Джейн Фийдър
Откраднатата годеница (11)

9.

Нищо не напомняше за необикновените нощни събития. Достъпите до селото бяха видими за всички постове по хълмовете, а и през нощта имаше луна. Когато Руфъс се върна в селото, слънцето се изкачваше над ниските хълмове на изток. Розови и оранжево-червени пръсти опипваха сивото небе. Поредният блестящ зимен ден.

Когато влезе в трапезарията, той трябваше да се наведе под ниската рамка на вратата. Един възрастен мъж вдигна глава от печката, където бъркаше овесената каша.

— Добро утро, господарю. Ще закусите ли?

— Да, Бил. — Руфъс свали ръкавиците си, учуден, че изпитва глад. — Май съм първият тази сутрин.

— О, малките вече бяха тук. — Готвачът насипа каша в една глинена купа и я постави пред Руфъс. После му донесе кана със сметана и купа с тъмен, гъст сироп.

— Нима са станали? — Руфъс си сипа сметана и сироп и разбърка ароматната каша. — Нахраниха ли се?

— Грабнаха по едно парче хляб и хукнаха навън — отговори преспокойно Бил. — Бяха много развълнувани заради кученцата.

— Ами! Значи кучката на Тод е родила? — Руфъс въздъхна тежко. — Откакто Тод им каза за кученцата, нямат мира. Непременно искат кучета.

— Чака ви тежка битка — ухили се Бил. — Искате ли малко телешко?

Руфъс кимна, преглътна и рече:

— Джошуа ходи ли вече в къщата ми?

— Да, преди половин час. Искаше да види дали момичето има нужда от нещо. — Бил хвърли хитър поглед към господаря си, докато режеше телешкото. Тъй като в крепостта Декатур никога не беше идвала изискана дама, по-нископоставените, които не бяха особено близки с командира, разпространяваха най-безумни предположения.

— Много добре — гласеше отговорът, който съвсем не задоволи любопитството на Бил. Руфъс продължи да закусва с апетит. Тъй като очакваше за заложник едно уплашено до смърт невинно дете, той бе възложил на Джошуа, който иначе помагаше в кухнята и в отсъствието на бащата се грижеше за Тоби и Люк, да се заеме с Оливия. Джошуа беше възрастен, спокоен и добродушен и Руфъс се надяваше той да спечели доверието на младата заложница. Дали момичето, което по някаква глупава случайност попадна в ръцете му, се нуждаеше от тези особени грижи, беше съвсем друг въпрос.

Докато Руфъс свърши с яденето, трапезарията се напълни с гладни мъже. Той излезе от шумното помещение и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Трябваше да потърси синовете си. Чу гласовете им още преди да стигне до плевнята на Тод. Този път развълнуваното детско бъбрене беше напълно хармонично. Когато влезе, момчетата се хвърлиха насреща му. Светлосините им очи бяха пълни с учудване.

— Ела да видиш кученцата, татко! — Те го уловиха за ръцете и го потеглиха към сламата, където лежеше родилката с кученцата си.

— Те са слепи, татко! — извика Люк и задърпа ръката на баща си. — Много са мънички и не виждат!

— И ние ли бяхме слепи? — попита любопитно Тоби, коленичи и нежно помилва главата на кучката.

— Не, малките човечета отварят очи веднага след раждането. — Руфъс клекна до сина си, за да се възхити на кученцата.

— Щом пораснат, ще получим две — извика въодушевено Люк. — Нали, татко?

Беше ранна сутрин и Руфъс не беше подготвен за бурята, но не можеше да си позволи да остави впечатление за мълчаливо съгласие.

— Още сте твърди малки, за да имате собствени кучета. — Руфъс улови ръката на Люк, за да му попречи да почеше меката кучешка козина.

— Но ние искаме! — извика сърдито Тоби. — Тод каза, че може!

