Нелсън Демил, Томас Блок
Мейдей (6)

6.

Макар да не гледаше право към Стратън, лейтенант Матос остана с впечатлението, че самолетът се наклони за кратко, след което отново застана в хоризонтално положение. Обърна се към самолета и се вгледа напрегнато, но той продължи да лети хоризонтално. Пилотът се консултира с магнитния компас. Курсът беше непроменен — триста двадесет и пет градуса. Не, самолетът не бе помръднал. Било е само илюзия. Матос разтърка очи. Започваше да чувства умора.

Изтребителят F-18 изостана на около хиляда ярда разстояние от огромния въздушен лайнер. Матос реши да си спести турбулентността, предизвикана от летящия пред него Стратън, и издигна изтребителя малко по-високо. Последното съобщение, което бе получил от Нимитц, беше доста странно. То звучеше странно дори и на фона на необичайната ситуация, в която бяха изпаднали.

Полет три-четири-седем. Следвай самолета. Дръж под око прозорците на пътническия салон и кабината. Не се опитвай, повтарям, не се опитвай да установяваш контакт със Стратън. Потвърди, че си получил и разбрал съобщението. Матос изпрати потвърждение и изпълни заповедта, без да задава никакви въпроси. Ако се намираше в малко по-благоприятно положение, сигурно щеше да помоли да му разяснят смисъла на изпратеното съобщение. В момента обаче заемаше челното място в списъка с неудачници на Слоун и мисълта за това го бе принизила до състояние на абсолютна психологическа зависимост и раболепно покорство. Слоун щеше да получи всичко, което пожелае. Матос вярваше, че лудостта, обхванала Слоун, не може да не се подчинява на някакъв план.

Матос бе започнал да разпознава различните нюанси в гласа на Слоун, които се долавяха въпреки кодиращия скремблър. А последните заповеди на Слоун бяха произнесени със странен глас, който не убягна от вниманието на Матос. Гласът на капитана не звучеше нито враждебно, нито рязко. Той беше почти приятелски, ласкателен дори. Този глас сякаш казваше: Добре, Питър, ти прецака работата, но, ако изпълняваш заповедите ми, двамата ще можем да оправим тази каша.

Но как, в името господне, би могъл някой, пък бил той и капитан трети ранг Слоун, да оправи това!

Сега, когато разполагаше с повече време за размисъл, Матос изведнъж проумя, че случилото се застрашава не само собствената му кариера. До този момент бе мислил само за себе си — напълно естествена реакция предвид обстоятелствата. Сега обаче видя ситуацията в истинската й светлина. Една монументална издънка. Всичко започваше с него, но неговата грешка щеше да засегне и съсипе Слоун и всички останали, имали лошия късмет да стоят редом с него в свързочната зала. Злощастното попадение неминуемо щеше да сложи край и на кариерата на капитан Диел, командир на Нимитц, а вероятно щеше да помете и останалите членове на екипажа. Отзвукът от случилото се щеше да стигне до Пентагона, до министерството на военноморските сили, министерството на отбраната, че дори и до Белия дом. На каквото и управленско ниво да е било взето решението за провеждане изпитания на оръжие, забранено от споразумението за ограничаване на въоръженията, всички участници от това ниво надолу по веригата щяха да понесат своята отговорност. No es tu culpa, Pedro.^[1]

Матос, макар да не разбираше напълно кой е санкционирал провеждането на тези изпитания и да не си даваше сметка доколко незаконна е цялата операция, в голяма степен поддържаше и оправдаваше провеждането й. Представи си как се явява пред някаква разследваща случая комисия — сенатска, президентска, или такава, функционираща в рамките на министерството на отбраната. Щеше да оправдае и защити участието си в изпитанията с моралния си дълг да брани националната сигурност. Морален дълг, по-силен от всякакви споразумения. Нямаше да твърди, че е изпълнявал заповеди. Така постъпват само страхливците. Матос започна да се изживява като истински патриот и мъченик. Щеше да покаже на сенаторите, засипващи го с въпроси, що за човек е. Флотът щеше да изпита страхопочитание пред неговата лоялност. Слоун щеше да остане силно впечатлен от желанието му да защити командирите си.

Питър Матос изпита чувството, че най-после е прозрял верния път.

— Полет три-четири-седем.

Гласът на Слоун изтръгна Матос от мислите му.

— Слушам.

— Докладвай.

— Слушам. Летя над самолета. На борда на пътническия Стратън не се забелязват никакви промени.

Матос погледна към лайнера. Той носеше само половината вина за случилото се. Някой на самолетоносача не бе отбелязал промените в летателния план на свръхзвуковия Стратън. Небето представляваше един огромен полигон за изпитания. Отговорността за това този полигон да бъде свободен в зоната, в която трябваше да се проведе днешното изпитание, не беше негова, а на някой друг.

Не му даваше мира обаче чувството, че капитан трети ранг Слоун е намислил нещо друго — изход от ситуацията, който не включва мъченичество и явявания пред разследващи комисии. Той познаваше Слоун твърде добре и, ако си позволеше да разгледа случилото се от неговата гледна точка, неминуемо щеше да предвиди следващата заповед на Слоун. Матос обаче не позволяваше на ума си да достигне до очебийните заключения по отношение на Слоун.

Той отново погледна към пострадалия и осакатен въздушен лайнер. Ако продължи да лети по сегашния си курс, ако от борда му не бъде изпратен сигнал за помощ и ако никой на Нимитц не докладва за случилото се, самолетът просто щеше да падне и да потъне в Северния ледовит океан… Защо той бе докладвал за поразения самолет? Дяволски глупава грешка от негова страна.

Погледна индикатора за горивото. Нямаше да може още дълго да следва самолета. Знаеше обаче, че Слоун ще иска именно това. Щеше да му се наложи да остане с този Стратън, докато не се вземе някакво решение за по-нататъшната му съдба.

Радиото му изпука и той сякаш се вцепени. Изкашля се в очакване на поредната заповед.

