Колийн Фокнър
Лиа (22)

Глава двадесет и първа

Лия не знаеше колко време стоеше там, прегърнала Уилям в обятията си. Усещаше миризма на косата му, търкаше бузата си в главата му.

— Благодаря ти, мили Боже — повтаряше тя отново и отново.

Битката бе приключила и зеленикавият дим от пушките започна да се разсейва. Всички хора на Колхийк бяха мъртви и лежаха на снега около огъня. Мохиканът превързваха ранените си. Никой не се интересуваше от Лиа, която стоеше объркана. Страхуваше се да пусне Уилям, за да не го загуби отново.

— Съжалявам, че дойде толкова далеч, за да ме намериш — хълцаше Уилям. — Щях да се върна у дома мамо. Щях да го направя. Само чаках удобен момент да избягам.

— Знам, знам — промърмори Лиа, като го люшкаше в ръцете си, притискайки главата му към гърдите си. Всичко е наред. — Тя го целуваше по главата, галени тъмната му коса, която толкова приличаше на косата на Харисън. Не можеше да повярва, че след толкова много време, след толкова много изминати мили той бе отново в ръцете й.

— Ти си на сигурно място сега — успокояваше го тя. — На сигурно място си.

През сълзи от радост Лиа видя две жени, които носеха човека, който се наричаше Азар. Тя пусна сина си от прегръдката и погледна двете жени.

— Човекът с побелялата коса се опита да те спаси — каза тя тихо. — Кой бе той?

— Азар, така се казва — отговори й Уилям.

Лиа видя, че по-възрастната от двете жени плачеше. „Колко е ужасно да бъда щастлива, когато наоколо има мъртви“ — помисли тя. Тя взе ръката на Уилям в своята и тръгна след жените, като се надяваше, че ще може да помогне с нещо. Ако не беше този Азар, Колхийк може би щеше да й отнеме Уилям завинаги.

— Съжалявам — промълви Лиа, като тръгна до двете жени. — Мога ли да ви помогна с нещо?

По-възрастната я погледна, черните й очи бяха изпълнени със скръб.

— За този мъж няма вече помощ, освен помощта на Нийох. — Тя се усмихна тъжно. — Ела в нашата къща. Моят мъж би искал да дойдеш, за да починат мокасините ти.

— Не искам да ви безпокоя. Не…

— Направи го — каза старата жена. Сивите й плитки потрепваха, докато говореше.

Лиа и Уилям си кимнаха един на друг и последваха жените у дома им. Там те поставиха Азар върху една кожа до огнището от горящи въглени.

По-възрастната жена погледна Лиа. Беше приседнала до тялото на Азар.

— Аз съм Бягащия Заек — тихо каза тя на отличен английски. — Това е моят съпруг Азар.

Лиа се наведе, като все още държеше ръката на Уилям. Лицето на Азар бе смъртно бледо.

— Все още ли е жив? — попита тя.

Бягащия Заек взе набръчканата ръка на съпруга си и допря до устните си.

— Да. Гърдите му все още се повдигат.

Лиа изучаваше лицето му. То бе красиво, въпреки възрастта му. Тя се наведе над него.

— Не знам дали ме чуваш, но искам да ти благодаря за това, което направи — прошепна тя нежно. — Спаси живота на сина ми. Ти си непознат, но бе с него, когато аз не можах да бъда.

Азар не отвори очи, но се усмихна.

Бягащият Заек погали ръката му.

— Любовта на моя съпруг доведе детето у дома. Той го купи от Двете Половини. Грижеше се за него, докато беше болно. — Тя се задави от напиращите в очите й сълзи. — Стари глупако, ти смяташе да го направиш свой син.

Лиа се усмихна горчиво.

— Тогава аз ви благодаря стократно. Благодаря ви, че сте се грижили за него и сте го съхранили, докато дойда тук.

Азар издаде гърлен звук, клепачите му трепнаха. Промълви нещо на родния си език.

— Какво желаеш, стари човече? — попита го Бягащия Заек. Опитваше се да запази самообладание. — Кажи ми.

Той отвори очи.

— А… Аена.

Лиа поклати глава. Не разбираше за какво става дума.

