Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (24)

22.

— Е, в кой месец сте вече?

Порция вдигна глава от кофата и изтри устата си с кърпичка.

— Откъде знаеш?

Джошуа вдигна рамене.

— Ами, то си е ясно. Нали ви гледам как повръщате всеки ден. Е, в кой месец сте?

Порция се изправи, олюлявайки се. Джошуа беше единственият човек, с когото се виждаше, единственият, на когото можеше да се довери.

— Вероятно ще ти прозвучи глупаво, но не съм сигурна. Изобщо не си спомням кога съм кървила за последен път.

Джошуа остави чинията с овесена каша на масата.

— Доколкото знам, след първите три месеца гаденето престава.

— Наистина ли няма да повръщам повече? — Порция много искаше да вярва, че Джошуа разбира от тези неща.

— При повечето жени е така — отговори с мека усмивка той. — Но някои продължават почти до края.

— Сигурно аз съм от онези, които повръщат чак докато родят — предрече мрачно тя. После се надигна на пръсти и се протегна в тясното помещение, изпълнена със завист към Юнона, която вилнееше навън. Джошуа извеждаше кучето три пъти дневно. Е, Юнона не може да си върши работата в кофа, помисли си тя в пристъп на черен хумор.

— Господарят знае ли? — попита Джошуа и отключи килията й.

— Когато се уверих, че съм бременна, не намерих подходящ момент да му кажа. — Порция излезе от килията и въздъхна облекчено. Петте дни, които беше прекарала в тази теснотия, се бяха проточили безкрайно. Краката й копнееха за движение; вечно напрегнатото тяло не й позволяваше да намери покой в съня; а разумът й непрестанно се измъчваше с въпроси.

— Джошуа, не бих ли могла да се поразходя малко по брега? Давам ти честната си дума, че ще се върна.

Джошуа я погледна несигурно.

— Вярвам ви, но заповедта си е заповед.

Порция го погледна безпомощно. Предишният Руфъс, мъжът, когото вярваше, че познава, никога не би я подложил на такива ограничения. Тя разбираше, че заповедите му бяха дадени в пристъп на гняв и той бе пропуснал да уреди правилата на ареста й. А може би не беше така. Може би той беше имал предвид точно това. Той я бе спасил от наказанието за предателство и й наложи своето наказание, много по-милостиво, но твърде мъчително за нея.

— Бих могъл… — Джошуа млъкна изведнъж, сепнат от проточена песен на гайда. Въпреки отдалечеността на затвора от селото долитаха отчетливи шумове — викове и стъпки.

— Какво има? — Порция се втурна към прозореца. Пулсът й се ускори. Усещаше отговора с всяка частица на тялото си. Руфъс се връщаше.

— Ще ида да видя. Изяжте си кашата. След малко ще се върна.

Джошуа отвори и затвори по-бързо от обикновено и пусна в затвора малка порция свеж летен въздух, който събуди в душата й болезнено желание за свобода.

Вратата се затвори шумно, резето падна с трясък.

Порция изяде кашата си без никакъв апетит. Безделието притъпяваше глада, а менюто беше твърде еднообразно, за да го възбуди. Ала трябваше да мисли за бебето, което растеше в нея. Този нов живот имаше огромно значение за бъдещето й. Тя живееше за това дете. Дробовете й дишаха за него. Тялото й несъзнателно се нагаждаше към нов начин на живот, предназначен да задоволява потребностите на малкото същество. Порция и детето в утробата й бяха едно.

Яденето я успокои. Шумовете оттатък стената на затвора се промениха. Чуваха се свирки и барабани, маршови стъпки и всички други признаци на военна суетня, характерни за селото на отлъчените преди обсадата.

Само че Руфъс Декатур вече не беше отлъчен от обществото разбойник. Той беше законният граф на Ротбъри, който се биеше за своя крал, а Порция Уорт беше предателка, на която лордът беше дал подслон. Каквото и да го беше довело тук, той не можеше да признае официално, че тя се намира в селото му. Но сигурно щеше да дойде тайно, за да говори с нея, или поне да й прати вест по някой доверен човек.