* * *

— Полет три-четири-седем, говори Базата. — Гласът на капитан трети ранг Слоун беше безизразен и овладян. Той погледна крадешком към Хенингс. — Статус на Стратън. Докладвай.

— Статус непроменен.

— Разбрано. Продължавай да го наблюдаваш до получаване на нова заповед.

— Слушам.

— Край. — Слоун остави микрофона и се обърна към Хенингс. — Добре, адмирале. Времето за приказки изтече. Възнамерявам да заповядам на лейтенант Матос да изстреля втората ракета в кабината на самолета. Напълно съм убеден, че на борда му няма оцелели. Ако там имаше жив пилот, той отдавна щеше да е променил курса. — Слоун замълча за момент, а след това заговори не толкова официално. — Знаете, че в задълженията на флота влиза и потопяването на изоставени кораби, които представляват заплаха за корабоплаването. Аналогията не е съвсем точна, но този мъртъв самолет също се явява заплаха за въздухоплаването. Предвид курса му и височината, на която лети, съществува съвсем реална опасност този самолет да прекоси въздушния коридор на друг граждански полет и…

— Това е абсурдно.

Слоун продължи.

— Би могъл да падне и върху някой кораб. Вярно е, че не съществува подобен прецедент, но според мен е повече от очевидно, че сме длъжни да заповядаме този изоставен самолет да бъде унищожен. Трябва да действаме съгласно изискванията на флота. Веднага. Той представлява заплаха за навигацията — повтори Слоун с надеждата, че познатата терминология ще предизвика някаква реакция у контраадмирала.

Хенингс не отговори, но по набръчканото му лице проблесна някакъв спомен. Мислите му го върнаха към инцидент, който бе обсъждан надълго и нашироко във Военноморската академия. Случил се бе в началото на Втората световна война. Един кораб, Дейвис, участвал в изваждането от водата на екипажа на силно повредения ескадрен миноносец Мърсър. Миноносецът бил улучен и горял в пламъци, но продължавал да се държи над водата. Японците изпратили един кръстосвач и два миноносеца срещу него. Флотското командване не можело да допусне японците да пленят цял американски кораб, напълно оборудван с карти, диаграми, шифри, нови оръжия и кодиращи устройства. Капитанът на Дейвис, Джон Билингс, знаел, че на борда на Мърсър има ранени и затрупани моряци. Спасилите се докладвали, че командирът на Мърсър, капитан Барлет, съвипускник на Билингс, бил все още на борда на миноносеца. Твърдеше се, че капитан Билингс се обърнал към един от подчинените си офицери и без всякакво колебание заповядал: Потопете Мърсър.

Но това се е случило по време на война, помисли си Хенингс. Сегашният случай бе съвършено различен. И въпреки това… те бяха в състояние на война, или поне можеха да бъдат въвлечени в такава някой ден — противно на онова, което обещаваха онези глупаци в Конгреса с техните политически правилни решения. Самолетът Стратън можеше да бъде изваден, ако бъде забелязан във въздуха, засечен на нечий радар или пък ако падне в близост до някой кораб. Ако това се случи, причината за неговите поражения ще бъде установена веднага. А това щеше да насочи погледите към Нимитц. Хенингс разбираше, че глупотевините на Слоун за заплахата за корабоплаването целяха предотвратяването именно на такъв обрат.

Обвиняването на Нимитц за катастрофата ще предизвика нечуван скандал. Мръсните ризи на Америка ще бъдат извадени на показ. Флотът ще бъде подложен на разследвания, репутацията му ще бъде опетнена от скандали, шумът около случилото се ще окаже пагубно въздействие върху него. Инцидентът още повече ще отслаби Военноморския флот на Съединените щати, и то в момент, в който неговото безсилие и бездруго вече бе взело ужасяващи размери.

Хенингс прекрасно знаеше как ще реагират от Обединеното командване, ако всичко това се случи. Защо онези кучи синове Хенингс и Слоун просто не са свалили проклетото нещо от небето? Те самите никога не биха издали подобна заповед, но очакваха от подчинените си да го сторят. Някой трябваше да свърши мръсната работа и да предпази хората на върха. Да запази отбранителната способност на страната и жизнеспособността на армията.

Слоун реши, че е чакал достатъчно.

— Адмирале?

Хенингс го погледна. Ако не изпитваше толкова силна лична неприязън към Слоун — ако предложението бе дошло от друг, по-достоен офицер — Хенингс щеше по-лесно да се съгласи. Той се изкашля.

— Нека им дадем още десет минути.

— Пет.

— Седем.

Слоун протегна ръка и нагласи часовника на седем минути. Натисна бутона и отброяването започна.

Хенингс кимна. Капитан трети ранг Слоун не беше човек, който хаби време и думи напразно.

— Можете ли да сте сигурен, че Матос ще…

— Съвсем скоро ще разберем. Но ще бъда силно изненадан, ако и той вече не е достигнал до същите заключения. Познавам и разбирам Матос по-добре отколкото той разбира сам себе си, макар че почти не съм разговарял с него. Матос иска да бъде част от екипа. — Той седна и започна да пише. — Опитвам се да нахвърлям заповедта, която ще му прочетем, и бих искал да ми помогнете. Много е важно какво ще кажем и как ще го кажем.

— Е, капитане, щом успяхте да убедите мен, ще можете да се справите и с този пилот. Нямате нужда от моята помощ.

Рандолф Хенингс обърна гръб на Слоун и отново вдигна черната щора на прозореца. Загледа се в океана. Зачуди се по каква ирония на съдбата беше въвлечен в подобна бъркотия на тази възраст. Добрите години, изживени честно и почтено, губеха целия си смисъл, когато човек се сблъска с нещо такова. Помисли си за свръхзвуковия Стратън. Колко човека имаше на борда му? Триста? Те сигурно вече бяха мъртви. Но близките им никога нямаше да научат какво се е случило с тях. Рандолф Хенингс ги бе осъдил да останат без гроб. Те щяха да отидат на дъното на океана, където вече лежаха много от приятелите му.

