Карл Май
Дервишът (14)

Четиринадесета глава
Под „пръчката на признанието“

Следобедната молитва на мохамеданите се пада точно в три часа. Още в два часа Ибрахим отиде при Чита и Закума, за да ги подготви за ездовата разходка. Малко след това арабаджията Саид ги уведоми, че господарят излязъл пак за няколко минути.

— Къде е дервишът? — попита Закума.

— И той замина някъде.

— Ще язди ли с нас?

— Да. Ще яздим всички в пълен състав.

— Защо всички? Това не понамирисва ли пак на внезапно отпътуване?

— Такова подозрение имах вече и аз.

— Не е ли по-добре в такъв случай да напуснем веднага къщата и да подирим приятелите?

— Не става. Двамата пазванти са на поста си и са въоръжени до зъби. За тайно бягство сега не може да се мисли, а в една битка аз бих претърпял поражение. Освен това вие принадлежите на повелителя. Той може да го докаже и във всеки момент да ви изиска обратно. Почакайте до довечера.

— Но ако Ибрахим ни замъкне отново нанякъде?

— Не ми се вярва. Знам, че той има още много работа тук. Вчера го чух да обсъжда с Осман плановете за следващите дни.

— Аллах да ни закриля! — въздъхна Чита.

— Впрочем — притури Саид — аз съм подготвен да посрещна всичко. Казал съм на приятелите, че се каним да отиваме към баните л’Енф. Те ще ни последват, ако не се върнем, а ще помисля и как да узнаят накъде сме се отправили. Няма защо да се кахърите.

Ибрахим бей не го свърташе у дома. Вреше му от ярост към Мохамед ес Садок и неочакваното унижение. Той тръгна да се увери с очите си в резултата от покушението с взрива. Но и през ум не му минаваше да се подхвърли на опасност, а направи една обиколка около Бардо. Зад градината имаше гъст храсталак и той се притаи в него, за да наблюдава оттам хода на събитията.

В този миг викачът за молитвите даде сигнал. Мохамеданите нямат камбана; вместо нея използват дървено клепало и при удрянето му дървото издава надалеч разнасящи се звучни тонове.

Така бе и сега. Ударите прокънтяха и застанал високо горе на минарето, мюезинът извика:

— Хай ел мослемин алас салах! (Хайде, правоверни, на молитва!)

Всеки мюсюлманин коленичи, за да изрече молитвата си. Дервишът Осман не го стори и също толкова малко Ибрахим, който с изключително напрежение гледаше как оня крачи отмерено и с достойнство край зида.

Ето че дервишът спря за кратък миг и като че изнурен от дългата разходка, се облегна на зида.

Сега, сега трябваше да се случи.

Но макар двамата да напрягаха очи и уши, нито видяха, нито чуха нещо. Очакваха да доловят силния грохот на взрива… но слушаха напразно.

Каква беше тая работа? Къде се криеше вината? Дали Осман не беше изпипал както трябва нещата си?

Дервишът се огледа търсещо. Наоколо не се мяркаше жива душа. Той прегледа припряно жицата и батерията — двете бяха в ред. Още веднъж докосна краищата на жиците — никакъв ефект!

— Кул шеятин! (Всички дяволи!) — изруга на себе си. — Да опитам трети път!

Изтегли ножа си и остърга краищата на проводниците, които заблестяха металически… тогава почувства една здрава ръка на тила си и нададе силен вик на ужас. В същия миг от зида скочиха още двама мъже и веднага го взеха по средата си.

— Какво правиш тук?

Дервишът се обърна уплашено — пред него стоеше гяурът, тоя Херман Валерт.

— Хайде, отговаряй! — заповяда Херман.

— Теб какво те засяга? — заекна Осман и с ужасен поглед разпозна другите двама — Паул Норман и англичанина.

— Сигурно ме засяга! — ухили се Херман. — Досега мислех, че си дервиш!

— И съм си такъв!

— Лъжеш. Ако принадлежеше към този благочестив орден, сега — в часа на молитвата — щеше да си коленичил на земята и да отдаваш душата си на Аллах.

— Да не би ти да ми предписваш действията?

— Не, това не е моя работа.

— Не посягай тогава с нечистите си ръце на един правоверен и ме остави да си вървя!

Дервишът се обърна, ала Херман го задържа за ръката.

— Почакай още минутка! Много ми се ще да знам какво държиш в ръката си. Я гледай, батерия! Човече, кого пък се каниш да електризираш?

Осман отново изгуби самообладание.

— Електризирам? — попита. — Какво е това?

