Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Илюстрациите са дело на А. Ляптев — взети от руския оригинал.

[Настоящото електронно издание на „Незнайко в Слънчевия град“ е уникално по отношение на илюстрациите: събрани са илюстрациите както от българското издание, така и от руско електронно издание. Във всяко от двете издания има илюстрации, които ги няма в другото. Всяка илюстрация е съобразена да е на такова място между абзаците, че да има сюжетно съответствие с текста (което не е напълно спазено в българското хартиено издание).]

 

 

Издание:

Николай Носов. Незнайко в Слънчевия град.

Роман-приказка

Превод от руски — Искра Панова

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Здравка Тасева

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Емилия Димитрова

Дадена за печат на 3. III. 1960 година

Излязла от печат на 30. V. 1960 година

Поръчка № 75. Тираж 15 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 19/25 и 1 портрет

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1960

 

Новинки детской литературы № 84

Н. Носов. Незнайка в Солнечном городе. Роман-сказка

Государственное Издательство Детской Литературы

Министерства Просвещения РСФСР

Москва, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Две нови илюстрации (76, 77)

Глава седемнадесета
Среща с Кубчо

neznaiko-12.png

Докато милиционерът Свирулкин и милиционерът Караулкин разговаряха, Незнайко седеше в празната стая. Той се изплаши много, като попадна тук. Първата му мисъл беше да избяга. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа затворена; опита се да отвори прозореца, но и той не се отваряше. Тогава реши да счупи стъклото и заудря с юмруци по него; но стъклото беше толкова дебело и здраво, че не можеше да се счупи.

Изгубил сили, Незнайко седна на перваза на прозореца. От прозореца се виждаше само част от двора и гладката сива стена на съседната къща. Незнайко гледа тази стена, гледа я и му стана мъчно. Още никога не бе му се случвало да седи затворен. Винаги можеше да върши, каквото си иска, да ходи, където си ще, около него винаги имаше другари, с които можеше да си поприказва, да се посмее, да се пошегува; а сега беше съвсем сам. Кой знае защо, му се доплака много и сълзите закапаха от очите му, но тъкмо тогава видя, че в двора се появиха Карфичка и Шаренкия. Те се озърнаха смутено наоколо си, после забелязаха Незнайко на прозореца и почнаха да му викат нещо. Незнайко се превърна целият в слух, но не можа да чуе нито дума, тъй като стъклото беше много дебело и не пропускаше никакъв звук. Карфичка махаше с ръце, правеше някакви знаци с пръстите си, но в отговор Незнайко само въртеше глава, като се стараеше да покаже, че нищо не разбира. Тогава Карфичка вдигна от земята една пръчка и замаха с нея из въздуха.

„С какво маха тя? — в недоумение се питаше Незнайко. — Ама че е глупава! Взела от земята някаква пръчка и маха ли, маха!“

Изведнъж Незнайко се удари с юмрук по челото и се развика:

— Ах, какво съм магаре! Съвсем забравих, че имам вълшебна пръчица!

Той веднага мушна ръка в пазвата си, за да извади оттам вълшебната пръчица, но тъкмо тогава вратата се отвори и в стаята влезе милиционерът Свирулкин. Той протегна ръка към Незнайко, като искаше да му каже нещо. Незнайко отскочи настрана от уплаха, измъкна бързо пръчицата, размаха я и завика:

— Искам да се съборят стените на милицията и да изляза на свобода здрав и читав!

Наоколо всичко затрещя, загърмя, забоботи. Изведнъж стените на стаята рухнаха, таванът се сгромоляса, вдигна се облак прах. Нещо се посипа върху Незнайко. Една тухла удари милиционера по шлема толкова силно, че ушите му писнаха и той падна. Без много да му мисли, Незнайко изскочи на двора. Карфичка и Шаренкия го хванаха за ръцете и бързо го повлякоха към вратата. Милиционерът Свирулкин с голям труд се измъкна изпод развалините. Шлемът му падна от главата, но той дори не обърна внимание на това и се втурна след бегълците.

Той тичаше и шумно пъхтеше. Ударената с тухла глава го болеше така силно, че свят му се виеше. Поради това той тичаше не по права линия, а на зигзаг. Щом: разбра, че главата го боли твърде силно и като че ли дори бучи, милиционерът Свирулкин махна с ръка към Незнайко и прекрати гонитбата.