И където би искал да легне и той.

* * *

Джери Брустър се мотаеше в малката комуникационна зала на контролно-диспечерския център на Транс-Юнайтид в Сан Франциско. Чакаше да приключи отпечатването на картата за метеорологичните условия над Тихия океан. Работата в тази зала бе единствената част от задълженията му, която той наистина мразеше. Светлината бе твърде силна, шумовете прекалено високи, а в спарения въздух тегнеше острата и задушлива миризма на химикалите, с които работеха цветните копирни машини.

Новата карта най-после бе отпечатана. Брустър нетърпеливо я чакаше да изсъхне, за да може да я извади от машината. Джак Милър бе поискал справка за температурите на надморското равнище и Брустър искаше да му предостави данните преди да отиде на обяд. Всеки път, когато Милър поискаше нещо, Брустър зарязваше всичко друго и се заемаше с молбата на Милър. Брустър харесваше стария ветеран; Милър винаги бе готов да му помогне със съвети и опит.

Брустър протегна ръка, внимателно издърпа току-що отпечатаната карта и я вдигна пред себе си. Тръгна към вратата, хванал картата с два пръста, за да е сигурен, че няма да размаже все още влажното цветно мастило. Зад него иззвъня звънец. Звукът идваше от далечния ъгъл и се извисяваше над останалите шумове в залата. Брустър спря. Разпозна сигналния звънец на системата за компютърна видеовръзка. Ослуша се. На екрана се появи ново съобщение и дори и от разстоянието, на което се намираше, той забеляза, че то е необичайно кратко — само няколко букви или цифри. Брустър знаеше какво означава това. Поредната повреда. Допълнителна галиматия. Очевидно бяха получили част от нечие съобщение. Той остана на мястото си в очакване на ново съобщение върху екрана.

След като Транс-Юнайтид похарчи цяло състояние, за да оборудва всичките си самолети с това чудо на електрониката, новата компютърна комуникационна мрежа все още бе подвластна на някои технически затруднения. Брустър им викаше издънки. Неразбираеми съобщения. Фрази и букви, които се повтаряха екран след екран. Разместени или обърнати обратно колони от данни. Положението щеше да бъде почти смешно, ако не се налагаше постоянно да викат инженерите по поддръжката, за да ремонтират проклетото нещо. За щастие системата се използваше само за рутинни и несъществени съобщения — проблеми с храната, уточняване графика на екипажите, съобщаване на възможните полети за връзка в помощ на пасажерите, осъвременяване на данните за метеорологичните условия и маршрута на даден полет. Когато беше в изправност, системата им вършеше добра работа, а когато не работеше, просто забравяха за нея. Брустър реши да не й обръща повече внимание.

Направи крачка към вратата. Химикалите във въздуха дразнеха носа и очите му. Искаше му се час по-скоро да се махне от тези дразнители и да влезе в диспечерския център, където въздухът беше по-чист. Отвори вратата, но се поколеба. В задълженията му влизаха и съобщенията, получавани чрез компютърната мрежа. Добре де, по дяволите! Той затръшна вратата, прекоси залата и застана пред екрана. Прочете съобщението върху него.

SOS

И това беше всичко. Нищо повече. Нямаше идентификационен код, нито пък адрес. Брустър бе озадачен и ядосан. Какво, по дяволите, е това? Лудория? Шега? Нито един пилот в света не би изпратил сигнал SOS. Той бе твърде архаичен. Използването му датираше от времето на първите параходи. Подаването на подобен сигнал можеше да се сравни само с доклад за изнасилване, звучащ като Девица в беда. Как би могъл някой да погледне сериозно на подобно съобщение?

Брустър нави на руло картата и я пъхна под мишница. Загледа се в машината пред себе си. Не, всеки пилот в беда би изпратил сигнал за помощ по специалния канал за чрезвичайни произшествия чрез една от четирите радиостанции на борда на самолета му. Не би изпратил този допотопен зов за помощ по тази електронна играчка. А и дори да се бе случило невъзможното и всичките четири радиопредавателя да са излезли от строя, то пилотът, прибягнал до компютърната връзка, щеше да изпрати подробно съобщение, придружено от идентификационния му код. Значи, това, което виждаше, беше или резултат от повреда в системата, или изразяваше представата на някой от пилотите за шега. Много лоша шега. А този пилот знаеше, че шегата му няма да стигне по-далеч от комуникационната зала на Транс-Юнайтид.

Брустър си даде сметка, че той е обект на тази шега, и това го разгневи. Натисна бутона за отпечатване, направи разпечатка на съобщението и я взе в ръка.

SOS

Идиоти. Заслужават да докладва за случая. Брустър не знаеше със сигурност дали ще могат да проследят подателя на анонимното съобщение. Постъпката на този пилот беше много глупава и безотговорна и той щеше да си навлече сериозни неприятности, ако успееха да го идентифицират. Но пък от друга страна, съобщението може би се дължеше на повреда в системата. Защо да се забърква тогава? Ако докладва за случая, репутацията му сред екипажите на самолети щеше да пострада. А това би могло по някакъв начин да се отрази върху евентуалното му повишение. Милър винаги го бе съветвал да прикрива екипажите. Това рано или късно щяло да му донесе дивиденти. Брустър се радваше, че Евънс не е видял съобщението. Той смачка разпечатката, хвърли я в кошчето и излезе от залата.

Джак Милър видя Брустър да излиза от комуникационната зала.

— Джери, можеш ли скоро да ми предоставиш информацията за температурата?

Брустър погледна към другия край на залата.

— Разбира се, господин Милър. Само няколко минути. — Вдигна очи към стенния часовник. Дванадесет часа без три минути. И двамата щяха да закъснеят за обяд. Той разгъна картата върху бюрото си, затисна четирите й ъгъла, а след това взе един молив и започна да отбелязва температурните стойности върху един лист.

