Валмики
Рамаяна (13) (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама
(откъси))

ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА
Равън излиза на бойното поле. Уплаха сред маймуните.
Битка между Равън и Лакшман.

Чопай

При новината, че синът му

е мъртъв, всичко стана мътно пред двайсетте очи на Равън.

И както гордо бе изправен, в несвяст се свлече на земята.

А Мандодари пък, горката, застинала, дори не пада.

В гръдта се удря без пощада и сълзите й капят, капят,

но мъката й не разтапят. Смъртта на воина прочут

разтърси Ланка. Кипна смут. Развърза всеки свит език:

„Владетелят десетолик умее, братя, да ни води

към гибел само и несгоди!“

До ха

Премъдро Равън с мисли философски успокояваше жените клети:

„Светът е смъртен — думаше им царят — и всичко тленно е, та се смирете!“

Чопай

Тъй Равън чуждите съпруги

съветваше, отхвърлил Други съвети, много по-добри

на времето, преди да загори пред къщата му огън. Сума

народ обича тъй да дума поуки най-разнообразни

към другите, но се не блазни самият той да възприеме

съвет, отправен му навреме.

Така и тая нощ изтече

и полкове маймунски, мечи,

по-гъсти даже от гора,

денят пред Ланка насъбра.

Повика Равън всички свои

най-първи хора и герои

и каза им: „Сега комуто

преди сражението люто

духът е слаб, оттук да бяга,

но нека стори го веднага.

Побегне ли след туй от боя,

ще се натъкне той на моя

най-отмъстителен кинжал

и нека не очаква жал!“

И свойта колесница, дето

преварва вятъра в небето,

повика. Гръм на барабани

протътна. Демони отбрани

потеглиха. Ще кажеш — бурна

вихрушка в облак чер се втурна

от сажди и сега го гони

напред. Чернеят милиони

зловещи знамена, но пак

владетелят на тоя стяг

очаква главната сполука

от своите двадесет юмрука.

Чанд

От гордост той не вижда лошите поличби: само оръжието свлича се от тоя,

а оня от двуколката си пада. Цвилят

конете. Слоновете с рев напущат боя.

Чакали, лешояди, кучета се сбират

на глутници и всеки миг пристигат нови. И като пратеници на смъртта надават

над тях ужасен грак ята от черни сови.

Доха

Не може другояче: и в съня си

знамения добри не ще дочака тоз, който е обърнал гръб на Рама

и спи на заблужденията в мрака.

Чопай

Войската демонска потегли

с безбройни колесници, негли бе цялата на колела.

Човек да хвърлеше игла, на бойно знаме ще попадне.

Стада от слонове грамадни напираха напред с възбуда.

Така наесен буря луда В небето облак чер подкарва,

но облакът я претоварва със тежест. Бликаше потопът

от демони, богати с опит и с много хитрости, добити

от побеждаващи и бити. Премените на пролетта

по-бедни са по пъстрота от тая многоцветна рат,

събрана в демонския град. Земята тръпне, и морето.

И даже слоновете, дето

световните посоки пазят,

треперят, че ще ги прегазят

тълпите демонски. От прах

помръкна слънцето. И плах

притихна вятърът. Гърми

сред непрогледните тъми призивът на тръбите медни,

като че мигове последни

настават вече за всемира

и всичко живо ще умира. На Равън войнството голямо

крещи — прославя храбростта му. А той нарежда: „Да се спречка

с маймуна всеки или с мечка, а пък на мене оставете

сражението със царете —

самин при Яма да изпратя

двамината проклети братя!“

Далеч отеква му гласът.

И тръгват, за да нанесат

сега на битката обрат.

Свещената маймунска рат

надига се да отговори

на удара със удар. Пори

небето бойният им вик:

„Победа! Рама е велик!“

Чанд

Летят огромни мечки и маймуни, сякаш

самата смърт връз теб се спуща да се метне,

приела образа на планини хвъркати —

гористи, каменни, тревисти, разноцветни.

Оръжието им — скали, дървета, нокти

и зъби. Не познават страх пред смърт и кръв. „Ура за Рама! — викат. — Равън силен слон е,

ала пред него Рама е същински лъв!“

Доха

Оттатък славят Равън, тука — Рама.

