Карл Май
Дервишът (10)

Десета глава
„Отвличане от сарая“

Беше станало тъмно. Дейвид Линдсей потегли.

Все пак се чувстваше малко особено. Не че точно се страхуваше — страх той не познаваше, — но изпитваше някаква вътрешна напрегнатост, приличаща малко дори на тегота. А пък и не бе за чудене. Докато пушеше и пиеше, той се бе опитал да си втълпи, че прави едно добро дело на момичетата, ала в крайна сметка вече не бе толкова убеден в това. Само една мисъл го укрепваше в неговото необикновено начинание: съвсем сам и на своя глава да излезе на това приключение. И ако то се удадеше… какво ли щяха да кажат Норман и Херман!

Тези съображения му възвърнаха в заключение цялото самочувствие, така че при напускане на кафенето изпъна ръст и дръзко килна цилиндъра към тила. Не след дълго вече бе намерил улицата и къщата. Вратата беше заключена.

Почука.

В момента го глождеше любопитство за тоя Али ефенди, бащата на трите момичета, които днес щяха да бъдат отвлечени. Едва след повторното хлопане чу тътрещи стъпки и после вратата се открехна само доколкото позволяваше осигурителната верига.

— Кой е? — прозвуча насреща му гърлен женски глас на арабски.

— Не ви разбирам — отвърна той тихо. — Не владеете ли френски?

— Да. Почакайте!

До процепа на вратата сега бе приближен един стар фенер, а над него се появи сбръчкано женско лице, което му хвърли изпитателен поглед.

За него беше вече известено от двете момичета и понеже бяха забравили да го попитат за името, бяха описали точно персоната му. Старицата бе получила в тази връзка инструкциите си, ала въпреки това тя не го пропусна веднага, когато видя, че е очакваният — той не биваше да се догади, че вече знае за него.

— При кого искате да отидете? — попита сега на френски.

— При Али ефенди.

— Какво желаете от него?

— Ценител съм на редки и старинни предмети, а чух, че той притежавал сбирка от такива неща. Yes.

— Той не обича по това време да го безпокоят. Каква му е файдата да се мъкнат при него чужденци, за да зяпат вещите му, и да си тръгват после, след като са изрекли само една гола благодарност!

— Не принадлежа към такива чужденци. No.

— Да не би да се тъкмите да купувате?

— Да, стига нещо да ми хареса.

— В такъв случай ще се осмеля да ви пусна. Почакайте в коридора!

Старата отстрани синджира, пусна го да влезе и веднага заключи пак вратата. После бързо се отдалечи с фенера.

Оставиха го доста дълго да чака в мрака. Най-сетне старата се върна и го освети отново в лицето.

— Можете да дойдете.

При тези думи му даде знак с ръка, че трябва да я последва, и го поведе от коридора по един тесен страничен пруст, където отвори една врата и го пропусна.

Дейвид Линдсей застана в малка варосана стая, в която нямаше нищо друго освен една стара прогнила маса с два още по-недъгави стола. Той намести единия, седна предпазливо и зачака. Един светилник от ръждива желязна тел, в който гореше лоена свещ, разпространяваше оскъдна светлина.

През една друга врата сега влезе стопанинът на къщата. Носеше дълъг кафтан на големи, едри цветя и червен фес. Беше стар, а дългата, стелеща се на вълни брада придаваше на външността му нещо достолепно, което обаче пронизващият поглед много накърняваше.

— Мархаба! — поздрави той, като направи с ръка едно изискано, почти снизходително движение, без да се поклони, както му е обичаят.

— Какво означава тая дума? Разбирам само френски.

— Bonsoir!

— Аха, добър вечер! Добър вечер, мосю Али ефенди. Прощавайте, задето ви безпокоя, но чух за вашите скъпоценности и бих искал да ви помоля да ми покажете някой неща от тях.

— Всъщност не обичам да го правя. Зарязах занаята.

— Зная! Но сред познавачи на изкуството и колекционери това все пак е нещо по-различно.

— Е, да, ако наистина бяхте познавач и колекционер!

— Такъв съм.

Старият го огледа изучаващо.

— Нумизматик ли сте?

— Yes. Oui.

— Е, тогава ще проявя готовност да ви покажа няколко стари монети, които са много ценни.

После излезе. Дейвид Линдсей опря чадъра с цилиндъра в ъгъла и зачака търпеливо. Старият се върна с една кожена торбичка в ръка. Извади една грижливо увита в копринена хартия монета, отстрани обвивката и я подаде на англичанина.

— Това е една голяма рядкост, разпознавате ли я? Беше стара френска монета от пет су, но с толкова захабени, а може би и умишлено изтъркани повърхнини, че от отпечатъка вече нищо не се различаваше. Сър Дейвид я проучи внимателно.

