Нелсън Демил, Томас Блок
Мейдей (8)

8.

Пътническият Стратън отново зае хоризонтално положение, усещането за увеличена гравитация в кабината намаля, а след това изчезна напълно.

Джон Бери се усмихна. Шарън Крендъл се усмихна в отговор.

— Направихме го! Джон, това беше страхотно! Много, много добре…

Бери не можа да сдържи смеха си.

— Добре. Добре, променихме курса. Механизмите на управление реагираха добре. Успяхме да направим завоя.

Усещаше, че широката усмивка продължава да стои като залепена на лицето му. Знаеше, че изглежда глупаво. Замисли се за кацането, което предстоеше, и усмивката му мигом помръкна. Помисли си, че летенето е като ходене по високо опънато въже. Една грешна стъпка и край! Няма възможност за повторни опити.

— Добре, хайде да им изпратим съобщение. — Протегна ръка и започна да пише.

ОТ ПОЛЕТ 52: ЗАВОЯТ ОСЪЩЕСТВЕН. КУРС НА 120 ГРАДУСА. ЧАКАМЕ УКАЗАНИЯ.

Натисна бутона за изпращане на съобщението. Звънецът, сигнализиращ за идващия отговор, се чу почти веднага.

ДО ПОЛЕТ 52: МНОГО ДОБРА РАБОТА. ЧАКАЙТЕ ИНСТРУКЦИИ. УСПОКОЙТЕ СЕ. ВСИЧКИ ТУК СЕ ТРУДИМ, ЗА ДА ВИ ВЪРНЕМ У ДОМА.

Бери кимна. Дом. Странна дума. Смисълът й се мени постоянно. Успокойте се, прочете той.

— Добре. Аз съм спокоен. А ти?

Шарън Крендъл кимна. Крадешком погледна Бери. Много добра работа. Този мъж беше изключително хладнокръвен. Способен. Повечето хора на негово място биха изпаднали в паника. Виждала бе мъже — от типа самоуверени мъжкари — да хленчат уплашено по време на електрическа буря. Наблюдавала бе цял отбор футболисти, докарани до истерия от силната турбулентност по време на полета им. Но не й Джон Бери. Един обикновен мъж, занимаващ се с търговска дейност, който от време на време пилотира самолета на компанията. А ето че бе проявил изумителна твърдост и мъжество. Държал се бе по-добре от нея самата и от Барбара. Помисли си, че много харесва Джон Бери.

— Искаш ли нещо за пиене? Чаша вода? Нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Тя кимна. Тук несъмнено действаха твърде мощни и необичайни сили, с които би могла да си обясни привличането, което изпитва към него. Тя обаче съзнаваше, че той е мъж, когото би искала да познава дори и на земята.

— Ще се обадя на Барбара.

— Да. Тя би трябвало вече да идва насам. Звънни на някой от по-близките постове.

— Добре. — Шарън натисна бутона за телефонния пост по средата на пътническия салон.

Никой не отговори.

Шарън позвъни на всички постове, включително и на този в камбуза.

Бери погледна през рамо към салона и извика:

— Харолд? Повикай Барбара.

Стейн се наведе над стълбите и извика името й. След това се обърна към Бери и поклати отрицателно глава.

Бери протегна ръка към микрофона за вътрешно оповестяване, но се поколеба.

— Не. Така ще ги превъзбудя. — Нетърпеливо потропа с пръсти по щурвала. — Вероятно в момента се движи между два поста. Или пък слиза с асансьора към камбуза. Ще почакаме.

Погледна за миг Шарън Крендъл, а след това отново насочи очи напред. Ако тя беше малко по-възрастна… Защо мислеше за това точно в този момент? Не можеше да си обясни защо хората, изпаднали в кризисни ситуации, изведнъж започват да кроят дългосрочни планове за бъдещето. Баща му бе започнал да проектира градината си през зимата, през която умираше от рак.

— Шарън, какво ще правиш след това? Искам да кажа… ще продължиш ли да летиш?

Тя го погледна и го дари с широка усмивка.

— След като това свърши, Джон, ще си взема една седмица отпуск. Може би дори две. — Тя се разсмя, но в следващия миг изражението й отново стана сериозно.

— А след това ще се явя на работа като всеки друг път. Ако си преживял нещо страшно по време на полет, непременно трябва да полетиш отново. В противен случай целият ти живот оттам насетне ще се превърне в серия от бягства. Освен това, какво друго бих могла да работя на моята възраст? Кой друг ще ми плаща такава добра заплата? — Тя погледна към линията на хоризонта.

— Ами ти? Ще спреш ли да пилотираш онова малко самолетче на компанията? Каквото и да е то.

— Скаймастър. Не. Разбира се, че няма.

— Добре. — Тя се поколеба, а след това се наведе към него и постави ръка върху неговата. — Мислиш ли, че ще можеш да приземиш този самолет?

Бери я погледна право в очите. Изражението й и езикът на тялото й бяха кристално ясни и нямаха нищо общо със зададения въпрос. И въпреки това държанието й не беше нито нагло, нито пък безсрамно. Момичето просто му правеше искрено предложение. След няколко часа може би щяха да кацнат живи и здрави. Но по-вероятно бе да не успеят. Предложението й обаче не му се струваше неуместно.

— Ти ще ми помогнеш. Можем да приземим този самолет.

Почувства леко неудобство и чак се изчерви от докосването й и от внезапната интимност, установила се помежду им.

Шарън Крендъл се облегна назад и се загледа през страничния прозорец на кабината. Спомни си за последния си приятел, Ник, служител в отдела, в който комплектоваха екипажите. Връзката им бе белязана от скука и празнота. Секс и телевизия. Оказа се, че не ги свързва нищо важно и когато той я напусна, тя не изпита нито тъгата, нито пък пустотата, които изпълваха душата й в негово присъствие. Беше си отишъл така, както се бе и появил в живота й — незабелязано. Подобно на мрачен и сив следобед, преминаващ неусетно в непрогледна нощ. Тя обаче все още беше самотна.

