Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (23)

21.

— Какво става? Кой влезе? — Уплашеният глас на Фийби разкъса мрака.

— Тихо! Аз съм, Порция — изсъска сърдито влязлата.

— Порция? Наистина ли си ти? — Оливия скочи в леглото и бялата й нощница сякаш освети мрака.

— Да, аз съм. Не говори. — Порция се промъкна до леглото, в което седяха двете момичета и я зяпаха смаяно.

— Лесно е да кажеш: „Аз съм, Порция“ — укори я възмутено Фийби. — Откъде можехме да знаем, че си решила да ни посетиш?

— Не, разбира се, че не можехте да знаете — усмихна се Порция. — Моля те, не говори високо.

— Ама ти си съвсем мокра — продължи Фийби. — От дрехите ти капе вода и на пода се е образувала локва.

— Трябваше да преплувам рова. — Порция потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. — Мислех, че усилията, които положих, заслужават малко по-топло посрещане.

— О, Порция, разбира се, че си добре дошла! — Оливия скочи от леглото и прегърна устремно приятелката си. — Боже, колко си студена! Мокра си до кости!

— Знам, знам — отвърна мрачно Порция. — Донесох ви плодове. — Тя извади крушите и ябълките от джоба си и ги сложи върху завивката.

— Съблечи се — подкани я Оливия и дръпна жакета й. — Ще се опитаме да го изсушим.

Фийби скочи от високото легло и се зарови в шкафа с бельото.

— Ето ти халат. Сигурна съм, че ще те стопли.

— О, благодаря! — Порция захвърли мокрия жакет и свали бричовете си. — Ужасно е да носиш мокри дрехи.

— Ето ти и к-кърпа.

Порция се изсуши бързо и изведнъж си спомни как Руфъс разтриваше безжизненото й, премръзнало тяло, след като я донесе в къщата си след снежната буря. След като се постопли, й стана ясно, че сегашната й ситуация не беше лишена от известна ирония.

Тя напъха ръце в ръкавите на халата, който й подаде Фийби, и се уви плътно в дебелата материя. Зъбите й престанаха да тракат.

— Вземете си от плодовете — повтори тя и посочи купчинката на леглото. — Не са много, но нямаше как да донеса повече.

— Нищичко не разбирам — заговори Фийби, докато гризеше една круша. — Ох, колко е вкусна… Как успя да влезеш, без никой да те забележи?

— Има един начин — отговори с усмивка Порция и се настани в нишата на прозореца. — Но в момента не мога да го издам. Исках само да видя как сте. Много се тревожа за вас.

— Ужасно е — отговори унило Оливия и се сви в леглото. — Нищо не ни готвят, з-защото няма в-вода.

— За пиене дават само ейл — допълни Фийби. — Лорд Гранвил е все гневен, а Даяна обвинява него за всичките ни беди, макар че никога не му го казва, а си го изкарва на нас. Животът стана много неприятен. — С тези думи тя хвърли огризката на крушата в празната камина и грижливо си избра една ябълка.

— Толкова е горещо — оплака се Оливия. — Не отваряме п-прозорците, защото влиза дим. Татко не ни позволява да се разхождаме по стените, за да не ни улучи някоя стрела.

— Мислиш ли, че обсадата ще свърши скоро? — попита Фийби и погледна изпитателно Порция.

— Не знам — отговори честно тя. — А и нямам право да говоря за това. — Настроението й падна. Оказа се, че е много трудно да утеши приятелките си, без да извърши предателство спрямо Руфъс. Не беше очаквала подобни въпроси и сега се укори, че не е помислила предварително какво да отговори.

— Не можеш да говориш за това, защото си на страната на противника — отбеляза Фийби с обичайната си откровеност.

— Порция не е враг! — извика възмутено Оливия. — Как можа да кажеш такова нещо!

— Всъщност Фийби има право — обясни Порция. — Но не съм дошла да говорим за войната. Или поне не само за това. Исках да разбера как живеете. Освен това почувствах нужда да поговоря с вас.

