Джани Родари
Приключенията на Лукчо (11)

Глава единадесета
В която узнаваме, че Домат спи с чорапи

Домат, разбира се, не каза и дума за бягството на Лукчо. Излъга, че го е прехвърлил в общата килия, и легна в кревата с лепенка на носа. Ягодка го следеше усърдно, но не успя да разбере къде крие ключа от затвора.

Затова реши да се посъветва с Черешко, който както знаете, беше все още болен и плачеше денем и нощем.

Щом узна за случилото се, Черешко престана да плаче:

— Значи Лукчо е в затвора? Не трябва да остане ни минутка повече! Дай ми веднага очилата.

— Какво ще правиш?

— Ще отида да го освободя — заяви решително младият граф. — Него и всички останали.

— Но ключовете са у Домат, как ще ги вземеш?

— Ще ги открадна. А ти приготви една хубава торта и сложи в нея приспивателен прах. Ще я отнесеш на Домат, който много обича торти, и щом заспи, изтичай да ми съобщиш. Аз пък ще направя една обиколка, за да разбера какво става в двореца.

Ягодка не можеше да се начуди на енергичността на младия граф.

— Как се промени изведнъж! Майчице, как се промени.

Всички, които Черешко срещна при своята разузнавателна обиколка, забелязаха същото. Графините, дон Мерудия и дук Мандарина го гледаха като гръмнати.

— Ами че той е оздравял! — забеляза Череша първа с радост в гласа.

— Аз пък мисля, че изобщо не е бил болен — изрече дукът. — Преструвал се е.

Череша втора побърза да се съгласи със своя капризен братовчед, защото се боеше да не би той да се покачи на някой гардероб и да почне да заплашва със самоубийство.

Черешко узна от един пазач, че Лукчо е избягал от Тайната дупка, и се зарадва много, но въпреки това реши да освободи другите затворници.

— Приятелките на Лукчо са и мои приятели! — си каза той.

Като разпита хитро пазачите, той узна, че Домат държи ключовете от затвора в единия си чорап.

— Работата е сложна — размисли Черешко. — Домат спи с чорапи. Трябва да го изчакам да заспи дълбоко, за да мога да му събуя чорапа, без да го събудя.

И той заповяда на Ягодка да постави в тортата двойна доза приспивателен прах.

Вечерта камериерката занесе на Домат една прекрасна шоколадова торта. Домат я излапа наведнъж.

— Ще останеш доволна от твоя господар — каза той. — Щом оздравея, ще ти подаря обвивката от един шоколад, който изядох миналата година. Ще видиш какъв чудесен мирис има!

От благодарност Ягодка се поклони чак до земята. Когато се изправи, Домат спеше вече здравата и хъркаше като цял оркестър, съставен само от контрабаси.

Ягодка извика Черешко и двамата, държейки се за ръка, се запътиха по коридорите на замъка към покоите на управителя.

Минаха покрай стаята на дук Мандарина, който се упражняваше в скачане. За да може да скача от шкафовете, и гардеробите, когато трябваше да си издействува нещо, му беше необходима сериозна тренировка.

Мандарина се тренираше нощем. Като погледнаха един след друг през ключалката, Ягодка и Черешко го видяха да скача като котка от гардероба на полилея, от кревата на огледалото. Мандарина се катереше по пердетата с невероятна скорост. Беше станал съвършен акробат.

В стаята на Домат не беше съвсем тъмно, Ягодка беше оставила капаците отворени, така че меката лунна светлина проникваше през прозореца.

Управителят хъркаше знаменито. В момента сънуваше, че Ягодка му носи друга шоколадова торта, голяма колкото колело на велосипед. Но ето че в съня му се зададе барон Портокал и като го заплаши, поиска половината от тортата. За да защити правата си, Домат извади сабята си. Баронът побягна, като биеше с камшика бедния Фасул, който, облян в пот, тикаше количката. Но щом баронът избяга, ето че пристигна дук Мандарина, който се качи на една висока топола и извика: „Или ще ми дадеш половината от тортата, или ще се хвърля надолу с главата“.

Изобщо Домат спеше неспокойно: всеки искаше да му отнеме от проклетата торта, а накрая и самата торта започна да му създава грижи. От шоколадена тя се превърна в картонена. Домат, без да подозира нещо, захапа тортата и устата му се напълни с картон — безвкусен и твърд като дърво.

Докато Домат се мяташе в съня си, Ягодка отметна покривката от краката му, а Черешко събу внимателно чорапите му и измъкна връзката с ключовете.

— Готово! — прошепна той на Ягодка. Момичето погледна Домат.