* * *

Джон Бери се загледа във въртящия се кодов селектор на компютъра. Реши, че не му остава нищо друго освен да смени кодовете и отново да изпрати съобщение. Този път ще напише нещо по-дълго. Даде си сметка, че импулсивното SOS беше твърде кратко и неразбираемо. Потърси някакви дневници с кодовете, но бързо осъзна, че дори и да е имало такива, те са били засмукани от въздушната струя. Щеше да се наложи да пробва всичките канали — да изпрати съобщение, да изчака за отговор и, ако не получи такъв, да премине на следващия канал. Съобщението му щеше да се появи някъде — там, където се намираше другата част на тази компютърна връзка. След като изпрати съобщения по всичките канали, ще започне отначало. Това приличаше на стрелба в тъмното, но беше за предпочитане пред бездействието. Вече едва устояваше на импулса да се залови отново за клавиатурата.

— Мисля да пробвам някой друг канал. Какво ще кажеш?

Шарън Крендъл погледна празния видеоекран.

— Изчакай още минута-две. Спомням си, че понякога пилотите чакаха по десет, че и повече минути за отговор.

— Защо?

— Ами по принцип тази система не се използва за изпращане на важна информация. Чрез нея изпращат съобщения до комуникационната зала на диспечерския център само за да регистрират дадена информация.

— Виждала ли си комуникационната зала в Сан Франциско?

— Веднъж. По онова време излизах с един пилот. Той ме заведе там и ми показа компютърната система, устройствата за отпечатване на метеорологичните карти и всичко останало.

— Звучи интересно. Къде се намира тази зала?

— Непосредствено до контролно-диспечерския център.

— Дежури ли някой там?

Тя се замисли за момент.

— Не. Не мисля… Има само машини. Но хората постоянно влизат и излизат.

Бери кимна.

— Добре. Ще трябва да почакаме, докато някой влезе в залата и види съобщението. Къде се намира машината?

— В средата на залата. Помещението е малко. Ще го видят.

— Надявам се.

Крендъл зае отбранителна позиция, макар да не разбираше защо. Опита се да се концентрира върху контролния панел. Може би щеше да се сети още нещо. Означенията над контролните прибори и индикатори й изглеждаха напълно неразбираеми. RM1. LOM. Променлив ток. Жиротрансфер.

— Ето. Спомних си нещо. Това ADF. Мисля, че е някакво радио.

Бери се усмихна едва-едва.

— Да. Използва се за автоматично следване на сигнал. Обикновено сигнал, изпратен от летището. Може би ще го използваме по-късно.

— О! — Тя се облегна назад. — Тревожа се за Барбара. От доста време не се е обаждала.

Бери бе открил часовник в кабината, но той като че ли не беше в изправност.

— Колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Дванадесет часа и шест минути според времето в Сан Франциско.

Бери погледна своя. Осем часа и шест минути. Осем часа напред. В този момент разбра, че часовникът е сверен по гринуичко време и си припомни, че авиокомпаниите винаги отчитат времето, използвайки за база часовия пояс, признат в цял свят. Отчаяно поклати глава. Всички прибори в тази кабина сякаш му подаваха напълно безполезна информация. Радиопредавателите имаха много честоти, но не работеха. Индикаторите за курса на самолета стояха като заковани по средата на скалата, но това не му помагаше да разбере накъде летят. Часовникът му казваше, че в този момент на другия край на света площад Пикадили е окъпан от неонови светлини, а лондонските театри са вдигнали завеса за първото действие на поставените в тях пиеси. Цялата тази безполезна информация го изнервяше. Даде си сметка, че с всяка изминала минута става все по-мрачен и раздразнителен. Трябваше да се отърси от това настроение.

Изкашля се, за да прочисти пресъхналото си гърло.

— Добре поне, че времето е хубаво и все още е ден. Ако това се бе случило през нощта…

— Точно така — съгласи се Крендъл. Не беше особено ентусиазирана.

Потънаха в мълчание. Всеки един знаеше, че другият е изнервен и притеснен, но просто не можеха да намерят думи, за да се подкрепят взаимно. Бери си помисли, че би било добре, ако Стейн можеше да дойде при тях в кабината. Крендъл пък искаше Йоширо да се върне по-скоро. Никой от двамата не се опитваше да си представя как би протичал полетът, ако не бе станала тази злополука; никой не изпитваше благодарност, че е останал жив. Цялото им съществуване бе съсредоточено около тревогите за следващото действие, което щяха да предприемат през близките няколко минути.

Бери се надигна на мястото си и погледна към салона зад тях.

— Какво е положението, господин Стейн? — извика той.

Харолд Стейн се провикна в отговор:

— Долу всички утихнаха. Тези тук — също. При втория пилот няма никаква промяна.

— Повикайте Барбара Йоширо.

Стейн се провикна силно, наведен надолу към стълбището, и се ослуша напрегнато. Извърна се с лице към кабината.

— Не отговаря.

Шарън грабна слушалката на вътрешния телефон и погледна към конзолата.

— Не зная на кой номер да позвъня.

— Пробвай ги всичките.

Крендъл реши да звънне първо на пост шест в опашката на самолета. Натисна бутона и изчака. Никой не вдигна.

— Да се обадя ли на друг пост, или да изчакам на тази линия?

Бери започваше да губи търпение.

— Откъде да зная?

— Боя се за нея.

Бери бе обхванат от гняв.

— Аз бях против отиването й там. Ето че сега и тя се превърна в част от проблема, а не от разрешаването му. — Пое си дълбоко въздух.

Шарън Крендъл се надигна на мястото си.

— Слизам долу.

Бери се присегна и я сграбчи за китката.

— Не. Никъде няма да ходиш. Имам нужда от теб тук. — Погледна я напрегнато. Двамата сключиха неизречено споразумение: сега Бери бе командир на този самолет.

Крендъл бавно се отпусна на мястото си. Най-накрая кимна.

— Добре. — Погледна Джон Бери, който отвърна на погледа й. Присъствието на този мъж й вдъхваше странно успокоение и увереност.

