Батко Златко
Гъбарко

Под един вековен бук

много надалеч от тук,

расна гъбичка с калпаче…

Често виждах я да плаче.

 

Сърдеше се тя, че всички

имат си крака, ръчички.

А пък тя седи горката,

неподвижна във гората.

 

Но защо ли не минава

вече доктор Га тъдява?

Казват малките врабчета,

че поставял той крачета.

 

Гъбичката спря да плаче —

чу наблизо, че се грачи.

Начаса̀ изви снага

и съгледа… доктор Га.

 

Докторът се приближи.

Каза: „Гъбке, не тъжи“!…

Сложи й крачета здрави

и ръчички й постави.

 

Па обу й панталонки

със презрамчици от клонки,

и като помисли малко,

име даде й Гъбарко.

 

После чантата затвори

и усмихнат заговори:

„Имаш си крака и вече

стана истинско човече.

 

Ще ти кажа, без да питаш —

тъй напразно да не скиташ.

Не кради и не лъжи,

работи, а не лежи!“

 

Ала тези думи скромни

наш Гъбарко не запомни.

След минута полетя

между храсти и цветя.

 

Гънка мрежа в храсталака

паяк е оплел и чака.

Кой на нея ще се хване,

кой ли жертва ще му стане?

 

Пиеше му се кръвчица

от комар или мушица.

Но до неговия храст

спря Гъбарко наш след час.

 

Как ще иде надалече?

Паяжината му пречи

и със палави крачета

я разкъса на парчета.

 

Паякът се разяри.

Грабна тънък прът дори.

А Гъбарко взе да бяга,

щом като видя тояга.

 

И се спря, едва когато

стигна жабешкото блато.

Зърна щъркел сред водата

с фотоапарат в ръката.

 

А на гладката тръстика

жаба се върти и вика:

„Снимай, докато сме двама.

Виж, наблизо други няма.“

 

Щъркът хвърли апарата.

Улови я за краката,

после цяла я налапа

и из блатото зацапа.

 

Щъркът беше зъл и страшен.

Бе Гъбарко поизплашен,

но когато се свести,

почна пак да пакости.

 

Вече беше се стъмнило.

Кацнал на дърво изгнило,

бухалът бе сбрал мишлета

от балкани и полета.

 

Учеха при него те

как се пише и чете,

но Гъбарко замяука:

„Котарак пристигна тука!“

 

Мишките крака протягат,

в миг се впуснаха да бягат

към тръстиката висока.

И… прекъсна се урока…

 

Сутринта настъпи хлад.

Наш Гъбарко сети глад,

влезе в ресторант голям.

Викна: „Дайте ми да ям!“

 

— Тук безплатна е храната

за работници в гората.

Никой теб не те познава.

Що работиш ти тъдява?

 

— Аз работник съм — зидар,

нося кофи, пълни с вар.

— Тъй ли! Е, тогаз седни,

от чорбата си хапни!

 

Тъй Гъбарко със измама

яде колкото за двама.

Но Кълвачът за беда

долетя и го видя.

 

Скри се Лъжльо във тревата,

но заплете си краката.

Те безсилни се извиха

и без шум се отлепиха.

 

А нещастникът в тревата

плаче: „Да вървя не мога!“

Врабчо каза: „Ей сега

ще повикам доктор Га.“

 

Докторът е тука вече.

Той на помощ се притече

бързо чантата прерови,

сложи пак крачета нови.

 

Беше се ядосал много.

На Гъбарко каза строго:

„Който лъже — за награда

като тебе ще пострада!“

 

И мушици, и зверчета

гледат новите крачета.

Доктор Га в гората стара

на Гъбарко все се кара:

 

„Гледай, всички ти се чудят.

Те отиват да се трудят,

ти пък скиташ — сам видях.

Най-добре тръгни със тях!“

 

Ето, Мравката, добрата,

хвана Гъбча за ръката.

Тръгна бързо и Калинка,

сбрала шарена дружинка.

 

Там, где ручеят тече,

Сечко едър бор сече.

Ей Гъбарко наш, веднага

спусна се да му помага.

 

Неуморно със топора

удря дънера на бора.

Всички гледат с изненада:

с грохот борът взе да пада.

 

Стреснаха се пеперуди.

Даже Меца се пробуди.

Чудят се — какво ли стана,

че така кънти Балкана.

 

След това задружно всички

дялаха дъски, гредички,

и с работния си гост

те сковаха хубав мост.

 

Подир моста бързешком,

виж, изграждат детски дом.

Таралежите със жар

мажат къщичката с вар.

 

Труд кипи до късен здрач.

Заю-Баю е готвач.

Готви пресни зарзавати —

зеле, моркови, домати.

 

Катеричката намери

орех и се покатери.

И доволна — на гърба

метна пълната торба.

 

Вижте, в детската градина

сбра се цялата дружина.

Сред играчки интересни

учи приказки и песни.

 

Тъй животните в гората

си живеят като братя,

в мирен труд текат им дните

и са весели, честити.

 

Наш Гъбарко се поправи

и краката му са здрави.

 

Доктор Га отново мина

и край цъфнала къпина

спря Гъбарко и му рече:

„Значи, ти не лъжеш вече,

 

даже си труда обикнал

и със работата — свикнал.

Затова венец в награда

теб заслужено са пада.“