Колийн Фокнър
Лиа (9)

Глава осма

Докато единият трапер влачеше Харисън за косата, другият го удари с юмрук в стомаха. Харисън изпъшка и се преви, но като стана, натисна брадата на нападателя с глава.

Лиа потръпна, когато главата на трапера с плитките се наклони назад. Той падна назад върху една маса, а чинията с ядене отлетя настрани.

— Спри, Харисън! — изкрещя Лиа. — Нямаме време за такива глупости! Ще те убият!

Разбира се, той не слушаше. Може би никога не я слушаше. Преди Свинската опашка да се изправи, Харисън се метна върху гърба му, като ревеше като истински дивак.

Другият трапер веднага му дойде на помощ. Скочи във въздуха и се вкопчи в гърба на Харисън, като започна да го души.

Лиа хвана полите си и изтича в кухнята. Трябваше да намери Джошуа и да спре тази лудост. Възрастни мъже, да се бият като ученици! Би трябвало да се срамуват от себе си! Но, разбира се, те не се срамуваха. Боят бе част от тяхната мъжка природа и тя трябваше да се примири с това. Но все пак не искаше да наранят Харисън. Това магаре трябваше да спаси сина й, а не да устройва побоища из кръчмите.

Докато Лиа стигна кухнята, повечето от посетителите станаха, за да наблюдават какво ще стане. Моряците до вратата хвърляха монети на масата, като се обзалагаха кой ще спечели. Мъжете на една от масите насърчаваха траперите, докато от друга маса викаха за червенокожия.

Лиа почти се сблъска с Джошуа в кухнята.

— Какво става? — попита той, като избърсваше мокрите си ръце в престилката. — Излязох да изхвърля една кофа с помия и като се върнах, заварих война под покрива си.

— Харисън е там. — Тя хвана Джошуа за ръкава му. — Трябва да направиш нещо. Твърде много пи. Не е честно! Двама срещу един!

Джошуа й намигна с едно око.

— Напълно си права. Не е честно. Няма да позволя тези двама мъже да пребият моето момче.

Лиа се намръщи.

— И така, ще ги спреш ли да се бият, или няма да ги спреш?

Шумът от счупено дърво привлече вниманието им. Харисън и Свинската опашка се бяха вкопчили в една маса толкова здраво, че тя се разпадна на пода. И двамата се стовариха долу.

— За Бога, Харисън, недей да чупиш мебелите! — изкрещя Джошуа, като размаха юмруци. — Излезте навън и пощадете имуществото ми!

Но Харисън не го чуваше. В един момент удряше единия от траперите с юмруци, а в следващата минута двамата вече го поваляха на земята, като го ритаха отстрани.

Лиа развълнувано сложи ръце на хълбоците си.

— И така, ще сложиш ли край на всичко това или няма?

Джошуа размаха ръце.

— Ще им дам още минута време. Случайният бой е нещо хубаво и полезно за кръвта на мъжете.

Лиа погледна Харисън. Някак си и тримата се бяха завъртели около една от откритите камини. Спътникът на Свинската опашка лежеше настрани и държеше коляното си. Изглеждаше зашеметен. Харисън и Свинската опашка се бяха вкопчили един в друг и се търкаляха на пода. Траперът хвана главата на Харисън и я удари силно в тухленото огнище.

— Това е вече много! — промърмори тя през зъби. Ако Джошуа не спреше тази идиотщина, тя ще го направи. Въпросът бе как. Пистолетът й бе в ботуша, но тя не искаше да го използва без нужда. Освен това, ако трябваше да стреля, траперите бяха двама, а спусъкът един. Тя се огледа изплашено наоколо, за да потърси някакво оръжие. Тогава видя камшика на търговеца, опрян на стената. Изтича до стената и го грабна.