Бойците вече са се разярили и почва боят. Всеки си избира

противник според собствените сили.

Чопай

На бойна колесница Равън

пристига царствено изправен, а Рама среща го пеша.

Смути се бедната душа на Вибхишан и той попита:

„Отсреща сила страховита хвърчи на колела, а пеш,

о царю, как ще я възпреш?“ Отвърна Рама: „Друже, тука,

за да постигнеме сполука, е нужна друга колесница,

където твърдостта е спица, а мъжеството е главина.

Душата чиста и невинна, умът смирен и добрините

към ближния са й жребците. Устойчивият нрав е знаме.

А пък търпението там е юзда. Духът спокоен, благ

попона е на тоя впряг.

А любовта към бога наш

е най-добрият кочияш.

Безстрастието — верен щит.

А меч е туй, да си честит от битието, да те радва

деянието — то е брадва.

А мъдростта е острието

на копието, със което умът претърсва всеки кът.

Познанието е лъкът, стрелите — нашите обети

и каяне пред боговете.

Любов към святите брамини

е бронята. Не ще премине през тая броня острието

на вражеската брадва. Ето, това е мойта колесница.

И знай, че ничия десница, приятелю, не би могла

да преобърне таз кола.

Доха

Мъжът могъщ и духом твърд, когато

препуска с колесница като тази,

светът не ще успее да го стъпче,

а той света ще може да прегази!“

При тоя отговор дълбоко мъдър

и от божествена уста изказан,

промълви Вибхишан, приведен ничком:

„О Рама, ти спаси ме от съблазън.“

Зове оттатък хората си Равън.

Ангад и Хануман отсам пък викат. И тук, и там на смъртен бой се вдига,

кълнейки се на своя вожд войникът.

Чопай

И боговете дивнолици

начело с Брама в колесници излязоха навън от рая —

да гледат как се води тая война на полковете святи

и демоните. „О Парвати — бог Шива каза, — между тях

и аз на колесница бях, и всички подвизи на Рама

видях. Узнай, че равен няма на Рама нийде в трите свята.“

На бой пое войската свята, възбудена от многобройни

тръби и барабани бойни,

опиянена и щастлива,

че в нея сила се прелива от Рама. Войнственият плам

гори ги. Всеки сваля сам тълпи от демони. Зове

да дойдат нови врагове и тях пробожда, блъска, мята.

Отрязва някому главата и с нея хуква да напада

когото стигне без пощада. Ръце, изтръгнати из корен.

Корем безжалостно разпорен. Маймуните, от гняв обзети,

вразите вкопчват за нозете и хвърлят ги със всички сили

подобно плодове изгнили. А мечките ги ровят живи,

заплашвайки: „Ако държи ви, елате, че за всеки труп

ще найдем пръст да трупнем куп.“ Маймуните — добри животни —

сега прииждаха страхотни: ще кажеш, че смъртта укрива

лика си под маймунска грива.

Чанд

Маймуните приличаха на бога Яма,

когато гневен тръгне да пролива кръв.

Избираха най-силния между вразите

и най-опасния, за да загине пръв.

Заплашват, хапят, мушат, късат, тъпчат, блъскат,

ала не се отказват и от хитрини, когато може с тях врагът да се катурне

и от полето бойно да се отстрани.

По шиите и по главите вражи мятат

ребра изтръгнати, разкъсани кореми.

Ще кажеш, богът Вишну сам участва в боя

в различни образи в едно и също време.

„Хвани! Коли! Удри!“ — гърмовен вик се носи навред. Отблъсват го свещените слова:

„Ура за Рама, който стрък трева превръща във копие и копието в стрък трева!“

Доха

Поглежда Равън — войнството му бяга.

Препуска, обладан от гняв и мъка. „Върнете се обратно!“ — гордо вика,

във двайсет лапи стиснал десет лъка.

Чопай

Владетелят със десетте

глави търчи в галоп. Расте по всеки негов лик гневът.

Маймуните отпред реват и дружни удари нанасят

с дървета, с камъни. Ракшасът не ги усещаше дори —

разбиваха се канари о неподвижното му тяло,

като да беше то изцяло елмазено. С десница твърда

възпря конете. Сам не мърда — огромна планина, дошла

в полето върху колела.

Опиянен от боя, чака

нападащи маймуни. Всяка премазва мигом с ярост дива,

което двойно го опива.

