Нелсън Демил, Томас Блок
Мейдей (19)

19.

Президентът на Транс-Юнайтид, председателят на борда на директорите и правителствените чиновници наблюдаваха приближаването на самолета от контролната кула. Организирането и координирането на спасителната операция се извършваше на долния етаж.

Джак Милър стоеше встрани от другите. И той самият не знаеше как се бе озовал в контролната кула, но си даваше сметка, че вече не разполага с достатъчно време, за да слезе на пистата. Стоеше, слушаше и внимателно следеше развоя на събитията.

Любопитни граждани, жадни за зрелища и сензации, прииждаха с хиляди към летището, причиняваха задръствания по пътищата, тълпяха се по затревения банкет край Път номер 80. Полицията в района на летището, обучена как да действа в подобни ситуации, започна да разчиства едно от платната, за да осигури достъп на колите за спешна помощ, пристигащи от града.

Още преди самолетът да бъде засечен на радара, хората на летището започнаха да се трупат около главния терминал. Тези, които бяха навън, се взираха нагоре към небето с надеждата, че самолетът може би ще успее да се върне. Другите, които бяха вътре в сградата, не сваляха очи от информационните табла и следяха всяка промяна в съобщаваната информация. Хората просто чакаха и гледаха — като съпругите на моряците, които навремето очаквали мъжете си, застанали по кейовете или качили се на високите тераси на къщите си с надеждата, че ще видят завръщането на изгубил се кораб.

Веднага щом обявиха информацията за неизвестния самолет, засечен от радарите, летището започна да се пълни с роднини и приятели на пътниците от Полет 52. Заедно с тях в очакване завръщането на самолета стояха и други пътници, както и служители на компанията, зарязали временно работата си. Всички, които бяха навън, гледаха на изток, приковали очи в огромния сребрист Стратън, който бавно приближаваше. Самолетът прелетя над залива и спуснал колесника и задкрилките, заприлича на чайка, готвеща се да кацне на някоя скала.

В мига, в който забелязаха свръхзвуковия Стратън на радарите си, радарните диспечери насочиха всички останали самолети към летището в Оуклънд и другите летища в района. Между безлюдните писти бяха разположени аварийни коли, готови за всякакви изненади. Хеликоптери и аварийни коли стоварваха оборудване на мястото, в което се пресичаха четирите писти. Точно по средата на празното пространство бе спрян голям камион с платформа, оборудвана с полеви бюра и клетъчни телефони, откъдето ръководителят на операцията координираше действията на различните екипи. Към центъра на импровизирания спасителен лагер прииждаха медикаменти, инвалидни столове, носилки, вода, комплекти за оказване на първа помощ при изгаряне. Доставени бяха и специални алуминиеви поставки, с помощта на които носилките се превръщаха в маси за прегледи. Специален екип трябваше да открие и идентифицира мъртвите. Друг екип от парамедици, медицински сестри и лекари бързо разтоварваше кашоните с медикаменти и медицинско оборудване. Затревената празна площ много скоро заприлича на военнополеви бивак. Но въпреки експедитивните действия на всички екипи и добрата организация, създадена на летището, спасителните екипи изобщо не бяха подготвени да се справят с евентуалните последици от приземяването на бързо приближаващия Стратън.

* * *

Едуард Джонсън и Уейн Метц стояха на една къса писта за рулиране на неколкостотин фута от пистата, на която трябваше да кацне самолетът. Около тях, по пътя и по тревата, бяха скупчени десетки полицаи, репортери, представители на летището и служители на Транс-Юнайтид. На тревата имаше поне десетина новинарски камери, насочени до една към края на пистата. Аварийните коли бързо летяха край тях и заемаха позиции от двете страни на пистата.

Уейн Метц обърна очи към залива и мълчаливо впери поглед в големия Стратън, който тъкмо захождаше към пистата. Устните му оформяха някакви думи, но от гърлото му не се изтръгваше нито звук. Никога преди така отчаяно не бе се молил за смъртта на хора, застраховани от него. Видя, че самолетът изведнъж се озова много на изток от пистата.