Известно време Незнайко, Карфичка и Шаренкия тичаха по улицата, без да се оглеждат встрани. Скоро те забелязаха, че никой не ги гони, и тръгнаха, без да бързат. Карфичка веднага почна да кори Незнайко:

— Ох ти, пътешественико! — укоряваше го тя. — Защо дойдохме тук, кажи де? За да се бием и да поливаме с вода минувачите ли? Уж тръгна града да разглеждаш, а се сби за един гумен маркуч!

— Не се сърди, Карфичке — отвърна Незнайко. — Вече няма да правя така. Сега вече ще разгледаме града като истински пътешественици.

Тримата приятели тръгнаха по улицата, като се спираха пред витрините на магазините. На ъгъла имаше будка с газирана вода, също както в Зоологическата градина. Щом видя тезгяха с кранове и копчета, Шаренкия каза:

— След такъв бяг не би било лошо да пийнем газирана водичка със сироп.

Приятелите застанаха до будката и почнаха да пият газирана вода с разни сиропи. Шаренкия изпи шест или седем чаши, но не искаше да се откъсне от будката, макар че вече не можеше да пие. Незнайко видя една пейка наблизо и каза:

— Хайде да поседнем и да си отпочинем, а пък ако някому се прииска сироп, ще изтича до будката.

Седнаха и тримата на пейката. Насреща им се издигаше пететажна къща. Под нейната стряха, по цялата дължина на стената, беше нарисувана картина — Червената шапчица и Кумчо Вълчо в гората. Карфичка веднага се зае да разказва приказката за Червената шапчица. Беше много интересно, тъй като едновременно можеше и да слушаш приказката, и да гледаш картината. Но Незнайко и Шаренкия не слушаха твърде внимателно, защото всяка минута изтичваха до будката да пийнат газирана водичка. Разбира се, това сърдеше Карфичка. Най-неприятно е да разказваш приказка и непрекъснато да те пресичат.

Приказката най-после биде разказана, макар че за това отиде половин час заради прекъсванията. Незнайко скочи, за да изтича пак до будката, но изведнъж се олюля и почна да се хваща с ръце за Карфичка и за Шаренкия.

— Какво ти е? — изплаши се Карфичка.

— Свят ми се вие! — изстена Незнайко и едва не падна на земята.

Карфичка и Шаренкия го хванаха под ръка и му помогнаха да седне пак на пейката.

— Сигурно си се опил от газираната вода — каза Шаренкия.

— Как се чувствуваш? — безпокоеше се Карфичка.

— Сега ми е малко по-добре, но одеве ми се стори, че дори къщата се завъртя.

— Каква къща?

— Ето тази отсреща.

Карфичка и Шаренкия погледнаха къщата и също почнаха да се хващат един за друг. Стори им се, че къщата, която преди малко беше обърната с лице към тях, сега се беше извъртяла настрани. Картината вече се виждаше под ъгъл, така че Кумчо Вълчо и Червената шапчица едва се разпознаваха. Шаренкия дори затресе глава от изненада и падна до Незнайко на пейката. В Това време към тях се приближи едно дребосъче — жител на Слънчевия град, и запита:

— Какво ви е?

— Свят ни се вие. Не знаем защо е така, но ни се струва, че къщата се върти — отговори Карфичка.

— Сигурно не сте тукашни? — запита дребосъчето, като седна на пейката до тях.

— Не сме тукашни — отговори Карфичка. — Как отгатнахте?

— Не беше трудно да отгатна, защото всички наши жители знаят, че къщата действително се върти.

— Как се върти? — извикаха в един глас Незнайко и Шаренкия.

— По най-обикновен начин. Наистина тя не се върти толкова бързо, че това да се хвърля в очи от пръв поглед. Но ако се взреш по-внимателно, можеш да забележиш въртенето.

neznaiko-a40.png

 

 

Пътешествениците се посъвзеха, отново погледнаха къщата и забелязаха, че тя бе почнала да завърта към тях обратната си страна. Картината с Червената шапчица не се виждаше вече.

— Колко чудно! — възкликна Шаренкия. — Тоест… тю!… Какво приказвам! Нищо чудно няма, разбира се. Най-обикновена завъртяна къща.

— Не завъртяна, а въртяща се — поправи го дребосъчето.

— Аз все пак не мога да разбера как се върти — каза Незнайко.

— Лесно мога да ви обясня, защото съм архитект по специалност и зная как става това — каза дребосъчето.

— Разкажете ни, моля ви се, много интересно е — помоли Карфичка.

— Виждали ли сте някога как се преместват големи многоетажни сграби? — почна разказа си архитектът и като разбра, че пътешествениците никога не бяха виждали подобно нещо, продължи: — Под основата на сградата се подлагат релси и къщата се превозва на новото място като върху колела. Още по-лесно е да се построи въртяща се сграда, защото още при строежа под нея се слага един пръстен от релси. За да се завърти такава сграда, е нужен един среден електромотор, много по-малък по мощност от онзи, който е нужен, за да се премести същата сграда.

