Джани Родари
Приключенията на Лукчо (24)

Глава двадесет и четвърта
Лукчо губи надежда

Лукчо накъса едно парче от ризата си на малки парченца.

„Ето, хартията за писане е готова — помисли доволен той, — а сега да почакам да ми донесат мастилото.“

Когато пазачът му донесе чорбата, той не сръбна от нея. Настърга с лъжицата малко тухла от стената и изсипа настърганото във водата. Разбърка я малко и после с дръжката на лъжицата написа писмата, които беше си намислил.

„Скъпи татко — се казваше в първото писмо, — помня, че обещах да те освободя. Моментът за това наближава. Намислих един план, който ще ни позволи да избягаме.

Целува те: твой Лукчо“.

Във второто писмо, адресирано до Къртицата, той пишеше:

„Скъпа ми Къртице, не мисли, че съм те забравил. В затвора няма какво да правя и непрекъснато мисля за старите си приятели. Като мислих и премислих, реших, че може би ти ще можеш да ми помогнеш да изляза оттук и да освободя моя татко. Това е малко мъчно, признавам, но ако ти успееш да събереш стотина къртици и ги накараш да ти помогнат, няма да е невъзможно. Очаквам бързия ти отговор, тоест очаквам момента, когато ще изскочиш в килията ми.

Твоят стар приятел: Лукчо.

Послепис: Този път няма да те заболят очите. Килията е по-тъмна от мастилен кладенец.“

Третото писмо беше за Черешко и гласеше:

„Скъпи Черешко, нямам новини от тебе, но съм сигурен, че нашето поражение не те е отчаяло. Обещавам ти, че веднъж завинаги ще поставя дон Домат на мястото му. В затвора мислих за толкова неща, за които вън не бих имал време. Ти трябва да ми помогнеш да изляза оттук. Предай на Къртицата моето писмо, знаеш къде. Ще ти изпратя други нареждания. Поздрави всички: Лукчо“.

Той скри трите писма под възглавницата, изсипа мастилото, което му беше останало, в една малка дупка под леглото, върна паничката на тъмничаря, който мина за вечерна проверка, и заспа.

На следната заран Куция паяк му донесе друго писмо от баща му. Бедният Лукан чакаше с нетърпение да получи новини от Лукчо, но му препоръчваше да не изразходва много бързо ризата си.

Лукчо откъсна почти половината си риза, просна я на земята, потопи пръста си в мастилницата, тоест в дупката под леглото, и започна да пише.

— Какво правиш! — извика раздавачът възмутен. — Ако употребяваш толкова големи листове, след една седмица няма да имаш повече хартия за писане.

— Не се тревожи — отговори Лукчо, — след една седмица аз няма да съм вече тука.

— Синко, ти се мамиш!

— Може би. Но вместо да стоиш да ми четеш проповеди, не би ли могъл да ми помогнеш?

— Бих ти помогнал с всичките си осем крака. Какво си намислил?

— Искам да нарисувам на тази половина от ризата един план на затвора, като отбележа точно разните етажи, стената, двора и всичко останало.

— О, не е трудно, познавам затвора сантиметър по сантиметър.

С помощта на Куция паяк Лукчо бързо нахвърли картата на затвора и отбеляза двора с едно кръстче.

— Защо нарисува това кръстче? — попита Паяка.

— Ще ти обясня друг път — отговори Лукчо уклончиво. — Сега ще ти предам едно писмо за моя татко, а тези две писма и картата ще предадеш на един мой приятел.

— Вън от затвора?

— Да. На младия граф Черешко.

— Далече ли живее?

— В замъка на Череша.

— Зная къде е. Имам братовчед, който работи в стряхата на замъка. Толкова пъти ме е канил, да отида да го видя, но никога не съм имал време. Казва, че се е наредил добре. Но ако отида там, кой ще разнася пощата?

— За отиване и връщане, както куцаш, ще ти са необходими два дни. Два дни може и без поща.

— Не бих се отлъчил от моята служба — каза Куция паяк, — но щом не е пътуване за удоволствие...

— Съвсем не — каза Лукчо, — пътуването е много важно и задачата е твърде отговорна. Помисли, че от изхода на твоето пътуване може да зависи свободата на всички затворници.

— На всички?

— На всички — обеща Лукчо.

— Тогава веднага щом свърша обиколката си, ще тръгна на път.

— Не зная как да ти благодаря.

— И няма нужда — отговори Паяка, — ако затворът се опразни, ще мога най-сетне да отида да живея на село.

Той сложи трите писма в чантата си, метна я през рамо и се отправи, накуцвайки, към прозореца.

— Довиждане! — прошепна Лукчо, като мушна носа си между решетките, за да следи раздавача, който се изкачваше към тавана, за да пътува по-спокойно. — И добър път!

Паяка изчезна в мрака и от този момент Лукчо започна да брои часовете и минутите. След двадесет и четири часа той помисли:

„Сега Паяка трябва да е в околностите на замъка. Там сигурно ще намери някой да му покаже пътя. Ако при това научат, че е братовчед на този известен паяк от стряхата, може и да го придружат.“

Струваше му се, че вижда малкото старо паяче да се катери, накуцвайки, до стряхата, да пита за стаята на Черешко, да слиза по стените и се приближава до леглото на младия граф и да го буди с шепот, за да му предаде писмата.

Но и след това Лукчо не се успокои. Паяка можеше да се върне всеки момент. Мина един ден, минаха два, а Паяка не се появи. Минаха три дена. Затворниците бяха разтревожени, защото нямаше поща. Паяка не беше разкрил на никого, тайната си мисия, а беше казал, че ще вземе отпуск за няколко дни. Много затворници си мислеха скрито, че Паяка ги е изоставил на произвола на съдбата, за да отиде да живее в селото, за което постоянно си мечтаеше. Лукчо не знаеше какво да мисли.

Четвъртият ден беше ден за разходка, но Лукчо не видя баща си и никой не можа да му даде сведения за него. Върна се в килията твърде обезсърчен и се хвърли върху нара. Той беше загубил всяка надежда.