— Защо всеки от нас не изпрати съобщение до някой близък човек на земята? — предложи тя. Веднага се запита до кого ще адресира собственото си послание. До майка си вероятно.

Бери се замисли върху идеята.

— Не — най-после отсече той. — Това би било твърде… мелодраматично. Не смяташ ли? Прекалено крайно. Все още разполагаме с достатъчно време. По-късно ще изпратим едно съобщение от всички нас. Ти на кого би искала?…

Тя напълно пренебрегна въпроса му.

— Съпругата ти сигурно е обезумяла от страх.

На Бери му хрумнаха няколко възможни отговора. Имам добра застраховка. Това би трябвало да успокои всичките й страхове. Или: Дженифър изпадна за последен път в състояние на безумен страх в деня, в който разбра, че е изгубила картата си за пазаруване от Блумингдейл. На глас обаче рече:

— Сигурен съм, че от авиокомпанията са информирали всички за случилото се.

— Точно така. — Шарън рязко смени темата. — Добре се справяш със самолета — с тон на познавач заключи тя. — Лостовете за управление са в изправност. А резервоарите ни са пълни до половината. — Кимна с глава към индикаторите за горивото.

— Да — отвърна Бери, спомнил си, че само преди десет минути той бе изтъкнал пред нея същите тези аргументи. — Вярно е. Наличното гориво би трябвало да е достатъчно. — Знаеше обаче, че насрещните ветрове и евентуална промяна в метеорологичните условия щяха да наклонят везните в техен ущърб. А що се отнася до контрола върху самолета, единственото, което Бери знаеше със сигурност, бе, че може да направи десен завой и да върне самолета в хоризонтално положение. Не знаеше дали ще може да направи ляв завой, да издигне самолета, или пък да го снижи. Крендъл продължи:

— Спомням си, че веднъж капитан Стюарт ми каза следното: Щом механизмите за управление работят и в резервоарите има достатъчно гориво, значи ситуацията не е безнадеждна.

— Вярно е — съгласи се Бери. Името на Стюарт го накара да погледне през рамо към салона. Двамата пилоти все още лежаха неподвижно близо до пианото в далечния край на салона. Бери се обърна напред и огледа навигационните прибори и автопилота. Всички показатели бяха стабилни. Той се изправи. — Отивам в салона да видя какво става.

— Добре.

— Наблюдавай уредите. Ако ти се стори, че нещо не е наред, извикай ме.

— Непременно.

— Ако иззвъни компютърната система…

— Ще те извикам.

— Добре. И наблюдавай внимателно автопилота. — Той се наведе над нея и небрежно постави дясната си ръка на рамото й. Протегна напред лявата си ръка. — Виждаш ли тази лампичка?

— Да.

— Това е лампата на автопилота. Ако светне жълто, извикай ме. Незабавно.

— Слушам. — Тя извърна глава към него и се усмихна.

Бери се изправи.

— Добре. Веднага се връщам. — Обърна се и излезе в салона.

Стюардесата, която бе обслужвала салона за развлечения, Тери О’Нийл, се разхождаше наоколо. На Бери това никак не му хареса. Привлекателната жена, седяща на канапето, бе разкопчала предпазния си колан и се взираше навън през прозореца. Другите трима мъже и една жена продължаваха да седят на канапето и да правят некоординирани, лишени от смисъл, движения с ръце. Един от мъжете бе разкопчал колана си и се опитваше безуспешно да се изправи.

Бери сам се убеди, че наблюденията на Барбара Йоширо бяха верни — пътниците се възстановяваха. Физически. В умствено отношение ставаха само по-любопитни. Хората започваха да мислят, но в главите им се раждаха лоши идеи. Тъмни. И опасни.

На Бери му хрумна, че самолетът представлява затворена система — като яйце. Ако се пробие с игла черупката на оплодено яйце, зародишът няма да оцелее. Ако пък случайно оживее, той ще бъде увреден по жесток и необратим начин. Представи си техния самолет, кацнал спокойно на някое летище — единственото доказателство, че нещо с него не е наред, са дупките от двете страни на корпуса му. Подвижната стълба се приближава до самолета. Посрещачите избухват в радостни възгласи. Вратите се отварят. Първите пътници се появяват… Той тръсна глава и вдигна очи.

Тери О’Нийл се приближаваше към вратата на кабината. Бери пристъпи към нея. Хвана я за рамото и я обърна към себе си. Тери грубо отблъсна ръката му и заговори сърдито, сякаш го укоряваше загдето я бе докоснал, но думите й бяха неясни и несвързани. Бери се сети за дъщеря си на четиринадесетмесечна възраст. Изчака стюардесата да се отдалечи от вратата на кабината, след което се запъти към Стейн, който се подпираше на парапета на стълбището. Той сякаш изобщо не забеляза присъствието на Бери и продължи да се взира надолу.

— Как е? — попита го Бери.

Стейн посочи с ръка надолу.

Бери се наведе да погледне. Няколко мъже и жени се взираха право в него. От устата им течаха лиги, лицата им бяха наплескани с познатата вече противна смес от кръв и повръщано. Няколко души посочиха нагоре към него. Някой изкрещя; една жена се разсмя. Бери долови плач, който звучеше като на малко дете. Един мъж си проправи път до подножието на стълбището и заговори на Бери, опитвайки се отчаяно да го накара да разбере думите му. Човекът скоро осъзна безсилието си и започна да крещи. Жената отново се изсмя.

Бери отстъпи назад, обърна се и погледна към Линда Фарли. Тя слезе от пейката пред пианото и направи няколко крачки към него.

— Остани на мястото си, Линда — нареди Бери. Стейн се обърна към него.

