратно към скамейките и Ролинс го грабна и го вдигна като дете, той си позволи да се усмихне.

На излизане от игрището само махна небрежно, без да поглежда към трибуните, където всички бяха станали и му ръкопляскаха. Той изтича бавно към скамейката със спокойно изражение и седна в края, където беше седял почти през цялата игра. Свали каската си и пак заби поглед в ръцете си, които висяха отпуснати между коленете му. Когато отборите се подредиха за положението след тъчдаун^[6], треньорът дойде при Ромеро и го потупа по рамото, но дори тогава той не вдигна глава.

Шутът от място излезе извън чертата и успяха да бият само още един последен удар, когато времето изтече при краен резултат двайсет и шест на двайсет и шест. Ромеро побърза да отиде в спортния комплекс да вземе душ и да се преоблече, преди да го настигне тълпата от съученици, които се спуснаха след него.

В комплекса бяха наредени маси и столове и дълъг бюфет с малки сандвичи и сладкиши, зад който стояха жените на преподавателите и наливаха чай. Странд и Хейзън седнаха на една маса, а Каролайн и Конрой отидоха да донесат чая. Странд се усмихна, като забеляза, че момчето, което поиска адреса на Каролайн по време на мача, й препречи бързо пътя и отиде с нея към бюфета.

Сред групичките от родители и ученици се носеше тих шепот и се усещаше всеобщо удовлетворение от начина, по който бе завършил следобедът.

Докато наблюдаваше спокойното движение на сърдечните и весели мъже на средна възраст с техните издокарани съпруги, Странд изведнъж изпита чувството, че всички са свързани по някакъв неизвестен начин с Ръсел Хейзън. Те бяха банкерите, господарите и в бизнеса, и в търговията, председателите на управителни съвети, тихите движещи сили, съдниците и тълкувателите на законите, ръководителите на големи институции, свързани с крупни богатства, архитектите на политически победи, хора, слушани от сенатори и законодатели, а децата им бяха галеничетата на една прослойка, която в Америка не се признаваше за класа, но както Ромеро би я възприел, съставляваща това, което древните римляни са почитали като Конния орден.

Колкото до преподавателите, и мъжете, и жените — мъжете почтителни или поне по-сдържани, борещи се със скромността, жените, доброволно предлагащи услугите си, бяха като учените роби, докарвани в Капитолия да обучават привилегированите младежи на добродетелност, храброст и държавническо изкуство.

Когато учениците и гостите минаваха покрай масата, Странд чу на няколко пъти да се споменава с одобрение името на Ромеро. Странд не беше сигурен дали това е похвала за гладиатора, отличил се този следобед на арената, или знак, че Конният орден е достъпен от време на време и за по-достойни варвари.

Той поклати глава с отвращение, недоволен от насоката, която бяха взели мислите му, и стана, за да поздрави Джонсън, треньора по футбол, приближаващ с усмивка към масата. Странд запозна треньора с Хейзън, който също се изправи.

— Жалко, че не можахте да спечелите още една точка — каза Хейзън.

Треньорът вдигна рамене.

— Трябва да ви призная, сър, че съм доволен и от равния резултат. Момчето си го бива, нали? Бях готов да го изхвърля от отбора още в момента, когато взе да се връща към нашата врата. — Той се засмя. Но нищо не е по-успешно от успеха, нали? Още два-три такива спринта, и ще трябва да променим името на пансиона на Странд от „Молсън Резидънс“ на „Ромеро Гардънс“.

— Да ви призная, мистър Джонсън — рече Хейзън, — ние с мистър Странд се интересуваме повече от отношението на момчето към уроците, отколкото от подвизите му на футболното игрище. Какво казват за него учителите му?

— Ами — отвърна Джонсън, — треньорите следят много внимателно как се справят момчетата с уроците си. В нашето училище, за разлика от другаде, не се правим, че не забелязваме, когато спортистите ни изостават по някой предмет. С радост мога да кажа, че засега за Ромеро се говорят само хубави неща. Бил много интелигентен и винаги отлично подготвен в час. Малко обичал да спори, както вероятно знаете… — Джонсън се усмихна. — Но винаги се държал възпитано и излагал умно становището си. Разбира се, неговата… ъъъ… среда е доста по-различна от тази на обичайния поток ученици в Дънбъри, така че учителите му съзнават, че трябва да се отнасят с известно разбиране към него, но аз бих казал, че ако той продължава както досега, няма причини за безпокойство. Само дето изглежда, че не го е грижа дали другите ученици или момчета от отбора го харесват, или не и с изключение на дружбата си с Ролинс, сякаш не изпитва нужда от други приятели.

— Ще взема да поговоря с него — рече Хейзън. — Алън, хайде да го заведем с нас на вечеря. Ресторантът в мотела, в който съм отседнал, е доста добър и в по-друга атмосфера той може би ще се поотпусне. Бих искал да чуя и мнението на Каролайн за него. Нямам абсолютно никаква представа как се държи с момичета, които са… ъъъ… възпитавани по-иначе от тези, с които е свикнал.

Странд се почуди как ли би реагирал Хейзън, ако му каже за стриптийзьорката от влака и за следобеда, прекаран в Ню Хейвън.

— Не съм го виждал с момичета — рече той. — Нито тук, нито в града, но мисис Шилър, нашата чистачка, твърди, че той й е любимецът. Отнасял се с нея като с дама, което съвсем не можело да се каже за повечето от другите. Бил най-спретнатото момче, което била виждала през всичките си години, прекарани в училището.

— Смятам, че това е добър признак — рече Хейзън. — А ти?

— И аз също — отвърна Странд. — Много добър признак.

До този момент членовете и на двата отбора бяха вече дошли в спортния комплекс, свежи и порозовели от банята, и се трупаха лакомо около масата със закуските.

— Виждате ли го? — запита Хейзън. — Ако е тук, сам ще го поканя.

— Струва ми се, че го няма — обади се Джонсън. — Той излезе пръв от съблекалнята и го чух да казва на Ролинс, че ще го чака по-късно в пансиона. Явно гощавките с чай не са от най-любимите му забавления.

Странд видя Ролинс да стои близо до бюфета с една чиния, цялата отрупана със сандвичи, и му махна да дойде. Когато той се приближи, имаше малко смутен вид, че са го хванали с това доказателство за лакомията му, но се ухили и закри на шега сандвичите с ръка.

— Боя се, че ме хванахте на местопрестъплението, сър. Но този чист въздух наистина отваря апетита.

— Ролинс — каза Странд, — това е мистър Хейзън. Той има пръст в приемането на Ромеро в Дънбъри.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. — Той остави чинията си на масата и се ръкува с Хейзън. — Този следобед поне сте най-популярният гост на територията на училището.

— Поздравявам ви за играта — каза Хейзън.

— Благодаря ви, сър. Не спечелихме, но и не загубихме. Друг път ще се представим по-добре.

— Добре ги засече, когато Ромеро бягаше — вметна Джонсън. — Ако не беше ти, те щяха да му видят сметката.

— Ами, треньоре — рече Ролинс и пак се ухили, — нали ние, играчите, трябва да покажем на джентълмените, че знаем как да си помагаме един на друг.

— Ролинс — сряза го Джонсън, — струва ми се, че трябва да престанете с тази ваша шега отсега нататък. На всички ни дойде до гуша от нея.

— Извинявайте — каза тихо Ролинс. — Ще предам.

Той взе чинията, препълнена със сандвичи, и отиде при една групичка свои съотборници. Ролинс, помисли си Странд, който засича без грешка противниците си и поглъща нощем шоколадови бисквити, още един от кандидатите за Конния орден.