Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (13)

Глава дванадесета
Как Незнайко разговаря със съвестта си

Очите на Незнайко постепенно свикнаха с тъмнината. Около него започнаха да изникват смътните очертания на предметите. На стената вече можеше да се различи картина с широка тъмна рамка. Тя беше закачена тъкмо срещу кревата, в който лежеше Незнайко. До главата му имаше малко шкафче, което Незнайко отначало помисли за обикновено нощно долапче. Сега той забеляза, че долапчето съвсем не беше обикновено. Вместо вратичка то имаше равна стена, цялата обсипана с бели копченца. До всяко копченце имаше надпис с названието на някоя приказка. Тук бяха и „Червената шапчица“, и „Палечко“, и „Златното петле“, и „Котофей Котофеевич“? Върху шкафчето имаше огледало.

„Какво ли е това? — попита се Незнайко. — Може би, щом натисна копчето, от шкафчето ще изскочи книжка с приказки? Защо не, няма да е лошо да си прочета някоя приказчица, преди да заспя.“

Без да размишлява повече, Незнайко натисна първото копче, което му попадна. Ала от шкафчето не изскочи никаква книжка. Вместо това се разнесе тиха и хубава музика, а нечий добър, гальовен глас почна да разказва полекичка:

— „Имало едно време сестричка и братче — Альонушка и Иванушка. Веднъж те тръгнали на път…“

„А! — досети се Незнайко. — Значи това било машина за разказване на приказки. Че така е дори по-добре, отколкото сам да четеш. Лежи и слушай, докато заспиш.“

В това време огледалото върху шкафчето се освети, в него се появи зелена ливадка. През ливадката се виеше пътечка, а по пътечката, хванати за ръчица, вървяха Альонушка и нейното братче Иванушка.

Незнайко легна на една страна, за да му бъде по-удобно да гледа, а гласът продължаваше:

— „Вървели, вървели Иванушка и Альонушка и изведнъж гледат — вир, а около вира пасе стадо крави. «Жаден съм» — казал Иванушка. — «Не пий, братче, ще станеш теленце» — отговорила Альонушка…“

Незнайко слуша, слуша, докато не изслуша цялата приказка. Тя му хареса много, само че му беше жално за горкия Иванушка, който станал на козле. Това му напомни момченцето, което той бе срещнал през деня на улицата и беше превърнал в магаре. Незнайко съвсем беше забравил за това дребосъче, но сега мислеше и мислеше само за него. Той си спомни как момченцето, което стана магаре, тръгна, като потропваше по тротоара с копитцата си, и как на тръгване изви дългоухата си глава и като че с укор погледна Незнайко със своите добри, тъжни очи.

Приказката беше свършила отдавна, а Незнайко лежеше в тъмното, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и скръбно въздишаше. Той разговаряше мислено със себе си и поради това му се струваше, че му говори някакъв глас, който се намира у самия него.

„Сам той си е виновен — оправдаваше се Незнайко. — Нали той ме блъсна! Да не би да съм длъжен да мълча!“

„Я го гледай колко е важен! Да не го блъскали! — отговаряше гласът. — Е, голяма работа — блъснали те, блъсни и ти!“

„Блъсни и ти! — изръмжа Незнайко. — Значи да се бия, а? Не е хубаво да се биеш!“

„Брей! Не е хубаво! — подигра му се гласът. — А това, което направи, да не би то да е хубаво? Ами ако някой тебе те превърне в магаре?“

„А той защо се блъска?“ — упорито повтаряше Незнайко.

„Какво ми пееш все същата песен: «блъска се, блъска се»! Сам знаеш, че той те блъсна, без да иска.“

„Нищо не зная!“

„Знаеш, знаеш! От мене, братче, не можеш да скриеш!“

„Че кой си ти, та от тебе да не може нищо да се скрие?“ — наостри уши Незнайко.

„Кой? — насмешливо повтори въпроса му гласът. — Като че не ме познаваш? Ами че аз съм твоята съвест.“

„Аха! — извика Незнайко. — Ти ли си била? Седи си тогава на мястото и трай! Нали никой нищо не видя и никой нищо, няма да каже.“

„Ти се боиш да не би някой да ти се скара за твоето отвратително поведение? А от мене не се ли боиш? Напразно. Тъй ще те измъча, че ще ти причернее пред очите. Почакай, ще видиш, че би било по-леко някой да узнае за постъпката ти и те накаже за нея. Хайде, ставай веднага и всичко разкажи на Шаренкия!“

„Слушай — каза Незнайко, — ами ти къде беше досега? Защо мълчеше? Другите дребосъчета поне си имат съвест като съвест, а аз — змия усойница! Притаи се някъде, седи и мълчи… Дебне кога ще извърша нещо нередно, за да почне да ме мъчи.“

„Аз не съм толкова виновна, колкото мислиш — започна да се оправдава съвестта. — Бедата е там, че аз съм ти още много мъничка, слабичка и гласът ми е още много тихичък. Освен това около нас често е твърде шумно, особено денем. Вдигат шум автомобили, автобуси, отвред се чуват разговори или свири музика. Затова аз обичам да разговарям с тебе нощем, когато наоколо е тихо и нищо не заглушава гласа ми.“