— Казах й да стои далеч от стълбите. Макар че положението тук — той посочи големия салон — не е много по-добро.

Бери погледна момичето.

— Какво има, Линда? — попита. Тя се поколеба.

— Гладна съм, господин Бери. Дали скоро ще получа нещо за ядене?

Бери й се усмихна.

— Ами… какво ще кажеш за една кока-кола?

— Погледнах вече. — Тя посочи към бара. — Нищо не е останало.

— Ами не мисля, че тук горе има някаква храна. Ще можеш ли да почакаш малко?

Тя изглеждаше разочарована.

— Предполагам.

— Как са двамата пилоти?

— Все така.

— Грижи се добре за тях.

Линда Фарли трябваше да изпита всичките жизнени беди и несгоди наведнъж. Глад, жажда, умора, страх, смърт.

— Само още малко, миличка. Скоро ще се приберем у дома. — Бери се обърна. Помисли си, че той също е гладен и жаден. А щом те двамата с Линда Фарли изпитваха жажда и глад, то сигурно повечето от пътниците в долния салон също биха искали да получат нещо за ядене и пиене. Зачуди се дали това няма да ги направи по-агресивни.

— Долу! — изкрещя Стейн. — Слизай долу!

Бери бързо се премести до стълбите. Някакъв мъж се бе изкачил почти до средата.

Стейн извади монета от джоба си, хвърли я надолу и удари мъжа по лицето.

— Долу! Слизай долу! Мъжът отстъпи крачка назад. Стейн се обърна към Бери.

— Имаш ли нещо, което да хвърля по тях?

Бери бръкна в джоба на панталона си и подаде на Стейн няколко монети.

— Това никак не ми харесва, Харолд. Стейн кимна.

— На мен също. Бери се огледа.

— А тези тук как се държат?

— Различно. И ме изнервят. Твърде близо са до нас.

Бери забеляза, че Тери О’Нийл отново се приближава към кабината. Искаше му се да може да затвори и заключи повредената врата. Стюардесата застана на няколко фута от вратата и се загледа към кабината, приковала поглед върху Шарън Крендъл, която като че ли изобщо не забелязваше присъствието й.

Бери погледна към Стейн.

— Мисля, че може да ни се наложи да помогнем на тези хора да слязат долу. Просто като предпазна мярка.

Стейн кимна.

— Да. Но бих искал да кача семейството си тук горе.

Бери се извърна с лице към него.

— Това не е възможно, Харолд. И не мисля, че е справедливо. — На Бери му се искаше Стейн просто да приеме нещата такива каквито са, но се съмняваше, че Стейн ще успее да го направи.

— Справедливо? На кого, по дяволите, му пука за справедливостта? Става дума за моето семейство. За тях ти говоря. А и теб кой те е назначил за шеф тук?

— Господин Стейн, твърде рисковано е да доведем семейството ти тук.

— И защо?

— Ами… всичко може да се случи. След тях може да тръгне цяла процесия нагоре по стълбите. А ние не можем да си позволим да държим хора тук, в салона. Може да влязат в пилотската кабина. Да се блъснат в нещо… те са твърде опасни.

— Аз ще наблюдавам семейството си — прекъсна го Стейн. Гласът му прозвуча твърде неотстъпчиво. — Съпругата и двете ми малки момиченца… Деби и Сюзън… те няма да пречат на никого… — Гласът му заглъхна, той наведе глава и покри лицето си с ръце.

Бери изчака няколко секунди, а после сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам. Но в момента не можеш да направиш нищо за тях.

Стейн вдигна поглед.

— А дали някога ще мога?

Бери отбягна погледа му.

— Не съм лекар. Не зная нищо за състоянието, в което са изпаднали.

— Така ли? — Стейн внезапно направи една крачка надолу по стълбите. — Има нещо, което мога да направя за тях още сега. Мога да ги отделя от останалите. Да ги махна от… — Погледна надолу по спираловидното стълбище. — Не искам да стоят там долу. Не виждаш ли какво става там. Не виждаш ли?

Бери здраво сграбчи ръката на Стейн. Неохотно кимна с глава.

— Добре, Харолд. Добре. Като се върне Барбара, ще помогнем на тези хора да слязат в долния салон. А след това ще доведем семейството ти тук горе. Така добре ли е?

Стейн позволи на Бери да го дръпне нагоре. Най-накрая кимна.

— Добре. Ще почакам.

Линда Фарли извика зад тях.

— Господин Бери!

Бери бързо се приближи до пианото, където момичето бе коленичило край Стюарт и Маквери.

— Какво става?

— Този мъж отвори очи. — Тя му посочи Стюарт. Бери коленичи и се вгледа в разширените, невиждащи очи на капитана. След няколко секунди протегна ръка, затвори клепачите му и покри главата му с одеялото.

— Мъртъв ли е?

Бери погледна момичето.

— Да, мъртъв е.

Тя кимна.

— Всички ли ще умрат?

— Не.

— Моята майка също ли ще умре?

— Не. Тя ще се оправи.

— Ще може ли и тя да дойде тук горе като семейството на господин Стейн?

Бери беше почти сигурен, че майката на Линда Фарли лежи мъртва, затрупана от боклуците и изпочупените отломъци, или пък е била засмукана от въздушната струя и изхвърлена от самолета. Но дори и да беше жива… През ума на Бери преминаха няколко възможни отговора — все лъжи всъщност, — но нито един от тях не беше поне малко задоволителен.

— Не, тя не може да се качи тук.

— Защо?

Той се изправи рязко и се обърна с гръб към мъртвия пилот. Погледна Линда.

— Довери ми се, моля те! Просто ми се довери и прави каквото ти казвам.

Линда Фарли седна на пода, облегна гръб на пианото и подпря брадичка на свитите си колене. Зарови лице в ръцете си и се разрида.

— Искам си мама!

Бери се наведе над нея и я погали по главата.