— Не знаеш? Ще трябва в такъв случай да ти обясня. Свързваш заредената батерия с тези жици. Това се нарича електризиране.

— Не разбирам. Какво ми влиза в работата тая жица!

— После електрическата искра тръгва по жицата до Кьошка на молитвата, където е заложен експлозивът и раздробява владетеля на Тунис.

— Куче! — изкрещя дервишът и се нахвърли с юмруци към Паул и Херман, за да си отвори път за бягство.

Но Херман го пипна отново за врата и го запрати с такава сила към зида, че оня падна със стенание по колене.

— Потрай, обеснико! — ухили се той. — Имаме още някоя думица да добавим. Хола, хер оберст!

Над ръба на зида се показа червендалестото лице на Крюгер бей.

— Аха! — провикна се. — Та това опасната индивидубум (индивид) в миг на захващането? Тук имате въже да му безсъпротивно вържете!

Той метна едно въже от зида.

Дервишът едва сега осъзна напълно опасното си положение. Изпружи се нагоре. Зарева от бяс и започна да удря, рита и хапе като някое хищно животно.

— Давайте му една по главата до укротяването! — посъветва храбрият полковник от дувара.

Съветът беше излишен. Херман беше сключил вече ръце около гърлото на престъпника и притискаше трахеята. После въжето легна на примка около тялото му и неколцина воини на Крюгер бей го издърпаха в градината. За двамата немци и англичанина спуснаха стълба.

В градината петдесетима диви фигури от караула на бея образуваха кръг около пленника, така че за бягство не можеше и да се мисли.

— Ще си признаеш ли, кучи сине? — запита Крюгер бей.

— Нямам нищо за признаване! — изпъхтя дервишът Осман. — Не зная какво искат тези хора от мен!

— Добре, ще ти поизострим тогава разсъдъка.

Миралаят даде знак и аламинут бе доставена злокобната пейка, служеща за практикуване на бастонадата. Тази пейка, на която бива слаган грешникът да легне, има откъм края на краката едно облегало, по което се издърпват краката нагоре и се връзват така, че голите ходила да заемат хоризонтално положение. По този начин бе пристегнат с ремъците и дервишът. Той се противеше с всички сили и бълваше най-вулгарни ругатни.

— Още сега ли възнамерявате да му дадете бастонадата? — попита Херман полковника на охраната.

— Да, в естественост и разбирателност!

— Преди да го отведете при бея?

— Да. Кого отрича, на него трябва да напердаши се. Ясно?

Дервишът всъщност бе така вързан, че не бе в състояние да помръдне. Пред голите му стъпала застана джезарът,. сиреч палачът. Но в Тунис службата палач няма отблъскващата слава като у нас. Напротив, изпълняването на присъдите в тамошните страни е висша компетентност, възлагана само на мъж, в чиято верност владетелят е убеден.

Крюгер бей поведе разпита естествено на турски.

— Беше ли снощи тук в градината?

— Не.

— Два удара!

Дервишът получи тутакси на всяко стъпало по един удар.

— Да, бях! — изкряска.

— Ти ли положи жицата?

— Не.

— Два удара!

Джезарът нанесе ударите непосредствено до предишните и понеже при всеки от тях кожата на стъпалата се разпукваше, болката беше ужасна.

— Стой! — изрева Осман. — Да, да, да, аз я положих!

— Също шашката?

— Не.

Един знак от страна на Крюгер бей и джезарът поднови ударите.

— Ох, Аллах, Аллах! Да, да… и шашката!

— С каква цел?

— Исках… да видя дали ще гръмне.

— Значи не си искал да утрепеш бея, повелителя на правоверниците в тази страна?

— Не.

— Четири удара.

Но едва получил втория удар, дервишът зарева високо.

— Стой, спри! Да, исках да го убия!

Настоящата дива болка въздействаше по-силно от страха пред ужасното наказание, което щеше да последва от признанието му, ала едва по-късно.

— Имаш ли съучастници?

— Не.

— Два удара!

Ходилата вече бяха грозно пострадали. Джезарът замахна безмилостно за удар.

— Престани! — изкрещя Осман раздиран от болка. — Да, имам един съучастник, Ибрахим бей!

— Други помагачи нямаш ли?

— Не.

— Още два удара!

— В името на Аллах и Пророка, само Ибрахим знае за това!

Джезарът понечи да удари, но Херман му улови ръката.

— Той сигурно няма други довереници — каза на Крюгер бей. — Мисля, че бих могъл да се закълна в това. По-добре го попитайте сега за близките ми!

Крюгер бей кимна.

