Карл Май
Дервишът (5)

Пета глава
Тъмни връзки

Дервишът не стоеше самоцелно на мястото си. Той не бе изпускал сър Дейвид от очи, откак яхтата му бе обърнала внимание. Така го бе последвал заедно с Паул Норман и до къщата на Бариша и сметнал там за необходимо да узнае нещо за художника, влезе при роботърговеца.

Когато последният го забеляза, веднага отвори вратата. Дервишите се ползват с репутацията на светци и към тях винаги се отнасят — поне простолюдието — с благоговение.

— Бъди добре дошъл! — поздрави го Бариша. — Някоя повеля на Аллах ли имаш да ми предадеш?

— Не. Идвам да измоля от теб едно сведение. Понастоящем богат ли си откъм красиви робини?

— Аз винаги имам най-красивите, на които можеш да се натъкнеш в Стамбул. Харем ли се каниш да си създадеш?

— Не. Знаеш, че моят орден ми го запретява. Но получих заръка от един високопоставен господар да му потърся робиня, която да възрадва очите му.

— Богат ли е господарят?

— Много. Винаги пресмята в кесии злато, никога в сребро.

— Не ти ли забранява орденът също да се взираш в лика на някоя кадъна?

— Моите очи не принадлежат на мен, а на онзи, за когото оглеждам робинята. Значи не аз, а той ще я съзерцава.

— В такъв случай ще ти покажа всички, които имам в наличност.

Той поведе дервиша към една стая, където биваха събирани обикновено момичетата. Дервишът бе очаквал да завари тук Норман и сега се запита тайно къде ли би могъл той да се дене. Предположи, че в къщата има навярно и още няколко момичета, при които ще намери търсения. Ето защо поклати недоволно глава, след като бе огледал всички робини.

— Това ли са всички, които имаш?

— Да.

— Много жалко.

— Защо?

— Беят, който ме праща, ми описа в подробности от какво естество трябва да е онази, която би купил. Сред тези тук не се намира нищо подобно.

— Тя каква трябва да е всъщност?

— Нямам позволение да говоря за къзъм на господаря. Щом като нямаш други, ще трябва да си вървя.

Бариша не му мисли дълго.

— И тоя бей е много богат?

— Много. Вече ти го казах. Той се радва на особената милост на султана.

— При това положение ще ти призная, че действително притежавам още една робиня, една-единствена. Тя е най-красивата, каквато някога съм имал, и аз се тъкмях да я предложа на султана.

— Аллах да благослови падишаха! Но защо тъкмо тая робиня трябва да има? Не притежава ли вече най-доброто от всички страни? Не бива ли и някой друг да се порадва на една красива ханъм?

— Забравяш, че султанът заплаща най-добре. Той никой път не отбива от цената и една пара.

— Имаш право. Той никога не се пазари. Или плаща каквото му е поискано, или не плаща хич нищо. Ако робинята му хареса и не ти даде цената, не можеш да се оплачеш от него на кадията. Още ли не си го разбрал?

— За съжаление вече на няколко пъти.

— Тогава прави каквото ти повелява разсъдъкът! Покажи ми робинята, та да мога барем да реша дали бива да говоря за нея на моя господар!

— Ще те заведа при нея. Но чакай отвън, докато се върна. Искам първо да я уведомя.

Бариша тръгна, а дервишът се върна временно в предната стая. Там се намираше, когато Паул Норман бе заставен да напусне любимата. Двамата се изгледаха на разминаване с не особено радушни погледи. Когато после търговецът дойде, дервишът попита:

— И франките ли купуват робини?

— Не, само последователите на Пророка имат позволението да се насладят още на тази земя на радостите от отвъдното блаженство.

— Но ти все пак посрещаш неверници?

— От време на време. Те се появяват по разни причини. Защо питаш?

— Видях франка, който беше досега при теб.

— Той се намираше при робинята, която ще ти покажа. Султанът, за когото е определена, не може естествено да дойде да я огледа и затова възнамерявам да му пратя нейния портрет. Тоя франк е рисувач, който изготвя картината.

Бариша го въведе в стаята, напусната току-що от Паул Норман. Чита все още седеше на дивана, ала бе спуснала фереджето пред лицето си. Картината на статива беше покрита.

— Повдигни се пред този благочестив мъж и си отстрани яшмака! — повели търговецът.

Чита стана и разбули лице. Дервишът нададе силен вик — лицето му показваше израз на безкрайна изненада. Почти оставяше впечатление, че е дълбоко изплашен. Костваше му видимо усилие, за да си възвърне прежното равнодушие.

Младата черкезка се изчерви от срам. физиономията на този човек й беше противна. Тя спусна булото пред лицето си, ала дервишът пристъпи бързо и отново го вдигна.

— Какво ще кажеш за нейната красота? — попита Бариша гордо.