Маймуни, мечки, невидели

такъв отпор, макар и смели,

от ужас хукнаха назад,

зовейки: „Хануман, Ангад,

о Рама, бог на боговете,

слугите ваши избавете

от демона. Смъртта самата

явила се е на земята

във образа на людоеда!“

Десетоглавият ги гледа, че бягат. Лъковете десет

зад тях свирепо се надвесят.

Чопай

Опъна десетте си мощни лъка Равън

и пусна множество стрели, за да опаше

със тях земята и световните посоки,

дори и небесата. Всеки се уплаши.

Отрядите маймунски, мечи викат, молят.

Зовът им до самите облаци ечи: „О Рама, дом на милосърдието, дай ни

спасение, че мрем пред твоите очи!“

Доха

Видял войската си да бяга, гневен,

Лакшман колчана и лъка си взе,

за да се бие, след като почете

с поклон на Рама дивните нозе.

Чопай

Лакшман на Равън се закани:

„Аз твойта смърт съм, великане! Маймуни, мечки ти изтреби

безчет, но ето, ред на тебе дойде. Погледай ме добре —

не може нищо да възпре гнева ми. Чака те секира!“

„Охо — отвърна Равън, — диря убиеца на моя син

отдавна, драги, та самин да отмъстя на тая твар

и смъкна тежкия товар от моето сърце.“ При тия

закани съсна като змия стрела от всеки лък на Равън.

Но гордо срещу тях изправен,

Лакшман разсичаше ги с меч

на сто парчета и далеч запращаше ги. Равън метна

грамада тежка и несметна от боздугани най-големи,

но сякаш бяха те от семе сусамено — така Лисиман

разпръсваше ги, обладан от гняв. Запрати безпощадна

стрела. Коларят царски падна и колесницата и тя

на късове се разлетя. По сто свистящи, страховити

стрели улучваха главите на Равън, губейки се в разни

отвори, както в дупки празни на хълм изгубват се влечуги.

След туй Лакшман запрати други

стрели — най-острите, най-злите —

на демонския цар в гърдите. Не смогна той с едната даже

от десетте уста да каже ни ох, ни ах и ей го доле

главите си в пръстта забол е. Но твърде бързо се съвзе

владетелят и на нозе изправи се. Дарът на Брама —

голяма пика, дето няма за нея грешен удар, светна

в ръцете му — надежда сетна.

Чанд

Замахна Равън с копието — дар от Брама.

Лакшман с пробита гръд стовари се без памет. Напразно людоедът иска да го вдигне —

ръчищата му яки тоя път го мамят.

Лакшман е въплъщение на Шеша — змея, върху главата на когото трите свята

лежат като една тревичка. Него Равън

да вдигне от земята в глупостта си смята.

Доха

Синът на Вятъра натам се втурна

със гневен рев, но срещна го градушка

юмруци по гръдта и недотичал,

сразен на мястото си се залюшка.

Чопай

Подпря се Хануман с коляно

и сякаш бе от кръв обляно лицето му, ядосан кипна,

съвзе се, пъргаво подрипна и тъй стовари си пестника

връз демона, че той извика и рухна както в люта буря

планинска твърд се прекатуря сред гръм. Самият Равън почна

да хвали яката и точна ръка на Хануман, но той

с досада го запря: „Я стой! Проклинам аз такава сила,

която те е повалила, но жив оставила е пак

на боговете злия враг.“ Понесе Хануман без труд

Лакшмановото тяло. Смут обхвана Равън. От уплаха

главите му се залюляха. На своя брат задума Рама:

„Спомни си, брате — даже Яма от тебе по е слаб. Стани,

на боговете помогни!“ Несвършила речта му блага,

напусна пиката веднага на воина ранен месата —

обратно литна в небесата. Лакшман отново прав застана,

лъка си грабна и колчана, затича се към царя вражи,

решил напълно да го смаже.

Чанд

Лакшман отново колесницата му стори

на пита с разните подпруги и поводи.

Коларят му умря, а Равън рухна долу.

Лакшман сърцето му на сто места прободе.

Дотича друг колар. На нова колесница

трупа прехвърли и към неговия дом

препусна, а Лакшман — любимецът на Рама —

пред господаря коленичи мълчешком.