В Танър рядко прилагаха физическото наказание, но когато трябваше да се приложи, Лиа бе тази, която го изпълняваше. Едмънд никога не би се осмелил, а Лиа не смяташе, че това е работа на надзирателя. Само преди няколко месеца тя бе принудена да накаже един от наемните работници заради пиене. Лиа не искаше да го завързва на стълба за наказание, но след като нашиба, у него настъпи промяна и той престана да пие.

Тя хвана здраво камшика. Усети тежестта му в ръцете си.

— Извинете, ще си послужа с него за малко — каза тя на търговеца на добитък.

Когато стигна до огнището, приятелят на Свинската опашка бе започнал да се надига от пода.

— Достатъчно, господа — извика Лиа високо.

Крещящите клиенти се стъписаха.

Приятелят на Свинската опашка направи едно бързо движение, но тя удари с камшика, който изплющя над главата му. Краят на камшика се оказа толкова близо до лицето му, че той се отдръпна рязко, когато чу плющенето му, и чукна главата си в пода.

— Ако още веднъж помръднеш, ще усетиш камшика — предупреди го тя. Мина покрай него, като го държеше под очи, и приближи Харисън и Свинската опашка.

Харисън току-що бе успял да го отблъсне от себе си и се олюляваше, когато видя Лиа.

— Махай се оттук — изкрещя Харисън, като триеше разкървавения си нос с ръкава на туниката си. — Нямаш работа тук, Лиа.

— По дяволите! Наех те да ми помогнеш за сина ми, а не да се биеш с полски плъхове! — изкрещя Лиа разярено.

— Пази се! — изкрещя Харисън, като се впусна към нея.

Лиа се завъртя и видя Свинската опашка, който налиташе върху нея.

— Казах, че достатъчно се бихте — понижи тон тя, като дръпна камшика към себе си.

Свинската опашка се спря.

— Ти на мен ли говориш, жено? — изрева той.

Лиа бе застанала смело насред залата.

— Да, на теб.

Свинската опашка се разсмя високо.

— Жена ти идва да те спасява! — дразнеше той Харисън. — Дошла е да спасява червената ти кожа!

Когато Свинската опашка се опита да посегне, Лиа бе вече готова. Удари с камшика колкото се може по-силно. Опашатият плъх хвана ръката си. Лиа продължаваше да го налага с камшика по голата плът.

— Ох! По дяволите, мръсна кучко. — Той подскочи и се опита да хване камшика, но в същия момент Лиа отново го удари. Сега го бе шибнала по бузата, от която потече кръв.

Свинската опашка докосна с ръка бузата си и размаза кръвта.

— Престани, жено. Ние вече свършихме с червенокожия. — Той отново разтърка бузата си. — Върви по дяволите, но ръката ти е силна!

Едва сега Лиа се успокои — траперите бяха решили да се откажат от боя. Бе се справила лесно със Свинската опашка. Той и неговият приятел вероятно бяха започнали да се бият от скука.

— Вземи приятеля си и се махайте оттук! — извика тя и посочи вратата.

Междувременно Харисън се приближи до Лиа.

— Какво, за Бога, правиш? — Той я гледаше свирепо.

Тя видя, че Свинската опашка помагаше на приятеля си да стане и двамата тръгнаха да излизат. Клиентите в кръчмата тропаха с крака.

— Ти загуби, Фреди. Не беше заложил на жената — изкрещя някой със смях.

Лиа се обърна към Харисън.

— Какво правя ли? А какво правиш ти? — Тя пусна камшика на пода. — Биеш се, ето какво правиш.

Той докосна с пръст лицето й.

— Не трябваше да правиш това. Това е моя работа.

— Да, наистина, но ако те бяха пребили, нямаше да мога да те използвам поне една седмица.

Той все още я гледаше заканително. Лиа усети лъхащата от него миризма на бира. Очевидно бе разярен.

— Ти ме направи за посмешище!

— Ти си причината за това! — изсъска тя.

Той пое дълбоко дъх и след това я погледна.

— Предупреждавам те, не прави това никога повече. Нямам нужда от твоята помощ, разбираш ли? Нямам нужда от никого да ми помага, така че не искам да ме спасяваш.