— Well. Стара медна монета.

— Да, ама откъде и от кое време?

— Не зная наистина. Трябва откровено да призная, че моите познания тук ме изоставят.

— Е, тогава се вслушайте в религиозно смирение и благоговение: този екземпляр принадлежи към онези сто монети, които пророк Мохамед, благословил го Аллах, наредил да насекат като възпоминание за завладяването на Мека.

Англичанинът нямаше никаква охота да вярва, че Мохамед по онова време е притежавал машина за сечене на монети, ала трябваше да поддържа Али ефенди в добро настроение, ако изобщо искаше да постигне целта си. Ето защо каза с тон на удивление:

— Хайде бе! Ами че тогава тази монета действително е с висока стойност. На колко се оценява?

— Петдесет франка.

Ама пък за Дейвид Линдсей това бе твърде много; той я върна.

— Може да струва толкоз, но аз съм убеден, че няма да я продадете.

— Защо не? Аз имам още няколко със същата ценност.

— Покажете ги!

— Ето, тая сребърна пара е почти също толкова ценна. Я се вгледайте по-внимателно!

Линдсей му стори услугата, ала и при тази монета двете страни бяха толкова гладки, та човек нямаше как да разбере, че е била някога шест австрийски крайцера.

— За съжаление и нея не разпознавам.

— Не? И все пак тя е много ценна. Мохамед Втори наредил да я изсекат като възпоминание за неговото чудно покоряване на Константинопол.

Тоя изтъкнат произход на монетата сега наистина вече по нищо не й личеше.

— Колко ще струва?

— Трийсет франка.

— Мисля, че и тая монета ви е израсла така на сърцето, та няма да се решите да я продадете. Yes. Покажете ми друга!

Али ефенди извади сега на бял свят още три-четири парчета, които били също така от значителна стойност, ала и те бяха изгубили за жалост всеки отпечатък като първите две. Когато сър Дейвид и сега не даде вид, че ще купи някоя, старият се разгневи.

— Мислех, че сте познавач и колекционер, ама не забелязвам нищо такова!

— О, напротив! Само смятах, че няма да ви се иска да се разделите с тези редки монети.

— Защо не?

— Well. Колко ще искате, ако купя накуп всичките, които ми показахте?

— Аз никога не отбивам от цената, защото винаги посочвам най-ниската. Имайте го предвид. Който предлага по-малко, той ме оскърбява и по-добре нищо да не предлага. Монетите струват сто франка, ако ще ги продавам на един път. Към тях прибавям и торбичката.

Забележката беше смехотворна, защото мръсната торбичка не струваше и пфениг. Заради целта обаче англичанинът си придаде доволен вид от причинената неправда.

— Well, няма да се пазаря. Купувам ги. С тези думи той извади кесията си, наброи сумата и прибра в замяна торбичката.

Али ефенди чевръсто напъха парите в дълбокия джоб на кафтана си.

— Вие направихте — рече с достойнство — една много добра сделка и сигурно пак ще дойдете.

— No, няма да го сторя, тъй като не съм задълго в Тунис.

— Тогава ми се ще днес да ви покажа още нещо, в случай че искате да видите и други работи.

— Какво е то?

— Един драгоценен пръстен, който е носила любимата жена на Пророка.

— Покажете ми го!

Пръстенът беше една обикновена златна, може би и само позлатена, халка. Линдсей го получи само срещу петдесет франка. После купи за сума ти пари и една кама, която бил носил халифът Абу Бекр^[1], както и наконечника на една стрела, изваден уж от раната на прославения пълководец Тарик.

— Тъй — каза той после, като носът му със странни движения даде израз на своето негодувание, — сега имам онова, което жадуваше душата ми, и мога да потеглям.

Посегна към шапката и чадъра. Старият обаче не желаеше да го пусне да си върви току-тъй — та нали в плана му бе залегнало да го заведе в двора.

— Ако имате желание да изпиете с мен един филджан кафе — каза по тая причина със снизходителна любезност, — бих искал да ви покажа още една голяма забележителност, която ще ви възрадва. Елате!

Той изведе сър Дейвид Линдсей през две малки одаи вън на един двор с площ само няколко квадратни метра, в заден план на който действително се виждаше споменатата от момичетата дървена решетка. Един-единствен фенер гореше тук. Точно под него имаше малка издигнатост от камъни, върху които бяха сложени няколко дъски с просната отгоре им черга.

— Настанете се! Аз ще заръчам кафе и веднага се връщам.

Едва Линдсей се бе обърнал с гръб към решетката и бе побутнат през отворите й.