— Тя е това, което беят желае.

Тъмните очи на дервиша запламтяха с огън, който дори на търговеца нямаше как да не направи впечатление.

— Виждам, че ти харесва много! — каза по тая причина подпитващо.

— Да. Ще препоръчам на бея да я купи. Откъде е родом?

— От другата страна на Кавказ.

— Ти самият ли я доведе оттам?

— Не. Докараха ми я в Стамбул с кораб. Един от моите посредници я е купил.

— Как е името й?

— Чита.

— Кой е баща й и как се казва селището, където е родена?

— И двете неща са ми неизвестни.

— Странно. Значи тоя гяур, тоя неверник я гледа и й прави портрет? Той къде е?

— Тук. Още не е готов, но въпреки това много й прилича.

Бариша отстрани покривалото, а дервишът разгледа внимателно картината.

— Да — рече той, — много й прилича. Кажи ми цената, която искаш!

— От султана щях да поискам пет кесии злато^[1].

— Той или щеше напълно да ти ги даде, или хич нищо. Аз ти предлагам четири, които ще получиш веднага, без нито един пиастър да е отбит.

— Имаш ли разпореждане да ми назовеш тази сума?

— Не, но знам че моят доверител ще плати, колкото предложа аз. Той ще се реши да я купи, ако пожелаеш да ми позволиш да му покажа картината.

— Искаш да я вземеш с теб? Но аз не те познавам.

— Спрямо Аллах ли искаш да прегрешиш? Вярваш, че един син на моя свят орден ще ти открадне някаква рисунка?

— Не вярвам. Но мога ли все пак да узная кой е господарят, на когото искаш да я занесеш?

— Ибрахим бей, синът на кюрда Мелек паша.

— Познавам го. Той е любимец на султана. Ще получиш картината. Един от моите слуги ще ти я носи, докъдето пожелаеш, и после ще ми я върне.

С това всъщност посещението приключи — дервишът намери повече, отколкото бе търсил, ала той въпреки всичко не забрави за какво е дошъл.

— Пророка е забранил един правоверен да си заръчва да му изготвят картина на тялото и лицето — подхвърли непринудено. — Този портрет следователно ще трябва да бъде унищожен.

— В такъв случай Ибрахим бей трябва да го плати. франкът не ми го рисува безплатно.

— Аз ще говоря с рисувача. Можеш ли да ми кажеш къде живее?

— Непосредствено до Инджър бостан мейданъ в Пера. Хазяинът му е грък и се казва Миледас.

— С питане ще го открия. Може би сделката ще се постигне бързо.

Дервишът беше много възбуден, ала не допускаше да се забележи. Дори се отказа да измине пътя пешком — щеше прекалено дълго да трае. Нае от най-близкия мегдан едно магаре и го подкара, колкото държаха силите на животното, по моста Пера отвъд към Стария Стамбул, където бе жилището на Ибрахим бей.

Ибрахим бей не заемаше никаква държавна служба, наистина, ала баща му приживе бе изтъкнат сановник. Хората не бяха забравили този факт и ето как стана, че синът можеше да се похвали с едно не незначително влияние в дворцовите среди. Беше известно, че е тъпкан с пари и притежава голям брой красиви жени.

Въпреки всичко не се чувстваше така щастлив, както би помислил човек. И това си имаше своите причини. Върху една от тези причини тъкмо размишляваше — седеше сам в стаята си с дългата тръба на наргилето в ръка пред златния поднос с малка кафяна чашка, приблизително наполовина колкото едно яйце.

Спокойствието му бе нарушено — влезе един черен слуга, поклони глава почти до дюшемето и зачака господарят да го заговори.

— Куче! — изръмжа беят. — Не ти ли казах, че искам да бъда сам? Да наредя ли да те нашибат?

Робът се поклони още по-дълбоко.

— Осман, дервишът — каза той смирено. Свъсеното лице тутакси се разведри.

— Какво е станало с него?

— Моли за милостта да зърне твоя лик.

— Нека влезе! Но не подслушвай, чакал, иначе ще наредя да ти отрежат ушите!

Черният тръгна и дервишът влезе.

Той в никой случай не показваше смирението на слугата. Вярно, беше свалил вън зелените си чехли, но не бе променил ни на йота гордия си изправен стоеж.

— Какво носиш там? — попита Ибрахим бей.

— Една картина.

— Как? Картина? Гяур ли си станал?

— Не. Но християнин я е рисувал. Позволяваш ли да ти я покажа, господарю?

— Огледай се! Бива ли тук да гледам един портрет, още повече работа на неверник?

Беят посочи стените, чийто небесносин фон бе изпъстрен със златни стихове от Корана. Ислямът разрешава за украса само витите, спираловидни орнаменти и религиозни мъдрости; картини забранява.