Юнона излая пред вратата и Порция разбра, че Джошуа се връща. Кучето винаги тичаше пред него. Когато влязоха, Юнона се хвърли да я ближе въодушевено, като че не я беше виждала цели седмици.

— Да, да… и аз те обичам. — Порция се наведе да я погали. Преди два месеца й беше лесно да я вземе на ръце, но днес кучката беше на половин година и достатъчно голяма и тежка, за да се глези като бебе.

— Руфъс ли се връща? — Порция се постара да скрие страха и надеждата си и вдигна глава към Джошуа, докато продължаваше машинално да гали Юнона.

— Да. — Старецът беше загубил обичайното си спокойствие. — Всички се върнаха, заедно с армията на принца. Предстои голяма битка. Още утре тръгват отново на път.

Надеждата на Порция угасна.

— Видя ли Руфъс?

— Само за малко. Готова ли сте? — Джошуа посочи купичката. В старите очи се четеше дълбока мъка. — Мисля, че е много зает. Непрекъснато е с офицерите на принца.

— Ако желае да говори с мен, ще дойде. — Порция беше напълно отчаяна. Върна се в килията, следвана от Юнона. — Нали знае, че съм тук…

— Да, но не знае, че чакате дете — възрази Джошуа, заключи вратата на килията и взе празната купичка от масата. — Ще се видим пак на обед.

Порция легна на нара си и се вслуша във вече познатите шумове от затварянето на вратата и спускането на резето. Докога Руфъс смяташе да я държи тук? Докато свърши войната? Докато забравят случилото се, за да не я изправят пред съда? Дали някога щеше да й заговори пак? Или Джошуа щеше един ден да й отвори вратата и да й каже, че е свободна? Свободна да отиде, където иска и където я заведе съдбата, стига никога вече да не пресича пътя на Руфъс Декатур? Свободна да роди дете, което никога нямаше да се запознае с баща си?

 

 

Руфъс влезе в къщата си и празнотата го замая. Преди много месеци беше живял тук сам, без Порция, но отдавна беше забравил онова време. Имаше чувството, че къщата се е лишила от най-важното. Тежкото й зимно палто висеше на куката до вратата, а горе щеше да види нощницата й, хвърлена на леглото. Представи си, че дюшекът е запазил малката вдлъбнатинка на тялото й. Неговото тяло беше много по-едро и тежко от измамно крехката й фигура и тя постоянно се плъзгаше в неговата вдлъбнатина, сгушваше се в гърба му и го прегръщаше здраво…

Никога през живота си не се беше чувствал така зле. Дори като осиротяло момче, което се бореше със спомените си — за последните думи на бащата, за трясъка на изстрела, който го бе убил, за миризмата на огъня, който превърна в развалини единствения му дом. Дори когато стоеше пред умиращата си майка и се взираше в нежизнеспособното новородено, питайки се какво би могъл да направи, за да им помогне, не беше чак толкова лошо.

Тогава все пак имаше бъдеще, заплашително, неизвестно, но увереността в това бъдеще криеше в себе си надежда. Сега обаче имаше чувството, че са му отнели най-важното нещо в живота му. Вече нямаше цел, на която да се радва, за която да мисли и работи. За първи и единствен път като възрастен беше подарил себе си, доверието си, лоялността и любовта си. Беше я обичал… не, все още я обичаше… с такава сила, че това чувство събираше в себе си всички други. А тя го предаде, възползва се от любовта му, за да го измами. Съзнанието за това беше непоносимо.

— Тук ли е тя? Тук ли е Порция? — Люк и Тоби се промушиха покрай него, бързайки да влязат. Нахлуха в кухнята, огледаха целия първи етаж и застанаха смутени насред празното помещение.