— Добре дошъл! — прошепна женски глас. — Ние сме тук.

— И трите? — прошепна той обратно.

— Да.

— Well. Как значи ще стане работата?

— Още не знаем точно. Трябва първо да разберем кога татко ще отиде да спи.

— Досадно! Ама аз все пак трябва да знам.

— Търпение само! Той веднага ще се върне. Купихте ли нещо?

— Yes.

— Това е добре. Значи той има добро настроение.

— Така изглежда.

— Ама като че е още малко кисел. Ако проявите желание да му купите още нещо, ще е добре. После сигурно ще се оттегли да брои и увива парите — това е най-голямата му радост. Ах, ето че идва вече. Бъдете вежлив и любезен!

Зад стария крачеше жената, която преди малко бе отворила на англичанина. Тя носеше кафе и две лули.

Али ефенди измъкна нещо от джоба си и го връчи тържествено на Линдсей.

— Ето, погледнете това тук и се дивете!

— Какво е то всъщност?

— Отгатнете!

— Някакъв свитък стара амбалажна хартия.

— Правилно! Но с неимоверна ценност!

— По кой начин?

— Това е то. Вие наистина сте неверник, но сигур знаете, че Коранът е нашата свещена книга?

— Знам го много добре.

— И че е била доверена на Пророка от Архангел Джебраил?

— Yes.

— Архангелът следователно я е свалил от небето и тъй като щяла да се намокри от облаците, я увил.

— Hang all!^[2] — изригна сър Дейвид, като от изумление при тая арогантност не само зина уста, ами ококори широко и очи.

— Какво означава това?

— Това е една хубава стара английска ругатня — рече със задоволство сър Линдсей.

— Не ругайте пред една вещ от такава святост!

— Извинете! Че откъде пък там горе ще е взел ангелът хартията?

— Аллах е всемогъщ, той може да прави хартия от нищо.

— Хмм, простичко обяснение!

— То е единствено правилното. Да не би да не вярвате?

— Да си призная откровено, ми се ще да ви кажа, че сте един голям шарла…

В същия миг бе така силно сръчкан през решетката, че преглътна нелюбезния остатък.

Али ефенди поглади вълнистата си брада.

— Какво искахте да кажете? Да не би да се усъмнявате в автентичността на тази вещ?

— Well. Yes. Мисля само, че вероятно трудно ще ви се удаде да докажете произхода на хартията — поде сър Дейвид, но сещайки се навреме за мисията си, додаде: — макар самият аз да считам работата за вероятна… yes!

— Вероятна? Това е твърде малко. Дори и най-лекото съмнение е оскърбление за мен!

Сър Дейвид изглежда все още се канеше да упорства в своето неверие, ала получи в този момент две толкова красноречиви сръгвания в ребрата, че не му остана нищо друго, освен да прекрати съпротивата.

— Като поразмисля добре — запъна той смутено, — то действително трябва да кажа, че смятам хартията… damned… за автентична.

— Желаете ли да я купите?

— Още не съм я разгледал както трябва. Тук е доста сумрачно.

— О, по нея не се вижда нищо особено.

— Някакъв адрес, който ангелът е написал?

— Не. За какво адрес? Та нали той лично я е връчил на Пророка.

— И как пък тъкмо във вашите ръце е попаднала?

— По наследство. Аз съм един от истинските потомци на Пророка, шериф^[3]. Това обяснява всичко… И тъй, искате ли да я купите?

— Каква е цената?

— Триста франка.

— Heavens, това е…

Той спря тутакси по средата, защото два юмрука обработиха повторно гърба му.

— …това е направо на безценица!

— Нали? Една такава светиня и само триста франка! Би трябвало да поискам петорно повече. Но което веднъж съм казал, то важи.

В този миг старата се появи на двора и извести, че бил дошъл съседът, за да говори с господаря за градинския зид.

— За жалост ни обезпокоиха — рече Али ефенди със съжаление. — Може би няма да мога да се върна веднага. И тъй, ще я задържите ли?

— Да — отговори Линдсей след едно ободряващо смушкване в ребрата.

— Аллах ви е просветлил акъла, макар да сте един неверник… Ето хартията.

Сложи я пред сър Дейвид и тръгна. Но едва се бе изгубил и решетката зад англичанина се отмести настрани.

— Елате вътре! — каза тихо един женски глас. — Бързо!

Веднага след това Линдсей бе издърпан от една ръка в отвора и оттам до някаква осветена стая, където се срещна отново със своите две красиви приятелки в компанията на по-младата сестра.

— Добре го направихте — оцени Лия. — Погледнете насам… ето я нашата сестра. Харесва ли ви?

— Yes.