— Да, зная. Зная…

Той се изправи. Не се справяше добре. Спомни си случаи на тежки загуби и нещастия в собственото си семейство. Никога не бе успявал да намери най-подходящите думи и да утеши близките си. Обърна се и тръгна към пилотската кабина. Хвана Тери О’Нийл за раменете и я избута от вратата.

Радостта от техническите му успехи умираше бързо, сблъскала се с жестоката реалност и личната драма на хората около него.

Бери влезе в кабината.

Шарън Крендъл говореше по телефона.

— Изчакай, Барбара. Джон се върна. — Тя погледна Бери. — Барбара е добре. Какво е положението в салона?

Бери се отпусна тежко на мястото си.

— Нормално. — Замълча за миг. — Не съвсем. Пътниците започват да стават малко… непослушни. — Изкашля се леко и додаде: — Капитанът умря.

Шарън Крендъл затвори очи и сведе глава. Промърмори тихо:

— О, по дяволите!

Почувства дълбока тъга. Смъртта на капитан Стюарт породи у нея чувство на невъзвратима загуба. Положението отново започна да й се струва безнадеждно.

— Шарън?

Тя вдигна глава.

— Добре съм. Ето. Барбара иска да разговаря с теб за някакви кабели.

Бери взе слушалката.

— Барбара? Какво има? Къде си?

— По средата на салона. — Гласът й сякаш идваше от много далеч, заглушаван от свистенето на въздуха и рева на реактивните двигатели. — Близо до по-голямата дупка има цяла топка кабели, които висят от тавана. Някои от пътниците се удрят в тях, но не им става нищо. Очевидно по кабелите не тече електричество.

Бери се замисли за момент. Цялата техника в самолета като че ли работеше нормално. Единствено радиопредавателите бяха извън строя. И повредата им вероятно се дължеше на прекъснати кабели. Надяваше се, че въпросните кабели не са свързани по някакъв начин с механизмите за управление.

— Това може да са кабелите на антената.

Струваше му се логично антените на този свръхзвуков самолет да са монтирани в някоя част с по-малко челно съпротивление. В опашката например. Подозираше, че компютърната система работи с различен сигнал и използва сателитна антена, която би трябвало да се намира близо до носа. Ето защо компютърната система работеше, а радиостанциите мълчаха.

— Искаш ли да се опитам да ги свържа отново?

Бери се усмихна. В този век на съвременни технологии всеки смяташе, че разбира от техника. Не можеше да отрече обаче, че се изисква много смелост и кураж, за да се предложи нещо такова в момент като този.

— Не. Ще ти трябват специални инструменти, а и ще отнеме много време. — Ако тези кабели все пак бяха свързани по някакъв начин с механизмите на управление, щеше да се наложи той лично да се опита да ги свърже отново. — Не са важни. — Нещо друго обаче го притесняваше и той смяташе, че Барбара ще може да отговори на въпроса му. — Слушай, Барбара, виждаш ли някакви следи от експлозията? Обгорели седалки например? Чернилка по металните повърхности? Такива неща.

Последва кратка пауза.

— Не. Не виждам нищо такова. — Отново мълчание. — Странно. Няма абсолютно нищо, което да подсказва, че е имало експлозия на борда. Като се изключат двете дупки и цялата бъркотия наоколо.

Бери кимна. И той бе останал с подобно впечатление. Ако двете дупки се намираха на корема, или на покрива на самолетния корпус, би допуснал, че са прелетели през зона на метеоритен дъжд. Знаеше, че това е изключително рядък феномен — дори и на шестдесет и две хиляди фута височина. Може ли метеорит да лети хоризонтално? Бери нямаше отговор на този въпрос, макар подобна възможност да му се струваше малко вероятна. Дали не трябва да съобщи за тези си наблюдения? Имаше ли изобщо някакво значение?

— Барбара, как са пътниците?

— Половината са все още съвсем тихи и спокойни. Има обаче и такива, които се разхождат из салона. Мисля, че се размърдаха след завоя. Двама дори се сбиха.

Бери си помисли, че гласът й звучи спокойно и овладяно — като на добър и опитен репортер.

— Пази се. Придвижвай се бавно. И не прави резки движения.

— Зная.

— В подножието на стълбището са се насъбрали доста хора — информира я той.

— Не мога да видя стълбището оттук, но виждам част от тълпата, която се е натрупала от двете страни на кухненския бокс и тоалетните.

— Когато стигнеш до телефона в бокса, позвъни ми. Или извикай на Стейн. Един от нас ще слезе да ти помогне.

— Добре.

— Внимавай и се пази. Давам ти Шарън.

* * *

На Барбара Йоширо не й се говореше повече. Когато погледна към салона, видя, че пътниците започват да й обръщат твърде голямо внимание. Телефонът се намираше в малката ниша по средата на салона, използвана от стюардесите. Тя имаше само един изход. Единственото преимущество на Барбара пред заобикалящите я хора беше в нейната физическа кондиция и подвижност.

— Барбара?

— Да, връщам се горе.

— Много ли е опасно? Да сляза ли при теб? — попита я Шарън.

— Не. — Йоширо се постара гласът й да прозвучи по-спокойно. — Достатъчно дълго съм била стюардеса, за да зная как да се пазя от опипващите ръце на пътниците. — Шегата не прозвуча добре и тя побърза да добави: — Те не ми обръщат никакво внимание. Ще бъда при вас след няколко минути.

Тя остави слушалката и излезе на пътеката. Подпря гръб на стената на тоалетните и погледна към предната част на самолета. След това изви глава и погледна към опашката.