— Няма ли я тук? — попита разочаровано Люк.

— Никъде я няма — установи Тоби и погледна въпросително баща си. — Къде е?

Руфъс беше повярвал, че хлапетата ще приемат внезапното изчезване на Порция със същата лекота, с която се приспособяваха към постоянно променящите се условия на живот. Сега разбра, че се е лъгал, фактът, че не бяха задавали въпроси, означаваше само, че са измислили своя версия за внезапното изчезване на Порция и са предполагали, че ще я намерят в селото, в познатата обстановка. Сега двамата го гледаха със смесица от обвинение и страх и той прокле късогледството и глупостта си. Порция беше станала важна част от живота на децата му, не само от неговия. Потънал в собствената си мъка, той не видя, че и децата му страдат от внезапното й и необяснимо изчезване.

За да даде отговор на момчетата, той трябваше да си зададе въпроса, който беше отблъсквал през цялата последна седмица. Не можеше вечно да я държи затворена. Какво трябваше да направи?

— Не знам — чу се да казва той, без да забележи, че отговаря на собствения си въпрос, а не на Тоби.

Момчетата зяпнаха смаяно.

— Къде е тя? — повтори Тоби с необичайна за него търпеливост, очевидно помислил, че баща му не го е разбрал правилно.

— Кога ще се върне? — добави с треперещ глас Люк и погледна пронизващо баща си.

— Не знам точно — отговори Руфъс, стараейки се да запази спокойствие. — Има си работа.

— Но тя си отиде, без да ни каже довиждане. Мислех, че ще я намерим тук — настоя Тоби и гласът му прозвуча неочаквано зряло.

— Наложи й се да тръгне бързо и решихме да не ви будим — обясни нетърпеливо Руфъс. — Мисля, че вече ви казах. Смятам да ви заведа за няколко дни при мисис Белдам, затова побързайте да съберете багажа си.

Преди време беше казал на Порция, че никога няма да остави децата си в бордей, но докато можеше да ги държи близо до себе си в относително спокойното място на обсадата, сега това беше абсолютно невъзможно. Предстоеше решителна битка и Руфъс не си правеше илюзии за изхода й. Принц Рупърт беше убеден в силата на кралските привърженици и считаше, че е настъпил моментът за решително сражение. Ала Руфъс подозираше, не, той знаеше със сигурност, че Рупърт се заблуждава. Кралските армии не бяха подготвени за решителна битка и щяха да претърпят поражение. А това означаваше, че кралят ще трябва да се подчини на парламента.

Краткото познанство с принц Рупърт го убеди, че макар и с много заслуги, главнокомандващият е лишен от логика и търпение. Много по-разумно беше да продължат обсадата на Гранвил Касъл до победен край. А принцът се отказа малко преди края — това беше катастрофа за морала на войските.

Тъй като от пролетта привържениците на краля търпяха само поражения, всички имаха спешна нужда от убедителна победа и завземането на Гранвил Касъл със сигурност щеше да им я даде. Руфъс знаеше колко обезкуражени са кралските войници, но принц Рупърт упорито отказваше да го признае. Руфъс нямаше друг избор, освен да се подчини на решенията на главнокомандващия, все едно дали ги одобряваше или не, тъй като в момента беше на страната на краля и следователно под командата на принц Рупърт. Но щом битката отминеше и ако оцелееше, щеше да премисли много внимателно позицията си.

Беше дълбоко засегнат, когато обърнаха гръб на крепостта на Катон и трябваше да се откаже от така отдавна жадувания триумф. Все пак беше убеден, че решителният сблъсък ще се осъществи много скоро. Вероятно двамата щяха да се срещнат на бойното поле в предстоящото голямо сражение.

— Простете, сър…

Гласът на Джошуа прозвуча почти извинително. Руфъс тръсна глава, за да прогони неприятните мисли. Обърна се и се усмихна приветливо за поздрав.

