Колийн Фокнър
Лиа (3)

Глава втора

Лиа яздеше в тъмнината в лек галоп сред самотните дървета. Клоните на дърветата висяха над нея, разперили дългите си пръсти сред тайнствената светлина на лунната нощ. Тя отказа на полковника да бъде придружена от някого. В този момент не можеше да понесе униформен човек до себе си. Пистолетът, който носеше по време на езда, както и слугата, който яздеше с нея, й даваха сигурност. Ноа яздеше на разстояние след нея, като чувстваше, че тя иска да остане сама.

Лиа погледна нагоре към трепкащите светлини на тъмното небе. Тя се бореше с паниката, която я обземаше, и сълзите, които едва сдържаше.

Този негодяй, съпругът й, бе взел единственото й дете и сега то бе отвлечено. От това, което бе научила, можеше да си представи и най-лошото.

Но Лиа знаеше, че той е жив. Сърцето й подсказваше, сърцето на майка. Уилям бе някъде там, зъзнещ, изплашен и може би сам. Чувстваше го. Чуваше гласа му, който я викаше. Мамо, мамо…

Трябваше да го намери.

Припомни си подробностите от разговора с полковника и отпусна поводите на коня, за да си отдъхне от препускането. Бе стигнала границите на своето имение, но й трябваше още половин час, за да стигне до имението Танър.

„Отвлечени от индианци… — бе казал полковникът. — Никаква друга информация… Поради естеството на мисията на капитан Бийл, не са изпратили да го потърсят все още… Просто трябва да изчакате…“

— По дяволите, няма да чакам — извика Лиа високо към върховете на дърветата.

Едно ято от пъдпъдъци излетя стреснато и се понесе към тъмното небе. Чу се ритмичният плясък на крилете им.

Лиа погледна настрани към Ноа, който яздеше търпеливо зад нея, като се преструваше, че не е чул вика й.

Тя пое дълбоко дъх и погледна напред. Звукът от собствения й глас я накара да се почувства по-добре. Винаги се гордееше със своята сила, и сега, когато бе изправена пред най-голямото предизвикателство, тя знаеше, че няма да се остави на страха. Трябваше да мисли логично. Не биваше да позволява на чувствата да я овладеят. Не биваше да бъде една истерична майка. Трябваше да планира как да ги спаси.

Щом армията не възнамерява да изпрати някого, за да намери сина й, тогава Лиа щеше да направи това. Не се интересуваше какво казва полковникът за секретната информация, както и за необходимостта от внимателно планиране, преди да се предприеме опит за спасяване. Ако разчиташе на армията, Уилям щеше да е мъртъв, докато го намерят.

И така, какво да прави? Как щеше тя, една жена, да намери своя син в горите на север? Как щеше да се пребори с цяла банда червенокожи и да си вземе сина?

В мига, когато през ума й мина мисълта за Харисън, тя бързо я прогони. Колко абсурдно. Разбира се, той не би й помогнал. Не би го помолила. Но и дори да иска да го помоли за помощ, нямаше да може да го намери. Той бе изчезнал преди девет години. Нямаше и най-малката представа къде е, къде е отишъл от деня, когато я напусна.

Все пак знаеше… или поне имаше някакво смътно усещане. Това, което й бе останало в съзнанието през тези години, бяха коментарите на другите за него.

„Станал е дивак, какъвто винаги е бил… Избягал е в горите, за да си играе на индианци… живее в индианско село от другата страна на залива… какво разочарование за баща му.“

Тя можеше да намери Харисън, ако поиска. Знаеше, че може. През тези години можеше да го намери по всяко време, ако желаеше. Негодник… Тя го обичаше, а той я напусна, остави я на вълците, остави я на Едмънд…

Но сега ставаше дума за нейния син. За нея той бе всичко. Бе наследник на имението Танър. И защо да не потърси помощта на Харисън? Харисън бе служил като следотърсач в армията за известно време преди войната. Бе чула, че дори бе спасил една жена, отвлечена от индианците. Дори и като млад успяваше да открие следи, които никой на неговата възраст не би могъл да намери, независимо дали бяха следи на сърни или загубено дете. Това бе в кръвта му.

Лиа реши. Ако изобщо някой можеше да намери Уилям, това бе само Харисън.

Ще позволи ли на гордостта си да й попречи да спаси сина си? Ще отвори ли отново старите рани в сърцето си? Та нали би дала всичко, за да върне Уилям? Да, тя би дала всичко, за да върне сина си. Лиа хвана кожените юзди и отби по един тесен път, който пресичаше нейните земи и водеше в земите на Ди Ней. Чу, че Ноа я последва. Започваше да ръми. Вдигна качулката и пришпори коня. Ще говори с бащата на Харисън още тази вечер. Той знае къде е синът му.