Леките преградни стени, отделящи секторите в пътническия салон, бяха съборени от въздушната струя след декомпресията. Сега целият салон, който беше дълъг двеста фута — спомняше си, че някой й бе споменал тази цифра — се простираше пред очите й от край до край. Единствено трите отделения, в които имаше по един кухненски бокс и тоалетни, преграждаха отчасти огромното помещение. Сините пластмасови клетки на сервизните помещения бяха подредени в редици, стигащи от пода до тавана — едната се намираше близо до опашката, другата, тази, до която се бе изправила, бе разположена по средата, а третата, тази в първокласния салон, й пречеше да види какво става в подножието на стълбището.

Навсякъде из салона се виждаха висящи кислородни маски, изпочупени и отскубнати от пода седалки, плоскости, откъртени от стените и тавана. На шестдесет фута от нея, по средата на разстоянието между стената, до която се намираше и първокласният сектор, зееха двете дупки, избити от бомбата. Или от каквото там друго бяха причинени.

Барбара Йоширо обмисли възможностите за връщането си на горния етаж. Разбра, че може да избира между два маршрута. Лявата пътека — тази, по която бе дошла — сега бе почти претъпкана с превъзбудени пътници. На дясната имаше само няколко души, но пък по нея бяха натрупани повече потрошени предмети и отломки. По-лошото обаче бе, че тази пътека минаваше точно край по-голямата дупка в корпуса на самолета. Дори и от мястото, на което бе застанала, Барбара виждаше през зейналия отвор водите на Тихия океан и предния ръб на крилото. Помисли си, че би могла да тръгне по дясната пътека, а след това да се премести на лявата, за да заобиколи участъка около зиналата дупка. Докато оглеждаше съсредоточено обстановката, Барбара изобщо не забеляза младежа, който стоеше на пътеката до нея и я оглеждаше напрегнато.

Барбара пое дълбоко въздух и направи няколко колебливи крачки по пътеката. Въпреки лекия хладен ветрец, който подухваше в салона, вонята беше непоносима и на Барбара започна да й призлява. Вдигна очи и се огледа във всички посоки. Около стотина мъже и жени продължаваха да седят по местата си, блокирайки по този начин празното пространство между редиците със седалки. Още стотина пътници стояха прави — на групи или поединично — и блокираха централната пътека. Някои се шляеха безцелно, блъскаха се в онези, изпречили се на пътя им, падаха на пода или върху седалките, ставаха отново и продължаваха безсмислените си обиколки. Всички бърбореха нещо неразбираемо, стенеха и пъшкаха. Ако просто си мълчаха, тя може би щеше да успее по-лесно да се абстрахира от присъствието им.

Изведнъж си даде сметка, че не само лицата им и звуците, които издаваха, но и дрехите им излъчваха безнадеждното им състояние. Елегантните им рокли и костюми бяха изпокъсани; някои от пътниците бяха полуголи. Някои носеха само по една обувка; други пристъпваха съвсем боси. Дрехите на почти всички бяха омазани с кръв и наплескани с повръщано.

Йоширо забеляза, че има пътници, които са били ранени по време на експлозията. Осъзна, че до този момент не бе гледала на тях като на пострадали човешки същества, а ги бе възприемала като сива аморфна маса, безлична и заплашителна. Сега обаче забеляза една жена с отпрано ухо, увиснало гротескно край лицето й. Видя мъж, изгубил два пръста на ръката си. Едно малко момиченце докосваше ужасна на вид рана върху бедрото си. Детето плачеше. Йоширо проумя, че тези хора все още усещат болка. Но защо трябваше да чувстват болка, щом не можеха да почувстват нищо друго? Защо усещането за болка не е било погребано в унищожените им мозъци? Защо не им е била спестена поне тази агония?

Барбара видя някакво тяло, лежащо на пътеката пред нея. Беше Джеф Прайс, стюардът. Къде бяха останалите стюардеси? Бавно се огледа наоколо, опитвайки се да открие другите синьо-бели униформи.

Още една стюардеса беше коленичила почти неподвижно на пода. Момичето беше с гръб, но Барбара Йоширо видя дългата й черна коса и се досети, че това е Мери Гомес. Стюардесата като че ли изобщо не забелязваше какво става около нея — не обръщаше внимание на хората, които се спъваха в нея, нито пък на вятъра, развяващ дългата коса край лицето й. Барбара Йоширо си спомни, че Мери Гомес бе позвънила в камбуза, за да попита дали имат нужда от помощ. Съвсем ясно си спомни и отговора на Шарън: Не, Мери, благодаря ти. Двете с Барбара почти свършихме. Качваме се след минута. Всъщност се забавиха долу почти пет минути. Ако се бяха качили по-рано… Религията, която изповядваше, не обръщаше специално внимание на съдбата, но случаи като този я караха да се замисли за Господ и за странния начин, по който разполага събитията във времето. Тя отмести поглед от Мери Гомес.

Някой се приближи до нея и я сграбчи за раменете. Барбара замръзна неподвижно, а след това бавно се отдръпна встрани. Едно момче, на около осемнадесет години, мина край нея, препъвайки се. Човекът, над когото се бе надвесила неволно, я хвана за дясната китка. Тя внимателно издърпа ръката си и продължи напред по пътеката. Сърцето й започна да бие по-бързо, устата й пресъхна от страх.

Йоширо се опита да се овладее и реши да пресече напряко и да излезе на другата пътека. Мина покрай две седалки и спря, осъзнала, че няма да може да се провре покрай двамата мъже, които седяха на другите две места. Тя внимателно се изкатери на празната седалка пред нея, прескочи я и излезе на лявата пътека.

Наближи участъка, отрупан с боклуци, сред които, осветени от ярката слънчева светлина, се виждаха гротескно обезобразени човешки тела. Някои от пътниците пълзяха и се провираха сред тия разкривени до неузнаваемост човешки останки. Застинала от ужас, Барбара изпрати с поглед една жена, която се промуши до зиналата дупка, закачи с тялото си увисналите кабели, а след това изчезна в пространството. За миг зърна тялото й да прелита край прозорците на самолета.