— Това е ясно — каза Незнайко. — Но защо трябва да се върти къщата? Нима е лошо да си стои спокойно на мястото?

— Разбира се, че не е лошо — съгласи се архитектът, — но въртящата се къща има някои предимства. Известно е, че прозорците на обикновените къщи могат да бъдат обърнати към четирите страни на света: север, юг, изток, запад. В прозорците, които гледат на юг, слънцето грее цял ден, но затова пък в стаите, чиито прозорци гледат на север, слънцето не надниква никога. В такива стаи е много тъжно да се живее, защото всекиму се иска да вижда слънчице в прозорците си. Въртящата се къща напълно отстранява този недостатък. Къщата, която виждате пред себе си, прави пълен кръг за един час, затова във всеки прозорец, където и да се намира той, през час влиза слънце. По такъв начин всички стаи в една въртяща се къща са светли и весели.

— Като че почвам да разбирам нещичко — каза Незнайко. — Интересно, кой ли е измислил въртящите се къщи?

— Първият проект за въртяща се къща беше създаден от архитект Въртибутилков. Това беше преди няколко години. Оттогава много архитекти подеха неговата идея и сега вече имаме доста въртящи се сгради. Има къщи, които правят пълен кръг не за час, а за два, три и дори четири часа. Ако желаете, можем да предприемем заедно малка екскурзия из града и да се запознаем с неговата архитектура.

— Това е извънредно интересно! — извика Карфичка. — Но няма ли да ви затрудни?

— Че какво трудно има тук? — каза Шаренкия. — Да не би да го караш да копае на нивата я!

— Ти, Шарко, по-добре мълчи, щом не можеш да разговаряш учтиво — каза Карфичка.

— Шаренкия има право — добродушно отговори дребосъчето. — Наистина това не е като да копаеш на; нивата, пък и на мене ще ми бъде много приятно да се запозная с такива любознателни пътешественици. Аз се казвам Кубчо. Архитект Кубчо.

— Аз — Незнайко, а пък тя — Карфичка.

— Ето че се запознахме! — подзе Кубчо, като стисна ръцете на новите си познайници. — Приятно ми е! Приятно ми е! А сега, моля, вървете след мене.

Кубчо закрачи по улицата. Незнайко, Карфичка и Шаренкия забързаха след него.

Най-напред Кубчо им показа още едно здание, изградено във вид на стъпала. Той им съобщи, че такива къщи се наричат стъпаловидни. Това стъпаловидно здание нямаше ескалатор, а движещи се конвейер ни пътечки — нещо като транспортни ленти. Обитателите на сградата се качваха и слизаха, седнали върху лентата. След това нашите пътешественици разгледаха една улица, застроена с кръгли въртящи се къщи, тип кула, с гладки спирални жлебове, по които можеше да се спуснеш седнал върху килимче. На следната улица Кубчо им показа две много красиви сгради. Едната от тях представляваше грамада от каменни полукълба. Всяко полукълбо имаше полукръгли прозорци и врати. Можеше да се предположи, че всички стаи в тези сгради са също полукръгли. Другата сграда беше изградена сякаш от множество бурета, сложени едно върху друго. Всяко буре беше високо колкото два етажа и имаше два реда прозорци. И двете къщи са били построени, както каза Кубчо, за любителите на кръгли стаи.

Пътешествениците свиха зад ъгъла и се озоваха в „Музикалната“ уличка, където всички къщи бяха построени във вид на музикални инструменти. Една представляваше пиано, друга — роял, трета — арфа, четвърта — акордеон, пета — барабан. Само ъгловата къща беше изградена, кой знае защо, във вид на глинено гърне. На следващата улица видяха една съвсем необикновена сграда. Тя не стоеше на земята, а висеше във въздуха, прикрепена за огромен въздушен балон.

— Нима има хора, които желаят да живеят в такава въздушна къща? — учуди се Карфичка.

— Ще се избият за нея! — каза Кубчо. — Желаещите са толкова много, че решихме да построим още няколко такива къщи. Нейните обитатели обичат да преодоляват всеки ден разни трудности и опасности: да се катерят по въжени стълби, да скачат с парашут или да слизат, като се плъзгат по метално въже.

— И аз бих искал да поживея в такава къща — каза Незнайко.