— Чак когато станеш на седем — заяви енергично Руфъс и стана, като повлече децата след себе си. — Седем години са подходяща възраст. Аз получих първото си куче, когато станах на седем.

— Значи аз ще си получа кучето преди Люк! — изписка весело Тоби и затанцува от радост. — Чуваш ли, Люк, ще имам куче преди теб!

— Това е несправедливо! — изплака по-малкият. — Не може така! Все той ли ще бъде пръв?

Руфъс забеляза твърде късно в каква опасна игра се бе впуснал. Каквото и да направеше, едно от децата щеше да го приеме като несправедливо.

— Въпросът ще стане актуален едва след три години — изръмжа той и ги удостои с мрачен поглед. Хлапетата изглеждаха по-зле от всякога. Жакетите им бяха закопчани накриво, очите мътни от съня, целите бяха в трохи. Сигурно бяха изтичали навън още със събуждането — основната причина, поради която спяха облечени.

Децата ми имат само лоши навици, помисли си разкаяно Руфъс, припомнил си, че миналата вечер Порция бе изразила неодобрението си. Самият той никога не се замисляше за това, но тази сутрин момчетата му изглеждаха наистина занемарени.

— Крайно време е да ви окъпем — заяви той и стисна децата под мишниците си. Предстоящата баня ги накара да забравят кученцата и да се съюзят срещу баща си. Без да обръща внимание на протестните викове и силното ритане, Руфъс ги изнесе от плевнята и тръгна към дома си.

 

 

Порция отвори очи и примигна. Беше светъл ден и спомените от предишния ден и нощта я връхлетяха на вълни от страх и гняв. Беше сама в леглото, което беше споделяла с Руфъс Декатур. Опипа за колана, но той вече не беше на кръста й.

— Будна ли си вече, момиче? — заговори мъжки глас от другия край на стаята и Порция се надигна сънено на лакти. — Възрастен мъж стоеше до масичката за миене и пълнеше каната с гореща вода. Розовото му лице беше украсено с гъст бял мустак, редките бели коси падаха чак до раменете. Бледосинкави очи се вгледаха внимателно в Порция.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Името ми е Джошуа. Поръчано ми е да се грижа за вас. Донесох ви вода да се измиете. — Той посочи легена.

— Много мило от страна на лорд Ротбъри — отзова се хапливо Порция. — Колко е часът?

— Минава осем. — Джошуа като че не забелязваше тона й. — Не ви ли хареса леглото в складчето за ябълки?

— Явно такова е било мнението на господаря ви — отговори иронично Порция. Седна, прозя се, опъна ръце над главата и се протегна.

— Значи е искал момиче за през нощта? — Джошуа кимна мъдро.

— Не е това, което си мислите — изсъска Порция, отметна завивката и стана. — Лорд Ротбъри ме върза в леглото си от страх, че мога да избягам.

— Да, вече чух — изръмжа Джошуа. — Откраднали сте шейната на Бертрам. Мога да ви кажа, че бедният момък беше в много лошо настроение тази сутрин. Трябваше да иде да си я докара.

— Напомнете ми да му се извиня — отвърна Порция с подигравателна усмивка. — Бъдете уверен, че не съм имала намерение да причиня неприятности на един крадец и бандит.

— О, виждам, че ставате с левия крак — отбеляза съвсем спокойно Джошуа. — Надявам се, като се измиете, да се оправите. — Той доля гореща вода в каната. — Донесох ви и лавандулов сапун — добави той и се усмихна очаквателно.

— Няма да се съблека пред вас — изсъска ядно тя. — Или ви е заповядано да не ме изпускате от очи?

— Божичко, няма такова нещо, момиче. Не се притеснявайте заради мен. Виждал съм много повече, отколкото можете да ми покажете. — Той се изсмя тихо и тръгна към вратата. — Мършаво хлапе като вас…

— Напълно сте прав. — Порция развърза с треперещи от гняв пръсти връзките на нощницата си.