Йоширо беше толкова потресена, че не можа дори да извика. Дали онази жена бе извършила самоубийство? Съмняваше се. Никой от пътниците не бе запазил достатъчно разсъдък за подобно действие. Сякаш за да потвърди предположенията й, един възрастен мъж запълзя към същата дупка в корпуса. Когато я наближи достатъчно, тялото му бе подхванато от силния въздушен поток, който го изхвърли навън. Йоширо видя тялото да се удря в крилото, преди да полети надолу. Тя рязко извърна глава и погледна напред към пътеката, която щеше да я отведе до относителната безопасност на стълбището.

Част от пътниците лежаха върху пътеката. Други стояха на групи, или се опитваха да се движат. Приличаха на кукли, които се щурат насам-натам, а телата им отскачаха при всеки сблъсък с изпречилите се на пътя им други безумци. Гледката беше кошмарна и Барбара Йоширо изпита усещането, че някаква струна, опъната до краен предел в душата й, всеки момент ще се скъса.

Барбара измина последните няколко фута по пътеката и стигна до купчината отломъци. Започна да пристъпва предпазливо по неравния под. На по-малко от петдесет фута пред нея се намираше синята пластмасова стена на кухненския бокс и тоалетните, а зад нея бе разположено витото стълбище.

Хората продължаваха да я бутат и да я заобикалят. Звуците, които издаваха, не приличаха на човешки. Кой знае защо стоновете и несвързаното им бръщолевене изведнъж прерасна в какофония от пронизителен вой, стенания и писъци. След това всичко утихна. След малко гласовете им пак се извисиха и целият цикъл се повтори отново. Тялото на Барбара потрепера неконтролируемо.

Наложи си да се вгледа в лицата на мъжете и жените, които се намираха най-близо до нея. Искаше да разбере дали те общуват по някакъв начин, дали все пак са в състояние да осъществят някаква форма на комуникация. Това щеше да й помогне да реагира по-адекватно на ситуацията. Повечето от лицата обаче не изразяваха нищо. Никакви емоции и интереси, никакви прояви на душевност. Божията искра бе напуснала телата на тези нещастници. Би й било по-лесно да забележи следи от разум в изражението на някоя маймуна, отколкото в окървавените лица, празните очи и зиналите, разлигавени уста на хората около нея.

Имаше обаче няколко души, които показваха признаци на някакъв интелект. Един млад мъж, облечен в син блейзър, я бе проследил, движейки се успоредно с нея по дясната пътека. В момента стоеше от другата страна на зловещата купчина, натрупана край голямата дупка, и се взираше в нея. Видя го да поглежда към дупката, а след това да се отдръпва настрана от нея, пробивайки си път сред хората наоколо. Изведнъж рязко спря и погледна надолу към краката си.

Барбара Йоширо проследи погледа му. Забеляза някакво куче сред боклуците. Кучето на слепеца. Златист ретрийвър. То седеше на пода, напъхало глава между две обърнати седалки. Ядеше нещо… Барбара притисна ръка към устата си.

— О, не! Господи, не!

Младият мъж внимателно заобиколи кучето. Барбара бе обхваната от силна паника. Коленете й започнаха да треперят. Зави й се свят. Сграбчи една изкривена алуминиева стойка, за да не падне. Кучето измъкна нещо от купа. Кост. Ребро.

— О! О! — Усети, че в гърлото й се надига ужасяващ писък и се опита да го потисне, но звукът излезе от устата й — дълъг и пронизителен вик, който заглъхна със сърцераздирателното:

— О, мили Боже!

Хората около нея се обърнаха по посока на звука. Младият мъж бързо тръгна към нея.

Барбара Йоширо побягна. Спъна се в обезобразените човешки тела и потрошените седалки и падна. Подът между двете дупки беше разбит и леко хлътнал надолу. Ръката й пропадна през пода, разделящ салона от багажното отделение под него. Тя рязко я дръпна, за да я извади, и поряза китката си. От раната бликна кръв. Кучето вдигна глава и изръмжа — странен звук, който много приличаше на човешко задавяне или кашляне. Барбара бързо се изправи. Младият мъж със синия блейзър се присегна към нея.

* * *

Преди инцидента Джордж Йейтс беше добродушен, сравнително добре възпитан младеж. Беше в отлична физическа кондиция. Всяка сутрин бягаше, гмуркаше се с акваланг, практикуваше йога, медитираше. Поради различни физиологични причини голяма част от двигателните му умения бяха останали непокътнати след декомпресията. Разреденият въздух обаче бе изтрил напълно културните и цивилизационни натрупвания на двадесет и четири годишния му живот и бе унищожил изцяло онази част от душата му, която самият Джордж Йейтс би дефинирал като суперего. Егото му също беше увредено, но част от него продължаваше да функционира. Центърът на удоволствието в мозъка на Джордж Йейтс, центровете на импулсивните желания и инстинктивните реакции, онази част от психиката му, приближаваща го до по-низшите форми на живот, бяха останали незасегнати и ръководеха поведението му.

Първоначално вниманието му бе привлечено от движенията на Барбара. Когато се съсредоточи върху тях, той забеляза и още нещо — нейния пол. Жена.

В полуунищоженото съзнание на Джордж Йейтс проблеснаха мимолетни, фрагментарни късчета спомени и той разпозна в тялото й нещо, което го привличаше. Последният му ясен спомен бе свързан със сексуалните му фантазии, обсебили съзнанието му само миг преди трагедията. Спомняше си смътно жената с дългата черна коса, спомняше си, че походката й го бе възбудила. Сега също бе възбуден. Протегна ръце към нея.

Барбара Йоширо му се изплъзна. Затича се през отломъците към първокласния сектор. Кухненският бокс и тоалетните се изпречиха на пътя й. Тя се блъсна в синята стена, а след това опря гърба си на нея и започна бавно да се придвижва към ъгъла, зад който се намираше стълбището.

