Райнер Мария Рилке
Четящият

АЗ все четях… Край влажните стъкла

ръмеше дъжд в следобедна мъгла.

Не чувах вече вятъра навън

четях като насън.

От страниците гледаха лицата

на хора, с мисли губещи се в мрак.

А времето бе спряло своя бяг.

Аз виждах как засипва светлината

мъглявостта от думи, виждах как

се рее: вечер, вечер… над словата.

Аз не отмествах поглед: редовете

се късаха и думите им вече

се пръскаха, без нищо да им пречи.

Аз знаех, че небето е далече

над паркове с лъчиста светлина.

Но слънцето след тази лятна вечер

ще мине пак — сега настъпва тя.

И някак все по-малко се пилее

над хората по дългите алеи,

и чуват те как почва да живее

шумът на най-нищожните неща.

 

Но вдигна ли очи, не ми се струва,

че този странен свят е станал друг.

Което е у мен, вън съществува —

без граници е то и там и тук,

и сякаш все по-силно ме вълнува.

Докосна ли с очите си нещата

и хората, разраства се Земята,

прегръща цялото небе почти,

а първата звезда над равнината

като последен селски дом блести.

1901