Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Димитров, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Мартин Уендъл остави своя „Ягуар седан“ в подножието на хълма и тръгна пеша към вилата на върха. За човек с неговия размах и амбиции предстоящата задача бе незначителна. Или може би не бе така? Защо трябваше да губи толкова много време? Свиването на рамене излезе много човешки, а усмивката крива. Продължи да се изкачва.
Леко почука на вратата, прислужникът отвори веднага.
— Професорът вкъщи ли е? — попита Уендъл.
— Имате ли среща, сър? — поколеба се прислужникът.
— Моля да ми отговорите на въпроса!
— Професор Драйщайн е зает с изследванията си, сър.
— Благодаря! — каза Уендъл, подавайки му шапката и бастуна си.
Тръгна към стаята на прочутия математик. Вратата бе отворена и Уендъл първо се огледа, преди да продължи напред. Пред него бе стаята на учен. Мебелите бяха удобни и така подбрани, че на тях да можеше да се изливат напитки, да се ритат с обувки и да се забравят запалени цигари. В единия ъгъл имаше изящен подвижен бар, на няколко места се виждаха кутии с тютюн и лули. На стените имаше картини от Ривера, Грант Ууд, Хартли, Белоуз.
Ханс Драйщайн се бе свил в тежко кожено кресло. Над книгата се виждаха знаменитата му бяла прическа и част от необичайно високото му чело. Пред него на килима дремеше грамаден черен пес от неизвестна порода.
Кучето отвори очи и изръмжа протестиращо.
— Професор Драйщайн?!
Ученият погледна иззад книгата и забеляза стоящия пред него човек — висока фигура, лице като на Линкълн, безукорни дрехи, почти високомерен безапелационен тон.
Ханс Драйщайн постави пръст между отворените страници, изправи тяло в креслото и смръщи вежди.
— Дадох указание на Уилсън… — започна той.
— Проблемът е значително по-важен от дреболиите, които биха могли да ни попречат. Необходимо е да поговорим половин час.
Кучето отново заръмжа.
— Стига, стига, моето момче! Успокой се! — каза му Драйщайн и се обърна към посетителя: — Графикът ми е изцяло зает, сър. Това убежище е единствената възможност да се уединя и малко да се поотпусна, да полекувам старческите си болежки, а понякога и да завърша някое изследване.
— Моето време е също така ценно, както вашето. Нямам намерение да го пропилявам напразно! — погледна към кучето, кимна и се обърна към негостоприемния стопанин: — Вие нали познавате живота на Роджър Бейкън, английския философ и монах?!
Ученият въздъхна, затвори книгата и я сложи на масичката пред себе си. Затвори очи и каза:
— Роден е през 1215 година и е умрял на около осемдесет години. Учил е в Оксфорд и Париж, станал професор. Постъпил в Ордена на францисканците и се заселил в Оксфорд, където специализирал алхимия и оптика. През 1257-а го обвинили в магьосничество и загубил десет пълноценни години от живота си в затвора.
Гласът на Ханс Драйщайн с възрастта бе станал по-тих, но не бе загубил знаменитата си ироничност.
— Интересна личност — завърши той, — но какво отношение има старият философ към вашето нахлуване, господин…?
— Мартин Уендъл! — подсказа посетителят. — Може би ще ви бъде интересно да научите, че Бейкън е бил мутант, Homo superior, един от първите, за които се споменава в нашия архив.
Рошавите бели вежди се повдигнаха.
— Какво нещастие, че е дал обет.
В гласа на Уендъл прозвуча леко раздразнение:
— Голямо нещастие, професоре. Както ще се убедите, сър, аз не се занимавам с глупости.
Математикът му отправи продължителен поглед, накрая стана и тръгна към бара.
— Искате ли да пийнете нещо, господин Уендъл?
— Не, благодаря!
Професорът си наля питие и заговори:
— Открих въпреки общоприетото мнение, че алкохолът в разумни граници помага на научните изследвания.
— Аз не смятам, че това е така.
— Разбира се! — професор Драйщайн се върна в креслото си. Погледът на кучето го проследи от креслото до бара и обратно. — И така, сър, имате половин час от времето ми.
Когато седна обратно в креслото, слабоватото му лице се отпусна.
— За това не съм разказвал на никого — започна Уендъл. — Събирането на информацията ми отне твърде много години.
Професорът отпи от чашата.
— Винаги ме е интересувала историята на Бейкън, легендите, свързани с него, митовете. Историята само започва с Бейкън. Вие, разбира се, знаете, че той е прекарал значителна част от живота си в търсене на философския камък и еликсира на живота.