— Не мога да повярвам, че това се случва. Не мога да повярвам, че това е същият Стратън.

Едуард Джонсън гледаше като омагьосан самолета, който правеше последния си заход.

— Той е, няма съмнение. Не мога да си обясня как го е направил. Изобщо не зная как е успял да се справи след изгасването на четирите двигателя, но явно го е сторил, нали? — Страхът го бе напуснал и той вече напълно се владееше. Завладя го хладно, пресметливо безразличие. Изпита неволно възхищение, докато гледаше как Бери приближава самолета към пистата.

— Проклет да съм. Исусе Христе, този тип знае какво прави. Бих могъл да наема кучия син на работа в Транс-Юнайтид. Той е много по-добър пилот от половината наши свръхплатени ревльовци.

Метц погледна Джонсън. Имаше чувството, че той е откачил напълно. Но докато го наблюдаваше, изведнъж си даде сметка защо Джонсън е успял да стигне толкова далеч. Едуард Джонсън сякаш вярваше, че той самият не е взел никакво участие в случилото се в комуникационната зала. Сега той беше Едуард Джонсън, вицепрезидент на авиокомпанията Транс-Юнайтид, който бе силно загрижен за съдбата на самолета и хората на борда му.

* * *

Главният пилот на Транс-Юнайтид капитан Кевин Фитзджералд се приближи съвсем близо до пистата. Никой друг не се осмели да го последва. Той стоеше самичък в самия край на затревената площ и се взираше в дългата бетонна писта пред себе си. Вдигна очи и огледа залива, а след това и силуета на летящия срещу тях Стратън. Самолетът се прибираше у дома.

— Хайде. Хайде, копеле такова. Дръж се! — Гласът му се извиси, стана по-силен. — Дръж се! Самолетът е твой. Шантаво копеле такова, самолетът е изцяло под контрола ти. Твой е! Владееш положението! Владееш го!

* * *

Полицейските и аварийните екипи, сбрани върху затревения участък, бяха обхванати от трескаво вълнение, когато видяха самолетът да прелита над залива и да се спуска към пистата. Много от тези хора изведнъж си дадоха сметка на какво опасно място са застанали и бързо се затичаха обратно към набързо оборудвания аварийно-контролен пункт, който беше малко по-отдалечен от пистата, на която се очакваше да кацне гигантският Стратън.

* * *

Джонсън, Метц и Фитзджералд заедно с повечето пожарникари, няколко репортери и всичките телевизионни оператори останаха в опасна близост до пистата. Джонсън се обърна към Метц.

— Ще бъде много трудно да убедим когото и да било, че пилотът на този самолет страда от някаква форма на мозъчно увреждане.

Метц поклати глава.

— Джонсън, би могъл да кажеш, че разсъдъкът му е бил временно разстроен.

— Точно така. Но ако съществуват разпечатки на компютърните съобщения, ще трябва да ги вземем преди хората на Федералното управление на авиацията да започнат да душат из кабината.

— Надявам се той все пак да се разбие. Надявам се този самолет да избухне в пламъци.

Джонсън кимна. Никога преди не бе изпитвал толкова двойствени чувства.

— Господи, Уейн, надявам се той да успее да кацне благополучно, а ние да съумеем да отървем кожите.

Двамата мъже се спогледаха и дълго не отделиха погледи един от друг.

На около десетина ярда от Метц и Джонсън Фитзджералд стоеше на самия край на пистата и крещеше:

— Свали го надолу. Свали го! Ето това е! Внимателно. Внимателно.

Част от пожарникарите, полицаите и репортерите нададоха радостни възгласи. Служителите на Транс-Юнайтид крещяха:

— Кацай! Кацай! Кацай!

Слухът за приближаващия самолет бързо се разнесе из сградата на летището. Хората по терминалите плачеха от радост и се прегръщаха.

Джонсън стоеше като замръзнал и наблюдаваше ставащото около него. Не знаеше дали поведението му не изглежда странно в очите на околните, но и не му пукаше особено.

Уейн Метц несъзнателно сграбчи ръката на Едуард Джонсън. Да планират унищожаването на самолета беше едно; но да го наблюдава как се спуска от небето, за да кацне точно пред тях, беше нещо съвършено различно. Той отвори уста и рязко си пое дъх.