— Познаваш ли той ефенди? — обърна се към Осман. Дервишът хвърли ненавистен поглед от кръвясалите си очи към немеца.

— Да.

— Назови ми името му!

— Валерт ефенди.

— Имам предвид не това прието име, а фамилното му.

Дервишът се стъписа. Какво възнамеряваше Крюгер бей? Известна ли му бе историята на фамилия Адлерхорст, та и самия него искаше да накара да се разприказва? Това му се стори невъзможно.

— Не зная друго.

— Още десет удара!

Тая свръхмяра на утежняване на наказанието предизвика пъклен ужас у пленника. Той нададе гръмък крясък на страх.

— Опазил Аллах! Имайте жалост към мен! Не ме удряйте повече! Всичко ще си призная!

— Добре, ще направя още един опит. Но горко ти, ако злоупотребиш още веднъж с търпението и добротата ми! Значи познаваш тоя ефенди?

— Да.

— И ти е известно същинското му име?

— Да.

— Как се казва?

— Адлерхорст.

— Виждаш как ти отвори пръчката устата! И как безпогрешно изговори тая мъчна за небцето на един ориенталец дума! Това ми навява предположението, че ти хич не си турчин. Говори, куче!

— Кълна се в брадата на Пророка, аз съм…

Крюгер бей стрелна с поглед джезара и едно-едничко движение от страна на палача победи съпротивата на Осман.

— Стой, не удряй! французин съм!

— И името ти е?

— По-рано ме наричаха… Запъна.

— Е-е… ще стане ли?

— Флоран.

С широко разтворени очи и тебеширенобяло лице Херман се вторачи в пленника. Този мъж тук, лежащ пред него с кървящи крака, беше някогашният слуга на майка му. Имаше усещането, сякаш сърцето му искаше да откаже. Извънредно мощно, с цялата си горчива несрета се появи миналото пред него… и тоя мизерник тук носеше вината за безграничните страдания на неговите обични майка, сестра и братя! Ето защо още в първия миг чертите му се бяха сторили толкова познати!

Крюгер бей продължи разпита.

— Бъди благодарен на Аллах, че ти оказа посредством мен благодеянието да опресниш паметта! Сега ми кажи, в какво отношение си бил свързан с фамилията Адлерхорст!

— Бях техен… техен слуга.

— А мъжът, който се нарича Ибрахим бей и е притежавал сахатника на убития консул?

Дервишът видя, че е изгубен. Е, тогава поне и съюзникът му трябваше да сподели същата съдба. Да прояви желание да го пощади, би било само в негова вреда.

— Ибрахим бей — по онова време той още не притежаваше тази титла — се намираше в Аден като политически пратеник на падишаха и се влюби в кадъната на консула.

Крюгер бей изви очаквателно вежди, докато очите на Херман бяха като приковани към устата на бившия лакей.

— Е и?

— Отблъснат, Ибрахим се закле да отмъсти на цялата фамилия.

— В тази перспектива историята е ясна. Ами ти какъв дял имаш в цялата работа? Твоето приятелство с Ибрахим се нуждае от едно по-подробно обяснение.

Осман хвърли колеблив поглед към Херман Адлерхорст.

— Доброволно ще отговоря на въпросите ти, твоя милост, но накарай, моля те, този мъж да се отдалечи. Тогава ще говоря.

— Куче, на всичко отгоре и нареждания ли искаш да ми даваш? Младият ефенди остава! Той първи има правото да узнае всичко. Размърдай си езика, иначе…

Едно-единствено красноречиво движение на Крюгер бей стигаше да сломи съпротивата на дервиша.

— Та нали вече говоря! — извика той, изпълнен със страх. — Работата е, че аз също обичах моята господарка, но когато…

Осман повторно запъна в признанието си. Може би някакъв последен, оскъден остатък от срам връзваше езика му.

— Ее? — изръмжа беят.

Джезарът стисна по-здраво пръчката и я дигна по-високо, та при най-малкия знак на господаря си да бъде готов за удряне.

— Аллах! — изхленчи дервишът. — Искам да разкажа всичко така, както си беше! Виновен ли съм, че я обичах? Но тя сурово ме отблъсна!

Херман Адлерхорст се пробуди като от сън.

— Мерзавецо, как си дръзнал да вдигнеш поглед към майка ми?… По-нататък, по-нататък! Говори бързо или ще те удуша!

Херман бе свил пестници и физиономията му подсказа, че в следващия миг ще се спусне върху дервиша.