— Момчето — обясни Бягащия Заек. — Той го наричаше Малкия Лък, Аена. Иска да види момчето.

Лиа погледна сина си и кимна. Уилям се намръщи и не помръдна от мястото си. Лиа леко го побутна.

— Уилс…

Момчето пристъпи напред с нежелание.

— Аена — изхриптя Азар. — Дете на моето сърце.

— Тук съм, Азар — каза Уилям. — Момчето ти е тук „Боже Господи — помисли Лиа, — говори така, като че ли му е баща.“

— Аена, трябва да помниш едно. — Азар се опитвани да вдигне набръчканата си ръка и да докосне слепоочието му. — Помни това, което те учеше този мъж. Как да стреляш с лък. Как да ловиш риба през леда… — Той се усмихна, присви очи от болка и затвори клепачи.

Лиа леко бутна сина си, объркана от липсата на съчувствие у него. Нали Бягащия Заек й бе казала, че нейният съпруг се е грижил за Уилям през тези седмици.

— Отговори му — прошепна Лиа.

— Да, Азар — каза Уилям разчувствано. — Ще си спомням.

Азар се усмихна и въздъхна.

— Уморен съм — успя да каже той.

— Стари глупако, защо тичаше така? — гълчеше го Бягащия Заек. — Мислиш, че си млад елен ли?

Азар успя да се усмихне.

— Почти го надбягах, нали? — Смехът му се превърна в хриптене.

Лиа погледна изпънатото тяло. Сълзи се стичаха по бледото лице на Бягащия Заек. Погледите на двете жени се срещнаха и Лиа я погледна утешително.

Бягащия Заек погали ръката на съпруга си.

— Спи, стари човече. Ще говорим по-късно. Трябва да нагостя майката на Аена. Пътешествието й е било дълго и мъчително.

— Не, не! — Лиа вдигна ръка. — Не е необходимо. Остани със съпруга си.

Тя бавно се надигна.

— Моля те, нека тази стара жена да направи нещо с ръцете си. Той все още няма да умре. Ще бъде жив още часове.

Лиа кимна, почувства се неудобно, но разбра старата жена.

Бягащия Заек посочи едно легло до стената, покрито с меки кожи. В къщата влизаха и други мохикани. Стъпваха много тихо и не искаха да обезпокояват Азар и неговото семейство в тяхната скръб.

— Седни. Вземи сина си в скута — каза Бягащия Заек. — Ще ти донеса топло питие, за да те сгрее.

Лиа хвана Уилям за ръка и го поведе към кожите, където седна, кръстосала крака под себе си. Приласка го към себе си.

Уилям направи недоволна гримаса.

— За Бога, мамо, облечена си като дивачка. По чудо успях да те позная.

Лиа се засмя и оправи туниката си.

— Не ме ли харесваш? — подразни го тя. — Вече свикнах с тези дрехи.

— Не отиват на дама като теб.

Усмивката на Лиа изчезна. Той бе станал сериозен, абсолютно сериозен. Приличаше на Едмънд. „Едмънд!“ — помисли тя.

Сега за първи път мислеше за него. Господи, защо не попита сина си къде е той?

Тя погледна Уилям, като се мъчеше да си спомни какво й бе казал преди малко. О, да, за нейното облекло. Точно така.

— Е, добре — каза тя тихо. — Много ми бе трудно да те намеря. Пътешествието беше трудно и уморителни. Не обръщах внимание на дрехите. За мен главното бе да те намеря.

— Като се измъкнем от тук, ще ти купя нова рокля. Моята майка не трябва да носи дрехи от кожи на животни.

Тя взе малката му ръка в своята и я погали.

— Уилс — каза тя тихо. Знаеше, че трябва да го попита за Едмънд. Не можеше повече да чака. — Уилс, къде е баща ти?

Очите на Уилям се изпълниха със сълзи и той се отдръпна от нея, като разтри очите си с ръце.

— Мъртъв е.

Лиа се учуди как спокойно го каза.

— Мъртъв ли, Уилс?