— Мили Боже, никога не съм виждал… нещо… О, Боже, погледни го. — Метц изпитваше силно желание да побегне. Той дори пъхна ръка в джоба на сакото си и напипа ключовете на колата си. Обърна се замаяно към Джонсън. — С нас е свършено.

Джонсън отрицателно поклати глава.

— Не още.

Самолетът се плъзна още по близо към пистата. Намираше се на не повече от миля от тях и летеше едва на двеста фута над летището, като се спускаше с по един фут в секунда.

Тълпата наоколо изпадна едва ли не в делириум. Хората изгубиха и последните си задръжки, обхванати от нечовешко напрежение и радостно очакване. Мъже и жени, репортери и членове на спасителните екипи… всички те крещяха с пълно гърло, скачаха, плачеха и се прегръщаха.

* * *

Втори пилот Даниел Маквери нахлу в кабината на пътническия Стратън, придружен от още десетина пътници — предимно мъже, няколко жени и едно-две деца. Те бърбореха нещо неразбираемо и хленчеха, осъзнали инстинктивно, че ги грози някаква опасност. Лицата и ръцете им бяха покрити със съсирена кръв от раните, които бяха получили по време на главоломното им пропадане по време на бурята.

Шарън Крендъл ги зяпна уплашено.

— Джон…

Линда Фарли си наложи да не пищи. Тялото й обаче се разтресе от ужас.

— Джон!

Цялото същество на Бери бе съсредоточено върху контролните механизми пред него и пистата, която се приближаваше и се виждаше все по-ясно през предното стъкло.

— Не им обръщай внимание! Остани на мястото си! Линда, наведи се, пъхни глава между коленете си и не мърдай. — Оставаше им по-малко от миля до началото на пистата. Още тридесет секунди. Скоростта на самолета бе твърде висока, а летеше много ниско. Бери почувства, че нечия ръка докосва врата му. Опита се да се абстрахира от онова, което ставаше зад него. Концентрира се върху летището и захода.

Бери видя аварийните коли, които летяха във всички посоки, стараейки се да покрият цялата дължина на пистата. Хвърли бърз поглед към спидомера. Щяха да отминат пистата и да се приземят в залива. Самолетът можеше дори да се завърти и да се разбие в сградите извън летището. Зае се с дроселите и контролните механизми, опитвайки се да намали скоростта.

Самолетът се спускаше все по-близо до началото на пистата, а Бери започна да усеща силен натиск от многобройните човешки тела, наблъскали се в пилотската кабина. Внезапно си даде сметка, че някой стои само на няколко инча от него. Погледна вдясно.

Даниел Маквери стоеше до задния край на централната конзола. Тялото му бе наведено напред в опасна близост с контролните лостове. Другите пътници започнаха да пристъпват към предната част на кабината — движеха се предпазливо и колебливо, подобно на нежелани гости.

Шарън Крендъл се отдръпна от Маквери. Проговори с едва доловим шепот.

— Джон…

— Не разкопчавай колана си. Не мърдай. Не ги провокирай.

Маквери протегна ръка и хвана контролния лост на втория пилот.

Бери почувства напрежението, породено от намесата му, а в следващия миг нечия студена, лепкава ръка покри лицето му. Дочу плача на Линда, която се опитваше да се пребори с обхващащата я истерия.

— Исусе! — До началото на пистата имаше само половин миля. Скоростта падаше бързо, а в двигателите все още постъпваше гориво. Моля те, Господи. Той затвори още малко дроселите и почувства ръката на Маквери върху своята. — За Бога, пръждосвай се оттук! — Рязко отмести ръката на Маквери.

Даниел Маквери, който с другата си ръка продължаваше да стиска контролния лост, изведнъж дръпна силно. Това си беше неговият контролен лост — това поне си спомняше, макар да нямаше и най-бегла представа за какво точно се използва.

Бери с все сила натисна капитанския щурвал напред, за да неутрализира действията на втория пилот. Ръцете му отмаляха.

