Джани Родари
Приключенията на Лукчо (19)

Глава деветнадесета
Описание на едно необикновено влакче

Черешко и Лукчо се качиха на влака, за да се върнат в замъка.

Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.

Тъкмо когато се готвеха да се качат във влакчето, Черешко чу гласа на Фасул, който казваше:

— Хайде; господин бароне. Ще блъснем още веднъж и ще се нареди.

Барон Портокал се качваше във влака, но неговият голям корем му причиняваше много неприятности. Фасул не успя да го изкачи на стъпалото. Той повика на помощ двама носачи, но и те не можаха да го помръднат. Най-после се притече на помощ и началникът на гарата и започна да бута с тях. Понеже буташе със свирка в уста, по едно време от усилие изсвири.

Машинистът помисли, че това е сигналът за тръгване, натисна ръчката и влакът потегли.

— Стой! Стой! — викаше началникът на гарата.

— Помощ! Помощ! — викаше барон Портокал.

Но това беше добре дошло за него, защото влакът, като тръгна, го блъсна и той полетя във вагона. Баронът въздъхна с облекчение, намести корема си в специалната вдлъбнатина и веднага отвори торбата с припаси, в която имаше цял печен овен.

Всичко това помогна на Черешко и на Лукчо да се качат във вагона, без да бъдат забелязани.

По време на пътуването баронът не ги видя, защото беше зает с ядене. Фасул ги забеляза, но Черешко му даде знак да мълчи. Вехтошарят отговори с кимане, че е разбрал и че няма да ги издаде.

Та значи, преди да пристигне баронът, думата ми беше за влака. Машинистът на този влак беше също особен. Вярно е, че като машинист беше много добър. Но падаше и малко поет. Щом минеше край някоя разцъфнала ливада, той спираше локомотива и слизаше да си набере букетче маргаритки или теменужки.

Хората протестираха:

— Кога най-после ще тръгнем?

— Това е безобразие! Върнете ни обратно парите!

— А бе, тоя локомотив с цветя ли ще го карате, или с въглища? — се обаждаше някой веселяк.

Интересен беше и кондукторът. Той беше много възпитан човек. Когато имаше мъгла, хората се оплакваха, че не виждат пейзажа.

— Що за железница е това — протестираха любителите на изгледи, — гледаш от прозорчето, а нищо не се вижда, като че ли човек пътува в затворен сандък.

— Да не са ни помислили за стока в товарен влак? Тогава кондукторът, учтив и търпелив, заставаше зад пътниците и започваше да им показва местността с пръст. Той я познаваше наизуст и нямаше нужда да гледа, за да обяснява.

— Тук вдясно — казваше той — има прелез, а на прелеза стои една руса кантонерка и маха с червеното си байраче. Тя е хубава девойка, облечена в бяло и синьо.

Хората поглеждаха и макар да не виждаха нищо друго освен мъглата, все пак бяха доволни и се усмихваха.

— Тука, точно срещу нас — продължаваше кондукторът, — има едно езеро. Езерото е голямо, с остров и лодка. Платното на лодката е квадратно и червено, а на върха на мачтата се развява синьо байраче с много жълти звездички. Вълните са спокойни, рибите изкачат на повърхността и птиците ги ловят. Вълните са сини.

Хората поглеждаха и не виждаха друго освен сивите вълни на мъглата, но отново се усмихваха доволно.

Барон Портокал се качваше на този влак, за да слуша описанието на местността. Той беше твърде мързелив и винаги зает с ядене, за да гледа през прозорчето. Предпочиташе да яде печения овен и да му се наслаждава със затворени очи, докато мекият учтив глас на кондуктора обясняваше:

— Тук наляво има стадо овце. Те са съвсем бели, има само едно черно агънце, което подскача радостно и хрупка само маргаритки. Зелената тревица още не му харесва. Най-старата овца има звънец. Чувате ли?

И хората наистина чуваха звъна на звънчето: дрин... дрин...

Така хората се убеждаваха, че кондукторът не ги лъже.

Черешко и Лукчо се заслушаха в разказа на кондуктора и забравиха за известно време неприятностите си.

Кой от нас не забравя грижите си, когато влакът сладко ни люлее, а покрай прозорчето препускат дървета, хълмове, къщи: Същото е и когато не ги виждаме от мъглата, нали знаем, че те са по местата си и никой не ги е откраднал.

Представете си освен това, че възпитаният и добре осведомен глас на кондуктора ви описва и обяснява всичко най-подробно, сякаш по вълшебство сам вдига завесата на мъглата!

Но да оставим нашите приятели, настанени удобно във влакчето, почти под носа на замаяния от миризмата на печеното барон Портокал и да надзърнем другаде.

Тъкмо когато влакът минаваше край гората, мистер Морков и Дръж бяха освободени от един дървар, след като бяха престояли три дни на върха на дъба.

Двамата детективи се поразтъпкаха и потеглиха бързо, за да продължат издирванията си. Когато дърварят, след като ги проследи учудено с поглед, се готвеше да отсече дъба, отнейде се зададе един взвод лимончета, командуван от един Лимон втора степен.