— Сигурно се чувстваш самотна в армията — отбеляза тихо Фийби.

Порция вдигна рамене. Откровеността на Фийби граничеше с нетактичност, но тя винаги улучваше точно в десетката.

— Никога не съм си го помисляла, но се оказа точно така.

Тя знаеше, че винаги е била самотна, още от ранното си детство, дори когато Джак беше жив. Тогава си внушаваше, че не й трябва компания, не усещаше липсата на приятели. Ала откакто Оливия и Фийби й дадоха да разбере какво означава приятелството, знаеше, че има нещо на света, което не може да бъде заменено дори от голямата страст между мъжа и жената.

— Какво става с лорд Ротбъри? — попита все така директно Фийби. — Нима не си му вече любовница?

— Ще имам дете от него — изтърси Порция.

— Господи! — Очите на Оливия се разшириха от ужас. — Н-но вие не сте женени!

— Не е нужно да съм омъжена, за да родя дете, малката ми — отговори Порция, развеселена и смутена едновременно. — Майка ми и баща ми също не бяха женени.

— Няма ли да се ожените, преди да се роди детето? — попита Фийби.

— Мисля, че не. — Порция сведе поглед към скръстените в скута й ръце. — Още не съм казала на Руфъс, но… — От гърлото й се изтръгна тих смях. — Не мисля, че от мен би излязла истинска контеса. Можете ли да си представите как изпълнявам ролята на лейди Ротбъри?

— Но лорд Ротбъри е отлъчен от обществото!

— Вече не. Кралят опрости греховете на дома Ротбъри и увери Руфъс, че ще му върне всички имоти. — Това не е предателство, защити се безмълвно Порция. Опрощението на лорд Ротбъри вече не беше тайна и Катон вероятно бе осведомен за станалото.

— Според мен от теб би излязла ч-чудесна контеса — заяви убедено Оливия.

— Въпросът е по-скоро дали ти искаш да станеш контеса — намеси се Фийби с обичайната си острота. — Винаги си казвала, че не понасяш да се подчиняваш на разни правила… че искаш да бъдеш войник… че е било определено да дойдеш на света като момче.

— Да, но природата се постара да ме обори — отговори с черен хумор Порция. — Иначе нямаше да ме постави в най-женската от всички ситуации.

Малкият позлатен часовник на камината удари три и Порция скочи като ужилена.

— Трябва да вървя! Нямах представа, че е станало толкова късно! — Тя хвърли халата и навлече мокрите бричове и жакета.

— Никой ли не знае, че си тук?

— Само вие двете. Не ме издавайте!

— Разбира се, че не! — извика възмутено Фийби.

— Ще дойдеш ли пак? — попита с надежда Оливия.

— Ако мога. — Порция закопча жакета си. — Но нямам представа какво ще се случи утре. — Тя се обърна към приятелките си и в погледа й се изписа безпомощност. — Иска ми се да можех да направя нещо за вас.

— Плодовете бяха чудесни — отговори й утешително Фийби и продължи с неприкрито любопитство: — Страдаш ли от гадене? Чувала съм, че на всички бременни им се гади.

— Почти непрекъснато — отговори Порция с жална гримаса. — От самото събуждане, докато си легна отново.

— Какъв ужас! Много се радвам, че никога няма да се омъжа — извика Оливия и стана да целуне приятелката си.

— Порция може би също няма да се омъжи — установи трезво Фийби. — Трябва да знаеш, че не бракът, а страстта създава проблеми, миличка.

Порция избухна в смях и потиснатостта й изчезна.

— Фийби е напълно права. Останете си девици и няма да съжалявате. — Преди да изчезне, тя им прати въздушна целувка. — Войната няма да трае вечно. — Едва сега зададе въпроса, заради който беше дошла, макар че го осъзна твърде късно. — Ще станете ли кръстници на детето? Ще се грижите ли за него?

— Естествено — отговори твърдо Оливия.

— Щом дойде времето, изпрати ни пръстена си и ние ще пристигнем… колкото и да е трудно — подкрепи я Фийби.