Къщната врата се отвори шумно и към втория етаж се понесе пронизителен протестен крясък. Ала гласът на Руфъс беше над всичко.

— Джошуа?

— Тук съм, милорд. Какъв е този шум? — Джошуа слезе бързо в кухнята, където Руфъс беше пуснал момчетата на пода, но ги държеше здраво за яките.

— Децата имат нужда от баня — обясни мрачно той. — Дръж здраво Тоби, докато сваля дрехите на Люк.

Порция занемя от учудване. Този човек или беше луд, или нямаше сърце. Застанала в горния край на стълбата, тя извика:

— За Бога, Декатур, нима се каните да ги пуснете под помпата в този леден студ?

Без да изпуска синовете си, Руфъс пристъпи към стълбището. Вдигна глава и видя чифт боси стъпала и дълги бели крака.

— Защо не сте облечена?

— Защото благодарение на вашите хора дрехите ми са неизползваеми — отговори сърдито Порция, грабна едно одеяло и се уви в него като в тога, за да може да слезе долу.

Малките замлъкнаха и я загледаха с надежда.

— Много е студено за помпата — промълви плахо Тоби. — И тя ти го каза.

— Разбира се, че е студено — повтори Порция. — Как не можахте да измислите нещо още по-жестоко и абсурдно! Сега е януари.

Руфъс се ядоса, но не можа да прикрие учудването си.

— Нямате причини да ми отправяте такива тежки обвинения — проговори сковано той.

— Наистина ли смятате, че ви обвинявам несправедливо в жестокост? — Порция го изгледа с хладно презрение. — Онова, което преживях в това разбойническо гнездо, оправдава напълно подобни обвинения. Като си помисля, че този вид гостоприемство е бил предвиден за Оливия, тръпки ме побиват. Бих могла да ви убия!

Руфъс пусна децата.

— Добре, Порция, но тук не е мястото да водим спорове. Моите хора не са били жестоки с вас, но вие имате право на собствено мнение. Само че преживяното не ви дава право да се намесвате във възпитанието на децата ми. Вие нямате представа как живеем тук. Напълно сте права, че е твърде студено, за да ги сложа под помпата. Изразих се погрешно. Работата е там, че когато ги видя в този вид, обикновено ги пъхам под помпата и ги мия, докато светнат.

В погледа му светеше предупреждение и Порция преглътна следващата остра забележка.

— Вярно е, че са ужасно мръсни — отбеляза критично тя и огледа момчетата със смръщено чело. — Нямам кой знае какъв опит с деца, но мисля, че трябва да им приготвите корито или нещо подобно.

Руфъс се намръщи още повече.

— Няма да стоят мирни нито секунда — обясни глухо той. — И ще превърнат кухнята в огромна локва.

Порция едва не избухна в смях. Каква абсурдна ситуация! Господарят на Декатур не беше в състояние да се справи с две упорити хлапета! Тя приседна на най-долното стъпало и сведе глава към коленете си.

— Трябва да ги съблечете, да ги сапунисате хубавичко и да им облечете чисти дрехи. Убедена съм, че след това ще изглеждат съвсем различно.

Руфъс я погледна замислено.

— Правя ви предложение — заговори след малко той. — Докато вие и Джошуа къпете децата, аз ще ви потърся чисти дрехи. Уговорихме ли се?

Порция погледна момчетата, които се бяха свили в далечния ъгъл на кухнята и явно се готвеха да офейкат през задната врата.

— Май си избрахте по-леката част…

— Както желаете. Ако искате да си останете увита в одеялото, аз нямам нищо против — отговори равнодушно той. — Всъщност това е много практична одежда. Одеялото ви връзва за къщата ми като окови. Оттеглям предложението си.

— Вие сте непоправим негодник — изскърца със зъби Порция. Усети, че двамата бяха стигнали в опасна близост до съгласието.