— И бива ли да дойде и тя с нас?

— Естествено. Yes.

— Тогава да излезем в градината!

Лия изведе англичанина през една врата на едно открито местенце, където той въпреки вечерния мрак скоро забеляза едно дърво. На него види се дължеше микроскопичният четириъгълник гордото прозвище градина.

— Виждате ли стълбата там? — попита Лия. — С ваша помощ днес ще избягаме. Тук в съседство е градината на нашия комшия. Прехвърляме се в нея и после само един дувар ще ни дели от тесния сокак отвъд.

— Знам го.

— Това е добре. Не е необходимо значи да ви го описвам. В тази улица ще ни чакате.

— Кога.

— Баш в полунощ.

— Well, ще се явя точно навреме и се надявам да не ни попречат.

— Не се страхувам от това, защото благодарение на вас татко е в много добро настроение. Той ще отиде рано да спи.

— Аллах да му даде приятна почивка! Деца, вие наистина можете да се радвате, че ще се махнете от вашия баща.

— Защо?

— Той е най-големият апаш на Тунис. Yes.

— Не разбираме.

— Е, неговите монети не струват и една пара, а тая стара амбалажна хартия никога не е била в ръцете на вашия Пророк! Yes. Това Дейвид Линдсей никога няма да му го забрави. И ако все още изпитвах наистина някакви угризения на съвестта, сега определено ще го извърша.

— Какво то?

— Вашето отвличане, yes. Дъртият шмекер ще има утре да се чуди, как е станал ей така из един път бездетен баща. Значи в полунощ?

— Да. Ама със сигурност ли ще дойдете?

— Съвсем сигурно. Yes.

— Тогава връщайте се сега на стола си. Той не бива да подозира, че сте отсъствал.

Момичетата го съпроводиха обратно и тикнаха след него решетката. Дълго седя Линдсей сам в оскъдно осветения двор и бе минал може би повече от половин час, когато старият най-сетне се върна.

— Ето ме пак — каза той привидно запъхтян. — Разговорът беше много важен, иначе щях по-рано да бъда тук. Желаете ли още една лула?

— Благодаря! Стига ми!

— А тристате франка?

— Получавате ги веднага.

Сър Дейвид плати и тикна амбалажната хартия в джоба. После достойният стопанин го отведе до коридора и там много вежливо си взе сбогом с него. Сега старата вратарка го придружи до пътната врата, ала преди да отвори, сложи ръка на неговата.

— Няма ли да ми дадете един малък бакшиш?

Той бръкна в джоба си и изпълни молбата. Тя изглежда остана много доволна от дарението, защото го пусна да излезе с многобройни благодарности.

Шляейки се с противоречиви мисли по улиците и преките на Тунис, Линдсей тъкмо бе с намерение да прекоси едно малко площадче, когато вниманието му бе привлечено от една по-добре построена къща, пред чиято врата имаше два големи фенера. Над входа се виждаше надпис с големи златни букви.

— „A la Maison Italienne“ (Към Италианската къща) — прочете той. — Аха, известната странноприемница, в която отсядат повечето чужденци. Я да влезем! Може би тук ще имат чаша портър или ейл и на човек да хрумнат други мисли.

Той има късмет — първата персона, която съгледа в общия салон, бе Паул Норман.

— А-а, значи вече сте получил известието ни? — възкликна художникът зарадван.

— Кое известие?

— Че сме отседнали в Италианската къща.

— No. Изобщо не останах на борда и сега случайно наминах насам.

— Това наричам аз късмет! Ние ви ангажирахме две стаи. Мислех, че ще дойдете следствие нашето съобщение. Къде пък сте бил през цялото това дълго време?

Носът на Линдсей изпадна в клюмащо движение, сякаш подозираше, че зад този безобиден въпрос се крие някакъв умисъл. Както изглежда на неговият притежател не бе приятно да говори за изтеклите часове, ала силно изразеното самочувствие на англичанина, който на никой човек в света не позволяваше да дава отрицателна критика за неговите постъпки, а и съждението, че спътниците му рано или късно ще трябва да бъдат посветени в работата, го подведоха да проговори.

— Тайна, сър! — каза важно. — Дълбока тайна, yes.

— Тайна? — засмя се Паул Норман. — Звучи почти като да се каните да опразните цял сарай.

— И се каня. Yes.

— Може би и вече сте бил вътре?

— Yes.

— Шегувате се!

— Сър Дейвид Линдсей съм. Никога не се шегувам. А имахте ли и вие някакъв успех?

— За съжаление — не. Бяхме при консула, в полицията, даже при Лиман рейси — напразно!

— Кой е тоя Лиман рейси?