Хората започнаха да я заобикалят с протегнати ръце. Сви юмруци и удари една жена в лицето. Тя политна назад и се блъсна в другите зад нея. Барбара веднага осъзна, че е допуснала грешка.

От всички краища на самолета започнаха да прииждат хора, привлечени от възникналото безредие. Някои идваха, водени от любопитство; други бяха привлечени от насъбралата се тълпа; трети искаха да се изправят пред опасността в лицето на Барбара Йоширо.

Тя стигна до края на тоалетните и надникна зад ъгъла. На по-малко от двадесет фута от нея се виждаше спираловидното стълбище. Долната му половина обаче бе пълна с народ, а пространството до него бе претъпкано с човешки тела. Свободното място около нея ставаше все по-малко. Човешки ръце се протягаха към нея, а тя ги отблъскваше, за да се предпази. Едно момче сграбчи блузата й и я дръпна. Тънката памучна тъкан се скъса и откри рамото й. Друга ръка докопа блузата й и отпра половината. Някой я оскуба. Младият мъж, който й се бе сторил нормален, се бе вклинил в заобикалящата я тълпа и целенасочено си пробиваше път към нея. Барбара пое дълбоко въздух и изкрещя:

— Помощ! Помогнете ми! Някой да ми помогне!

Гласът й се загуби сред воя на вятъра, рева на четирите реактивни двигателя и звуците, издавани от превъзбудените хора около нея. Стотина че и повече мъже и жени се надвикваха с пълни гърла, опитвайки се да наложат господството си в джунглата, в която се бе превърнал пътническият Стратън. Барбара извика отново, макар да знаеше, че гласът й ще потъне сред писъците на хората около нея.

Тя се плъзна край ъгъла и с дясната си ръка се опита да достигне вратата на тоалетната. Напипа дръжката и я завъртя. Вратата зад нея се отвори. Барбара извърна глава и надникна в малкото помещение, без да знае, че точно тази тоалетна бе спасила живота на Джон Бери само преди броени часове. Двама мъже и една жена стояха притиснати един в друг и я гледаха. Барбара затръшна вратата.

— О, Боже. Исусе Христе!

За част от секундата си спомни ужаса и отвращението, които бе почувствала късно една вечер, когато бе отворила един от шкафовете в кухнята си и бе видяла вътре безброй хлебарки.

Без да отделя гръб от стената, тя се приближи още малко към стълбището. Тълпата наоколо проявяваше само бегъл интерес към нея и Барбара установи, че ако редува периоди на агресивно и пасивно поведение, може би щеше да успее да се промуши между хората, запречили пътя й.

Младият мъж в синия блейзър обаче продължаваше целенасочено да я преследва.

Барбара стигна до другия ъгъл, който се намираше по-близо до стълбището. Тук мелето от тела бе толкова гъсто, че тя едва успяваше да си проправи път. Извика отново, но заобикалящата я врява бе толкова оглушителна, че дори тя не чу собствения си глас. Забеляза, че пътниците са се качили няколко стъпала по-нагоре. Един мъж с олюляване преодоля последните няколко стъпала и нахлу в салона. Само миг по-късно тялото му се търкулна надолу и помете по пътя си и останалите, предизвиквайки лавина от тела, които се премятаха надолу по витото стълбище. Господин Стейн очевидно знаеше как да се отбранява. Но той не можеше да я чуе, а дори и да можеше, не би могъл да й помогне.

Йоширо обмисли възможните изходи от положението, в което се бе озовала. Единият вариант бе да се престори на мъртва, но около нея се блъскаха и натискаха толкова много хора, че това щеше да се окаже невъзможно. Освен това не й стискаше да го направи. Вече разбираше, че тълпата е загубила интерес към нея, но епизодичните изблици на насилие силно застрашаваха безопасността й. Освен това младият мъж продължаваше да не я изпуска от погледа си. Барбара осъзна, че единственият й шанс е да се добере до кухненския бокс и да се спусне с асансьора до камбуза. Там щеше да е в безопасност. Освен това долу имаше телефон, от който да се свърже с пилотската кабина. След като взе това решение, тя се поуспокои и тръгна по-решително през тълпата. Докато се движеше, отбеляза, че силно й се вие свят и се уморява много бързо. Погледна надолу. Дясната й китка продължаваше да кърви. Барбара я стисна с лявата си ръка, без да спира да се промъква към целта си. Не отделяше гръб от стената и бавно се придвижваше към другия ъгъл. Зави зад него и тръгна странично по посока на опашката. Мъжът с блейзъра изчезна от погледа й.

Гърбът й се плъзгаше леко по пластмасовата стена. Напипа с ръка входа към кухненския бокс. Асансьорът. Приближи се до асансьора. Кръвта продължаваше да се процежда между стиснатите й пръсти, краката й трепереха от умора. Човешки лица и тела се промъкваха около нея, ноздрите й потръпваха от зловонието, което се разнасяше от тях. Стомахът й се разбунтува, устата й се напълни с жлъчен сок.

Рамото й се пъхна в отвора на вратата. Тя вложи малко повече сила и се промъкна навътре. Сега само лявото й рамо оставаше приковано към стената.

Тълпата изведнъж сякаш се раздели надве и Барбара видя мъжа със синия блейзър да се появява в пролуката. Погледна право към нея и се усмихна. Изглеждаше почти нормален и тя за миг си помисли, че би могла да го помоли за помощ. Веднага след това обаче си даде сметка, че не би могъл да е нормален. В отчаянието си и тя бе започнала да разсъждава ирационално. Мъжът пристъпи към нея.

Барбара политна назад към бокса и се вкопчи с ръце за рамката на вратата. Ритна с крака и уцели мъжа в слабините. Той извика от болка и ръмжащият звук, изтръгнал се от устата му, по безспорен начин й даде да разбере, че човекът не е с всичкия си.