— Какъв е този тон? — Джошуа изведнъж изгуби обичайното си спокойствие. — Не е редно да говорите така на господаря!

— Мистрес Уорт не признава господари — обясни с усмивка Руфъс. — Прав ли съм? — обърна се той към нея и вдигна вежди. — Не съм ли прав? — повтори той, когато не получи отговор.

— Бих признала господар, който носи титлата си по право — изсъска тя. — Но явно няма да намеря такъв, поне не в този живот.

Когато стана да си върви, Руфъс реагира светкавично. Сграбчи я през кръста и я бутна в кухнята. Сложи ръка на рамото й и погледна с усмивка в гневното й лице.

— Стига, Порция, пошегувах се. Предлагам примирие. Помогнете на Джошуа да се справи с децата, а аз ще ви потърся чисти дрехи. Утрото е прекрасно и ако обещаете да не се караме, ще ви покажа селото.

При този обрат Порция загуби ума и дума. В сините очи на мъжа танцуваха весели искри, устата му се изви в неочаквано мила усмивка.

— Мир? — Той почука с пръст по върха на носа й. Божичко, как го мразеше! Той отново я манипулираше, прилагаше мъжката си фалшивост и надменност, за да я подчини на волята си. Откъде знаеше, че при всеки такъв поглед, при всяко нежно докосване кръвта й закипява? Под тази усмивка, издаваща дълбоко знание за света и дори за нея, съпротивата й угасваше. Той го знаеше много добре и го използваше за своите цели.

Силната му личност и близостта му определиха реакцията й. Инстинктът й подсказа, че най-разумното при тези обстоятелства беше да не се противи повече.

Руфъс пусна раменете й и тя отстъпи назад с вдигнати ръце, сякаш се отбраняваше.

— Мир — повтори тя с глас, който прозвуча чуждо в ушите й. После се обърна рязко към децата и сграбчи Люк, който моментално се развика и започна да рита и драска. Джошуа хвана Тоби, който бе потърсил убежище под масата.

Руфъс наблюдаваше сцената с мека усмивка, питайки се какво толкова привлекателно имаше в тази нежелана заложница. Макар че през цялото време се съпротивляваше и го държеше на разстояние, той успяваше да надникне зад враждебността й и онова, което виждаше, беше наистина възхитително.

Това го обезпокои. Обърна се и излезе с бързи крачки от стаята, в която цареше пълна бъркотия.

 

 

Когато се върна след половин час, синовете му бяха облечени в чисти дрехи и седяха учудващо тихо. Влажните къдрици бяха залепнали за главите им, лицата им светеха от чистота. Потръпвайки като току-що окъпани кученца, те посрещнаха баща си с обвинителни погледи.

— Замръзвам! — изграчи сърдито Тоби.

— И двамата замръзваме — добави с тракащи зъби Люк.

— Защото кожата ви не е свикнала с чист въздух и вода — обясни спокойно Порция. — Никога не бях виждала такава мръсотия. Смъкнах им по няколко пласта кожа, докато ги поизчистя.

— Е, и аз изпълних своята част от уговорката. Какво ще кажете? — Руфъс й подаде пакета, който носеше, с особен блясък в очите, който веднага събуди подозрителността й.

— Тръгвам си, господарю. — Джошуа излезе, следван от Люк и Тоби. Порция пое вързопчето предпазливо, сякаш се боеше да не я ухапе.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Погледнете сама — ухили се Руфъс. — Изненада.

— Приятна или неприятна?

— Сама ще прецените. Не можах да намеря друго. Запасите ни от дрехи са ограничени.

Убедена, че изненадата е неприятна, Порция занесе вързопчето в стаята си. Вероятно щеше да намери вътре груба вълнена пола и ленена риза, каквито носеха селянките. Но щом нямаше нищо друго, тя щеше да се задоволи и със селската носия, стига да беше чиста.