Харисън говореше толкова тихо и равно, че тя се изплаши. В гласа му имаше толкова много омраза, толкова много горчивина, че Лиа започна да се пита дали тя не бе причината за това. Дали тя не го бе превърнала в този злъчен човек. Дали това, което бе направила като шестнадесетгодишно момиче, не бе разрушило живота му? Тя сведе поглед.

— Трябва да се погрижим за провизии и коне.

— Ще се погрижа за това. А парите за това?

— Използвай това, което ти дадох по пътя. Имам още в чантата си.

— Ще се погрижа. А ти се качвай в стаята си.

— Ще се кача. — Тя си играеше с камшика, който все още бе в ръката й. — Ще се кача не защото ти ми казваш, а защото аз искам. Разбираш ли, Харисън?

Той грабна камшика от ръката й и наперено тръгна. Върна го на търговеца на добитък и излезе през главната врата. Тя въздъхна и отиде да потърси Джошуа. Денят бе твърде тежък за нея и трябваше да си почине.

Собственикът на кръчмата я заведе в една малка, спретната спалня над кухнята. Стаята бе обзаведена само с едно легло с балдахин и маса със свещ върху нея. Бе чисто и нямаше никакви насекоми. Стаята бе топла и уютна, отопляваше се от комина на кухнята, който покриваше едната стена. Лиа затвори вратата след Джошуа и пусна резето, след което отиде до малкото осмоъгълно прозорче. Погледна луната. След няколко нощи щеше да има пълнолуние.

Мислеше за Уилям. Тя направи няколко фигури върху заскреженото стъкло.

— Идвам, сине. Чакай ме — прошепна тя. Видя някаква светлина под себе си и се доближи още повече до прозореца. Дъхът й размрази скрежа и тя избърса стъклото с ръкава си. Пред кръчмата бе запален огън и няколко мъже се бяха събрали. Между тях разпозна силуета на Харисън.

Той стоеше прав в индианските си дрехи сред другите мъже. Където и да тръгнеха, щяха да правят впечатление — бяла дама с един варварин. Правилно бе да се облече като човек, който живее в колониите, и още по-добре — като англичанин. Така щеше да привлича по-малко погледи. Но въпросът бе дали щеше да се съгласи.

Лиа знаеше, че е по-добре да почака утрото, за да поговори с него за това, но също така знаеше, че няма да може да заспи, ако не обсъди този въпрос с него.

Отиде до закачалката и грабна наметалото си. По-добре ще бъде да обсъди тези подробности сега. След това ще мислят за Уилям.

Слезе долу, мина през помещението на кръчмата, което бе почти празно, и след това излезе навън в студената нощ. Мина покрай кръчмата и когато Харисън я видя, тя почувства топлината, излъчваща се от огъня и компанията на мъжете наоколо.

— Мисля, че ти казах да стоиш горе. Не бива да се скиташ наоколо сама. Онези трапери може да са някъде наблизо, а сега не си с камшика на търговеца.

Тя смъкна качулката си от главата, за да си поеме дълбоко дъх в студената есенна нощ. Раздразни се от неговия сарказъм.

— Мисля, че не съм тази, която започва първа да се бие — каза тя язвително. — Мисля, че ти си този, който трябва да си легне, а аз мога да остана с мъжете тук.

Харисън започна да се смее.

— Чудесно, мисис Бийл.

Тя също се засмя. Това временно примирие ли бе?

— Трябва да ти кажа нещо относно пътуването, което ни предстои.

— Искаш ли да влезем вътре? Тук е студено.

Тя поклати глава.

— Харисън, аз управлявам нашата плантация в продължение на осем години. Копала съм под палещото слънце, пакетирала съм тютюн по време на поройни дъждове. Не съм вече детето, което познаваше. Не съм градинско цвете, което трепери в студено време.

— Знам добре, че не си, нали ми вярваш, Лиа?

Тя преметна дебелата си плитка през рамо.