— Пристанищният инспектор. Мислехме, че при него ще получим информация, тъй като той присъства при всяко разтоварване на кораб. Узнахме наистина, че преди нашата яхта тук са пристигнали два парахода от Константинопол, ала от тоя Ибрахим не успяхме да открием ни следа.

Неуспехът на другите възвърна цялата увереност на Линдсей.

— Значи аз съм бил по късметлия от вас!

— Как? Вие вече наистина знаете къде се е дянал оня?

— No, не това имах предвид. Говоря само за моите собствени работи.

— Вашите собствени работи? Дълбоката ви тайна следователно се отнася и до тоя негодяй Ибрахим?

— No. Запазвам си харемското приключение изцяло за мен. Yes.

— Изцяло за вас? — проточи художникът. — И една… Запъна. Със светкавична бързина съгласува всички обстоятелства. През цялото това време Линдсей отсъствал от яхтата. Правеше се на много мистериозен и друго, в противовес на иначе хладните си маниери сега изглеждаше обладан от някаква особена възбуда. Освен това вече познаваше упоритото влечение на англичанина към приключения — всичко това из един път го угрижи.

— Yes — изръмжа Дейвид Линдсей посред размишленията на Паул Норман. — Три на един удар.

— Три?

— Yes.

— Жени?

— No.

— Че какво тогава?

— Момичета.

— Но, мътните да го вземат, вие сте едва от няколко часа в Тунис и вече познавате три туркини? Къде, за Бога, им се набутахте?

— За Бога? No. Запознах се с тях в руините на Картаген. Много достопочтено място, сър.

— И пък три?

— Yes. One, two, three.^[4]

Сега Паул Норман нямаше как да не осъзнае, че сър Дейвид говори наистина сериозно.

— Не бихте ли имал добрината да споделите с мен нещо по-подробно?

— Не ми и хрумва! Бездруго ще узнаете достатъчно навреме.

— Подхвърляте се на опасност! Не разбирате езика на страната! Колко лесно бихте могъл да изпаднете в ситуация, която не ви е по силите!

— По силите ми? О, днес аз имам великанска сила! Цял Тунис ще измъкна днес от пантите!

— Да не би да се каните още днес да предприемете нещо?

Умолявам ви…

— Замълчете, мистър Норман! Още днес ще се преместя тук, за да залича известни следи, и за да отклоня разследванията от мен. Но не сега веднага. Ще дойда чак към два часа след полунощ. През това време ще съм свършил.

— Ама да не би с вашия харем?

— Yes!

— Нека ви предупредя, сър Дейвид! Не правете, моля, нищо без нас!

— Pshaw! Ще ви докажа, че планът, който съм изкалъпил, не може да бъде по-остроумно нахвърлен. Отвеждам трите на яхтата и идвам после тук. Така ще залича следите.

— Че те там из руините ли живеят?

— No. Живеят в града при баща си, който е оттеглил се от професията търговец на бижута.

— Нима сте бил вече в жилището му?

— Естествено. Под претекст, че искам да купя от стария някои от неговите рядкости. Там разни неща… Heavens, трябва да ви покажа! Ето, тази хартия идва направо от небето. Корана бил загърнат в нея, за да не се наквасел от облаците, когато архангелът го донесъл от небето. Тези стари монети са сечени като възпоминание за завоюването на Мека и Константинопол. Този наконечник от стрела бил…

Той продължи ухилен обясненията, редейки предметите на масата.

— И вие вярвате на всичко това?

— Да ме оскърбите ли искате, сър? Дъртакът е един изпечен мошеник, а трите му дъщери са достойни за него… исках да кажа: чисти ангели!

— Неговите дъщери са също такива мошенички, искахте да кажете! Моля ви най-настоятелно да се откажете от вашия план или поне да отложите изпълнението!

— No. Не мисля.

— Сигурно и Херман би ви посъветвал да не го правите.

— Той тук ли е?

— В неговата си стая. Ще отида да го доведа. Нека сам изрази мнението си.

Той бързо се отдалечи.

Засегнат, Дейвид Линдсей хвърли на масата една монета за напитката, нахлупи цилиндъра, грабна чадъра и напусна къщата. В припряността си забрави „скъпоценностите“, които беше разпилял по масата. Зави бързо зад няколко ъгъла и едва тогава си позволи една по-спокойна походка.

Известно разстояние по-нататък, по направление вътрешното пристанище, той подмина някакъв човек, който вървеше бавно по същия път. Едва го бе отминал и чу висок радостен вик.

— Хамдулиллах! Линдсей ефенди! Линдсей ефенди!

Спря удивен и погледна извикалия в лицето. Беше младият арабаджи, довереникът на красивата Закума.