— Мъртъв от седмици, може би от месеци. — Той поклати глава. — Не знам, мамо. Не знам колко време мина оттогава. — След това продължи да говори по-бързо: — Опитах се да следя дните, както ми бе казал татко, но Двете Половини бе толкова жесток към мен и ние вървяхме толкова бързо, че аз се разболях и…

— Тихо — прошепна Лиа, като го погали. — Сега всичко е наред. Сега е декември, десети декември.

Той я погледна, черните му бадемови очи проблеснаха.

— Искаш да кажеш, че не съм пропуснал Коледа.

Тя се засмя.

— Разбира се, че не си пропуснал. И когато се върнем у дома, ще устроим най-голямо го празненство, откакто съществува имението Танър. Може би ще получиш за подарък и един нов жребец.

— Жребец, а не пони, мамо. Време е да яздя кон. Вече знам какво искам. Един от конете на господин Ди Ней.

Тя отново го хвана за ръка.

— За това ще говорим по-късно, а сега ме чуй. Съжалявам, че трябва да те попитам, но е много важно. Ще ми кажеш ли как умря баща ти?

Уилям погледна настрани втренчено. Говореше без всякакво колебание.

— Обеси се!

Лиа усети буца в гърлото си. Не можеше да повярва на това, което чу. Този мерзавец се бе обесил и оставил сам сина си.

— Той… той се обеси?

— Само няколко дни след като ни отвлякоха. Не знам защо го направи. Войниците казаха, че е бил страхливец. — Той погледна майка си. Очите му отново се изпълниха със сълзи. — Татко не бе страхливец, нали?

— Не — успя да каже през стиснати устни Лиа. Заради сина си не искаше да каже нищо лошо за Едмънд. Какво значение имаше сега? — Не, той не бе страхливец.

— Знам това. Така казах и на войниците.

Тя го прегърна силно.

— Не бива повече да говорим за това. Поне не сега. Скоро ще бъдем у дома. Ще ми разкажеш всичко, когато се върнем.

— Но ние не можем да се върнем направо у дома. — Внезапно погледът му се измени и стана решителен. — Трябва да отидем в Ню Джърси.

— Ню Джърси ли?

— Татко каза, че лагерът ще бъде там. Трябва да отида в американския лагер и да предам информацията.

Лиа коленичи, взе ръцете на Уилям в своите, като изучаваше почернялото му от слънцето лице.

— Каква информация?

Уилс поклати глава.

— Не е за твоите уши, мадам. Само за лейтенант Рос е. Татко ми поръча да му предам съобщението и той вече ще знае какво да прави. Той самият ще говори генерал Уошингтън.

— Негодник — промърмори тихо Лиа, като погледна настрани. — Ти, отвратителен негодник, Едмънд.

Когато погледна отново Уилям, той се прозяваше и търкаше очите си. Знаеше, че трябва да контролира емоциите си заради сина си. Лиа разроши косата му. Беше пораснала, откакто се разделиха. Колко много приличаше на Харисън със сплетената плитка, която падаше отзад на гърба.

— Ще напуснем сутринта — каза тя нежно. — Защо не легнеш и не поспиш малко?

Без да спори, Уилям се търкулна на една страна и се сви на кълбо.

— Няма да тръгнеш без мен, нали, мамо? — попита той, останал без сили.

Лиа го целуна по слепоочието. Бедното дете, бе изживяло толкова много.

— Не, няма да те оставя. Не съм стигнала толкова далеч, за да те изоставя.

Той затвори очи и се сгуши в кожите.

— И аз не мисля така. — Той се обърна, като се опря в нея с гърба си. — Но да не вземаме с нас индианци, мамо. До гуша ми дойде от тези червенокожи копелета.

Лиа бе готова да му се скара за езика, но като помисли за всичко, което бе преживял през тези два месеца, реши, че и той има нужда от разтоварване. Бе прекарал месеци в армията и след това го бяха отвлекли в планините. Грижеше се за себе си като възрастен. Така че бе съвършено естествено да мисли, че трябва да говори като възрастен. Когато се върнат в Танър, ще има време да поговорят и за това.

Лиа погали копринената му коса.

— Спи, скъпи, спи и сънувай Танър. Ще се върнем скоро у дома.