— Пробвай и на останалите постове — посъветва я Бери с нисък и спокоен глас. — Аз ще започна да сменям каналите на компютърната система. Може пък да извадим късмет, ако продължим да се занимаваме с нея. — Бери внимателно пусна китката на Крендъл и протегна ръка към компютърната клавиатура.

Джак Милър се опитваше да реши дали да отпусне още малко време на Полет 52. Хвърли поглед към Брустър.

— Как е компютърната система днес?

Брустър вдигна очи от картата.

— Какво?

— Компютърната система? Работи ли?

— О! — Той се поколеба. — Не. Всъщност току-що се получи някакво неясно и непълно съобщение.

— Добре. — Той се завъртя на стола и погледна Евънс. — Добре, Денис. След десет минути им се обади по радиото. Бъди внимателен и учтив.

— Винаги съм учтив, шефе.

— Точно така.

Джери Брустър рязко хвърли молива върху бюрото и тръгна бързо към комуникационната зала.

— Само си губя времето — промърмори той. Отвори вратата, опитвайки се да не обръща внимание на задушливата миризма на химикалите, отиде до средата на стаята и седна на стола пред клавиатурата на компютърната система. Видя, че на екрана няма съобщения. Настрои машината на автоматичен режим на работа — тя щеше да открие канала, по който бе предадено последното съобщение, и да изпрати отговор на онова SOS. Знаеше, че процедурата ще задейства само в случай, че пилотът не е променил кодовете. Брустър сложи ръце върху клавиатурата и написа съобщение почти толкова кратко колкото онова, което бе получил.

КОИ СТЕ ВИЕ?

Копие от съобщението се изписа на монитора пред него.

На Бери му се стори, че от компютърната система долита едва доловимо бръмчене, а една от лампичките върху конзолата премигна за миг. Той отдръпна като опарен ръката си от кодовия селектор.

Звънецът, сигнализиращ за пристигащо съобщение, иззвъня два пъти. В кабината на Стратън 797 този звук прозвуча като празничния звън на камбаните на Нотр Дам^[2] в коледната нощ.

Шарън Крендъл извика от изненада.

Джон Бери усети стягане в гърдите. Гърлото му пресъхна.

На екрана започнаха да се изписват букви.

Шарън Крендъл се присегна и сграбчи ръката на Бери.

КОИ СТЕ ВИЕ?

Бери едва не скочи от мястото си.

— Кои сме ние? — изрева той. После се изсмя. — Ще им кажа кои сме, по дяволите! — Постави пръсти на клавиатурата. — Кой е номерът на шибания ни полет?

— Петдесет и две. Полет петдесет и две. Побързай! За Бога, не им позволявай да ни изоставят! — Очите на Шарън Крендъл за пръв път се напълниха със сълзи и тя изхлипа тихичко. Загледа се в Джон Бери, който пишеше съобщението с разтреперани ръце.

* * *

— Исусе Христе! — Джери Брустър се наведе над екрана, върху който започна изписването на съобщението.

ОТ ПОЛЕТ 52: КРИТИЧНО ПОЛОЖЕНИЕ. МЕЙДЕЙ. САМОЛЕТЪТ ПОВРЕДЕН. РАДИОПРЕДАВАТЕЛИТЕ ИЗВЪН СТРОЯ. НАМИРАМЕ СЕ НАД ТИХИЯ ОКЕАН. ИМАМЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ.

Брустър натисна бутона за отпечатване на съобщението, после откъсна листа с разпечатката и се взря в него. Сърцето му биеше силно, умът му трескаво препускаше в различни посоки. Бързо тръгна към вратата, но рязко спря и се върна при компютъра. Знаеше, че хората на борда на онзи самолет очакват незабавен отговор. Всеки човек на тяхно място би бил нетърпелив. С омекнали от напрежението пръсти той написа кратък отговор.

ДО ПОЛЕТ 52: СИГНАЛЪТ ЗА ПОМОЩ ПРИЕТ. ОСТАНЕТЕ НА ТОЗИ КАНАЛ.

Джери натисна бутона за изпращане на съобщението и се помоли проклетата машина да не откаже отново. Видя съобщението си изписано на екрана и се затича към вратата.

Джери влетя в обширната зала на контролно-диспечерския център и извика:

— Запазете тишина! Чуйте че! Полет 52 е в опасност!

Развълнуваният му глас надделя над монотонните шумове в претъпканото помещение. Всички гласове утихнаха веднага. В залата се чуваше единствено звъненето на някакъв телефон.

Джак Милър скочи от стола си, който се търкулна назад и се блъсна в бюрото зад това на Милър.

— Какво се е случило? — Бързо тръгна към Брустър.

Брустър трескаво размаха листа със съобщението.

— Ето! От компютърната система.

Милър грабна листа и го прегледа набързо. Изкашля се и го прочете на висок, пресекващ на моменти глас.

— Мейдей… Самолетът повреден… Радиостанциите извън строя…

Милър не беше особено изненадан. Дълбоко в себе си вече бе почувствал, че с всяка изминала минута закъснението, регистрирано от екипажа на Полет 52, придобива все по-зловещ смисъл. И въпреки това той непрекъснато бе отлагал провеждането на разговора, който щеше да им помогне да си изяснят положението. Желанието му да отхвърли неприятните мисли и да приеме, че всичко е наред, беше съвсем естествено.

Развълнуваният шепот на диспечерите в залата прерасна в разпокъсани въпроси и възклицания, произнесени на висок, изпълнен с изумление глас.

Милър се обърна към Брустър.

— Отговори ли?

— Да. Да. Информирах ги, че сме получили сигнала. Инструктирах ги да останат на същата честота.

— Добре. Добре. Така. Добре.

Милър огледа залата. Погледите на всички бяха насочени към него. Той беше старши диспечер. Освен това отговаряше за Полет 52. И в двата случая отговорността беше изцяло негова. Така пишеше в наръчника. Само че нещата никога не протичаха според правилата и указанията. Поради някаква причина този сигнал за помощ бе изпратен по компютърната система, а не чрез каналите, които се използват в подобни ситуации. И сега Милър не беше съвсем сигурен какъв трябва да бъде следващият му ход.