След като разтвори вързопчето обаче, тя зяпна смаяно. Извади нещата едно по едно и ги разстла на леглото. Бричове от дивечова кожа, вълнени чорапи с ластици, риза от неизбелен лен, вълнени долни гащи, елек от тъмно платно и дебело палто. Имаше даже колан, както и чифт ръкавици в замяна на разкъсаните. Руфъс бе помислил за всичко.

Учудването й отстъпи място на лудо задоволство. Отдавна искаше да захвърли досадните женски дрехи. Това беше нейният шанс.

Водата, донесена от Джошуа, беше почти изстинала, но тя се изми основно, треперейки от студ. Изсуши се енергично и се облече с ленива наслада. Колко прекрасно беше да носи истински мъжки дрехи! Седна на леглото, за да обуе ботушите, стана бавно и плъзна ръце по хълбоците си, които тесният панталон очертаваше примамливо. Изведнъж се почувства свободна, а и установи, че мъжките дрехи осигуряваха много по-добра защита от студа. Като цяло подобрението е значително, реши Порция. За съжаление в спалнята на Руфъс нямаше огледала и тя не можеше да прецени как изглежда.

Руфъс, който стоеше с гръб към стълбата, се обърна, щом чу стъпките й.

— Е, харесват ли ви дрехите? — попита той с високо вдигнати вежди. Отпи глътка ейл и я огледа незабелязано над ръба на чашата.

— Винаги съм смятала, че е трябвало да се родя момче — отговори с усмивка Порция. — Не приличам на жена. Нямам необходимата закръгленост.

— Не бих казал това — промърмори замислено Руфъс. — Я се обърнете.

Порция се подчини.

Очите му пробягаха по стройната фигура. В панталона краката й изглеждаха още по-дълги. Елекът обхващаше хълбоците, а коланът подчертаваше тънката талия.

— Отива ви — обяви най-сетне той с одобрителен поглед. Неволната усмивка на Порция изрази такова задоволство, че Руфъс се трогна. Имаше чувството, че през живота си това момиче не беше получавало почти никакви комплименти. Сигурно доста чужди ръце бяха влизали в досег с тази прекрасна кожа. Дали някой друг бе харесал непоколебимото същество, което се отразяваше в чифт раздалечени, коси, тъмнозелени очи?

— Е, щом вече сте облечена, можем да предприемем обиколката — продължи той с обичайния си заповеднически тон и й подаде палтото. — Облечете го.

— Не виждам защо трябва да обикалям с някакъв си разбойник — отвърна Порция и пое палтото. — Може би вие сте на мнение, че това е дълг на всеки внимателен домакин, но аз бих предпочела да се откажа.

Примирието свърши. Руфъс я погледна втренчено и погледът му имаше твърдостта на диамант.

— Заблуждавате се, мистрес Уорт. Тази обиколка има за цел да ми спести бъдещи неприятности, нищо повече. Трябва да проумеете, че всеки по-нататъшен опит за бягство би бил напразен. Никога няма да се измъкнете, без да ви открият.

— И докога ще ме държите тук?

— Още не съм решил — отвърна кратко той.

— Вече знаете, че лорд Гранвил няма да плати откуп за мен.

— Решението ми не се основава единствено на действията на Катон.

Устата на Порция пресъхна.

— Ще ме убиете ли?

— Откъде ви хрумна това? — Руфъс я погледна недоволно.

— Вие сте крадец и похитител. Мразите семейство Гранвил, а аз съм от тях — отговори делово тя, опитвайки се да не забелязва огъня в сините очи и пулсирането на слепоочията му.

Настъпи напрегнато мълчание, докато Руфъс заяви със студена окончателност:

— Вашите обвинения са ми неприятни. Бъдете по-внимателна. Не знаете нищо за мен. Преди да сте ме опознали, по-добре дръжте устата си затворена. — Той улови ръката й и я изведе на улицата.