— Считаш ме за неверен последовател на Пророка? — попита дервишът. — Това, което ти нося, можеш да разгледаш без угризения на съвестта. То е една изненада за теб. Погледни тук!

Той смъкна при тези думи покривалото от донесената картина. Едва очите на турчина се бяха спрели на нея и той нададе силен крясък, като скочи така припряно от възглавницата, че запрати надалеч кожения поднос, а скъпоценният стъклен съд на наргилето се строши.

— О, небеса! О, джендем! — изтръгна се от него. — Право ли виждам?

— Познаваш ли я? — запита Осман.

— Ана фон Адлерхорст!

— Заблуждаваш се.

— Тя е! Мълчи! Това е нейното лице, нейната уста, нейните златни коси! Това са нейните очи, прекрасните звезди, за чийто поглед бях готов и вечното си блаженство да дам!

— И все пак не е тя. Картината е на нейната дъщеря.

— На нейната дъщеря? Как е възможно?

— Би ли могла онази жена да изглежда сега така? Би ли била сега още толкова млада?

— Не. Прав си. Но как може да има тук в Стамбул картина на нейната дъщеря?

— Аз също не мога да си го обясня. Но въпреки това е сигурно, че тази, чиято рисунка тук виждаш, е дъщерята на жената, която превря твоята любов. — Няма как наистина да е другояче. Защото това е безусловно портрет на някоя проклета Адлерхорст. Но къде е тя самата?

Дервишът Осман се любуваше на въздействието, което картината бе предизвикала.

— Ее, господарю, това не е ли изненада? — попита с превъзходство.

— Да, да, действително е изненада, и то голяма!

— Искаш ли да купиш рисунката?

— Купувам я. Плащам каквото е поискано за нея — в брой и веднага!

— Ще ти струва пет кесии в злато.

— Пет кесии? Да не ти е мръднала чивията?

— Може би ще я получиш и за четири кесии, ако платиш веднага.

— Една картина все пак не може да струва толкова много!

— А пък каза, че ще платиш веднага, колкото и да е поискано!

— Можех ли да смятам една такава цена за възможна?

— Действително не. А аз имам и обяснение. Толкова много не струва картината, а робинята.

— Ах! Тя е робиня!

— Да, черкезка робиня. Открих я при търговеца Бариша, когото, разбира се, познаваш.

— Как се е озовала дъщерята на тази… на тази… като робиня в града на султана?

— Това е тайна, до която навярно ще се доберем.

— Как обаче стигна до мисълта да отидеш при тоя продавач на робини?

— Следвах един англичанин, който се казва така, както Ана фон Адлерхорст, когато беше още момиче — Линдсей.

— Как? Линдсей?

— Да. Това привлече вниманието ми и аз го последвах.

Той разказа, а беят го изслуша с изключителна напрегнатост.

— Купувам я, купувам я! — изрече припряно. — Веднага ще препусна до търговеца, макар да нямам време, защото трябва да отида отсреща до гробището… а-а, та ти още нищо не знаеш. И аз трябва да ти покажа една картина.

— Как? Ти също имаш картини?

— Една-единствена.

Той измъкна от джоба една фотография и я поднесе пред очите на Осман. Дервишът се дръпна назад като попарен.

— Бруно фон Адлерхорст! Шейтана го праща!

— Не е той! Би ли могъл сега да е още толкова млад?

— Не. Имаш право. И впрочем той отдавна е мъртъв.

— Да, замина за Джехеннах^[2], при всички джинове на вечните мъки. Проклятие за него!

— Тогава този тук може да е само негов син!

— Така мисля и аз. Но той носи друго име.

— Това е лесно възможно. Къде се намира?

— Тук, в Стамбул.

— Аллах да ни варди тогава от него!

— Ти си едно дете. Та той нищо не знае за нас.

— Как се добра до тази фотография?

— Наредих да ми я набавят. Това куче още днес ще седи в зандана, а аз ще имам грижата никога вече да не съгледа свободата.

— Защо?

— Турил е око на една от моите кадъни.

— Правиш си майтап.

— Чуй как станало всичко!

И сега Осман узна от Ибрахим бей за произшествието в Долината на сладката вода, срещата на пазара и накрая за противомерките, които беят бе взел.

— А как се сдоби с фотографията на франка? — поиска да знае Осман.

— След като открих жилището му, подкупих хазяина, който задигна скришом снимката. Тоя хазяин е грък и се казва Миледас.

— Как? Миледас? Да не би да живее в близост до Инджър бостан мейданъ?

— Да, съвсем наблизо.

— Какво съвпадение! Та там живее и художникът на тая картина!

— Аллах! При него действително живее някакъв художник, знам това. Непознатият се казва Валерт, а художникът — Норман; двете имена са немски… Дали братът и сестрата знаят един за друг?

— Изключено!