Помощник-диспечерът Денис Евънс заговори със спокоен, монотонен глас, който достигна до Милър въпреки шума в залата.

— По-добре да съобщим на някого. Колкото е възможно по-бързо.

Милър се намръщи. Обикновено гледаше на Евънс като на досаден трън в петата, но този път той имаше право.

— Добре, Денис — рязко рече Милър. — Ти информирай инстанциите. Използвай инструкцията за чрезвичайни произшествия. Обади се на всички, упоменати в списъка. Кажи им… — Милър погледна листа, който потрепваше в нестабилната му ръка. Знаеше, че от този момент нататък трябва да са много внимателни. Хиляди хора — като се почне с шефовете им в Транс-Юнайтид и се стигне до правителствените чиновници и журналистите — щяха да разглеждат под лупа и да критикуват всеки техен ход и всяко взето решение. Джак Милър и диспечерската служба изведнъж щяха да се озоват в светлината на прожекторите. Той погледна Евънс. — Информирай всички, на които се обаждаш, че все още не знаем какъв точно е проблемът на Полет 52. Съобщи им само онова, което ни е известно. Полет 52 е изпратил сигнал за помощ по компютърната система. Съобщават за повреда на самолета. Нуждаят се от помощ. Все още обаче са в състояние да предават, което означава, че положението може да не е чак толкова лошо. — Той замълча и огледа хората в залата. — Капитан Стюарт е изключителен пилот.

Евънс протегна ръка към телефона и започна да звъни.

— Да се размърдаме. — Милър посочи комуникационната зала и се запъти натам.

Милър седна пред клавиатурата на компютърната система. Брустър застана зад него. Десетина други диспечери влязоха в малкото помещение и се наблъскаха около конзолата.

Милър разхлаби вратовръзката си.

— Кодът същият ли е? Брустър кимна.

— Да, сър. — Чудеше се в кой точно момент ще му се наложи да си признае за проявената небрежност.

Джак Милър започна да пише.

ДО ПОЛЕТ 52: ОБЯСНЕТЕ ХАРАКТЕРА НА ПРОИЗШЕСТВИЕТО. ОТ КАКВА ПОМОЩ ИМАТЕ НУЖДА?КОЛИЧЕСТВОТО ГОРИВО, С КОЕТО РАЗПОЛАГАТЕ. НАСТОЯЩОТО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ.

Милър натисна бутона за изпращане на съобщението и се облегна назад.

В стаята се възцари пълно мълчание. След това някой се изкашля. Други си размениха по няколко думи с приглушени гласове.

Звънецът на системата иззвъня и всички се приближиха.

Милър даде знак на Брустър.

— Включи големия монитор. Аз ще работя с клавиатурата и дисплея. Всички останали да отстъпят назад и да следят екрана. Имам нужда от пространство, за да мога да боравя с клавишите.

Видеоекранът на задната стена на комуникационната зала оживя. Белите букви започнаха да се появяват върху зеления екран едновременно с отпечатването им на компютърния дисплей.

ОТ ПОЛЕТ 52: ДВАМА ПИЛОТИ В БЕЗСЪЗНАНИЕ. ЕДИН МЪРТЪВ. АЗ СЪМ ПЪТНИК, КОЙТО ИМА ИЗВЕСТНИ УМЕНИЯ КАТО ПИЛОТ. САМОЛЕТЪТ ИМА ДВЕ ДУПКИ В КОРПУСА НА ПЪТНИЧЕСКИЯ САЛОН. ПРЕДПОЛАГАМЕ, ЧЕ СА ПРИЧИНЕНИ ОТ БОМБА. НЯМА ПОЖАР. ПЪЛНА ДЕКОМПРЕСИЯ. МНОГО МЪРТВИ И РАНЕНИ. С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ДВЕ СТЮАРДЕСИ, ДРУГИ ДВАМА ПЪТНИЦИ И МЕН, ВСИЧКИ ОЦЕЛЕЛИ СА НЕКОНТАКТНИ. В МОМЕНТА ПРЕТЪРСВАМЕ ПЪТНИЧЕСКИЯ САЛОН ЗА ПЪТНИЦИ БЕЗ УВРЕЖДАНИЯ. НУЖДАЯ СЕ ОТ ИНСТРУКЦИИ, ЗА ДА УПРАВЛЯВАМ САМОЛЕТА. В МОМЕНТА Е НА АВТОПИЛОТ. ВИСОЧИНА 11 ХИЛЯДИ ФУТА. СКОРОСТ 340 ВЪЗЕЛА. НАПРАВЛЕНИЕ 325 ГРАДУСА.

РЕЗЕРВОАРИТЕ С ГОРИВО ПЪЛНИ ПОЧТИ ДО ПОЛОВИНАТА. МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ НЕИЗВЕСТНО.

Диспечерите стояха неподвижно, приковали погледи в екрана. Четяха и препрочитаха съобщението. Всеки един от тях бе влязъл в залата с готови предложения за разрешаване на проблема. В момента обаче, в който се появиха думите: Двама пилоти в безсъзнание, един мъртъв, те си дадоха сметка, че стандартните процедури при бедствия и аварии са неприложими в този случай. Подсъзнателно почти всички диспечери окончателно отписаха Полет 52.

Милър се взираше невярващо в разпечатката.

— Бомба. Дупки в пътническия салон. Пълна декомпресия. Исусе Христе! — Осъзна, че ако се бе опитал да се свърже с Полет 52, за да изиска от тях справката за горивото и местоположението им, щеше много по-рано да разбере, че нещо не е наред. Запита се дали това забавяне няма да се окаже от решаващо значение. Отново погледна разпечатката. — Декомпресия. На тази височина. Мили Боже… повечето от пътниците трябва да са мъртви или…

Евънс влезе през вратата.

— Всички са уведомени. Джонсън идва насам. Казах им само онова, което ми нареди. Неизвестна повреда на самолета. Може и да не се окаже особено сериозно.