— Ще позволите ли да поговоря с вас на четири очи, милорд?

Руфъс знаеше, че Джошуа ще му заговори за пленницата веднага след пристигането му.

— Естествено — отговори той и се обърна към момчетата: — Деца, крайно време е да съберете багажа си. Бил ще ви откара веднага щом сте готови.

— Ние сме готови — отговори обвинително Тоби. — Още когато Порция беше тук… преди обсадата. Още тогава събрахме целия багаж.

— Тук вече няма нищо, което да ни трябва — допълни Люк.

— Тогава вървете навън да си играете. — Руфъс ги обърна към вратата, изхвърли ги навън и затвори, без да се тревожи от протестните им викове. — Е, как е тя?

Джошуа си поглади сериозно брадата и Руфъс се уплаши.

— Какво има? Да не би да не е добре?

— Добре е, милорд. Доколкото позволяват обстоятелствата — отговори тежко старецът. — Но й трябва повече движение… сутрин и следобед разходка по брега на реката. За съжаление аз нямах заповед да я… — Той погледна въпросително господаря си.

В страшната бездна на болката Руфъс се бе постарал да заличи завинаги образа на Порция, защото нямаше да понесе мъката. Ала сега я видя отново пред себе си в цялата й топлота и неспокойна жизненост. Дългокрака, енергична, с разрошена яркочервена коса, косите зелени очи пълни със смях, ирония и интелигентност. Представи си затворничеството й, ужасяващото безделие, на което я бе осъдил, и потрепери.

Само пет минути по брега на реката, и можеше да я грабне в обятията си. Но си припомни какво му беше причинила тя и горчивината го завладя като язва, която загриза паметта му и заличи прилива на нежност.

— Момчетата не бива да знаят, че Порция е тук. Щом Бил ги откара при мадам и войската потегли на път, можеш да я освободиш — изръмжа той. — Кажи й да върви, където й видят очите. Не желая да я виждам повече. — Той махна рязко с ръка, мина покрай Джошуа и се качи на втория етаж.

Старецът се вслуша в стъпките му по гредите, безцелни, като че се разхождаше напред-назад, без да намери покой. Беше видял болката в очите му, същата болка, която многократно беше наблюдавал у Порция. Нямаше съмнение, че тези двамата бяха безкрайно нещастни, незнайно по каква причина… която обаче не си струваше мъченията, както Джошуа знаеше от дългия си жизнен опит. Освен това Порция чакаше дете. Ако Руфъс окончателно прогонеше момичето, каквото беше намерението му, никога нямаше да разбере, че ще става баща.

Джошуа поклати решително глава и излезе от къщата. Децата клечаха в праха и рисуваха с пръчки. Когато видяха Джошуа, в сините им очи блесна надежда, която веднага се превърна в толкова дълбоко разочарование, че старецът усети болка в сърцето.

— Ще дойдете ли да ми помогнете да извадим малко мед от кошера? — попита той с надежда да ги развесели.

По-рано двамата щяха да подскачат от радост след тази покана, но сега го последваха в безутешно мълчание и с влачещи се стъпки.

 

 

Порция прекара дългите часове на деня, вслушвайки се в шумовете, които влизаха приглушени през високия, зарешетен прозорец. Свирки, тромпети, барабани, маршови стъпки, команди. През цялото време имаше чувството, че във въздуха витае нещо особено. Армията очевидно се готвеше за бой и войниците бяха нервни и уплашени.

Часове наред тя ходеше напред-назад в килията си под внимателния поглед на Юнона, чакайки напрегнато да чуе стъпки отвън. Знаеше, че ще усети идването му отдалече, и надеждата не я напусна до късния следобед. Едва тогава разбра, че е чакала напразно. Руфъс щеше да тръгне към бойното поле, без да я потърси. Щеше да се изправи пред смъртта без нито една дума за помирение и да я напусне, а тя щеше да носи през остатъка от живота си товара на тази разрушена връзка, знанието, че той е отишъл на смърт с омраза и с увереността, че тя е предателка.