Макар че здравият разум говореше друго, Порция им повярва и се успокои. Беше поверила детето си на две кръстници и знаеше, че приятелките й щяха да намерят начин да сдържат обещанието си. Детето й щеше да бъде копеле, дете на копеле, но поне щеше да има високопоставени благодетелки. Оливия и Фийби имаха предостатъчно земни блага, все едно дали щяха да си останат девици, или да се омъжат, и непременно щяха да се погрижат за детето й.

В сърцето й пламна обич, която прогони студа и страха. Тя се промъкна бързо по коридора, прекоси кухнята и влезе без страх в черния тунел. Обратният път й се стори много по-кратък. Само след няколко минути се озова пред вратата в стената.

Лостът от вътрешната страна се виждаше ясно. Явно не бяха сметнали за необходимо да го скрият. Порция го вдигна безшумно, натисна вратата и тя веднага се отвори. Все още беше нощ, но след катраненочерния тунел мракът навън изглеждаше сив. Оттатък рова се виждаха палатките на обсаждащите и пламтящите факли на постовете. Огньовете по стените бяха догорели и димът вече не беше толкова гъст и задушлив.

Порция се плъзна в рова. Дрехите й бяха толкова студени, че водата й се стори хладка. Посегна да затвори вратата и в момента, когато тялото й се очерта на фона на сивата стена, една факла хвърли сянка върху неподвижната, тъмна вода.

Порция, която усети светлината в гърба си, се почувства като черна точка върху бяла основа. Сърцето й направи огромен скок, но тя си заповяда да остане неподвижна. Ала когато дойде предупредителният вик, разбра, че е загубена.

Последваха възбудени викове, стъпки, ярка светлина на още факли. Порция се потопи изцяло във водата, защото не знаеше какво друго би могла да направи. В момента, в който потъна, отекна мускетен изстрел и куршумът се удари в стената над нея. Докато плуваше отчаяно под водата, тя се опитваше да се ориентира. Дали се беше насочила към брега? По водата свиреха куршуми. Войниците само чакаха излизането й на повърхността, за да улучат целта. Дробовете й се пръскаха.

Преди да се е нагълтала с вода, тя вдигна глава и пое въздух. Някой извика нещо от брега, отекнаха нови изстрели, един куршум профуча покрай нея. Порция напълни дробовете си и отново се потопи. Вече знаеше в каква посока трябва да плува и беше видяла тримата мъже, които стояха на брега и се целеха в нея. Ако успееше да ги предизвика, за да стрелят едновременно, щеше да спечели време и да се покаже, докато зареждаха.

Беше загубила всяка надежда за бягство. Сега най-важното беше да оцелее. Тя протегна ръка над водата и веднага й отговори изстрел. Протегна другата си ръка и бе възнаградена с втори изстрел. Подаде глава и веднага се потопи. Третият изстрел едва не я прати на дъното.

В следващия миг Порция вдигна глава и извика паролата за деня. След това изкрещя:

— Спрете огъня! — Излезе на брега с шумно плискане, за да им даде да разберат, че се предава.

Тримата мъже посегнаха към нея и я изтеглиха на брега. Тя се просна в тревата и се опита да изхвърли водата, която беше погълнала. Като видя ботушите, вдигна глава и потръпна. Непознати лица. Войници от батальона на принц Рупърт, които не я познаваха.

— Аз съм от армията на Декатур — изхърка задавено тя.

— И как стана така, че един човек на Декатур се измъкна от крепостта? — попита един от мъжете и я блъсна с ботуша си.

— Скоро ще ни отговори — намеси се един от другарите му. — Да я отведем при капитана. — Двамата я хванаха под мишниците и я изправиха на крака.

— Мога да вървя и сама — възпротиви се тя, но войниците не я послушаха. Повлякоха я през спящия лагер към палатката на капитана, който тази вечер отговаряше за постовете.

Гвардейският капитан пиеше ейл и играеше на зарове с лейтенанта си. Когато постовете се появиха с пленника си, вдигна изненадано глава.