— Сгрешил съм — отвърна тихо Милър. После посочи видеоекрана.

Евънс се втренчи в изписаните думи.

— О, мамка му! Как, за Бога, е могло…

— Добре — рязко го прекъсна Милър. — Задачата ни сега е да ги приземим благополучно. Чакам предложения от ваша страна.

Никой не проговори. Брустър прочисти гърло.

— Можем ли да определим местоположението им?

— Добра идея — съгласи се Милър. — Това ще ни бъде от помощ. Разполагаш ли с местоположението от последния им доклад?

Брустър кимна утвърдително.

— Да, сър. Докладваха за местоположението си при последното осъвременяване на данните за количеството гориво и общото състояние на полета. — Той се приближи до друг компютър и извика някакви данни на екрана. — Докладът е отпреди час и половина, но въз основа на съобщените координати бих могъл да изчисля вероятния курс и изминатото разстояние, като взема предвид и новите данни. — Той посочи с ръка видеоекрана. — Вероятно няма да мога да установя местоположението им с абсолютна точност, но все ще е нещо повече от това, с което разполагаме в момента.

— Направи го — разпореди се Милър.

Брустър кимна и си записа данните от сигнала за помощ на Полет 52.

— Едно нещо е сигурно — отбеляза той, след като свърши. — Летят в погрешна посока. — Обърна се и излезе от стаята.

— Уместна забележка — подхвърли Евънс.

— Да — студено се съгласи Милър. Разбираше, че е изправен пред необходимостта да вземе бързо решение.

— Може би трябва да им кажеш да завият и да поемат обратно към дома — предложи Евънс.

Милър не сваляше поглед от екрана. За случай като този не съществуваха писани правила. Въпреки многогодишния си стаж и натрупан опит той никога преди не се бе сблъсквал с нещо подобно. В момента можеше да мисли единствено за последиците от този инцидент за самия него, за самолета, за екипажа и пътниците му.

— Той е само един любител пилот. Би могъл да изгуби контрол върху машината по време на завоя. — Милър започна да барабани с пръсти по конзолата. — Не е нужно веднага да вземаме решение. Можем да ги оставим да летят на автопилот, докато установим местоположението им. Може пък пилотите да дойдат в съзнание. Чудя се кой ли от тримата е мъртъв — додаде.

Евънс удари с юмрук по конзолата.

— По дяволите, Джак! Нямаме никаква представа с колко гориво разполагат, а знаем със сигурност, че летят в погрешна посока. Насочили са се към Северния ледовит океан. Или може би към Сибир. Длъжни сме да ги накараме да завият обратно, преди да са стигнали до точката, от която няма да има връщане назад.

Милър поклати глава.

— Пилотът докладва, че резервоарите са пълни до половината. Това е напълно достатъчно, за да ги върнем дотук или до някое летище в Канада или Аляска. В момента не разполагаме с достатъчно информация, за да вземем най-доброто решение.

— Не можем да сме сигурни, че ще получим така нужната ни информация. Виж, Джак…

Евънс рязко замълча. Тормозът над стария Джак Милър отдавна се бе превърнал за него във вид забавление. Евънс обичаше да се заяжда с прекия си началник. Внезапно обаче си даде сметка, че в случая става дума за живота на много хора. Той никога преди не бе вземал толкова важно решение и реши, че не желае да поема отговорността за действията им в момент като този. Осъзна, че това е ужасна отговорност и най-после проумя, че Джак Милър в качеството си на старши диспечер вече години наред живее с мисълта, че някой ден може да се изправи пред необходимостта да решава съдбата на изпаднал в беда самолет.

— Постъпи както желаеш, Джак — тихо довърши той. — Ти си шефът.

Милър кимна.

— Имам нужда от повече информация.

Знаеше, че шефовете му ще пристигнат съвсем скоро. Знаеше също, че могат да го погледнат и да попитат: Джак, защо още не си ги накарал да завият, по дяволите? Исусе! Никак не му се искаше да създаде впечатлението, че умишлено се бави и протака. Това би означавало край на кариерата му. Но, от друга страна, не желаеше да действа импулсивно и прибързано. Имаше нужда от още факти. Колко опитен беше онзи пилот?

Колко сериозни бяха повредите на самолета? Колко гориво им оставаше? Къде се намираха?

Той погледна часовника. Шефовете щяха да започнат да пристигат съвсем скоро.

Брустър влетя в залата. Всички се обърнаха към него. Той започна доклада си веднага.

— Приблизителното местоположение на самолета е четиридесет и седем градуса десет минути северна ширина и сто шестдесет и осем градуса двадесет и седем минути западна дължина. Намират се на около две хиляди и петстотин мили. По приблизителни изчисления, базирани на последния доклад за количеството гориво и времето, изминало оттогава насам, смятам, че разполагат с гориво за още шест часа и петнадесет минути. След четиридесет и пет минути ще са се отдалечили на такова разстояние, че връщането на самолета до това летище ще е невъзможно. Възможно е да разполагат с малко повече или пък по-малко време в зависимост от ветровете. За щастие самолетът се движи със скорост, пестяща гориво на тази височина. Летателното време ще се удължи, ако се издигнат на по-голяма височина, но предполагам, че това е невъзможно щом самолетът е разхерметизиран. Искрено се надявам, че резервоарите с гориво не са засегнати. Ако обаче някой от тях е излязъл от строя — Брустър размаха листа във въздуха, — всичките тези изчисления не струват пукната пара.

Милър погледна видеомонитора. Последното съобщение, получено от Полет 52, все още стоеше там, изписано с бели букви върху тъмнозеления екран. Буквите сякаш пулсираха пред очите му и го подтикваха да предприеме нещо. Той се обърна към клавиатурата и написа кратко послание.

ЗНАЕТЕ ЛИ КЪДЕ СЕ НАМИРА КОНТРОЛНИЯТ МЕХАНИЗЪМ НА АВТОПИЛОТА, ОПРЕДЕЛЯЩ НАПРАВЛЕНИЕТО НА ПОЛЕТА?