— Кой знае каква муцуна ще направи, като разбере.

— Да вървим, преди да се е събудил.

— Няма опасност, в тортата сложих толкова много прах, че би могла да приспи цяла войска.

Те излязоха на пръсти от стаята, затвориха вратата и се спуснаха внимателно по стълбите. Изведнъж Черешко се спря.

— А пазачите?

Ето ти на, не бяха се сетили за тях.

Ягодка започна да смуче пръста си. Мислите й се намираха в пръстите. Щом засмучеше пръста си, нужната мисъл й идваше веднага.

— Измислих! — рече тя. — Аз ще отида зад къщата и ще започна да викам за помощ, колкото ми глас държи. Ти ще извикаш пазачите и ще ги отправиш към мен. Щом останеш сам, ще отвориш затвора и всичко ще бъде в ред.

Така и направиха. Хитрината успя напълно. Ягодка извика с такъв сърцераздирателен глас, че дори и дърветата биха се изтръгнали из корените си, за да й се притекат на помощ. Пазачите излетяха като сачми от ловна пушка, окуражени от Черешко, който викаше:

— Тичайте, бързайте! Там има разбойници!

Като остана сам, Черешко отвори килията и остана много изненадан, като видя и Лукчо между затворниците.

— Лукчо, какво търсиш тук? Нали беше избягал?

— Ще ти разправям после. Сега няма време за губене.

— Насам! — направи знак Черешко, като им показа една пътека, която водеше право в гората. — Пазачите отидоха в обратна посока.

Понеже кака Тиква беше тежка и не можеше да тича, започнаха да я търкалят.

Лукчо остана последен и се сбогува сърдечно с младия граф, който се беше просълзил.

— Майсторски ги изигра — му каза той, — аз изобщо не повярвах, че си болен.

— Бягай, бягай, за да не те заловят отново.

— Ще се видим скоро, а що се отнася до Домат, обещавам ти да го наредя както му се полага.

С два скока Лукчо настигна другарите си и им помогна при търкалянето на кака Тиква. Черешко отиде да остави ключа на мястото му, т. е. в десния чорап на Домат.

В това време пазачите намериха Ягодка, обляна в сълзи. Камериерката беше накъсала престилката си и беше издраскала лицето си, за да ги накара да повярват, че е била нападната от разбойници.

— Накъде избягаха? — запитаха запъхтените пазачи.

— Нататък — отговори Ягодка, като посочи пътя, който водеше към селото.

Пазачите хукнаха към селото, обиколиха го два-три пъти и арестуваха една котка въпреки енергичните й протести.

— Това е свободна страна — мяукаше гневно Котката, — нямате право да ме арестувате. А освен това пристигнахте тъкмо в момента, когато плъхът, който аз дебна от два часа, се готвеше да напусне скривалището си.

— В затвора ще намерите плъхове, колкото искате — отговори началникът на пазачите.

След половин час се върнаха в замъка и можете да си представите колко се изненадаха, като намериха затвора празен.

Затвориха набързо Котката в килията, смъкнаха си пушките и сабите, натрупаха ги накуп и търтиха да бягат, защото се страхуваха от гнева на Домат.

На следната утрин Домат се събуди и се погледна в огледалото.

— Носът ми е оздравял — реши той, — мога да махна лепенката. Ще отида да разпитвам затворниците.

Взе със себе си господин Грах като адвокат и дон Мерудия, който трябваше да води протокол на разпита. Тримата се запътиха към затвора, като вървяха един зад друг с важни изражения на лицата. Домат извади ключа от десния си чорап, отвори вратата и отскочи назад, като бутна на земята дон Мерудия, който беше зад гърба му. От килията се чу едно жаловито „мяу“, „мяу“, което би могло да разплаче и камъните.

— Какво правите тук? — запита Домат Котката, като се съвзе от изненадата.

— Боли ме коремът! — се оплака Котката. — Моля ви се, пренесете ме в болница или поне извикайте лекар.

Котката беше ловила цяла нощ плъхове и така се беше натъпкала, че от устата й се подаваха най-малко двеста плъхови опашки.

Домат освободи Котката, като й разреши да лови в затвора плъхове, когато си иска, и й каза:

— Ако бъдете така добра да запазите опашките на изтребените от вас плъхове, за да можете да удостоверите своята полезна дейност, управлението на замъка ще ви отпусне една скромна пенсия.

Веднага след това Домат изпрати на губернатора една телеграма, която гласеше: „Положението замъка Череша сериозно точка Налага се вашето присъствие с един батальон лимончета точка“