— Кого сте ми довели? — попита той, отмести стола си и стана. Изправи се пред Порция, която войниците бяха тласнали на колене пред него.

— Хванахме го на излизане от крепостта, сър. Измъкна се от стената, явно през тайна врата. Опита се да преплува рова.

— Какво слабо момче — отбеляза капитанът и вдигна Порция за яката. — Е, говори, малкият.

Порция поклати глава. Когато ръката на капитана улучи устната й с тежкия пръстен-печат и остави кървава следа, тя политна да падне и едва се задържа.

— Хайде, говори — повтори злобно той. — Обещавам, че ще те накарам да се разбъбриш. Кой си ти?

Порция изтри кръвта с опакото на ръката си.

— Аз съм от войската на Декатур.

Капитанът замахна отново и този път я улучи по бузата. Порция се олюля и се свлече на колене.

— Повикайте лорд Ротбъри — помоли през сълзи тя. Никога не се бяха отнасяли така зле с нея и към страха се прибави вълна от гняв, че някой смее да прилага насилие върху нея. — Той ще поръчителства за мен.

Настъпи тишина.

— Какво знаеш за лорд Ротбъри, момче? — попита след малко капитанът.

— Вече казах, че съм от неговата част — отговори упорито Порция и се изправи с мъка.

Самоувереността на пленника разколеба капитана.

— Е, добре — промърмори най-сетне той. — Но ако си решил да хитруваш, ще си платиш скъпо и прескъпо. — Той се обърна към един от постовете: — Върви и доведи лорд Ротбъри. Другите да се върнат по местата си.

 

 

Възбудените викове на поста изтръгнаха Руфъс от обятията на съня. Седна в леглото, разтърка очи и посегна към дрехите си.

— Какво има?

— Капитанът ме праща, милорд. Заловихме пленник, който излезе от крепостта и преплува рова. Капитанът поиска да го разпита, но той каза, че вие го познавате.

— Звучи интересно — отбеляза Руфъс и бързо се облече. Всеки избягал от Гранвил Касъл заслужаваше внимание.

Двамата с поста прекосиха бързо лагера. Руфъс влезе в палатката и попита бодро:

— Е, капитане, какво има?

Порция стоеше, олюлявайки се, в средата на палатката. Руфъс видя мокрите й дрехи, подутата, окървавена уста, тъмното петно на бузата.

— Какво става тук, за Бога? — попита смаяно той и се обърна възбудено към капитана: — Каква е тази работа?

Под гневния поглед на граф Ротбъри капитанът се смути като момче.

— Заловихме го на излизане от крепостта. Опитал се да преплува рова. Постовете казаха, че се измъкнал от тайна врата в стената. — Той видя как изражението на лорда се промени и продължи с по-уверен глас: — Каза, че вие го познавате, милорд.

Руфъс забрави за капитана. Лицето му застина в каменна маска, очите му се изпразниха от съдържание.

— Какво си търсила в замъка?

Порция докосна устните си с пръст и облиза кръвта.

— Отидох да видя Оливия и Фийби. — В тази ситуация най-умното беше да се придържа към чистата истина, без протести и защита. Ала веднага разбра, че Руфъс е попаднал отново във властта на демоните, и смелостта я напусна.

— Как влезе? — Тонът и лицето му останаха безизразни, като че се интересуваше единствено от информацията, не от човека, когото разпитваше.

— Има тайна врата — обясни тихо тя. — Открих я още докато живеех в замъка.

Най-после дълбокото и привидно безпричинно усещане за неловкост намери обяснението си. Руфъс имаше чувството, че всички части на загадката са застанали по местата си. Порция знаеше за тайната врата, но не му каза и дума. Обсадата отдавна можеше да свърши, ако обсаждащите бяха намерили начин да проникнат изненадващо в крепостта. А тя знаеше за съществуването на вратата и не му каза нищичко. Причината можеше да бъде само една.