— Той е споделял заблужденията на много алхимици от неговото време.
Мартин Уендъл поклати глава.
— Не ме разбрахте. Бейкън никога не е преследвал химери.
Професорът още веднъж отпи от чашата. Очите му хвърлиха искрици.
— Забравих, че ми казахте, че той е бил Homo superior. Затова, да кажем, е открил еликсира на живота, философския камък и…
Уендъл го прекъсна:
— Професоре, нали няма да отречете, че от днешна гледна точка древните цели на алхимиците, безсмъртието и превръщането на металите са напълно достижими.
Професорът неочаквано се усмихна.
— Почакайте! — каза той. — Та това, приятелю, е било преди седемстотин години.
— А Бейкън е бил Homo superior и ако продължавате да ме прекъсвате, ще ми е нужно повече от половин час.
Професорът се усмихна мълчаливо. В това време Уендъл продължи:
— Доколкото ми е известно, Бейкън не е успял с превръщането на металите и, разбира се, не е осъзнал, че е победил смъртта. Виждате ли, той е бил арестуван, преди да завърши експериментите си. Когато го освободили, неговият дух бил толкова сломен, че вече не с могъл дори да се доближи до предишните достигнати висоти.
Въпреки тайния му протест на професора му бе интересно. В края на краищата това бе нещо ново и макар тялото му да бе старо, духът му по предишному си оставаше млад.
— А сега да направим лирично отклонение — каза Мартин Уендъл. — Професоре, интересували ли сте се някога какво ще се случи с шимпанзе, което живее дълго, колкото човек?
— Страхувам се, че не схващам за…
— Помислете за това, че човек не става възрастен и не е способен на самостоятелни постъпки, преди да е достигнал приблизително четиринадесет години. Възраст, на която неговите приятели млекопитаещите вече са станали възрастни, остарели са и са умрели. Не сте ли забелязали колко много шимпанзето изпреварва в развитието си човека на възраст от две до четири години?
— Това е добре известно — призна професорът. Той не можеше да свърже този факт с началото на разговора.
— Дълго преди човешкото дете да сложи настрани играчките си, шимпанзето вече напълно е завършило жизнения си цикъл. Но представете си, че сме му дали срок за интелектуално развитие четиридесет-петдесет години!
— Разбрах ви — каза професорът. — Става въпрос за това, че Бейкън е използвал своя еликсир на някое шимпанзе и…
Уендъл поклати ъгловатата си глава.
— Не! Аз използвах първия ми попаднал пример, тъй като способностите на шимпанзето са общоизвестни. За експериментите Бейкън е използвал кучето си Дявол, което само по себе си е резултат от собствените му експерименти, свързани с мутации.
На професора пак му стана интересно.
— И той удължил живота му до човешкия.
— Много повече, професоре — отвърна сухо събеседникът му. — Бейкън е облагодетелствал своя любимец с безсмъртие.
Белите рошави вежди отново се повдигнаха.
Този път, без да обръща внимание на скептицизма, Уендъл продължи:
— Но да тръгнем по друг път. Помислете, професоре, човек и куче! През столетията, през най-примитивните времена, от пещерите досега кучето и човекът са винаги заедно.
Професор Драйщайн отпусна ръка, за да погали черната муцуна на кучето, което лежеше пред него на килима.
— А сега си представете, професоре, че старият добър приятел на човека, кучето, получава възможност да развие интелекта си до такава степен, че отначало то анализира, а след това критикува своя другар, и то в продължение на хилядолетия. Как мислите, какво ще бъде отношението на човека към подобен пес?
Професорът отново се усмихна криво.
— Радвам се, че дойдохте. Толкова е приятно. Аз ще си пийна още. Това успокоява и в същото време възбужда.
Той стана и попита на път за бара:
— Сигурен ли сте, че не искате да ми правите компания?
— Абсолютно съм сигурен. И така, много скоро такова куче няма да се хареса на стопанина си. Само си представете такова животно! Възможно е коефициентът му на интелигентност да не съответства на човешкия, но аз съм уверен, че в продължение на седем века натрупаните му знания ще надминат интелекта на всеки човек, живял някога на Земята.
Ханс Драйщайн се върна в креслото си с пълна чаша.
— И вие смятате, че този хипотетичен, аа, Canis superior, да кажем, ще бъде против човека?