— Мирррно! — изкомандува Лимон втора степен. Дърварят пусна брадвата и застана мирно.

— Свободно! — заповяда пак Лимон втора степен. Дърварят застана свободно.

— Видяхте ли да минават оттука двама души, тоест господар и куче?

Трябва да знаете, че в замъка бяха много разтревожени от изчезването на Морков и Дръж. Затова решиха да изпратят този взвод лимончета да ги търси. Като всички бедни хора дърварят не вярваше много на полицията. Когато освободи онези двама души, които бяха вързани за дъба, те веднага долепиха ухо о земята, за да разберат дали не идват индийците, и той помисли, че има работа с двама луди. Но за нищо на света не би казал това на полицаите.

„Щом ги търсят, за да ги арестуват — помисли си той, — трябва да са добри хора.“

— Те тръгнаха нататък — каза дърварят, като показа в обратната посока на онази, в която се беше отдалечил Морков.

— Чудесно! — извика Лимон втора степен. — Веднага ще ги стигнем. Мирно!

Дърварят застана мирно, поздрави и ги изгледа, докато те се отдалечаваха с най-голяма бързина. После избърса потта от челото си и продължи да сече дъба.

След около четвърт час се чу шум от стъпките на много хора. Из гората изскочиха майстор Гроздан, Тиквичка, Грах, Круша и кака Тиква, които го запитаха в хор дали не е виждал Лукчо.

— Аз не го познавам — отговори учуденият дървар, — но оттук не е минавало никакво момче.

— Ако го видите, съобщете му, че го търсим от три дни — каза майстор Гроздан, който изглеждаше да е началник на групата. И групата изчезна с пълна скорост.

Когато му оставаше още малко, за да отсече дъба, пред дърваря изскочиха Лукчо и Черешко. Младият граф беше решил да не се връща в къщи, докато не помогне на Лукчо да открие другарите си. Дърварят им разказа за майстор Гроздан и другите и Лукчо разбра, че приятелите му го търсят. Така се разреши загадката на тяхното изчезване.

Преди настъпването на вечерта покрай дърваря минаха много други хора. Най-напред минаха Репичка и другите деца. Те търсеха Лукчо. След това се зададоха Домат и дон Мерудия. Те търсеха Черешко, като предполагаха, че е отвлечен от бегълците.

Но за бедния дървар този ден изненадите не бяха още свършили. Към залез слънце той чу дрънчене на много звънчета и вдигна глава. В първия момент помисли, че са лимончетата, които видя сутринта. Но този път беше самият принц Лимон, който, разтревожен от това, че войниците му не се бяха още завърнали, бе тръгнал да ги дири. Графините Череша го следваха в каляската си. Те бяха доволни и весели, като че ли отиваха на лов. Дърварят се опита да се скрие. Той знаеше, че бедните не трябва никога да се показват пред принц Лимон, защото смущаваха храносмилането му.

Но един Лимон първа степен, който седеше в каляската от дясната страна на принца, видя дърваря и извика:

— Хей, дрипльо!

— Слушам, ваше превъзходителство — запелтечи дърварят.

— Минавал ли е оттук един взвод лимончета? Дърварят, както знаете, беше видял много повече от един взвод войници. Но когато човек говори с принц Лимон, по-добре е нищо да не знае. Затова той отговори, че нищо не знае. Ако беше казал: „Да, видях ги“ — щяха да му задават други въпроси и може би щяха да го накажат и тикнат в затвора.

Тъй като нищо не знаеше, не му направиха нищо. Колоната на принца тръгна в същата посока, по която сутринта бяха минали лимончетата. Вечерният здрач се спускаше бързо. В интереса на нашия разказ ще го накараме да избърза, за да се стъмни веднага. На тъмно разказите са много по-интересни. И не само разказите, но и преследването.

И докато вечерният здрач падаше над гората, нашата история вече заприлича на надбягване, в което биха могли да участвуват с успех и шампиони по колоездене, жалко че ги нямаше.

Вместо тях участвуваха: Морков, който разузнаваше, войниците, които търсеха Морков, принцът, който търсеше войниците, майстор Гроздан, Репичка, които търсеха Лукчо, Домат и дон Мерудия, които търсеха Черешко.

А под земята, ако не сте се още досетили, Къртицата търсеше всички. Предния ден Къртица беше наминала към пещерата, в която се криеха избягалите затворници, и беше намерила една бележка, в която пишеше:

— Черешко е изчезнал. Отиваме да го търсим. Ако знаете нещо, съобщете ни веднага!

Щом като прочете бележката, Къртицата започна да рови трескаво във всички посоки. Над главата си чуваше стъпки на хора, които минаваха поединично, на малки и големи групи. Те се движеха толкова бързо, че когато Къртицата излизаше навън, за да ги види, бяха вече изчезнали.

„Чудна работа — помисли си Къртицата, — сякаш всички се гонят в кръг!“

Нямаше ги само вълците.

Вълците въобще не се показаха: те мислеха, че има голяма хайка, и се бяха изпокрили в бърлогите си.