Най-сетне разбра, че тя го беше мамила през цялото време. Предаде му няколко важни сведения, за да го убеди в искреността си. Гранвил му бе оставил съкровищата си само за да вкара ловка шпионка в лагера му. Работата беше толкова проста, а той се хвана в капана. Изостави обичайната си предпазливост, влезе в мрежата на една Гранвил и тя го направи на глупак.

Студеното равнодушие изчезна и когато отново се обърна към нея, гласът му трепереше от гняв:

— От самото начало на обсадата си използвала тайната врата, за да влизаш в замъка. Посещавала си семейството си, предавала си му сведения, утешавала си момичетата. Какво ти даде Катон, за да…

— Не! — прекъсна го отчаяно тя. — Никъде не съм ходила. Днес отидох за първи път, Руфъс, кълна ти се! Не съм те измамила. Исках да видя приятелките си, това е всичко.

— Простете, милорд, но аз съм напълно объркан — намеси се колебливо капитанът. — Значи той наистина е един от вашите хора?

Руфъс се наведе и свали шапката от главата на Порция.

— Не. Тя не е от моите хора, тя само ни придружава.

— Аха. — Капитанът кимна с разбиране. Армейските проститутки не бяха нищо особено, макар че тази беше необикновено облечена. Но явно силата й беше другаде, не в забавлението на войниците. — Наистина ли е шпионирала?

— Така изглежда — отговори студено Руфъс. — И то не за първи път.

— Това не е истина! — Порция беше дълбоко унизена. Руфъс се отрече от нея пред чуждия капитан и я постави на едно ниво с армейските уличници. — Много добре знаеш, че не съм шпионка, Руфъс.

Той не обърна внимание на отчаянието й.

— Нали не отричаш, че си влязла в замъка през тайна врата?

— Не.

— Нали не отричаш, че това се третира като съгласие с неприятеля?

— Оливия и Фийби не са ти врагове — отговори гневно тя, осъзнала, че никога няма да го убеди в смисъла на стореното.

— Ти си била в крепостта. Била си сред враговете ни. — Руфъс й обърна гръб. — Положи клетва пред нашето знаме и я престъпи.

Порция поклати глава. Бузите й пламтяха, устните бяха изтръпнали.

— Руфъс, моля те…

— Внесе ли нещо в крепостта? — Думите бяха произнесени с още по-голяма грубост.

Тя го погледна объркано.

— Само плодове — прозвуча плахият отговор. — Знаех, че са жадни. — Това беше окончателната й присъда.

— Законът го нарича съдействие на неприятеля — заключи капитанът. — Бунтовниците са врагове на краля. Предателството е от компетенциите на главната квартира.

Руфъс не откъсваше поглед от Порция.

— Как можах да се измамя така? — запита се едва чуто той. — Но ти си от семейство Гранвил и носиш в кръвта си предателството и измамата. — Жестът му издаваше безкрайно отвращение.

— Това е работа за главната квартира, милорд — повтори капитанът. — Щом се зазори, ще я изпратим на разпит там.

— Руфъс… — Порция протегна умолително ръце. Той не можеше да я изостави просто така. Не можеше.

Лордът хвърли поглед през рамо и отговори със същата студена сдържаност:

— Не мога да направя нищо за теб. Ти сама подписа присъдата си. — Вдигна платнището и излезе.

Порция дълго не откъсна очи от полюляващото се платнище. Не можеше да повярва, че целият й свят е рухнал, толкова внезапно, толкова пълно и безпричинно. Ала когато вързаха ръцете й с дебело, грубо въже и я извлякоха навън в нощта, осъзна, че истинският ужас тепърва предстои — затвор и разпити в Йорк, накрая бесилка. Понечи да изкрещи с все сила, че всичко това е несправедливо, но гласът отказа да й се подчинява.

Накараха я да седне под едно дърво на известно разстояние от палатката на капитана и я вързаха под мишниците за стъблото. С дългия край на въжето стегнаха глезените й. Неподвижна, мокра и трепереща, тя зачака утрото.