— Човече, ти тук? Heavens! И Закума ли е с теб тук?

— Закума бурада; Чита бурада; паша бурада; дервиш Осман бурада.

— Я гледай, събрани са били всичките мирничко наедно! Ама кой пък е тоя Бурада? Или е някоя жена, а?

„Бурада“ означава „тук“ или „тук е“, ала за това Линдсей и представа си нямаше. Арабаджията естествено също така малко разбра англичанина и сви рамене.

— Гелинц, гелинц!

Което означава „Елате, елате!“ и той посочи същевременно наляво отсреща. Дейвид Линдсей поклати глава, от което високата сива карирана шапка се заклатушка.

— Идиотски език, турският. Никой порядъчен християнин не може да го разбере. Yes.

— Къде е Херман Валерт ефенди? — попита арабаджията нетърпеливо.

Сър Дейвид включи само името, което питащият назова.

— А ла мезон Италиен!

— Билирим, билирим! (Знам я, знам я!) — прозвуча от устата на младия човек и той се обърна рязко, за да се отдалечи бързо пак към вътрешността на града.

— Билирим! Глупава дума! — изръмжа Линдсей. — Но не е ли чудно, че срещнах типа тук? Ех, каква радост ще е, като иде при ония двамата! Това е много добре за мен, защото нали и те сега си имат приключението. Well, така ще можем още утре да отплаваме. Ужасна дупка, тоя Тунис. Ама по-напред ще си разменим някоя друга думица с оня Ибрахим за часовника и фамилията Адлерхорст.

Сър Дейвид намери яхтата си на котва на западния бряг на вътрешното езеро. На борда научи, че капитанът бил отишъл за малко на сушата. И тогава каза на кормчията, че след полунощ ще доведе три дами.

— Три? — попита онзи, понеже, досега бе чувал само за Закума и Чита.

— Yes.

— Опасно приключение?

— Yes.

— Сам, сър?

— Yes.

— Мога ли да дойда с вас?

— No.

Сър Дейвид се отправи към каютата, за да облече купения от Константинопол турски тоалет.

За да не бъде срещнат от Херман Валерт и Паул Норман, Линдсей пое по заобиколни пътища и ето защо не оставаше много време, когато стигна до къщата на трите хубавици. Часовникът показваше пет минути преди полунощ.

Петте минути минаха, после още пет, десет, без нищо да чуе и види. Най-сетне долови отвъд зида някакъв шум… Наистина, там нещо се стържеше леко горе на ръба, сякаш бе облегната стълба и после видя да се появява над него една глава.

— Пет! — обади се тихо тя. — Тук ли сте?

— Yes. Oui. Коя е?

— Аз, Рахил.

— А другите?

— Още са долу. Ето Лия идва.

В следващия миг Рахил и Лия седяха върху зида. Веднага след това се появи и третата и те изтеглиха сега стълбата, за да я спуснат от тая страна. Англичанинът я хвана здраво и момичетата слязоха.

— Ето ни тук! — каза Лия. — Видяхте ли, че удържахме думата си?

— Yes — промърмори Дейвид Линдсей. — Вече мислех, че няма да дойдете. Нека не се задържаме тук. Елате!

Да стои на открито, никак не му бе добре. Той не изпитваше страх — дори при най-рискованите приключения с Кара Бен Немзи не бе треперил, — ала при това необикновено начинание не можеше все пак да се освободи от известна потиснатост. Да, тя беше се усилила и сигурно щеше да стане още по-силна, ако знаеше, че така нареченият баща собственоръчно е помогнал на самозваните си дъщери да се прехвърлят през зида, и че още един стоеше наблизо, за да го наблюдава и отстрани сега стълбата.

Трите сестри го последваха мълчаливо през няколко улици. После спряха да се посъветват дали не е по-добре да отидат до яхтата по околен път. Англичанинът възрази. Момичетата още не бяха решили кой път е по-сигурен, когато до Линдсей изникна някакъв мъж.

— Добър вечер! Какво правите тук? — попита на френски.

— Защо питате? — отвърна Линдсей.

— Защото имам това право.

— И аз също — обади се втори глас от другата страна. Линдсей се извъртя. Там също стоеше един мъж.

— Какво искате от нас, мосю?

— Разпознахте ли ни? — попита отново първият.

— Не.

— Но униформите ни все пак познавате добре?

— Не ги виждам. Та тук е тъмно като в рог.

— Тогава погледнете насам!

Мъжът извади от джоба малък фенер, отвори го и се освети. Носеше униформа на джандар, другият — също, а сега се появи и трети.

— Полицаи ли сте? — попита англичанинът удивен.

— Както виждате. Та отговорът, какво правите тук?