— Махай се оттук, глупак такъв! За Бога… Крендъл започна да бие Маквери с юмруци.

— Престани! Престани! Махни се! Джон. Моля те!

— Спокойно… спокойно. — Оставаше им още само четвърт миля, но Бери съзнаваше, че започва да губи битката с бруталната сила на Маквери. Декомпресията, унищожила мозъка на втория пилот, очевидно по никакъв начин не бе засегнала физическата му сила. — Шарън! Махни го оттук! Сега! Бързо!

Шарън се опита да отдели пръстите му от кормилото, но Маквери очевидно притежаваше неподозирана сила. Тя се наведе и с все сила захапа дясната му ръка. Маквери обаче като че ли не изпитваше болка.

Той още по-силно дръпна контролния лост на втория пилот, в резултат на което самолетът неочаквано вирна нос, дясното му крило се оказа по-високо от другото, а опашката започна да се люшка насам-натам. Роботизираният глас отново огласи кабината с плашещия си рефрен. СКОРОСТ. СКОРОСТ. Няколко от пътниците започнаха да вият от страх. Линда изпищя.

Голяма част от пасажерите, нахлули в пилотската кабина, изгубиха равновесие и политнаха назад вследствие на рязкото килване на самолета. Те се наблъскаха един върху друг и се удариха в задната стена на кабината; някои дори паднаха върху панела с електрическите прекъсвачи.

Маквери, който държеше здраво контролния лост, успя да запази равновесие.

— Копеле такова! Пусни го, кучи син такъв! — Бери съзнаваше, че разполага само с няколко секунди, за да овладее самолета отново. Ако не успееше, щяха да умрат — точно тук и точно в този момент. Пистата вече бе съвсем близо. — Шарън! Помогни ми! Помогни!

Шарън Крендъл почувства, че кожата на Маквери се разкъсва под острите й зъби. Кръвта му потече по брадичката и шията й. И въпреки това ръката му не помръдваше. Тя се изправи, замахна с ръка и заби пръст в окото на Маквери.

Вторият пилот изкрещя от болка и пусна кормилото.

Бери рязко бутна щурвала напред, завъртя го наляво и натисна с все сила напред. В продължение на една дълга секунда самолетът сякаш продължи да виси в неестественото си положение. Механизираният предупредителен глас не спираше да повтаря единствената дума, която знаеше. СКОРОСТ, СКОРОСТ, СКОРОСТ. Бери виждаше земята, към която се бяха устремили под неестествен ъгъл. Изведнъж хоризонтът се изправи и централната линия на пистата застана точно в средата на предното стъкло.

* * *

Самолетът обаче летеше с прекалено ниска скорост. Дори и без непрекъснатите предупреждения на механичния глас, Бери чувстваше в корема си онова неприятно присвиване, което му подсказваше, че самолетът вече почти не лети. В следващия миг той щеше да започне да пада неконтролируемо, подобно на асансьор със скъсани въжета, и четиристотинтонната му маса щеше да се стовари върху пистата под тях.

— Джон! — изкрещя Шарън. Земята се приближаваше към тях със стремглава скорост. Тя затвори очи.

Бери изчака до последно, а след това направи един последен и отчаян опит да дръпне контролния лост с всичката останала му сила.

* * *

Опитното и набито око на капитан Кевин Фитзджералд веднага разбра, че пилотът неочаквано изгуби контрол върху самолета. Затича се срещу падащия Стратън, като не спираше да крещи.

— Той губи контрол върху самолета. Изплъзва му се. О, по дяволите, пилотът изгуби контрол. Господи всемогъщи! — Пилотът бе успял да стигне на половин миля от пистата и точно тогава допусна самолетът да се изплъзне от контрола му. За Фитзджералд това бе необяснимо. Развика се като треньор, опитващ се да помогне на играчите на терена. — По дяволите! Дяволите да те вземат! Дръж се, копеле такова, дръж се! Хвани кормилото! Кормилото! Дръпни проклетото кормило, кучи син такъв!

Той изведнъж спря да тича.