Докато чакаше Джошуа с вечерята, тя потъна в мрачно мълчание, опитвайки се да се пребори със сълзите си. Следобедът беше почти отминал, когато вратата се отвори и старецът влезе, дишайки тежко, сякаш беше тичал.

— Велики Боже, каква бъркотия цари в селото! — Той остави на масата покрита кошничка. — Дано не сте помислили, че съм ви забравил — добави той и отключи вратата на килията. Веднага бе забелязал бледото й лице, тъжната линия около устата и пълните със сълзи очи.

— Знам, че няма да ме забравиш — отговори тихо Порция и излезе след Юнона, която се бе втурнала зарадвано към вратата. — Какво става в селото?

Джошуа пусна кучето да излезе, обърна се и вдигна кърпата, с която беше покрита кошничката.

— Ами, каквото става винаги в армията… Маршируват напред-назад и се правят на важни. Елате да хапнете. Не забравяйте, че трябва да ядете за двама.

— Как бих могла да забравя? — Порция се нахрани без всякакъв апетит. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не попита за Руфъс. Дали Джошуа беше говорил с господаря си за нея?

 

 

Армията потегли на разсъмване. Порция ги чу в сивата утринна светлина: ритмични стъпки на ботуши, тропот на копита, дрънчене на юзди. Този път без войнствени звуци, без свирене на гайди и гръм на барабани. Тази тишина придаваше на тръгването нещо толкова злокобно и мрачно, че Порция се запита дали армията е потеглила под развяващи се знамена и с горда увереност в победата, убедена в силите си и в справедливостта на предстоящата битка.

Руфъс не криеше от нея съмненията си в способностите на главното командване на кралската армия. Смелостта на хората му беше неоспорима, но тактиката и действията на командващия често бяха необмислени. Сега Порция се запита дали любимият й страда от знанието, че делото му е загубено. Запита се също какво ли е станало пред Гранвил Касъл. Дали Катон се бе предал? Беше възможно, но не й се вярваше. Ако крепостта не беше паднала, как бе реагирал Руфъс на заповедта да се откаже от обсадата?

Тя не знаеше нищо, нищичко, и това я изнервяше. Джошуа не й каза нищо, а безполезната и безсмислена гордост я възпря да попита направо какво е станало с обсадата, какви са по-нататъшните планове, какво е настроението в лагера.

Тя продължи да обикаля тясната килия, измъчвана от неизвестността, преследвана от ужасяващи представи: Руфъс, умиращ, тежко ранен, крещящ от болка в борбата със смъртта. А после чу приглушен конски тропот, тихо прозвънване на юзди, кратко цвилене и в сърцето й пламна надежда. Втурна се към вратата на килията, вкопчи се в решетките и зачака да чуе познатите стъпки.

Юнона изскимтя, вдигна се на задните лапи и провря глава през решетката. Стъпките означаваха свобода.

— Руфъс? — прошепна едва чуто Порция, когато резето се вдигна. Ръцете й овлажняха, сърцето й заби с такава сила, че я заболя. — Руфъс… — Гласът й пресекна. Разочарованието беше толкова голямо, че едва не припадна.

Джошуа влезе с пълни ръце. Бледите му очи святкаха.

— Хайде, момиче. — Остави товара си на масата и отключи вратата на килията. — Ариергардът е само на половин час пред вас. Там не яздят хора на Декатур. Те са начело, където им е мястото. — Той кимна в прилив на законна гордост. — Ще се смесите незабелязано с последните редици. Там никой не ви познава.

— За какво говориш, Джошуа? — Порция излезе от килията. Старецът излъчваше необикновена енергия. А самата тя усети първите трепети на неопределена надежда.