— Мислих си. — Тя спря, като търсеше думите си. — Мислих си, като имам предвид това, което се случи тази вечер, че ще е по-добре да се съгласиш… — Тя въздъхна. Не искаше да го кара да мисли, че се чувства неудобно от индианския му вид. Не искаше да го засяга. — Харисън, мисля, че трябва да смениш кожените си дрехи и да махнеш перата от косата си.

— Не се срамувам от това, което съм. — Той удари широките си гърди с наранения си юмрук. — Горд съм да се наричам шоуни.

— Знам, че се гордееш, но нещата няма да се усложнят, ако се облечеш като плантатор само докато стигнем американския лагер и разберем какво е станало. Така ще бъдем много по-малко подозрителни.

— Плантатор?

— Мисля, че имаме две възможности. Или да тръгнем през Делауер към Ню Джърси, или по залива с кораб. По суша е по-сигурно, но по-бавно. Ако пътуваме по вода, ще стигнем в Джърси за три или четири дни. Но първо трябва да стигнем в Елк.

— Мисля, че в Северен Делауер има британски войници.

— Може и да има.

— И не се ли страхуваш, мисис Бийл, съпруга на капитан Бийл, от армията на Уошингтън?

— Откъде ще разберат коя съм и на чия страна съм? На челото ми не е татуирано американското знаме. Ще се преструвам, че съм някоя друга.

— А аз? Кой ще бъда аз?

— Моят съпруг.

— Твоят съпруг ли?

— Всичко съм премислила.

— Това не променя нещата.

Лиа продължи, без да реагира на саркастичната му забележка.

— Аз ще бъда лейди Монроу, братовчедка на генерал Хау.

— Главнокомандващия Хау? Лиа, моля те, не ме будалкай.

— Главнокомандващият на английските сухопътни сили. И ти си моят нов съпруг, който току-що е дошъл от Англия — продължи тя. — За мен е лесно да се оправя, защото познавам Луси Монроу. Тя е от Довър, Есекс. Бяхме приятелки, преди войната да ни раздели. Тя наистина се ожени повторно.

Той се разсмя, но без веселие в гласа си.

— Няма да стане. Ще ни разкрият още преди да сме пристигнали в Ню Джърси. Лиа, не съм обувал панталони от години. — Той докосна горната си туника с ресни. — Да, аз съм това, което съм, независимо дали ме харесваш или не.

— Виж какво. — Лиа изглеждаше уморена, на границата на изтощението. Усещаше го в собствения си глас. — Не ме интересува кой си, просто искам да намеря сина си.

Той я хвана нежно за ръката и я поведе към кръчмата.

— Време е да си легнеш. Ще те събудя рано сутринта.

— Знам, че пътуването с кораб ще ни забави с няколко часа. Ще трябва да намерим някой да ни прекара през залива. Часовете, които ще загубим, не са фатални. Трябва да стигна до Ню Джърси колкото се може по-бързо, Харисън. Трябва да намеря мъжа си.

Харисън отвори вратата на кръчмата. Двамата усетиха топлината, която лъхаше отвътре.

— Поспи малко и аз ще те събудя сутринта.

Лиа го погледна, като се чудеше как може понякога да е толкова сърдита и разярена, а после толкова мила към него. Чувствата й бяха толкова противоречиви. Знаеше, че това се дължи на Уилям и на постоянния стрес, в който живееше.

Харисън се протегна и оправи къдрица от косата й, която бе паднала върху бузата й. След неговото поведение преди малко тя бе учудена от жеста му.

— Лека нощ — прошепна тя, като си спомни целувката му.

— Лека нощ — отговори й той и изчезна.

Когато на следващата сутрин Харисън почука на вратата на спалнята, Лиа вече се бе събудила. Бе измила лицето си със студената вода и измила зъбите си. Беше облечена със същата тъмна рокля, която носеше и когато тръгна от Танър. Като пооправи гънките на полата, си помисли, че можеше да вземе и друга рокля, нещо по-женствено. Без да иска, се засмя. Отдавна не се бе интересувала от външния си вид.