— Разхождам се.

— С тези момичета?

— Те са мои жени.

— Виж ти! Кой сте всъщност?

— Аз съм сър Дейвид Линдсей.

— Англичанин? Не ни разправяйте приказки!

— Мога да го удостоверя.

— Охо! Един англичанин няма три жени! Един англичанин не носи и такова облекло. И тъй, откъде имате тези момичета?

До тоя момент Линдсей бе отговарял съвършено спокойно. Сега обаче сметна, че трябва да понамали учтивостта.

— Не мисля, че съм длъжен да разговарям с вас.

— В такъв случай ще ви арестуваме.

— Ще трябва да си го избиете от главата. Аз съм англичанин и като такъв не мога да бъда арестуван безнаказано.

— Докажете, че сте англичанин!

— Well, елате до кораба ми!

— Вашият кораб, дори да имате такъв, никак не ме интересува. Па и тоя кораб явно е една измислица.

— Внимавайте!

— Покажете ми паспорта си!

— На яхтата ми е.

— Ще го донесете тогава утре! А сега ни последвайте! Вие сте подозрителен. Арестувам ви заедно с момичетата. Напред!

Мъжът улови сър Дейвид за ръката, ала получи такъв юмручен удар в слънчевия сплит, че се срина на земята. В същия миг другите двама се нахвърлиха върху Дейвид Линдсей. Той го бе очаквал и ги посрещна с две прицелени по всички правила на боксовото изкуство крошета. Но внезапно бе сграбчен отзад от двама души, които досега въобще не бе забелязал, и съборен на земята. Той се отбраняваше наистина с всички сили, ала в крайна сметка бе надвит. Бързо му свързаха ръцете на гърба.

Беше мълчалива, безшумна борба. Никой не бе отронил дума. Линдсей не смееше да вика, а и другите може би имаха основателна причина да си уредят работата тихомълком.

Един от джандармите взе изтървания фенер и освети необикновения арестант.

— Тъй, вече те държим здраво в ръцете си и нека видим сега дали наистина няма да вървиш с нас.

— Тъй като съм вързан, действително можете да ме принудите. Но ви обръщам внимание върху отговорността, която поемате.

— Ние само изпълняваме дълга си. Вие сте един похитител на девойки!

— Това първо трябва да се докаже.

— Ето кой може да го докаже.

Полицаят освети в лицето единия от двамата мъже, които така коварно бяха хванали англичанина отзад.

По чертите на Дейвид Линдсей се изписа нескрита изненада.

— Али ефенди! — извика удивен.

— Да, аз съм! Ще отричате ли, че сте ми отвлекли трите дъщери?

— Ще видим. Но вие ще потвърдите, че съм англичанин.

— И това ще видим.

— А там — прибави Линдсей ядно — стои още един мошеник, който съвсем определено го знае!

Той посочи петия, чието лице тъкмо изплува в светлината на фенера. Беше типът, в чиято колиба бе седял с момичетата.

— Не го познавам — каза обесникът нагло.

— Това е една мерзка лъжа. Сега наистина съм с различно облекло от следобеда, ама физиономията ми не може да се сбърка.

— Всичко това за момента е страничен въпрос — заяви Али ефенди. — Пита се само дали е уговарял дъщерите ми тайно да го последват. Елате тук! Признайте истината и няма да ви сполети наказание!

— Така е — отговори Лия.

— Какви му бяха намеренията спрямо вас?

— Искаше да ни отведе на кораба си.

— Това е достатъчно. Ние ще си поговорим сериозно с него, преди да го откараме. Водете го в колибата отсреща! Аз ще отведа тези непрокопсани женоря вкъщи и веднага идвам.

Али ефенди подхвърли няколко заплахи към момичетата и се отдалечи с тях. Сър Дейвид бе изведен от града по тъмните улици, и то в посока, водеща към древния картагенски водопровод. От него тук и там се виждат няколко все още добре запазени арки. На една от тях се опираше някаква порутена колиба, към която закрачиха мнимите полицаи.

Линдсей не пророни по пътя нито дума; не каза нищо и когато бе тикнат през вратата вътре. Седна безмълвно и запази такова спокойствие при всички подигравки, сякаш изобщо не ги чуваше.

Мина доста време, преди Али ефенди, оскърбеният баща на девойките, да се върне.

Другите почтително му направиха място. Той седна срещу англичанина и физиономията му показваше повече тъга, отколкото гняв.

— Сега ще решим съдбата ви — поде, поглаждайки сивата си брада. — Надявам се скоро да си проличи дали ще ви освободим, или ще ви предадем на бея за присъда.