— Пренебрегването ме хвърли в ярост — продължи Осман с боязлив поглед към пръчката на джезара. — В мен вече гореше единствено желанието за отмъщение. Свързах се с турчина Ибрахим. Съвместно дирехме възможност да погубим фамилията. И тя много скоро се намери. Консулът искаше да се върне в Германия. Ибрахим лесно се осведоми за името и времето на отпътуване на кораба, от който щеше да се възползва семейство Адлерхорст. После изпрати един бърз вестител до шейха на джехеините, които по онова време, а и сега вдъхват страх като морски хайдуци. Ибрахим познаваше шейха им и го уговори да плячкоса самбука^[1]. Корабът и целият му товар щяха да принадлежат на пиратите, докато Ибрахим запазваше за себе си имуществото на консула. Освен това шейхът имаше правото да задържи и сухата пара от продажбата на пленниците.

Паул Норман бе обгърнал с дясната ръка приятеля си, защото виждаше как нещо действа във физиономията, как горят очите му. Дейвид Линдсей също бе застанал плътно до него. Искаха да му попречат, в случай че в прекомерната горест се нахвърли върху негодяя, който бе струпал на съвестта си дългогодишната мъка на неговите близки.

Но Херман със свръхчовешки усилия съумяваше да се държи в ръце. Макар в този миг да преживяваше и изстрадваше отново цялата ужасна трагедия, той все пак си казваше, че сега стои в началото на разкритията и трябва да запази главата си бистра, за да се приближи до своята цел.

— А майка? — каза с овладян глас. — А сестра ми, братята? Къде са?

— Не зная. В името на Аллах и Пророка, наистина не зная! Отмъщението ме удовлетвори и аз повече не се интересувах от миналото, докато…

— … докато? Продължавай!

— … докато преди няколко дена видях младата черкезка.

— Чита?

— Да.

— Която моят приятел рисуваше?

— Да, при Бариша.

— Откъде я имаше роботърговецът?

— Това не знам.

— Бариша беше ли в съюз с теб и Ибрахим?

— Не.

— Куче! — обърна се грубо към него Крюгер бей. — Ако спомените те напуснат пак, ще накарам „Пръчката на признанието“ да танцува по ходилата ти, докато паметта ти стане ширна и голяма като добрината на султана!

— Милост, о, господарю! — захленчи Осман. — Аз не познавам Бариша. Случайно открих Чита при него.

— Тя моята… сестра ли е? — намеси се Херман.

— И това не мога да кажа с категоричност. Но ние така мислим поради голямата прилика с моята някогашна господарка. Нямаме никаква друга отправна точка, освен че възрастта отговаря, и че Чита не знае нищо за своето семейство.

Признанието на дервиша не беше протичало така гладко, както може да се прочете на хартията. Беше говорил тихо, с прекъсвания и само страхът от бастонадата го бе подтиквал да продължава и да завърши изповедта си.

Полковникът заповяда да хвърлят Осман в най-надеждната тюрма на зандана. После лично потегли начело на неколцина мъже от охраната да арестува и Ибрахим. Сър Дейвид, Паул и Херман избързаха напред.

Ибрахим за малко да се издаде с един вик на ужас, когато стана свидетел на изненадващото залавяне на Осман.

— О, Мохамед! О, халифи! — процеди той. — Това са ония кучета! Как са се озовали насам? Дали лодкарят, който му помогнал, не е издал всичко? Ако не съумее още сега да избяга, той е изгубен.

С треперещи колене той следеше по-нататъшното развитие на нещата.

— Всички дяволи и духове на пъкъла! — изстена. — Те го издърпаха горе! Той е арестуван!

Вече се канеше да бяга, но някакво предчувствие го накара да изчака още. И после, само след няколко минути, се разнесе пронизителен крясък, последван скоро от втори.

Ибрахим знаеше достатъчно.

— Той получава бастонадата! Те го разпитват! — промърмори объркан. — Ще го питат за помагачите му… и той ще ме назове! Ще ме издаде, защото е едно двулично и себелюбиво куче, а и никой човек не може да противостои на болката, когато пръчката се вреже до костите на ходилата. Бягай, бягай! След половин час гавазите на Крюгер бей ще са пред къщата ти!

Като преследван от фурии се понесе. Не направи заобикалка даже с риск да привлече вниманието на срещаните хора. Само към къщи, час по-скоро вкъщи… нито миг да не губи! Отдъхна си, когато, пристигнал пред къщата си, забеляза, че всички животни са подготвени. Но момичетата създадоха мъчнотии. Бързината на Ибрахим намирисваше на бягство. Ето защо отказаха да тръгнат с него и се бранеха с всички сили, докато Ибрахим заповяда на двамата пазачи да употребят сила, и макар да се съпротивяваха с камата, в крайна сметка бяха повалени.