Няколко секунди по-късно в залата иззвъня звънецът, сигнализиращ за пристигащ отговор.

ДА.

Присъстващите в залата възбудено обсъдиха отговора. Милър продължи да пише.

МОЖЕТЕ ЛИ ДА ОВЛАДЕЕТЕ САМОЛЕТА, АКО ЗА МОМЕНТ ИЗГУБИТЕ КОНТРОЛ ВЪРХУ НЕГО ИЛИ АКО АВТОПИЛОТЪТ ОТКАЖЕ? Звънецът иззвъня почти незабавно.

НЕ СЪМ СИГУРЕН.

Милър се завъртя на стола си и се обърна с лице към колегите си.

— Е?

Брустър заговори пръв.

— Бих оставил автопилота да осъществи завоя.

— Механизмите за управление на самолета може да са повредени — обади се един диспечер, застанал близо до вратата.

Милър започна да пише отново.

НЯКАКВИ ПРИЗНАЦИ, ЧЕ МЕХАНИЗМИТЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕ СА ПОВРЕДЕНИ?

Този път измина цяла минута преди да получат отговор.

ДУПКА В КОРПУСА БЛИЗО ДО ПРЕДНИЯ РЪБ НА КРИЛОТО. ВТОРА ДУПКА ОТ ДРУГАТА СТРАНА. ОТВОРЪТ ОТ ДЯСНАТА СТРАНА Е ПО-ГОЛЯМ. НЕ СЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ ВИДИМИ ПОВРЕДИ НА МЕХАНИЗМИТЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕ.

Един от диспечерите се изкашля. — Рано или късно ще трябва да завие. Не можем да го инструктираме как да завърти копчето на автопилота. Ако изгуби контрол над самолета, няма да имаме време за уроци по летене. Така че никой не би могъл да му помогне оттук — дори и някой първокласен летец.

Няколко от колегите му кимнаха в знак на съгласие.

Евънс заговори с малко по-овладян глас.

— Мисля, че ще е добре, ако самолетът вече е завил и пътува насам, когато пристигнат началниците. Всичко останало ще зависи от тази маневра. Ако онзи човек не успее да я осъществи, тогава… — Гласът му постепенно заглъхна, той махна с ръка. Жест, който напомняше на падащ самолет.

Милър се вгледа в очите на всички присъстващи в залата, след което отново насочи вниманието си към клавиатурата. Започна да пише.

ДО ПОЛЕТ 52: ПРЕДЛАГАМЕ ДА ЗАВИЕТЕ ОБРАТНО И ДА ПОЕМЕТЕ КУРС КЪМ ДОМА. ОСВЕН АКО НЕ СМЯТАТЕ, ЧЕ Е ПРЕКАЛЕНО ОПАСНО. ПРЕПОРЪЧВАМЕ ЗАВОЙ НА 120 ГРАДУСА. СЛЕД КАТО ОСЪЩЕСТВИТЕ ЗАВОЯ, ЩЕ ВИ ИЗПРАТИМ ПО-ПОДРОБНИ ДАННИ ЗА БЪДЕЩИЯ КУРС. НЕ ИЗКЛЮЧВАЙТЕ АВТОПИЛОТА. ОСТАВЕТЕ ГО ТОЙ ДА НАПРАВИ ЗАВОЯ. ТРЯБВА ДА ИЗПОЛЗВАТЕ КОПЧЕТО ЗА КОНТРОЛ ВЪРХУ НАПРАВЛЕНИЕТО; ПОДДЪРЖАНО ОТ АВТОПИЛОТА. ЩЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА СЕ СПРАВИТЕ? СЪОБЩЕТЕ НАМЕРЕНИЯТА СИ.

Докато очакваха отговора, диспечерите обсъждаха различни теории и предположения за случилото се със свръхзвуковия Стратън. Някой донесе карта на тихоокеанския сектор и диспечерите отбелязаха върху нея последното местоположение на самолета, съобщено от екипажа. След това Брустър отбеляза сегашното му, приблизително изчислено местоположение. Няколко диспечери неохотно напуснаха залата, за да се погрижат за останалите полети и да отговорят на телефоните, звънящи безспир. Пристигаха и служители от други отдели, но диспечерите ги връщаха обратно. Струваше им се, че отговорът на Полет 52 се бави цяла вечност, но всеки един от тях разбираше какво преживява онзи мъж, докато се опитва да вземе решение. Милър нервно барабанеше с пръсти по ръба на клавиатурата.

Звънецът сигнализира за пристигащото съобщение и всички насочиха погледи към видеоекрана.

ОТ ПОЛЕТ 52: ВЕЧЕ ИЗПРОБВАХ АВТОПИЛОТА ПРИ ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ДЕСЕТ-ГРАДУСОВ ЗАВОЙ И ВРЪЩАНЕ В ПЪРВОНАЧАЛНО ПОЛОЖЕНИЕ. ФУНКЦИОНИРАШЕ НОРМАЛНО. ЩЕ ГО ИЗПОЛЗВАМ, ЗА ДА ОСЪЩЕСТВЯ ЗАВОЙ НА 120 ГРАДУСА. ВЕДНАГА ЗАПОЧВАМ МАНЕВРАТА. Последва кратка пауза, след която съобщението продължи.

ЗА ПРОТОКОЛА ИСКАМ ДА СЪОБЩЯ, ЧЕ СЕ КАЗВАМ БЕРИ. С МЕН СА СТЮАРДЕСИТЕ КРЕНДЪЛ И ЙОШИРО И ПЪТНИЦИТЕ Х. СТЕЙН И Л. ФАРЛИ.

Милър прочете последните три реда. Смяташе, че това е напълно естествен стремеж човек да идентифицира себе си и да каже: Ето, това е името ми и ако нещо се случи с мен, искам да знаете с кого сте разговаряли. Милър написа в отговор една-единствена дума.

КЪСМЕТ!