Вървеше толкова бързо, че почти я влачеше след себе си. С тон, в която звучеше трудно потискан гняв, й даде някои информации за селото, които трябваше да подсилят впечатлението за непревземаемостта на крепостта и абсолютния авторитет на господаря.

Той не спря нито веднъж, нито забави стъпките си. Отговаряше с рязко кимване на мъжете, които отдаваха чест — мъже, които се упражняваха, остреха пики или смазваха мускети. Селото беше изцяло заето с приготовления за война. Порция беше разочарована, когато установи, че след първите любопитни погледи будеше не повече внимание от кучето, което придружаваше господаря на Декатур в обиколката му. Нима никой тук не поставяше под въпрос действията му?

Тя не се опита да прекъсне потока на речта му. Много скоро започна да проумява защо хората от Декатур се отнасяха към повелителя си като към неоспорим авторитет.

Макар да беше отлъчен от обществото, водач на банда и разбойник, той разполагаше с неограничена власт и командваше военния си лагер със спокойна увереност. Порция помнеше, че винаги когато споменаваше Руфъс Декатур, Джак не пропускаше да прибави, че е достоен противник. Въпреки че презираше бандитите, баща й проявяваше неохотно уважение към човека, посветил живота си на отмъщението. Катон също уважаваше противника си. Тя бе забелязала това, когато той я разпита подробно за срещата с Декатур, желаейки да узнае всичко за врага си.

След тази принудителна обиколка на селото ще мога да разкажа на Катон някои важни подробности, помисли си внезапно тя. По гърба й отново пролазиха студени тръпки. Руфъс Декатур със сигурност не би се изказвал така открито пред човек от вражеския лагер, ако имаше намерение да я освободи скоро, нали?

— Сега ще се качим при постовете. — Резките думи на придружителя й я изтръгнаха от мрачните мисли. Той посочи към хълма, откъдето се издигаше дим. — Доведоха ви при нас през източната част на долината. До границата на възвишенията Шевиот имаме постове на всеки връх. Разположил съм стражи и по течението на реката, както имахте възможност да установите лично.

Когато Порция не го удостои с отговор, Руфъс продължи със същия тон:

— Братовчед ми Уил е началник на постовете и получава всичките им съобщения. Вчера се запознахте с него.

Когато се заизкачваха, Руфъс забеляза, че походката на Порция се е променила. Вече вървеше с поклащащи се хълбоци и широки крачки, очевидно започваше да свиква със свободата, която предлагаше панталонът. В настроението, в което се намираше в момента, това го ядоса още повече.

Когато стигнаха при Уил, той прояви към Порция много по-голям интерес в сравнение с другарите си от селото.

— Днес изглеждате съвсем различна — отбеляза одобрително той.

— Нямахме нищо друго на склад — отговори Руфъс. — След случилото се миналата нощ дрехите й не стават за нищо.

Уил кимна, като че всичко му беше ясно, а Порция се обви в ледено мълчание. Беше наясно, че и Уил, и Джошуа знаеха за унизителното й завръщане. Със сигурност всички в лагера говореха за нея.

Руфъс я улови за лакътя и я поведе със себе си.

— Огледайте се. На всеки връх има сигнален огън.

Порция скръсти ръце пред гърдите.

— Казахте ми го многократно.

— Тогава се надявам да сте разбрали — отвърна трезво той. — Ще се приберете сама. Загубих достатъчно време с вас, а ме чакат важни дела. — Той й обърна гръб и се спусна с големи крачки към селото.

Порция загуби ума и дума. Страхът й отстъпи място на луд гняв. Как си позволяваше да я пренебрегва по този обиден начин? Ще го накара да съжалява! Тя хукна след него и бързо увеличи скоростта по гладкото нанадолнище.