Лиа изтича по коридора, от двете страни, на който имаше наредени рафтове с книги, от пода до тавана и се насочи към вратата на библиотеката на Ди Ней.

Тропаше с обувките си с ток по дървения под. Свещниците, поставени върху камината, хвърляха бледа светлина наоколо. Усети приятната миризма на качествен тютюн.

В началото новата жена на Ди Ней й каза, че съпругът й не може да я приеме тази вечер. Той бе получил криза от подаграта си, както й каза тя. Но когато Лиа настоя, че ще отиде в спалнята, младата жена промърмори нещо за неприличие и се втурна смутено, за да вдигне мъжа си.

Лиа се завъртя, като видя, че вратата на библиотеката е затворена, и погледна към рафтовете с книги. Извади от лавицата една и изтри с пръст праха върху кожената подвързия. „Телемах“ от Додели. Кого заблуждаваше Ди Ней? Това не бяха негови книги. Той бе човек, който се интересуваше от земята и нямаше нищо общо с учените.

Не, тези книги бяха на Харисън. Той се гордееше с колекцията си. Лиа се усмихна при този спомен. Колко развълнуван бе Харисън, когато прибавяше том след том към богатата си библиотека. Това ще бъде библиотека на един джентълмен, беше й казал той. Той ще има най-изисканата библиотека в южните колонии. Лиа прекара пръсти по кориците. Творбите на Гет, поемите на Уокър, драми на Фут, спомените на Ксенофоб за Сократ… Беше ги купувал от Филаделфия, Уилямсбърг и Бостън. Много бяха закупени и внесени от Англия на висока цена.

Чудеше се дали тези книги му липсват…

Точно тогава вратата зад нея се отвори. Лиа се обърна.

— Джордж.

Бащата на Харисън влезе бавно, като се подпираше на една патерица и влачеше десния си крак.

— Лиа?

Тя му предложи ръката си.

— Благодаря ти, че ме прие толкова късно. Съпругата ти каза, че не приемаш, но това, което искам да споделя, е много спешно.

Ди Ней махна с ръка и куцайки, се насочи към един стол.

— Жена ми се опитва да ми помогне. Доста е грижовна тази млада жена, но не и много умна.

— Знаех, че ще ме приемеш.

Ди Ней потъна в широкия, покрит с дамаска стол и въздъхна.

— Твоето посещение не е от социални подбуди. Чета го на лицето ти. И така, нека да сме откровени. Ние двамата винаги сме били искрени и честни един към друг. Това харесвам най-много у теб. Ти си дяволски пряма, за разлика от другите жени.

Тя грабна едно малко столче и го постави близо до него. Внимателно, той хвана подутия си крак и го постави върху столчето.

— Идвам по повод на Едмънд.

— Мъртъв ли е?

Тя повдигна веждите си.

— Ако това стане, ще бъда щастлива.

Ди Ней се изкиска. Познаваше Лиа от съвсем малка. След това, което се бе случило със сина му, той се чувстваше задължен към нея, особено след сватбата й с Бийл и внезапната смърт на баща й, година след това. През първите години, когато управляваше имението Танър, бяха прекарали много часове заедно върху счетоводните книги и разговори за реколтата. Ди Ней знаеше добре, че между Лиа и нейния съпруг нямаше любов.

Лиа се обърна и внимателно потърси точните думи.

— По-лошо е, Джордж. Заловен е от неприятели. От индианци. Предполагам, че англичаните имат пръст в това.

— Тогава нека го държат. — Ди Ней разтърка крака си с пръсти, като се засмя на собствената си забележка.

Лиа се обърна.

— Но, Джордж — гласът й се загуби. — Джордж, те са отвлекли и моя Уилям.

Джордж Ди Ней изруга тихо.

— Нямат ли срам? Или чест? — възмути се той.

— Джордж, трябва да го намеря. Трябва да спася Уилям.

Той я погледна.

— Сигурно армията ще…

— Армията няма да направи нищо, освен да седи и да обсъжда какво може да направи.

— Лиа…

— Разбирам, че става дума само за един мъж и едно дете. Сега ние се бием за цялата страна. Ако бях командващ офицер, щях да реша същото. Но аз не съм. Аз съм една майка.

— Трябва да се направи нещо. Мога да изпратя писмо до един стар приятел в Ню Йорк. Той има връзки с Уошингтън. Нещо като втори братовчеди по майчина линия.