Остана за малко до него, като го наблюдаваше как спи. Бягащия Заек й донесе топла бира в една кратунка. Лиа отпи от топлото питие. Но след около двадесет минути стана, защото внезапно се почувства неспокойна. Толкова много неща се бяха случили тази нощ. Уилям бе жив и здрав при нея. Едмънд бе мъртъв. Харисън разбра, че Уилям е негов син.

Не знаеше как е разбрал. Но той знаеше вече това. Какво друго искаше да й каже, когато я попита защо не му е казала?

Лиа въздъхна. Трябваше да му каже, преди да стигнат тук. Но тогава ефектът нямаше да бъде същият. Ами ако не се бяха добрали дотук? Или пък, ако бяха стигнали, и Уилям бе мъртъв? Щеше ли да му спести болката, като му каже, че не е успял да спаси сина си?

Лиа отиде при Бягащия Заек, която седеше, кръстосала крака край огнището. Азар спеше, лицето му бе станало още по-бледо.

— Той умира — каза тихо Лиа.

— Да. — Очите на жената бяха сухи. Тя успяваше да се овладее. — Но смъртта му е хубава — продължи Бягащия Заек. — Той ще умре като боец. Ще умре като млад мъж.

Лиа кимна. Какво можеше да каже? Само сложи ръката си върху рамото на Бягащия Заек.

— Излизам за малко навън. Искам да подишам чист въздух.

— Не се безпокой за момчето, ще го наглеждам.

Лиа се усмихна на старата жена и след това излезе от къщата.

Навън селото бе тихо. Огънят вече загасваше. Не се виждаха телата на хората на Колхийк. Единствените следи от тях бяха кървавите петна по снега. Едно куче се мотаеше наоколо. В къщата до нея се чу женски плач.

Тя се загърне в дрехите си, за да се стопли, и се загледа в чистото небе. Над себе си видя балдахин от звезди, толкова близко, че за миг си помисли, че може да ги докосне. Студеният вятър бе толкова остър, че като дишаше, излизаше пара от устата й.

Харисън изведнъж изникна пред нея, преди дори до го е видяла или чула. Тя се усмихна. Дали това не е истинският съюз на любовта? Знаеш какво другият ще направи, преди да го е направил или казал.

Коженото наметало й тежеше.

— Съжалявам — каза тихо тя, все още загледана в небето.

Когато заговори, тонът му бе суров.

— Трябваше да ми кажеш.

— Наистина трябваше.

— Лиа! — Той я сграбчи за ръката и я накара да се обърне и го погледне.

За свое учудване видя влага в очите му. Не знаеше, че това може да е толкова важно за него. Не можеше да повярва. Мъжете не се интересуваха от децата си. Гледах на тях само като на наследници. Тя потърси погледа му за разбиране и прошка.

— Когато напусна, аз бях толкова изплашена. Мразете, защото смятах, че не си ме обичал достатъчно, за да останеш.

— Бях глупак.

— Ние и двамата бяхме глупаци, твърде млади, за да разберем колко е важно да бъдем заедно. — Тя отпусна главата си. — Бях бременна, Харисън. Разбрах го няколко дни след като ти изчезна. Баща ми каза, че трябва да се оженя за Едмънд, преди да са разбрали хората. Беше ми толкова зле, Харисън. Щеше да се говори с години това в Кент.

— Едмънд знаеше ли?

— Да. Знаеше. Негодник. Каза, че не го интересува. Обеща, че ще отгледа детето като свое. Каза също никой няма да разбере, че съм прегрешила. Знаех, че искаше парите ми. Но след като се оженихме, разбрах, че е подлец. Обиждаше ме постоянно.

— Защото бе легнала с човек, който не ти е съпруг, така ли?

Тя се опитваше да задържи сълзите си.

— Защото бях легнала с червенокож. Ако беше бял, изобщо нямаше да бъде така жесток.

— Кучи син!

— Знаеш ли, през тези години той изобщо не ме докосна. — Тя се засмя нервно. — Не че го желаех, но той се отнасяше с мен като че ли не бях човек, защото бях обикнала мъж с различна кожа от моята.