Когато прескочи купчинка камъни, кракът й се закачи на парче лед, тя падна, изпищя и се понесе като вихър по склона, за да се удари в краката на Руфъс. Той загуби равновесие и се строполи на земята. Крайниците му се сплетоха с тези на Порция и двамата се понесоха надолу към равнината.

Руфъс се претърколи настрана, притисна я към себе си и заби пети в леда. Главата й се намери точно под брадичката му, ръцете му я обхванаха здраво. Той усети ребрата й, ускорения ритъм на сърцето, дългите крака, които му пречеха да намери опора. Тя се опита да се освободи и го нарече дързък, тромав тип.

Зачервеното й от възмущение лице беше обърнато към неговото, толкова близо до погледа му, че бляскащите от гняв очи бяха само нещо светло, размито, пламтящо.

Хватката му се усили и той устоя на опитите й да се измъкне.

— Нарочно ли го направихте? — изръмжа той и сложи край на ругатните й.

— И какво, ако съм го направила нарочно? — изсъска тя, без да се опитва да прикрие яростта си.

Настъпи тишина. Порция видя как той присви очи, а опасните искри в тях я възбудиха. Мълчанието се проточи, обгърна ги и я пренесе в друго измерение.

След малко Руфъс пусна раменете й и взе главата й между двете си ръце. Пръстите му се заровиха в разрошената коса. Той промени позата си, краката му обхванаха нейните и ги притиснаха към земята. Тя усети всяка част на силното му тяло, усети как той остави печата си върху нея. Усети топлината, горещия му дъх.

— Мистрес Уорт, съществува нещо като обезщетение — промърмори той и завладя устата й. Този път целувката не беше лека и бегла, не беше игра. Това беше твърда заявка за притежаване. Неволно устата й се отвори под настойчивото искане на езика му и тя усети как той се зае да изследва топлата, мека кухина. Езиците им затанцуваха, тя го вкуси, очерта контурите на устата му и плъзна език по зъбите и устните му. Пред очите й падна червена пелена, кръвта й закипя от възбуда. Когато усети напора на твърдия му член, тя плъзна ръце по гърба му и го притисна към себе си. Той зарови пръсти по-дълбоко в косата й, целуна я отново и вдигна глава.

Руфъс погледна в зачервеното й лице, видя подутите устни и замъгления поглед. Притисна я нежно, без да я притеснява.

— Защо направих това? — Усмивката му издаваше учудване и известна замисленост. — Нямах такова намерение.

Порция прокара език по устните си.

— А какво беше намерението ви?

— Нещо не толкова приятно — отговори със същата усмивка той. — Но когато се отнася до теб, опърничаво рошаво врабче, не преставам да си поднасям изненади.

Той я пусна и стана, за да почисти палтото и бричовете си.

— Хайде, стани. — Той взе ръцете й и я издърпа до себе си.

Порция приглади косата си, опитвайки се да подреди немирните си къдрици и да внесе малко ред в чувствата си. Имаше усещането, че земната ос се е преместила, и едва стоеше на краката си.

В погледа на Руфъс все още се четеше смайване.

— Наистина приличаш на врабче — промърмори той. — Само крака и разрошена перушина. — Той погледна нагоре, питайки се дали някой е проследил тази луда игра, но точно в момента, когато го направи, от един хълм отекна зов на тромпети, който огласи цялата долина.

Всички мисли за игра, всички остатъци от смайването бяха забравени. Сигналът означаваше само едно: един от постовете бе видял нещо необичайно. Руфъс се приведе и хукна нагоре към върха на хълма.

Порция остана на мястото си, стараейки се да подреди чувствата си. Отново прозвуча сигнал на тромпети и тя хукна след Руфъс. Сигналът бе прозвучал така настойчиво, че тя се подчини, без да мисли.

Уил, който едва се сдържаше от вълнение, подаде на Руфъс далекогледа си.

— Войски на север, на около четири часа път.

— Гранвил? — Руфъс изтри запотеното стъкло и го поднесе към окото си. Нито един от двамата не забеляза идването на Порция.