— Как тъй?

— Братът нали начаса би я изтръгнал от търговеца! Знаеш ли въобще дали и на самия него му е известно същинското име?

— Определено му е известно — беше достатъчно голям тогава, за да съхрани спомен за името си. Но времето лети. По-късно ще говорим за тези неща. Сега трябва да отида до Бариша, за да купя робинята. Ще наредя да оседлаят един кон. Ти избързай напред и доложи за мен.

— Трябва ли да остана там, докато дойдеш?

— Да. Ще следиш всичко да протече нормално. Търговецът ще отведе черкезката до моята къща край водата. Ти ще ги следваш незабелязано, за да видиш дали ще бъде предадена както подобава. После ще го съпроводиш дотук, за да бъдеш свидетел, че си е получил парите. Сега върви!

— А рисунката?

— Остави я тук.

Дервишът тръгна.

Ибрахим бей застана пред картината и я заразглежда. Зъбите му бяха здраво стиснати, а между веждите бе врязана мрачна бръчка. Лоши спомени минаваха през душата му.

— Ана фон Адлерхорст! — изръмжа на себе си. — Аз носех рай в сърцето си, а ти създаде от него пъкъл. Аз си отмъстих. Но завършекът на моето отмъщение ще настъпи сега: твоята дъщеря, твоето пълно подобие, ще стане моя робиня.

Той загърна отново картината и започна да се разпорежда. Един от слугите трябваше незабавно да отиде до къщата край водата, за да се подготвят хората там за посрещането на новата робиня.

Когато Ибрахим бей слезе от седлото пред къщата на роботърговеца, Бариша го посрещна.

— Каза ли ти дервишът какво искам?

— Да, о, господарю. Нека твоите очи намерят наслада върху цветето, което се каниш да откъснеш.

— Знае ли тя вече за мен?

— Нито дума.

— Не бива и нищо да знае, защото може да не ти се покори. Ако ми хареса и я купя, ще я закараш на предопределеното й място, което дервишът ще ти опише. Ще я примамиш да излезе, като й кажеш, че ще я поразходиш до Долината на сладката вода. По този начин ще избегнеш всички мъчнотии, които би могла да ти създаде. Забранявам ти също да казваш някому кой я е купил. А сега искам да я видя.

Ибрахим бей бе въведен в стаята, в която художникът обикновено работеше, а черният отиде да доведе Чита. Когато съгледа красивата черкезка, той едва бе в състояние да овладее възбудата си.

Все пак му се удаде да се покаже хладен. Поклати отрицателно глава и заговори високо, та да може както Чита, така и пазвантинът да го чуе.

— Похвалиха ми я повече, отколкото заслужава — каза рязко. — Не ми върши работа.

После си тръгна. В предната стая обаче спря при търговеца.

— Изслушай волята ми! Давам ти четири кесии злато за момичето и една кесия сребро за картината, нито пара повече. В другия случай можеш да опиташ дали падишахът ще ти плати. Искаш ли?

— Кога ще получа парите?

— Веднага след като си я предал. Дервишът ще те придружи до дома ми, където златото те чака в готовност.

— Тя е твоя, господарю! Ти никога няма да видиш някоя кадъна, която да е по-красива от тая къзъм.

С това сделката бе сключена. Ибрахим предостави коня си на дервиша Осман и се отправи към брега, за да го превозят с някой каик до гробището отсреща, където трябваше да бъде арестуван Херман Валерт.

— Сега можеше да станеш повелителката на един влиятелен мъж — сопна се грубо Бариша на младата черкезка, когато Ибрахим напусна къщата. — Ама ти така кривеше сурат, че той веднага се дръпна уплашен. Да не би да си болна?

— О, не!

— И все пак си болна. Страните ти са бледи. Мисля, че имаш нужда от въздух и слънчева светлина. Чувала ли си за Долината на сладката вода?

— Където жените се разхождат? — попита тя бързо.

— Да, това място имах на акъла си. Не ти ли се ще да идеш и ти един път нататък?

— О, с удоволствие, с най-голямо удоволствие!

Очите й грееха.

— Е, тогава ще наема една кола. Трябва да излезеш на открито.

— Аллах да те възнагради!

— Искам да ти създам радост, но очаквам да си толкова по-бодра, когато дойде отново някой купувач.

Негърът отиде да заръча една араба — двуколка, теглена от волове, в която Чита се качи, без да подозира, че вече никога няма да се върне тук.

Завесите на колата бяха плътно дръпнати. Никой не биваше да види скъпоценния товар, който носеше. Бариша закрачи отстрани, а дервишът Осман ги следваше, яздейки, на известно разстояние, сподирян от учудените погледи на срещаните минувачи, които никога през живота си не бяха виждали дервиш от ордена на виещите на такъв хубав и с такава драгоценна сбруя ат.