Барбара протегна ръка към плъзгащата се врата и я затвори. Тя се изду под напора на телата от другата страна и поддаде почти веднага, но това все пак осигури на Барбара достатъчно време, за да се обърне към асансьора.

В тясното и късо помещение имаше двама мъже, които лижеха разлята храна направо от кухненските плотове. Тя бързо, но спокойно, мина край тях и влезе в отворения асансьор.

Барбара Йоширо протегна треперещата си ръка и затвори външната врата. След това отчаяно започна да натиска копчетата за управление на асансьора. Най-накрая вътрешната врата започна бавно да се затваря.

Външните врати изведнъж рязко се отвориха. Барбара се озова лице в лице с Джордж Йейтс. Преди да се е затворила вътрешната врата, Йейтс се плъзна в асансьора. Вратата се затвори зад него. Асансьорът тръгна надолу.

Барбара ухапа ръката си, за да не изпищи. По лицето й потекоха сълзи, в гърлото й се зароди изпълнен с ужас хленч. Мъжът не откъсваше поглед от нея. Започна да се притиска към нея. Барбара усети стегнатото му тяло, долови дъха му. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, погалиха бедрата, а след това и гърдите й.

Барбара отстъпи крачка назад към ъгъла на движещия се асансьор. Мъжът се притисна още по-силно към нея.

Асансьорът спря и вратите се отвориха към малкия, слабо осветен камбуз.

Джордж Йейтс я натисна с все сила за раменете и не я пусна, докато коленете й не се огънаха. Надвеси се над нея, сграбчи дългата й черна коса и придърпа главата й към слабините си.

Барбара се опита да се освободи и да се изправи.

— Не! Моля ви! Не! — Ръката й силно кървеше и тя се чувстваше много слаба и отпаднала.

— Оставете ме на мира. Моля ви. — Барбара вече плачеше с пълно гърло. — Моля ви, не ме наранявайте.

Всичко около нея сякаш бе започнало да се върти, малкото помещение като че ли притъмня още повече. Усети, че мъжът я дърпа за косата и я влачи напред. Барбара се простря на пода, опитвайки се да се престори на мъртва с надеждата, че ще го накара да изгуби интерес към нея.

Джордж Йейтс обаче все още проявяваше интерес. Много силен при това. От момента, в който я бе забелязал сред тълпата, от мига, в който инстинктите му бяха подсказали, че е по-различна от останалите… от този момент нататък единствената му мисъл бе да я настигне и да я подчини на нагона си. Всъщност той не би могъл да назове с думи нищо от онова, което го подтикваше към действие. Инстинктите му обаче бяха непокътнати. Обърна Барбара по гръб и коленичи над нея, притиснал тялото й между разтворените си колене.

Барбара сви коляно и го изрита в слабините.

Джордж Йейтс изрева и се изправи. За втори път му причиняваше болка и му отказваше. Той бе леко озадачен, но много скоро прецени, че тя вече не е само обект на страстта му. За него тази жена вече се бе превърнала в заплаха. Във враг.

Барбара се надигна, подпря се на една ръка и се протегна към телефона на стената. Ръката й събори слушалката, която, увиснала на кабела, се разлюля над лицето й. Барбара я сграбчи и в този момент почувства силна болка в окото, последвана от друга в скулата. Тя падна назад. Слушалката продължи да се люлее над нея. Със замъгленото си от болката съзнание Йоширо осъзна, че младият мъж я бе ударил; ударил я бе силно с юмрук. Беше я ударил така, че да й причини силна болка.

Огромната му тъмна фигура се надвеси над нея и скри лампите, които мъждукаха в камбуза. Барбара не чуваше никакъв звук, не виждаше светлини и това породи у нея чувство на нереалност. Тя просто не можеше да повярва, че това се случва с нея; цялата ситуация й изглеждаше твърде далечна, абсолютно различна от света, от който само допреди няколко часа беше неразделна част. — Сякаш е била обгърната от гъста мъгла, след което се е озовала в някакъв паралелен свят, който много приличаше на нейния, но въпреки това бе коренно различен.

През следващите няколко секунди Барбара усещаше единствено студения под под голите си крака и гърба си и равномерното бумтене на двигателите, които леко тресяха помещението. После изведнъж широко отвори очи и се опита да се съсредоточи върху онова, което предстоеше.

След като удари врага си два пъти с юмруци, Джордж Йейтс, чиито условни рефлекси бяха останали непокътнати, проумя с остатъка от съзнанието си, че има нужда от някакво оръжие, с което да се предпази от опасността в лицето на Барбара. На пода, вляво от него, видя парче желязо, което стюардесите използваха като резе за затваряне на шкафа с алкохолните напитки. Йейтс го грабна и, без да спре и да се замисли, го стовари с все сила върху тялото на врага си.

Желязото удари лявото рамо на Барбара Йоширо, след което се заби в черепа й. Тя припадна веднага от силната болка в главата. Металното парче отвори още една, по-голяма кървяща рана в тялото й — този път на врата й, над лявото й рамо.

Джордж Йейтс се загледа в увеличаващата се локва кръв, която заобикаляше неподвижното тяло на пода. В мига, в който видя новите й наранявания, той схвана какво означава това. Състоянието й беше твърде очевидно и той разбра: тя вече не представлява заплаха — врагът беше сразен.

Доволен от постигнатото, Йейтс забрави за предишния си интерес към жената и насочи вниманието си към други обекти. Внимателно огледа камбуза. Подобно на диво животно, събудено от сън, той бавно и предпазливо обиколи помещението, но никъде не забеляза изход за бягство. Йейтс не обръщаше никакво внимание на растящата локва кръв на пода, нито пък на тялото, от което изтичаше кръвта.

Когато и последната й капка кръв се отцеди върху металния под на камбуза, Барбара Йоширо умря.