Точно преди колелетата на големия Стратън да се блъснат в пистата, пилотът очевидно направи един последен и отчаян опит да овладее самолета. Това, съчетано с ниската скорост на самолета, бе достатъчно, за да се избегне мигновената и разрушителна катастрофа. Скоростта, с която падаше самолетът обаче, бе твърде висока за ограничената му издръжливост. Фитзджералд видя как самолетът се тръсна по корем, а колесникът се откъсна с такава лекота, сякаш бе направен от стъкло. Във всички посоки се разхвърчаха счупените колелета и подпори. Въздушният лайнер легна по корем и започна да се плъзга по пистата със скорост от над сто възела. Около него се разхвърчаха искри. Самолетът се кривеше ту наляво, ту надясно и съществуваше реална заплаха от пълното му завъртане. Фитзджералд забеляза спойлерите над двете крила на самолета. Кормилото все още работеше; Фитзджералд знаеше, че пилотът не се е предал.

Хората, струпали се на затревения участък, се разбягаха, когато неконтролируемият лайнер, висок колкото триетажна сграда и дълъг и широк колкото футболно игрище, започна да се плъзга към тях. Част от хората успяха да се качат върху отдалечаващите се аварийни коли; другите хукнаха пеш.

Фитзджералд знаеше, че нито едно място не би могло да се нарече безопасно, в случай че огромният Стратън се завърти и излезе от пистата. Около него стояха операторите на четири телевизионни компании и запечатваха на лента огромния самолет, който със стържене и искри се плъзгаше по пистата на по-малко от три хиляди фута от тях. Пронизителният звук на раздиращия се метал заглуши грохота на двигателите, когато агонизиращият Стратън 797 се изравни с тях.

* * *

Уейн Метц погледна Едуард Джонсън и го попита с глух, изпълнен със страхопочитание глас:

— Той успя ли?

— Почти.

— Ще експлодира ли?

— Може би.

Двамата наблюдаваха огромния лайнер, който с дращене и стържене продължаваше да се влачи по пистата, оставяйки след себе си опашка от искри и пронизителния звук на раздиращ се метал.

Метц попита:

— Какво ще правим, ако не експлодира?

— Ще се качим в самолета, за да сме сред първите, които ще се срещнат с пилота.

Метц погледна Джонсън, а след това отново насочи поглед към осакатения Стратън. Тихичко се помоли:

— Експлодирай и умри.

* * *

Бери почувства, че самолетът се стовари тежко на пистата, чу и неописуемия звук, съпровождащ откъсването на колесника. Всичките осемстотин и двадесет хиляди паунда на самолета се тръснаха на пистата и той започна да се плъзга напред. Единственото чувство, което Бери изпитваше, бе гняв. Гняв срещу самия него, загдето бе позволил да стигне толкова далеч и да оплеска всичко в последния момент.

Но не всичко беше загубено. Той беше жив и възнамеряваше да си остане на този свят. Погледна към Шарън. Ръцете му се присегнаха към прекъсвачите, спиращи притока на гориво към двигателите. Забеляза, че Шарън го наблюдава — очевидно го гледаше още от момента на сблъсъка, изучаваше внимателно лицето му, опитвайки се да разбере по изражението му дали ще живеят, или ще умрат. Той й кимна, сякаш искаше да й каже: Всичко е наред. Но не беше.

Бери вдигна спойлерите, монтирани върху крилата, с отчаяната надежда, че те ще подействат като спирачка И ще намалят скоростта на килнатия на една страна самолет. Краката му настъпиха крачния лост за управление на кормилото, но сега, когато корпусът на самолета бе в контакт с бетонната настилка на пистата, усилията му да държи самолета ориентиран право напред по пистата не бяха особено резултатни.

За част от секундата, точно преди сблъсъка със земята, Бери си бе позволил да си представи как приземява самолета, рулира и спокойно го паркира на определеното за това място. Сега обаче знаеше, че ще е истински късметлия, ако успее да избегне експлозията. За пръв път в дългогодишната му практика на пилот му се прииска да остане без гориво. Но дори и с празни резервоари самолетът пак би могъл да се разхвърчи на безброй парченца, ако парите в двигателите се възпламенят.