— Беят изобщо няма какво да ми казва! Аз съм англичанин. Вие самият най-добре го знаете. Та нали бях у вас.

— Аз не ви познавам; не си спомням някога да съм ви виждал вкъщи. Вие прегрешихте много спрямо мен, но аз може би ще ви простя, макар да не го заслужавате. Моите дъщери винаги са били послушни, ала сега струпаха позор на главата ми. И защо? Защото вие сте подвел невинните девойки.

— Невинни девойки? Hang it all! Тези женчета ме примамиха в мрежата си! Yes!

— Вие сте достатъчно възрастен, па и не сте мъжът, който ще се остави да бъде оплетен в мрежата на безобидни момичета. Вие сте им завъртял главите, ама Аллах ме просветли. Зная присъдата, но съм готов да проявя милост, ако се съгласите на условието, което като баща съм длъжен да поставя.

— Условие? Well. Дайте да го чуем!

— Който отвлече момиче, трябва да плати лептата, която би дал, ако го вземеше за жена.

— Excellent! До това значи се свеждат нещата!

— Да. Богат ли сте?

— Много.

— Колко бихте заплатил за една жена?

— Няколко милиона, стига да я обичам.

За такъв отговор Али ефенди не беше подготвен. Размерът на сумата го разстрои издъно. Щеше да се чувства по-добре, ако англичанинът изпърво се бе опъвал.

— Няколко милиона? За една-единствена жена?

— Yes.

— Само че вие ми грабнахте три дъщери. Това прави значи три пъти по няколко милиона.

— All right.

— Ама вие няма да искате да ги дадете!

— Защо не? Ще направя каквото изисква законът. Осъди ли ме съдията за тая работа, то ще заплатя каквото поиска.

Това изявление не се яви, види се, на опечаления баща много изгодно. Той поклати глава.

— Толкова жесток аз не съм. Искам много по-малко. Платите ли ми за всяка от дъщерите по пет хиляди франка, мигновено ви освобождавам.

— No. Ще платя само онова, което определи съдията.

— Дайте за всяка по четири хиляди франка!

— Нито сантим!

— Три хиляди!

— No.

— Ще се задоволя даже с две хиляди!

— Nothing (Нищо).

— Знаете ли, че мога да ви принудя? Вие се намирате в моя власт!

— Не. Аз съм арестуван. Отведете ме в града!

Сега се намеси „някогашният роб“ на Али ефенди.

— Карай изкъсо! Какъв ни е кярът от тия шикалкавения! Хайманата е твърдоглав, а аз нямам мерак да се врънкам дълго с него за щяло-нещяло.

— Добре!… Трябва да ви уведомя — обърна се бившият притежател на небесната амбалажна хартия към Линдсей, — че тези мъже изобщо не са полицаи.

— Помислих си го. Yes!

— Те са мои довереници и правят каквото им кажа. Така че искам две хиляди франка за всяка от дъщерите си. Искам отговор след един час. Дотогава имате възможност да обмислите кое е най-доброто за вас. От вашия отговор зависи какво ще предприемем спрямо вас.

Носът на Линдсей се раздвижи заплашително.

— Вие сте сбирщина мошеници. Yes! — каза той презрително. — Съжалявам само, че един англичанин влезе в клопката ви!

Сивобрадият кимна с подигравателна откровеност:

— Момичетата бяха само мюретата. Можехте по-рано да се досетите. Сега сигурно знаете и какво ви очаква.

— Pshaw! Тепърва ще ви се харесвам. Такива подли бъзливци като вас действително биха платили цената, аз обаче съм Дейвид Линдсей. Yes!

— Проигравате си живота!

— Well. Ами погубете ме! Ще се издъните зле, мосю!

— Защо?

— Сър Дейвид Линдсей няма да се впусне из тоя проклет Тунис, без да е взел предварителни мерки. Yes.

Увереността, с която изказа това твърдение, както и безстрашието му, не пропуснаха да окажат своето въздействие върху нехранимайковците. Те зашепнаха помежду си известно време.

— Решихме — подхвана Али ефенди отново — да не се отклоняваме от становището си. Искам за всяка дъщеря хиляда франка.

— Нищо повече? Учудващо е все пак, че искате само за тези три дами, пък нищо за съучастниците си. Pshaw, момичетата, които сигурно не са ви и дъщери, не биха получили нищо. Прозирам цялата ви шмекерия и не давам хич нищичко.

— Тогава ще умрете. Предоставям ви един час време, откажете ли после, ще умрете в езерото. Хората ще си помислят, че сте претърпял злополука.

— Какво ще си мислят другите, ми е все тая. Аз самият няма да мисля, ами ще знам, че съм убит… а това в крайна сметка е най-важното. Yes.