Руфъс прекоси лагера, сляп и глух за всичко, което ставаше наоколо, затворен в собствения си свят, в който гневът бушуваше като вулкан, а болката беше ледена черна дупка. Най-сетне нещо разруши транса му и той чу собствения си глас да казва:

„Не мога да направя нищо за теб.“ Повтори си го десетина пъти и когато осъзна смисъла му, спря като закован. Помисли малко, после се обърна рязко и тръгна да търси Уил.

Каквото и да беше сторила Порция, той не можеше да я прехвърли на мъчителите й в Йорк. Не беше чак толкова безчувствен. Бесният гняв го бе тласнал към тези думи, но сега се беше овладял. Е, гневът все още бушуваше, болката сковаваше вътрешностите му, но разумът взе връх и му припомни, че тя беше едно от най-важните неща в живота му. Не можеше да стои бездеен, докато й причиняваха болка, не можеше да допусне да я обесят. Тя беше предателка и заслужаваше жестока съдба, но той нямаше да го допусне.

Уил изслуша смаяно разказа за случилото се, но премълча напиращите на устните му забележки, тъй като разбра, че господарят на Декатур едва е овладял демоните си. След като чу заповедите му, изчезна в утринния здрач.

 

 

Порция облегна глава на стъблото. Лицето й пламтеше и пулсираше, ръцете й бяха парализирани. Когато Уил се появи между дърветата, тя само го погледна. Устните й бяха разранени и не можеше да говори, даже и да искаше.

Уил коленичи и бързо разряза въжетата, които стягаха китките и глезените й.

— Бързо, да се махнем оттук, преди да са ни забелязали!

— Не знам дали ще мога да ходя — изхъхри тя. Имаше чувството, че няма да може да се изправи. Разумът й не беше в състояние да върви в крачка със събитията, тялото й се беше предало.

Без да се бави, Уил я вдигна на ръце и я понесе бегом към палатката на Руфъс. Лорд Ротбъри вече ги чакаше. Очите му гледаха студено и сдържано, но Уил остави товара си на нара, без да каже дума, и бързо излезе.

— Свали тези мокри дрехи — заповяда Руфъс и посочи сухите, които беше приготвил. — Ако на разсъмване си още тук, няма да мога да те спася. Побързай.

Замаяна, Порция се съблече, облече с мъка сухите дрехи и намери резервните си ботуши. Тишината помежду им беше потискаща. Нямаше сили да погледне в лицето му и да прочете в очите му колко презира предателката. Бесният гняв беше утихнал, но студенината и презрението бяха много по-страшни. Скована от болка и мъка, тя не се осмели да каже нито дума в своя защита.

Тъкмо когато обуваше ботушите си, влезе Джордж.

— Конете са готови — съобщи той, без да поглежда към Порция.

— Помогни й да се качи на седлото, защото е напълно изтощена. — Руфъс най-сетне показа, че е забелязал състоянието й, и в сърцето й пламна надежда. Ала когато вдигна глава към него, той гледаше през нея, сякаш имаше насреща си само въздух.

Джордж я вдигна на ръце, както бе направил Уил, и я настани на гърба на Пени.

— Аз ще водя коня — обясни сухо той. — Само се дръжте здраво за седлото.

Порция се подчини. Руфъс не излезе пред палатката да ги изпрати, а тя нямаше сили да попита Джордж къде отиват. Когато той подкара конете с кратко цъкване, от храсталака изскочи Юнона, джафкайки възбудено, и се изправи на задните си крачета, показвайки, че трябва да я вдигнат на седлото. Джордж не й обърна внимание и подкара конете по-бързо.

— Джордж, моля те! — проговори през сълзи Порция. — Юнона…

— По дяволите! — изруга мъжът. — В заповедта не се казваше нищо за кучето.

— Моля те, Джордж…

Той я погледна в лицето и линията около устата му омекна. Спря коня си, наведе се, сграбчи Юнона за шията и я вдигна високо във въздуха.

— Ето ви я.