— А сега имайте една минутка търпение и ще ви запозная с нашата старинна архитектура — каза Кубчо. — Сега ние с вас ще отидем в квартала, дето се пазят нашите архитектурни образци.

Пътешествениците пресякоха една уличка и се озоваха в един квартал, където се издигаха къщи с колони. Тук имаше и прави колони, и криви, и пресукани, и вити, и спирални, и полегати, и сплеснати, и тумбести, и палачинкообразни, и дори такива, за които няма да намериш име. Корнизите на тези сгради също бяха и прави, и полегати, и криви, и начупени, и зигзагообразни. На някои къщи колоните не опираха на земята, както е прието, а стърчаха горе на покрива; на други — колоните бяха долу, но затова пък самите къщи се издигаха върху колони; колоните на трети бяха закачени за корнизите и се клатушкаха над главите на минувачите. Имаше една къща с корниз отдолу, а колоните й стояха нагоре с краката и при това бяха полегнали настрани. Имаше и друга, чиито колони бяха прави, но самата къща беше наведена, като че се готвеше да рухне върху главите на минувачите. Най-после имаше и такава, чиито колони бяха наклонени на една страна, а самата къща — на друга, та който я погледнеше, все си мислеше, че ей сега всичко ще рухне и ще се разпадне на парчета.

— Не гледайте тези криви здания — каза Кубчо. — Едно време беше на мода да строим къщи, които просто на нищо да не приличат. Изградихме тогава такива безобразия, че сега ни е срам да ги гледаме! Ето например тази Къща — сякаш някаква неземна сила я е сплескала и изкривила настрани. Всичко в нея е изкълчено: и прозорците, и вратите, и стените, и таваните. Опитайте се да поживеете някоя и друга седмица в такова помещение и ще видите колко бързо ще промените характера си. Ще станете зли, мрачни и раздразнителни. Непрекъснато ще мислите, че ще ви се случи нещо лошо. Всичко това ще се дължи само на наклонените стени във вашата стая, които ще заплашват сякаш постоянно, че ще паднат върху вас, и вие няма да можете да се отървете от чувството, че ще ви постигне неминуема беда. За щастие никой вече не живее в тези изкълчени къщи. По едно време искаха да ги разрушат, но после решиха да ги оставят за поука на потомците, та никому вече да не хрумва да строи такива нелепи сгради.

— Помогна ли това? — запита Незнайко.

— Помогна — каза Кубчо. — Но не за дълго. Някои архитекти не можаха да се отърсят веднага от старите си навици. Няма, няма, па току-виж, че някой взел и построил къща, пред която само стоиш и вдигаш рамене. По-късно обаче знаменитият архитект Любеничко изнамери начин да се строят много красиви здания без всички тия измишльотини. Освен това той откри и цяла редица нови строителни материали като например: лека пресована пеногума, от която се строят сгъваеми преносими къщи; непромокаем картон, който не се поврежда ни от студ, ни от жега, ни от дъжд, ни от вятър; синтетичен пластилин за зидани украшения и строителна пенопластмаса, която не гори във вода и не потъва в огън, тоест — тю!… в огън не гори и във вода не потъва; а също разноцветен светещ пенофенограх, който се изготвя от прости грахови шушулки, който също така от нищо не се поврежда, почти никак не тежи и при това е твърд като стомана. Сега ще ви запозная с къщите, които Любеничко изгради от строителна пенопластмаса и пенофенограх. Не са далеч оттук — на улица „Творчество“.

Кубчо отново закрачи пред тях. Трябва да ви кажа, че в Слънчевия град на всеки ъгъл имаше будки с копчета за газирана вода. Незнайко и Шаренкия смятаха за свой дълг да спират пред всяка будка и да изпиват по една чаша. Това ги развличаше и запознаването с архитектурата не им беше тъй скучно. Неочаквано Кубчо се спря, погледна часовника си и като се плесна по челото, извика:

— Майчице! Съвсем ми беше излязло из ума! Ами че аз трябва да отида на заседание в архитектурния комитет. Ще решават въпроса за строежа на въртящи се здания. Желаете ли да дойдете с мене? А след това ще продължа своя разказ за архитектурата и ще разгледаме къщите на Любеничко.

— Съгласен съм — отговори Незнайко. — Никога още не съм бил на заседание в архитектурен комитет.

— Аз също ще дойда с удоволствие — съгласи се Карфичка.

— Е, и аз с удоволствие — подзе Шаренкия. — Само ако, разбира се, това не ви затруднява — добави той.

— Не, това не е никак трудно — отговори с усмивка Кубчо. — Няма да копая на нивата я!

neznaiko-a41.png