— Харисън? — Лиа приглади сресаната си коса и я завърза с една черна панделка. — Ти ли си?

— Главнокомандващ Хау е тук — каза той с най-добрия си английски акцент. — Идвам, за да видя моята мила братовчедка, Сали.

— Луси — поправи го Лиа. Тя вдигна резето и отвори вратата. Като го видя, плесна с ръце и започна да се смее.

Харисън бе заел благородническа поза, единия крак пред другия, за да покаже светлосините си чорапи. Тя продължаваше да се смее. Костюмът му щеше да бъде подходящ във всяка гостна на този или на другия континент. Може би и мъжът й имаше такъв костюм, но Харисън изглеждаше твърде смешен. Толкова различен от това, което бе преди това.

Носеше бяла риза с ленено жабо и сако, жилетка и сини панталони. Косата му бе сресана по средата и завързана със синя панделка на тила. В ръката си държеше една черна триъгълна вълнена шапка с бледосиня розетка.

— Не ти ли правят впечатление моите дрехи? — попита той, като продължаваше да говори с акцент. Говореше и жестикулираше някак женствено. — Дълбоко съм огорчен.

Тя го наблюдаваше как влиза в стаята и все още не можеше да се опомни. Къде се бе дянал варваринът?

— Синята панделка на косата ти е добро постижение — подразни го тя.

Той поглади с пръсти синята си фльонга.

— И аз мисля така. Джошуа смята, че съм твърде натруфен.

— Харисън, откъде намери тези измишльотини?

— Купих ги от един джентълмен, който минаваше по улицата.

— Не може да бъде. От непознат човек на улицата ли?

Той сви рамене, все още се правеше на денди.

— Боже господи, жено. Знаеш ли колко дълго трябваше да чакам, за да срещна човек с моите размери?

— Взел си от моите пари, за да купиш това, така ли?

— Слушай ме, моля те. Нали ти искаше да играя такава роля, или не искаше? Освен това ми каза, че парите за теб не са проблем. — Той потърка гладко избръснатата си брадичка. — Сега ще трябва да направим нещо и за твоето облекло.

Въпреки че се чувстваше достатъчно самоуверена, Лиа пооправи измачканата си зелена рокля.

— Не съм си донесла нищо друго. Бързах, разбираш ли?

— Е, добре, така не може. Ако си братовчедка на Хау…

— Трета братовчедка. Луси ми каза, че са трети братовчеди, въпреки че никога не го е срещала през живота си.

— Е, добре, но дори една трета братовчедка на един британски главнокомандващ не се облича така.

Лиа знаеше, че е прав. Просто не искаше да си признае. Щом трябваше да се преструват, че са Луси Монроу и нейният нов съпруг, тя, разбира се, трябваше да бъде облечена богато и по английски.

— И така, какво искаш от мен? Не бих спряла нито една жена на улицата, а едва ли разполагаме с достатъчно време, за да си поръчам нова рокля.

— Не познаваш ли някого тук, в Анаполис? Някоя стара приятелка? Някоя позната на съпруга ти?

— Не. — Тя се правеше, че не забелязва особения тон в гласа му, когато спомена Едмънд. Дали това му харесваше, или не, нямаше никакво значение. Факт бе, че Лиа бе омъжена за Едмънд Бийл в продължение на девет години.

— Не познавам никого. — След това изведнъж се сети за нещо. — Не, почакай. Леля ми Валери, сещаш ли се? Тя имаше дъщеря на моя възраст, Мери. Чух, че Мери се е върнала неотдавна, след като съпругът и бил убит по време на кампанията в Ню Йорк.

— Е, добре. Джошуа ще потърси за нас кораб. — Харисън отвори вратата и направи галантен жест. — Тогава нека посетим леля Валери и братовчедката Мери, и да видим какво можем да направим, мисис Сали Монроу.

Лиа излезе от стаята и мина пред него.

— Луси, името ми е Луси, Харисън.