Няколко минути по-късно момичетата седяха в камилските носилки, а мъжете — на конете. Липсваше само един.

— Шейтана го взел… къде е Саид? — ревна беят.

— Тук! — отговори арабаджията, като се втурна от къщи и скочи на седлото.

— Имаш късмет!… Напред!

На първо време яздиха край западната част на града. После се насочиха към така наречения Нов форт. По този начин Ибрахим избягна оживените местности, така че по-късно бе невъзможно да се узнае с питане коя посока е хванал.

От Новия форт до баните л’Енф не е далеч. На Ибрахим през ум не му минаваше да спре в малкото селище, което бе обявил за цел на ездовата разходка — той продължи в галоп, напреко през долината Сутун, към по-голямото селище Солиман.

От южната част на Туниския голф в посока от югозапад към североизток навлиза в морето полуостров Дакхул. Тъй като на Ибрахим бе невъзможно да избяга от Тунис по вода, той бе планирал да язди по тоя полуостров до един от неговите носове. Там щеше да го очаква на другото утро заръчаната лодка. Удадеше ли му се да се добере до нея, беше спасен.

Не биваше да му хрумва макар и за миг да спре, така че докато камилите запазваха бързия си ход, момичетата нямаше как да слязат от носилките.

Пазачите им бяха добре дресирани. Възседнали конете си, те държаха юздите на камилите, отнемайки по този начин всяка възможност на Закума и Чита за бягство.

Достигнаха градчето Солиман.

— Не ме чакайте, а продължавайте ездата! — заповяда Ибрахим. — Аз ще дойда по-късно.

Самият той спря със Саид, който водеше за поводите предназначения за дервиша кон, и се обърна към неколцината мъже наблизо.

— Кой ще ми покаже най-добрия път за Клибиах?

Един пристъпи напред.

— Какво предлагаш?

— Ще имаш петдесет пиастъра и тоя кон отгоре барабар със седлото и такъмите, ако се качиш незабавно и тръгнеш с мен!

— В името на Аллах, ти си толкова щедър, че чак да не ти вярва човек!… Дай първом парите!

Ибрахим извади кесията си. Междувременно Саид скочи и си намери работа по седлото.

— Защо слезе? — запита го грубо господарят му.

— Тия пазванти са големи серсеми! Един кон не умеят да оседлаят. Каишът е прекалено халтав.

— Добре де, действай бързо тогава! Нямаме време!

При тези думи той препусна с новия водач.

Саид махна с ръка на останалите мъже и направи знак за мълчание.

— Имам нещо да ви кажа. Елате насам!

В този миг Ибрахим погледна назад и избълва едно проклятие.

— Струва ми се, отдавна трябваше да си затегнал седлото!

— Само че ти не ми оставяш време да го сторя!

— Побързай тогава и ме последвай! Не мога заради тебе да оставя камилите да идат толкова далеч напред.

После продължи да препуска с водача.

Това бе целил верният арабаджи. Едва господарят му се бе изгубил зад ъгъла на първата градина, седлото вече бе затегнато и Саид скочи на него. Но вместо да последва незабавно господаря си, той се наклони към мъжете.

— Оня там получи петдесет пиастъра — нашепна им. — Искате ли вие да спечелите двеста, триста, че и повече?.

— О, Аллах! Та това е цяло състояние!

— Искате ли? Решавайте бързо!

— Какво трябва да направим в замяна?

— Отидете бързо до баните л’Енф. Там ще дойдат ездачи, които ще питат накъде сме се отправили. Кажете им: към Клибиах! А ако се забавят, нека един от вас изтича до града в „Италианската къща“ и да пита за тях. Те са двама немци и един англичанин. Аз съм Саид, арабаджията. Разбрахте ли?

— Да. Кой ще ни плати?

— Господарите от „Италианската къща“. Те ще ви дадат колкото ви казах, та дори и повече, ако се постараете бързо да ги намерите. Обещавам ви в името на Аллах и брадата на Пророка, че ще си получите парите!

— Щом като се закле, ще го сторим. Още сега ще се разпределим по всички пътища, та да няма как да ги изтървем, а един от нас ще препусне до „Италианската къща“!

Саид подкара коня си след господаря с цялата бързина, на която бе способен. Той беше свършил своето. Беше се запитал наистина дали не трябваше самият да язди за града, ама как господарят му веднага щеше да отгатне какви са му намеренията и после със сигурност щеше да промени посоката. Освен това считаше, че е по-добре да остане край момичетата, защото не знаеше какво още им предстои.