— Джордж, аз вече реших. Ще отида до лагера на нашата армия, за да получа пълна информация, и след това ще тръгна по следите на моето момче.

— Какъв лагер? Ти, предполагам, следиш новините от фронта. Нашите отстъпват. Бягат през Джърси и се молят да завали сняг. Тогава британците ще почакат да мине зимата.

— Ще ги намеря.

Ди Ней въздъхна.

— Това не подлежи на обсъждане, така ли?

— Не засега. Дойдох тук не за твоето позволение, а за помощта ти.

Той сви рамене.

— Имам малко мъже. Повечето тръгнаха с армията, но ти предоставям всичко, което би поискала.

— Трябва да намеря Харисън.

За момент Джордж Ди Ней като че ли онемя. През последните девет години не я бе чул да произнася името му. Не знаеше какво точно е станало между сина му и нея, но разбираше, че е нещо сериозно. Знаеше, че го мрази.

След секунда Лиа продължи да говори, като не му даваше възможност да се намеси.

— Имам нужда от човек, който да разчита следите. Индианците са отвлекли Уилям и Едмънд. Армията няма да може да ги намери. Минали са две седмици оттогава! Чакали са две седмици, за да ми кажат, Джордж!

— Лиа, разбирам, че си отчаяна, но не одобрявам идеята ти. Не разсъждаваш трезво.

— Той единствено може да помогне. — Лиа продължи да говори по-бързо. — Харисън може да намери Уилям. Той е отличен следотърсач. Спасил е една жена от ирокезите преди години.

— Една индианка, а не бял човек, нито дете.

— Той знае езика. Той…

— Лиа!

Погледът им се срещнаха.

— Лиа — каза той нежно. — Харисън няма да ти помогне.

— Той трябва да го направи — отговори тя упорито. — Уилям е всичко, което имам на този свят.

— Лиа, Харисън не е човекът, който бе някога. Той не е човекът, когото си обичала, момчето, което отгледах. Той е огорчен, вбесен. — Ди Ней погледна настрани и след това отново към нея. — Станал е студен човек. Няма да го харесаш вече.

— Не искам да спя с него, Джордж. Просто искам той да ми намери детето. Искам да ми доведе момчето у дома.

— Искаш да кажеш, че ще помолиш човека, който някога те е обичал, да спаси съпруга ти, така ли, Лиа?

Тя скръсти ръце върху маслиненозеления си корсаж.

— Ще му платя. Е, добре. Ще му дам всичко, което иска.

— Мога да ти кажа, че той не иска нищо. Нито от теб, нито от мен. Не знам къде съм сбъркал. — Ди Ней изрече тихо последните думи.

Лиа се протегна и постави ръка върху рамото на бащата на Харисън. За известно време и двамата мълчаха. Харисън бе наранил и двамата. И двамата скърбяха за него през тези години.

— Просто ми кажи къде е — промълви тя накрая. — Трябва да говоря с него. Трябва да го помоля.

— Не знам точно — отговори Ди Ней, който изведнъж й се стори по-възрастен от своите шестдесет години. — Но мога да ти намеря кораб, който да те закара през залива в Анаполис. Ще ти осигуря придружител. Знам кой би могъл да знае къде е, един собственик на кръчма на име Джошуа. Моите хора могат да дойдат за теб сутринта. Ще разполагат с цялата информация.

— Знаех, че ще ми помогнеш, Джордж. — Тя стисна рамото му. — Знаех, че ще ме разбереш като родител.

— Имаш предвид като родител, който е загубил единственото си дете?

Тя тръгна към вратата и постави ръката си върху гладката и студена топка.

— Не искаш ли да му предам нещо от теб, когато го срещна?

Джордж сведе поглед и поклати глава.

Но когато Лиа излезе и тръгна по коридора, Джордж извика след нея:

— Кажи на моето момче да се върне у дома. Кажи му, че ще го приема такъв, какъвто е. Кажи му, че го обичам…

 

 

Едмънд Бийл се облегна назад и опря глава върху дъските на стената. Затворен в килия, по дяволите! Той изсумтя насмешливо. Това не бе затворническа килия. Бе конюшня, конюшня не като тяхната в Танър. Някакъв английски форт, наречен Де Поне. След като индианците го хванаха, те го закараха с вързани очи в планините. Вървяха няколко дни. Най-напред кръгово, след това на север. Разбра това от ниските температури. Може би на северозапад. Трудно му бе да разбере сред непознатите хълмове.