„Аха, ето от какво те е страх тебе!“ — зарадва се Незнайко. — „Ей сега ще те заглушим!“

Той отново натисна копчето на шкафчето и почна да слуша приказката за Ерш Ершович. Съвестта млъкна за минутка, но скоро Незнайко пак чу гласа й:

„Ето, ти си лежиш в меко креватче под юргана, тебе ти е топло, хубаво, удобно. А знаеш ли какво прави дребосъчето, което ти превърна в магаре? Сигурно лежи на земята в обора. Нали магаретата не спят на кревати. А може би се търкаля под открито небе на студената земя… Нали то си няма стопанин и няма кой да се погрижи за него.“

Незнайко изпъшка от досада и неспокойно се завъртя в леглото.

„А може би е гладно — продължаваше гласът. — Нали не може да поиска да яде, защото не може да говори. Я ти да искаш нещо, пък една думица да не можеш да кажеш — какво ще ти бъде?!“

— Каква е глупава тази приказка! — изръмжа Незнайко. — Нищичко не може да заглуши.

Той почна да натиска други копчета и да слуша други приказки, после откри върху страничната стена на шкафчето редица музикални копчета и заслуша разни маршове, полки и валсове. Ала гласът не млъкваше нито за минута и все повтаряше своето. Тогава Незнайко натисна копчето, върху което имаше надпис: „Утринна гимнастика“. И ето че посред нощ прокънтя:

— Готови за утринна гимнастика! Отворете прозорчето, проветрете помещението. Започваме с ходене. Вдъхнете дълбоко. И-и… Раз-два-три-четири!

Незнайко замарширува бос из стаята, после заподскача: краката встрани, краката събрани, встрани — събрани. След това пристъпи към навеждане и клякане. Музиката кънтеше, ясно отекваха командите. Незнайко усърдно изигра всички упражнения, но съвестта не се умиряваше и продължаваше да бръмчи в ухото му:

„Събуди Шаренкия! Събуди го, събуди, събуди!“

Най-после Незнайко не издържа, отиде до леглото на Шаренкия, хвана го за рамото и го раздруса:

— Ставай, Шарко, трябва да ти разкажа нещо. Къде ти! Шаренкия спеше толкова дълбоко, че той не можеше да го разбуди. Тогава Незнайко се сети, че повече от всичко на света Шаренкия се страхува от студена вода. Той отиде до умивалника, напълни едно канче с вода и почна да пръска Шаренкия по лицето. Шарко в миг се събуди и подскочи на леглото.

— Какво е това наказание! — захленчи той, като си търкаше очите. — Нали се мих днес!

— Слушай, Шарко, ще ти разкажа нещо, само ми обещай, че няма да кажеш на Карфичка.

— От къде на къде да й казвам?

— Не, първо обещай.

— Добре де, обещавам. Само говори по-скоро. Спи ми се!

— Разбираш ли, Шарко, днес аз превърнах едно дребосъче в магаре.

— Че какво от това? — плачливо каза Шаренкия. — Нима трябва да ме будиш заради това посред нощ? Превърнал си го — добре де, превърнал си го и толкоз.

— Ама той сигурно никак не иска да бъде магаре.

— Може и други неща да не му се искат! Я го гледай ти!

— Не, все пак това не е хубаво, Шарко. Наругай ме за това.

— Че защо?

— Разбираш ли, съвестта ме мъчи. Може пък да ми олекне.

— Как да те наругая?

— Е, измисли там нещо.

— Ами като не зная какво да измисля… Съвсем не знам да ругая.

— Е, кажи там, че съм тъп като галош.

— Тъп като галош.

— Наречи ме: животно без мозък.

— Животно без мозък.

— Глупава мутра.

— Глупава мутра.

— Е, кажи там още нещо…

— Магаре глупаво!

— Вярно!

— Е, олекна ли ти?

— Не, разбираш ли, не ми олекна. Изглежда, ти наистина не умееш да ругаеш. По-добре знаеш ли какво… Тупни ме веднъж хубавичко с юмрук.

— А как да те тупна — по гърба или по врата?

— Хайде по гърба… Ха така, добре! А сега по врата… Така! Още веднъж… Така! Още бий, не се страхувай… Ай! Стига, стига! Какво си размахал юмруци! Като ти ударя един! Зарадва се човекът, че му паднало да бие!

— Че ти сам ме помоли.

— Какво от това, че съм те помолил! Имай мярка във всичко.

Незнайко се върна в леглото си.

— Почакай, ще ти го върна тъпкано! — заплаши той Шарко, като си почесваше ударения врат. — Не ми е сега до това.

— Ти си неблагодарна свиня, чуваш ли! — отвърна Шаренкия.

— Я го виж! — каза Незнайко. — Ту казваш: „Не знам да ругая“, ту сам наричаш другите свини.

С това разговорът свърши и двамата заспаха.