— Не вярвам. Флагът не е на Гранвил.

Руфъс проследи движението на ездачите, които препускаха на около пет мили разстояние през пустата местност.

— Май е щандартът на Левен — промърмори той. — Кавалерия, петнадесет или двадесет души. Каква ли е целта им?

— Все едно, ние трябва да ги спрем. — Уил се ухили широко. Руфъс свали далекогледа.

— Не бъди толкова сигурен — обърна се шеговито той към братовчед си.

Уил се ухили още по-широко.

— Колко хора да събера?

— Трийсет. Пики и мускети. Нагръдници и защита на ръцете. Кажи на хората да затворят палтата си отпред. Оръжията да останат скрити, докато се изправим пред противника.

— Добре. Да ги свикам ли?

— Да, бързо. — Руфъс едва сега забеляза Порция. — Не се пречкай — заповяда рязко той, явно забравил интимния момент на пътеката. После се спусна по пътеката, без да бърза, следван от тромпетни сигнали, които накараха Порция да потрепери.

Тя го последва незабелязано на почетно разстояние. Дори да я бе забелязал, Руфъс не реагира. Той прекоси селото, в което мъжете се трупаха по улиците, закопчаваха нагръдниците си и нарамваха мускетите на път към площадчето край брега на реката.

Уил се появи като от нищото, обиколи събраните мъже, върна някои да работят, а на другите заповяда да се строят под единствената върба.

Руфъс застана пред строя и гласовете замлъкнаха. Очаквателните им погледи се устремиха към господаря. Порция, която наблюдаваше случващото се с възхищение, остана в сянката.

— Кой иска да нападнем хората на Левен? — попита едва ли не весело Руфъс. Той стоеше широко разкрачен, опрял ръце на хълбоците. Очите му искряха от енергия и Порция усети как тази сила се предаваше на мъжете, които изразиха бурно съгласието си.

— Крайно време е да ги захапем за опашката — провикна се Руфъс. — Ще тръгнем по пътеката Моурбатъл, ще ги обкръжим и ще нападнем оттатък Йетхолм. Има ли въпроси?

— Ще вземем ли пленници?

— Всички пленници ще бъдат отведени в главната квартира на роялистите в Нюкасъл — отговори спокойно Руфъс. — Още нещо?

Общо поклащане на главите.

— Е, джентълмени, да тръгваме.

Мъжете се раздвижиха и хукнаха към оборите, без да се притесняват от тежките си оръжия. Руфъс се обърна и видя Порция, полускрита зад едно далечно дърво. Махна й да се приближи и когато тя застана пред него, той вече не беше мъжът, който преди минути я бе целувал страстно на пътеката.

— Вие оставате тук. Знаете къде е трапезарията. Ще ви хранят добре. Къщата ми е ваша. — Той улови брадичката й и продължи с недвусмислено заплашителен тон: — Ако направите някоя глупост по време на отсъствието ми, ще съжалявате. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Напълно — отговори спокойно Порция, без да отделя поглед от неговия.

Той я погледна втренчено, пусна я и се запъти към дома си. Порция се затича след него.

Застанала до вратата, тя проследи как той откачи от куката на стената масивния си, скрит в кожена ножница меч. Закрепи го на широкия колан и закопча стоманения си нагръдник. Провери с пръст една опасно крива кама, пъхна я в колана си, наметна пелерината и я закопча на врата.

— Помнете думите ми. — След кратко кимване той я избута от пътя си и излезе. Изведнъж стаята остана пуста и печална.

Порция се уви по-плътно в палтото си и дълго стоя, загледана в жаравата. После с внезапно, непремислено движение нахлупи качулката дълбоко над пламтящо червената коса. Излезе от къщата, без да знае точно какво иска, ала изпълнена с усещане за безпокойство и безогледна дързост, което я тласкаше по определен път, независимо от волята й.