Малкият Уилям въздъхна и Едмънд напрегна подутото си око, за да погледне сина си, който спеше, заровил глава в скута на баща си. Едмънд размърда ръце във въжетата, с които те бяха завързани над главата, като искаше да го докосне, да го успокои. Разбира се, не можа да се освободи. Почувства само болката от наранените си китки.

Отново затвори очи. Вонящи червенокожи негодници!

Лошото бе, че попадна в техните ръце. Добре разбираше това. Британците имаха нужда от информация, тази, която можеше да им предостави Едмънд. Едмънд би направил същото, ако бе на тяхно място. Но защо и Уилям? Защо трябваше да отвличат и детето?

Едмънд отваряше и затваряше устата си, като потрепваше от болката на счупената си челюст. Досега бе устоял на разпита, но дали ще може да устои на по-страшните изтезания, които го очакваха? Щеше ли да издържи, когато започнат да му вадят ноктите?

Страхливец. Той почти се засмя, сякаш ли чу гласа на Лиа. Исусе, тази жена го преследваше дори и тук, на стотици мили от дома им. Тя го нарече страхливец, когато отказа да остане в стаята при раждането на Уилям. Кучка. Курва, любовница на червенокож. Той никога не я бе харесвал. Що за човек бе тя? Обличаше се като някоя лелка в тези тъмни цветове. Скриваше прекрасната си червеникава коса с черни качулки, шалове. Покриваше разкошните си женски форми с широки поли и неугледни рокли. Беше грозна с това бледо лице и голяма уста. Студена. Единствените мигове, когато се връщаше към живота, бяха в присъствието на Уилям и тогава нейните усмивки бяха само за него, и само за него. Никога за Едмънд.

Разбира се, баща й бе причината за всичко. Той й бе позволил твърде много свобода, когато растеше. Негова бе грешката, че се отдаде на този индианец. Баща й бе разрушил живота й, Бог да го прокълне.

Едмънд се ожени за Лиа само заради парите й. Тъй като бе третият син, макар и на богат баща, неговото собствено наследство бе твърде нищожно. Имението Танър, дори и част от него, бе нещо, на което най-много можеше да се надява. Когато старият умря внезапно, като я остави наследница на по-голямата част от имението, това, което очакваше като наследство, се утрои.

Да, независимо че не харесваше жена си, животът му бе добър. Той имаше една покорна, тъмнокожа любовница — Флора, която го задоволяваше сексуално. Имаше пари за карти и коне… имаше и Уилям.

Отново погледна момчето. Макар и недоволен, той трябваше да приеме това чернокосо момче. Трябваше да се преструва… Сега искаше да избяга от тези лоши спомени. Уилям бе чудесно момче, от което ще стане прекрасен мъж. Със своето студено сърце тя винаги бе обичала Уилям и бе добра майка, една силна майка. Въпреки че не харесваше Лиа, той й бе благодарен за живота, който му бе предоставила.

Едмънд въздъхна. Трябваше да спаси Уилям за Лиа, за себе си. Знаеше добре това.

Ето затова трябваше да го направи.

— Уилс — прошепна нежно той, за да не чуе пазачът, който спеше отвън. — Уилс, събуди се.

Момчето се размърда. Тъмната му коса бе сплъстена, лицето му мръсно, но бе здрав, слава Богу. След както бе оцелял досега, може би имаше и шанс да се върне в цивилизацията.

— Уилям…

Момчето примига.

— Татко?

— Ш-шт, чуй ме.

Уилям разтърка очи с юмруци. Той все още носеше синята си пижама, с която го бяха отвлекли. Едмънд настоя да му дадат мокасини и чифт панталони, но момчето все още използваше горната част от нощницата си за риза.

— Уилям, трябва да чуеш това, което ще ти кажа. Слушай внимателно. — Момчето кимна сериозно. — Искам да отидеш до онази стена и да извадиш пироните.

— Сега ли?

— Да, побързай.

Уилям се изправи и отиде до дървената стена. Не успя да помръдне първия пирон, но втория успя да извади. Той го занесе на баща си, лъскавият метал блестеше на лунната светлина, която проникваше в килията през широките дупки на стените и покрива.

— Искам да отрежеш въжетата, с които са вързани ръцете ми.

— Татко, нали ми каза да не те развързвам. Нали ми каза, че ще ми направят нещо лошо, ако…

— Уилям! — Едмънд говореше тихо, но тонът му бе остър. — Направи това, което ти казвам.

Момчето стоеше зад баща си и започна да къса въжетата с пирона. Конец по конец, той режеше дебелия коноп. На два пъти се опита да спре, като се оплакваше, че ръцете му са се изморили да ги държи високо над главата си, но Едмънд настояваше да продължи. Един мъж винаги върши своята работа докрай, каза той на сина си.