Порция му благодари с трепереща усмивка и настани кучето в скута си. Не знаеше къде я отвеждаха, но присъствието на Юнона беше толкова утешително…

Следващите часове минаха като в транс. Не знаеше дали е заспала или е загубила съзнание. Цялото й внимание беше съсредоточено в ръцете, които стискаха седлото. Докато не го пускаше, нямаше значение, че очите й са затворени, главата е увиснала, а тялото се люлее заплашително. Разумът й бе престанал да работи. Не можеше да мисли за случилото се, не можеше да мисли за бъдещето. Съществуваше само в този момент, във времето, което я заобикаляше.

Порция едва забеляза, че прекосиха лостовата линия на село Декатур. Колибите на стражите бяха пусти, никъде не горяха огньове. Селото вече не беше военен лагер и малкото му обитатели се ограничаваха във всекидневната си работа, която за никого не представляваше заплаха.

Джордж отведе Пени до малка къща в края на селото, обградена със стена. Квадратна постройка с решетки на прозорците, единствената врата от масивен дъб, затворена с тежко резе. Затворът на селото.

Когато й помогна да слезе от седлото, тя падна тежко в ръцете му. Беше се вкопчила в Юнона, като че кученцето беше единствената й връзка с живота. Без да забелязва къде се намира, тя остана на мястото си, докато Джордж вдигна резето и отвори вратата. Той я подкани да влезе в тъмната, миришеща на гнило вътрешност, разделена на две килии, тесни помещения, отделени с решетки, в които имаше само тесен нар и кофа. Комфортът в затвора беше излишен лукс.

— Влезте тук, момиче. — Джордж отвори едната от решетките и я бутна вътре. — Ще донеса хляб и вода. Господарят каза да останете в затвора, докато реши какво да ви прави.

Порция се отпусна на нара, покрит с две тънки одеяла, и се почувства като в пухено легло. Зави се й веднага заспа, притиснала до себе си Юнона. Не чу как Джордж се върна с парче хляб и кана вода, не чу скърцането на ключа и падането на тежкото резе, когато затвори външната врата.

Събуди се след няколко часа, и то заради Юнона. Беше тъмно и в първия момент Порция не разбра къде се намира. Още по-страшно й стана, когато не можа да се сети коя всъщност е тя. Кучето, което явно бързаше да излезе навън, драскаше и скимтеше пред затворената врата.

— О, божичко! — Порция седна в леглото и разтърка очи. Споменът се върна, а с него и утринното гадене. Усещаше лицето си подуто и разранено, устата й беше разцепена. Затътри се до кофата и се опита да повърне, но отдавна не беше хапвала нищо и не успя. Юнона не преставаше да скимти.

— Не мога да те пусна навън — обясни Порция и се сви на студения каменен под. Започваше да осъзнава колко ужасно бе положението й. — И аз не мога да изляза оттук, миличката ми…

Слаба, разпръсната светлина, вероятно лунна, проникваше през прозореца с дебели решетки високо в стената. Цареше абсолютна тишина. Нима щяха да я държат тук, докато изгние?

Ужасна мисъл, много по-страшна от перспективата да я отведат в Йорк. Порция се постара да овладее паниката си, преглътна смело сълзите си и отчупи парче хляб. Понякога сухият хляб помагаше срещу гаденето. Тя го задъвка бавно и стомахът й постепенно се успокои. Юнона се изпика в отсрещния ъгъл на килията и я погледна разкаяно.

След минути — или след часове? — се чу шум. Някой вдигна тежкото резе на външната врата. В килията проникна светлина и Порция скочи с вик на облекчение.

— Е, каква сте я свършили пак?

Скърцащият глас на Джошуа беше толкова утешителен! Старецът остави лампата на масичката пред килията и постави до нея захлупен съд, от който се издигаше ароматна пара. Без да бърза, Джошуа отвори вратата на килията. Светлината се пречупваше в голата му глава и косъмчетата на тила му изглеждаха розови.

— Я първо да пусна кученцето… о, май съм закъснял. — Като забеляза локвата, той поклати сърдито глава. — Няколко пъти надникнах, но и двете спяхте като мъртви. Ще донеса парцал.