Харисън повдигна брадичката й с показалец, като я накара да го погледне.

— Искаш да кажеш, че през всичките тези години ти…

— Никой не ме е докосвал. Бях вярна на обещанието, което ти дадох на поляната.

Харисън въздъхна дълбоко и я притегли плътно към себе си.

— Лиа, съжалявам за всичко, което ти казах, за всичко, което съм мислил, за това, което направих.

— Твърде късно е да се съжалява. — Тя се притисна до него, като се остави в силните му ръце. — Твърде късно е. Не можем да направим нищо друго, освен да започнем отначало.

Той я пусна отново и погледите им се срещнаха.

— И как можем да постигнем това?

Тя докосна устните си с пръсти.

— Той е мъртъв, Харисън.

— Бийл?

— Да, мъртъв е. Може би е станало още преди да получа съобщението, че е отвлечен.

Харисън недоумяваше.

— Не знам подробности. Не исках да разпитвам много Уилс. Поне тази нощ. Не и след това, което се случи.

— Индианците?

Тя се засмя подигравателно.

— Едва ли. Не им е дал тази възможност. Страхливецът се е обесил. Съобщил е на Уилям някаква особено важна информация и му е поръчал да я предаде на армията. След това се е обесил. — Тонът й стана по-рязък. — Оставил е синът ми да се оправя сам с палачите.

Харисън я хвана здраво, като я гледаше право в очите. Тя сложи глава на рамото му. След малко той заговори.

— Не искам да говоря много за този кучи син, но ми се струва, че е направил най-доброто, което е могъл.

Лиа дръпна глава от рамото му.

— За какво говориш? Той е оставил сина си във форта при английските войници и една банда диваци.

— Може би е спасил момчето, като се е обесил.

— Не разбирам какво говориш — извика тя подигравателно. — Той е изоставил Уилям.

— Щяха да получат от него исканата информация. Щяха да го измъчват, за да успеят.

Тя не искаше да повярва на това, което й казваше. Искаше единствено да запази омразата към Едмънд до смъртта си. Но това, което Харисън казваше, имаше смисъл. Не желаеше да го приеме, но може би бе самата истина.

— Той се е погрижил за момчето, за нашия син — каза Харисън нежно. — Независимо от поведението му преди това, трябва да му признаеш тази заслуга.

— Той го обичаше — отговори Лиа след малко. — Невинаги го учеше на това, което според мен бе хубаво, но се опитваше да бъде добър баща.

За момент двамата се държаха един за друг, като разсъждаваха над казаното. Сега, когато Едмънд бе мъртъв, можеха да бъдат заедно. Колко ужасно е да знаеш, че някой е мъртъв и можеш отново да обичаш този, който винаги си обичал.

Лиа въздъхна и погледна Харисън в очите.

— Той прилича на теб. През всичките тези години се преструвах, че не прилича. Но с тази плитка и изгоряло от слънцето лице, не знам как другите не са го видели.

— Никой ли не знае?

— Никой, освен мен и теб сега. Това бе част от споразумението с Едмънд, когато се оженихме.

— Как мислиш, че момчето ще приеме новините?

Тя поклати глава.

— Не знам. Страхувам се… — Лиа млъкна. Как да му обясни, че Уилям бе привързан към Едмънд. Как да му обясни, че е допуснала подобно нещо да се случи в нейния дом? Тя отклони поглед встрани. — Мисля, че трябва да изчакаме. Уилям е още много наплашен.

Харисън кимна.

— Щом смяташ, че така е по-добре.

Тя взе ръката му и я притисна към себе си.

— Нека влезем. Мъжът, Азар, човекът, който помогна да спасим Уилям, няма да оживее.

Тръгнаха заедно, мокасините им заскърцаха в снега. Точно пред врата се спряха и Харисън я погледна учудено.

— Не си видял тялото му, нали? — попита тя.

Харисън разбра, че става дума за Колхийк.

— Не, забелязах само кървава следа. Не видях къде го рани.

— Тогава се крие някъде наоколо.

— Сигурно вече е мъртъв. — Той стисна ръката й. — Хайде. Нека влезем вътре. Утре искам да започнем нашия нов живот със сияйната зора.