Когато накрая Едмънд почувства, че въжетата се разхлабват, той освободи ръцете си от скобата на стената.

— Добре, добре — похвали го той. — А сега ела тук, долу. — Той потупа мръсния под пред себе си. — Седни.

Уилям седна, като гледаше баща си с черните си очи.

— Да, татко. Какво има?

— Ще ти кажа неща, които за теб нямат смисъл. Не трябва да им обръщаш внимание, разбираш ли ме, Уилям Едмънд?

Той кимна бавно.

— Добре тогава. Ако… когато се върнеш обратно в лагера, ще трябва да ги повториш дума по дума. Лейтенант Рос ще ги разбере.

Момчето зяпна учудено, очите ми бяха широко разтворени.

— Но ако не запомня всичко?

Едмънд го хвана за ръка.

— Ще ги запомниш. Твоята памет е по-добра от моята. Спомняш ли си игрите, които играехме? Това е една игра, игра с паметта. Но дума по дума, разбираш ли?

— Дума по дума…

— Точно така. — Едмънд погледна пазача, който спеше навън. След това се наведе и заговори внимателно. Когато свърши, накара момчето да повтори последователно изреченията два пъти и след това за трети път. Идва, когато луната започна да се скрива и му се приспа, Едмънд остана доволен.

Момчето повтори изреченията за последен път и Едмънд сграбчи двете му ръце.

— Трябва да се върнеш в армията. Те отстъпваха към Ню Джърси, когато ни хванаха. Лагеруват някъде около Трентън, Ню Джърси. Трябва да се насочиш натам.

— Не знам къде е Джърси. Не знам как да намеря армията.

— Ще я намериш.

— Но аз не искам да отивам до Ню Джърси. Искам да си отида у дома. — Уилям изхълца. Той бе мъж за известно време, но сега отново бе едно изплашено момче.

Едмънд нежно го разтърси.

— Не, ще трябва да отидеш в американския лагер. Те се устройват за през зимата. Мама ще бъде там.

Уилям го погледна, лицето му засия.

— Мама не е ли в Танър? Тя в лагера ли е?

— Тя е там и те чака, Уилс. — Едмънд лъжеше. Знаеше, че момчето не е достатъчно голямо, за да държи на военните тайни, но бе достатъчно голямо, за да потърси майка си.

— Защо ми казваш тези неща? — Очите на Уилям се напълниха със сълзи. — Ти ще дойдеш с мен, нали? Каза ми, че ще избягаме заедно. Каза ми, че ще ме заведеш у дома при мама в Танър, ако съм добро момче, и аз правех това, което тези отвратителни диваци ме караха да правя.

Едмънд го хвана за раменете и го разтърси.

— Послушай ме и прави това, което ти казвам. Ще избягаш сам. Ще помислиш и ще намериш начин да избягаш. Ти си по-умен от всеки един от тези червенокожи. Ще пътуваш на югоизток. Изгряващото слънце ще бъде отляво и ще грее срещу теб. Ще отидеш в Ню Джърси. Ще попиташ хората къде са американците. Ще кажеш на лейтенант Рос това, което ти съобщих. След това мама ще те заведе в Танър. Разбра ли?

Долната устна на Уилям трепереше.

Едмънд махна с ръка и удари момчето по лицето. Леко потрепери от допира на ръката му с мръсната буза на момчето.

— Разбираш ли? Уилям леко изхълца.

— Шт… — изръмжа Едмънд. — Никога не бе го удрял, нито веднъж през живота си. Но знаеше, че тази плесница ще го накара да запомни това, което му бе казал тази нощ. Той щеше да го запомни завинаги.

— Питам те, разбираш ли?

Очите на Уилям блеснаха, но той не отрони нито една сълза. Разтърка бузата си там, където баща му го бе ударил, и кимна с глава.

Едмънд коленичи и дръпна момчето си в скута. Той самият едва се сдържаше да не заплаче, притискаше сина си до гърдите си и го целуваше по главата.

— А сега легни, сложи глава в скута на татко и заспи — успокои го той.

Уилям направи това, което го помоли баща му. Едмънд отново се облегна на стената, като галеше главата на сина си, докато той заспа.

След това, като погледна хъркащия пазач за последен път, той внимателно отмести Уилям от скута си и постави главата му върху мръсната слама. Едмънд взе въжето, което бе върху пода на конюшнята и тръгна към другия край на помещението.

На зазоряване пазачът се събуди и видя малкото спящо момче. Баща му висеше обесен на мертека.