— Няма ли да ни пуснеш? — Порция стана и пристъпи към решетката.

— Само кучето, каза Джордж. — Джошуа открехна вратата, Юнона се промуши между краката му и хукна навън. — Ще ида за парцал. — Той се измъкна тежко подир кучето.

Порция седна на нара и се опита да обмисли положението си. Все пак беше по-добре, отколкото се беше опасявала допреди няколко минути. Явно Руфъс беше заповядал да я държат като затворница.

Джошуа се върна с кофа вода и парцали. Подаде ги на Порция, като грижливо отключи и заключи вратата.

— Е, каква сте я свършили? Джордж не ми каза нищо.

— Нищо лошо не съм сторила — изръмжа Порция и се зае да бърше локвата. — Само че Руфъс ме смята за предателка.

— Господарят никога не е бил несправедлив — възрази Джошуа, който явно не повярва в обяснението й. — Не и през всичките тези години, откакто съм с него… а аз го познавам, откакто беше малко момче. — Той отвори вратата, за да прибере кофата и парцала.

— Не е нужно постоянно да отключваш и заключваш — промърмори ядно Порция. — Няма да избягам. Къде е Юнона?

— Тича навън. — Джошуа се поколеба. Огледа измъченото, изранено лице на затворницата, после вдигна рамене и се обърна към масата, без да заключи вратата на килията. — Искате ли да вечеряте?

Както винаги в последно време, стомахът на Порция се разтрепери и изпрати неведоми сигнали. Не, тя трябваше да яде, за да има сили.

— Мога ли да изляза навън, за да ям?

Джошуа отново се поколеба.

— Ако ми обещаете…

— Няма да избягам — обеща бързо Порция и излезе. — Какво ти каза Джордж?

— Само, че господарят е заповядал да ви държим затворена, докато реши съдбата ви. Каза да се грижа за вас, тъй като в селото няма никой друг, освен старците. — Той вдигна капака на тенджерката. — Ето ви лъжица. Направил съм хубава супа.

Порция се нахрани права, защото нямаше стол. Още при първата хапка усети зверски глад.

— Ще ми донесеш ли малко топла вода да се измия?

— Разбира се, ще ви нося всичко, което е нужно — отговори тежко Джошуа. — Ще изпразвам кофата… ще нося топла вода и ядене. А утре ще ви донеса вино или ейл.

Порция остави празната купа и се върна в килията си.

— Ще ми донесеш ли и нещо да се занимавам? Перо, мастило и хартия или някоя от книгите на Руфъс? Нямам претенции.

Джошуа я погледна нерешително.

— Искате да взема тези неща от къщата на господаря? Ами не знам…

— Не мисля, че Руфъс ще възрази — отговори сърдито Порция. — Но дори и да се разсърди, ще обвини мен, не теб.

Джошуа огледа намръщено питомката си. Отчаяното, нещастно същество на нара нямаше нищо общо с жизненото, весело момиче отпреди. Каквото и да беше направила, затворничеството в почти пустото село беше достатъчно сурово наказание и не беше нужно да я измъчват допълнително.

— Да, мисля, че е възможно — съгласи се меко той. — Времето ще тече много бавно.

— Благодаря ти. — Порция му се усмихна признателно. Ала когато Джошуа доведе Юнона и отново спусна резето на външната врата, тя се сви на нара си, изпълнена с болка и тъга.

Виждаше студените очи на Руфъс, чуваше горчивото презрение в гласа му. Все още не можеше да проумее, че той бе помислил такива неща за нея. Тя го обичаше и беше започнала да се надява, че и той я обича. Оказа се, че се е лъгала. Ако я обичаше, той щеше да знае, че тя не е в състояние да го измами. Щеше да приеме, че тя е от семейство Гранвил и не може да бъде друга. Цената беше твърде висока за неговата… какво?

Симпатия? Любов? Страст?

Какво значение имаше, след като той бе захвърлил и стъпкал всичко красиво помежду им? Порция се пъхна под завивките и много скоро сънят сложи край на страданията й.