— А нима може да има съмнения? Нима не ви е ясно как това ще се случи през столетията? Отначало нарастващо удивление, след това отвращение, презрение. А след това? След това идва разбирането на необходимостта да свали от пиедестала най-високомерното, най-жестокото същество на земята.
Професорът се въздържа от поредната глътка.
— Революция! — разсмя се той.
— Точно така!
— Тогава защо това куче на Бейкън, как се казваше…
— Дявол.
— Тогава защо Дявол не я е направил?
Некрасивото лице на Мартин Уендъл стана замислено, погледът бе някъде надалече.
— Не съм сигурен, но ми се струва, че преди това трябва да постигне две цели.
— А именно?
— Първо, на него му е нужно да възстанови някои постижения на Роджър Бейкън в областта на насочените мутации и формулата на еликсира, за да ги приложи на други животни и най-вече на кучетата. В противен случай така наречената от вас революция ще върне целия животински свят отново в джунглата и там ще чака новия господар.
Сега вече професорът бе крайно заинтригуван.
— А второ? — подтикна го той да продължи.
— Революцията трябва да почака, докато не бъде получен още един безценен дар, с който природата е дарила човека — каза Уендъл. Той се наклони напред, за да подчертае мисълта си. — Ръката, професоре! На ранен стадий на развитие на цивилизацията човешката ръка е просто безценна. Но веднага щом се стигне до момента, когато лапата ще може да натиска бутони и да привежда в действие най-сложна техника, тогава човекът, разбира се, вече ще е ненужен.
Очите на Ханс Драйщайн блестяха от изпитото бренди и от научно любопитство.
— Грандиозно! — извика той. — Значи някъде ни чака безсмъртният Дявол на Роджър Бейкън, който се опитва отново да открие еликсира на живота и очаква момента, когато техническата мощ на човека ще достигне до такива висоти в електрониката, че лапата да може да замести ръката.
Мартин Уендъл тъжно произнесе:
— Не чака, професоре, а стимулира прогреса на човека, за да дойде неговият ден по-скоро. Казах, че на този въпрос съм посветил много години. Намерих свидетелства, че преди Дявол е живял в домовете на Леонардо, Галилей, Нютон, Пристли, Фарадей, Маркони, Едисон.
— Но моля ви, не трябваше. Това започва да става фарс. Представям си картината как вашият Дявол нашепва на ухото съвети…
Мартин Уендъл каза много бавно:
— Моля, имам дори доказателства за това, че кучето има телепатични способности. Възможно е на „стопаните“ на Дявол да е абсолютно неизвестно, че то направлява техните интереси и изследвания.
Неочаквано професорът си изтърва чашата. Замига към събеседника си и веселието изчезна от очите му. Накрая каза:
— Най-големите ми открития бяха озарения, които… — той погледна към черния пес, лежащ на килима. — Но това е пълен абсурд!
Кучето стана, козината на гърба му се изправи. През съзнанието на двамата мъже премина мисълта: „Трябва да ви убия! Разбирате ли?!“
Професорът мълчеше вкаменен с широко отворена уста.
Мартин Уендъл поклати глава. За първи път Драйщайн осъзна безкрайната красота и мъдрост на тъжното некрасиво лице, което приличаше на Линкълн.
— Не, Дявол! — каза Уендъл. — Знаеш, че те търсих много дълго време!
Кучето глухо заръмжа и изпрати мисъл: „Принуден съм да ви убия! Как разбра?“
— Помниш ли първия си стопанин, Дявол? Помниш ли Роджър Бейкън? — попита Уендъл.
„Никога не забравям стопанин. Той не беше като останалите хора.“
— Той не беше човек. Дявол. Погледни ме в очите!
Козината на гърба му се слегна. Погледът му стана въпросителен. Опашката му застина.
Мартин Уендъл каза:
— Дълго те търсих, Дявол. Това е дълъг, труден и самотен път. Път към по-добър свят. Homo sapiens е имал нужда от куче, за да достигне до това, което е сега. На Homo superior пътят му ще бъде по-лек, ако редом с него тръгне Canis superior. Тръгни с мен, Дявол!
„Да! Да тръгваме напред заедно! Ти си стопанин!“
Когато стигнаха до вратата, Дявол изви могъщия си врат и погледна към професора.
„Не се безпокой! — каза му Уендъл телепатично. — Утре нито той, нито прислужникът му ще си спомнят за нас.“
Дявол с облекчение въздъхна дълбоко и тръгна след стопанина си. Опашката му се мяташе наляво-надясно, наляво-надясно.