— Първо ще яздите на разстояние — обясни търпеливо Джошуа. — Донесох ви всичко необходимо — рапирата ви, мускета и ножа, Джордж ги остави в къщата. Нося ви нагръдник, шлем и кожен жакет. Пени е оседлана и готова. Армията марширува към Марстън Мур, веднага след Йорк. Миналата нощ разговаряха надълго и нашироко в трапезарията. Хайде, момиче, размърдайте се.

Най-сетне Порция разбра какво се искаше от нея и изведнъж видя ясно по какъв път трябваше да поеме. Джошуа бе решил да й върне свободата и възможността отново да решава сама съдбата си. Вече не беше безпомощна затворница.

Тъй като знаеше много неща за военното положение, тя не си правеше илюзии за предстоящата битка. Дори ситуацията да беше оптимистична, шансовете за смърт и оцеляване бяха почти равни. Най-важната й задача беше да си изясни отношенията с любимия, преди Руфъс да влезе в бой.

Когато нахлузи кожения жакет и закопча железния нагръдник, Порция гневно прогони мисълта, че Руфъс, все още пленник на яростта и жаждата за отмъщение, ще откаже да я изслуша. Ако трябва, тя щеше и насила да го накара да я чуе.

Джошуа й подаде оръжията. Порция пъхна рапирата в ножницата, ножа в ботуша, окачи мускета на гърба си и патрондаша на гърдите. Изпита чувството, че се е върнала в стария си свят. Това бяха инструментите на професията й. Напъха предателската си коса под черната плетена шапка и нахлупи шлема. В този вид щяха да я познаят само старите й приятели.

— Джошуа, ще се грижиш ли за Юнона?

— Разбира се. Не се тревожете за кучето — успокои я с усмивка старецът. — Направете онова, което трябва.

Порция отиде до вратата и подсвирна на Юнона. Кучето дотича с вирната опашка, очевидно много доволно от разходката по брега на реката. Порция я вдигна на ръце с известни усилия и Юнона въодушевено облиза лицето й.

— Трябва да останеш при Джошуа — нареди строго Порция и я отнесе в затвора. — Ще я държиш ли, докато тръгна?

Джошуа пое спокойно сърдито ритащото куче.

— Хайде, момиче, тръгвайте. Бог да е с вас.

— Дано Бог е с всички нас — отговори сериозно Порция и целуна стареца по двете бузи. — Никога няма да забравя какво направи за мен.

— Знаете ли, аз съм стар човек и не мога да гледам как хората сами се правят нещастни, независимо по каква причина. Настигнете го и уредете въпроса. Понякога господарят проявява инат и прави грешки като всички нас. — След това единствено по рода си признание Джошуа я прогони със свободната си ръка.

Пени пасеше на полянката пред къщата. Поздрави Порция с радостно цвилене и си изпроси милувки по шията и зад ушите. Порция се наведе да целуне кадифените й ноздри и вдъхна дълбоко познатата миризма на кон и кожа.

Беше последният юнски ден. Без да бърза, тя се метна на седлото и се наслади на свежия утринен въздух. Беше още рано, но денят обещаваше да бъде горещ. Тя насочи Пени към хълмовете и кобилата препусна с леки стъпки. След като минаха през изоставената линия на постовете, Порция въздъхна облекчено. Никой не се опита да ги спре.

Когато излязоха на пътя за Йорк, слънцето беше вече високо в небето и печеше безмилостно. Земята беше суха и напукана, тревата миришеше едва ли не на изгоряло. Пени усещаше близостта на армията и процвилваше нетърпеливо. За разлика от коня си, Порция не бързаше. Не искаше да настигне още първия ден армията, чийто път можеше лесно да бъде проследен, затова продължи напред в спокоен тръс. Не биваше да рискува да я открият веднага.

Хълмовете се издигаха на хоризонта жълти и пурпурни, отрупани с цветя, сърцето й пееше, изпълнено с надежда, и ликуваше като чучулигите, които се рееха над ухаещата степ.