Хелън Филдинг
Дневникът на Бриджет Джоунс (5)

Април
Вродена изисканост

2 април, неделя

 

57 кг, алкохолни единици 0 (браво), цигари 0, калории 2250.

 

Прочетох в една статия, че Катлийн Тайнън, покойната съпруга на покойния Кенет [Кенет Тайнън (1927–1980) — английски театрален критик и писател, водеща фигура в британския културен живот през 1960-те години, наричани радикални. Той стои зад скандалното шоу „О, Калкута“, поставено за пръв път в Ню Йорк през 1969 г. — Б. пр.], притежавала „вродена изисканост“ и когато пишела, я заварвали седнала, безупречно издокарана, на малка масичка в средата на стаята, посръбваща от чаша изстудено бяло вино. Когато закъснява с изявление за пресата, поръчано от Пърпетуа, Катлийн Тайнън не би лежала както си е облечена и примряла от ужас под юргана, палеща цигара от цигара, наливаща се със студено саке от бутилката и гримираща се като контрареакция на настъпващата истерична криза. Катлийн Тайнън не би позволила на Даниел Клийвър да спи с нея, когато му скимне, но не и да бъде нейно гадже. Нито пък би се напила до припадък и би повръщала където й падне. Искам да съм Катлийн Тайнън (без да съм мъртва).

Поради това по-късно, когато нещата заплашваха да излязат от контрол, си повтарях фразата „вродена изисканост“ и си въобразявах, че нося бял лен и седя на маса с цветя. „Вродена изисканост“. Вече шест дни без цигари. Надянах маска на достолепна надменност пред Даниел и не съм се съобщавала, флиртувала или спала с него от три седмици. Само три алкохолни единици, погълнати миналата седмица като неохотен реверанс пред Том, който се оплака, че вечерите, прекарани с новата, непорочна мен, приличат на излизане на вечеря с мида, раковина или друга пихтиеста морска твар.

Тялото ми е храм. Дали не е време за лягане? О, не, часът е осем и половина. Вродена изисканост. Ооо. Телефонът.

9 ч. вечерта. Беше баща ми, говореше с някакъв особен, пресекващ глас, почти като пелтек.

— Бриджет. Включи телевизора си на BBC 1.

Прехвърлих каналите и залитнах от ужас. Беше заставка на предаването на Ани и Ник и там, замръзнала на дивана, в центъра на ромб, оформен от видеото, между Ани и Ник седеше майка ми, крайно издокарана и гримирана, сякаш беше проклетата Кейти Бойл или ней подобна.

— Ник — мило каза Ани.

— ...и ще ви представим нашето ново емблематично пролетно предаване — поде Ник — „Внезапно сама“ — дилема, изправяща се пред все по-нарастващ брой жени. Ан.

— Ще ви представим и новата водеща Пам Джоунс — провъзгласи Ан. — Самата тя „Внезапно сама“ и осъществяваща своя телевизионен дебют.

Докато Ан говореше, майка ми се размрази в ромба, който започна да се разпростира към центъра на екрана, скривайки Ан и Ник и разкривайки мимоходом, че майка ми е набутала микрофон под носа на мишеподобна женица.

— Минават ли ви мисли за самоубийство? — прогърмя майка ми.

— Да — отвърна женицата и избухна в плач, при което кадърът замръзна, обърна краищата си и отплува в едно ъгълче, за да открие отново Ани и Ник, седнали на дивана с погребален вид.

Татко беше съкрушен. Мама дори не беше му казала за работата си в телевизията. Май до този момент се беше намирал в състояние на невъзприемане и се беше самоубедил, че мама е само в старческа криза и вече съзнава каква грешка е направила, но я е срам да го моли да се върне.

Всъщност гласувам с две ръце за закриването на очите пред действителността, наричано с модерния термин „невъзприемане“. Можеш да се самоубедиш в сценария, който сам си избереш, и да си щастлив като момченце, докато бившият ти партньор не изскочи на телевизионния ти екран, ковящ новата си кариера на необвързана повече с теб личност. Опитах се да се престоря, че това не изтрива всяка надежда и че мама може би планира да се съберат отново като истински грабващ край на сериала, но не хвана място. Клетият татко. Едва ли знае за Хулио или за данъчния. Попитах го дали не би искал утре да отида при него, да излезем и да вечеряме някъде в събота вечер, а защо не и да се поразходим в неделя, но той каза, че всичко е наред. Семейство Алкънбери в събота вечер организирали староанглийска вечеря за членовете на „Спасителна лодка“.

 

4 април, вторник

 

Вече реших твърдо да се справя с тия постоянни закъснения за работа и неумението да разчистя входящата си кореспонденция, преливаща от заплахи на съдебни пристави и тям подобни. Непременно започвам програма за самоусъвършенстване с отразяване на зависимостта време-движение.

7 ч. сутринта. Теглене.

7,03 ч. Връщане в леглото разстроена от резултата. Състояние на куфалника отвратително. Заспиването и ставането еднакво невъзможни. Мисля за Даниел.

7,30 ч. Колики от глад ме принуждават да се измъкна от кревата. Правя кафе, колебая се за грейпфрут. Размразявам шоколадов кроасан.

7,35–7,50 ч. Отваряне на гардероба. Вторачване в дрехите.

8 ч. Избор на риза. Опит да открия черната минипола от ликра. Дърпане на дрехи от дъното на гардероба в опит за откриване на полата. Преравяне на чекмеджетата и претърсване зад стола в спалнята. Ровене в панера с дрехи за гладене. Ровене в панера с дрехи за пране. Полата изчезнала. Палене на цигара за повдигане на духа.

8,20 ч. Стъргане на кожата със суха четка (против целулита), баня и миене на косата.

8,35 ч. Начало — избирането на бельо. Закъснението от пералнята означава, че са налице само огромни бели памучни гащи. Прекалено непривлекателни дори за работа (ще ми увредят психиката). Връщане към панера с дрехи за гладене. Откриване на неподходящо миниатюрен чифт от черна дантела — боцкат ме, но са за предпочитане пред гигантските страстоубийки.

8,45 ч. Започвам с плътен черен чорапогащник. Чифтът май се е свил — чаталът идва малко над коленете. Намирам друг чифт и откривам дупка отзад на крака. Захвърлям го. Внезапно се сещам, че носих миниполата от ликра, когато последния път се прибрах с Даниел. Отиване в хола. Триумфално откриване на полата между възглавниците на дивана.

8,55 ч. Връщане към чорапогащниците. Чифт номер три има дупка само на палеца. Слагам го. Дупката се превръща в бримка, която издайнически ще пропълзи от обувката. Отиване до панера с дрехи за гладене. Откриване на последния непрозрачен чифт, усукан като връв, наблъскан с някакъв бял мъх. Оправяне и изчистване на мъха.

9,05 ч. Вече с чорапогащник. Прибавяне на полата. Започва гладенето на ризата.

9,10 ч. Внезапно осъзнаване, че косата изсъхва в странна форма. Търсене на четката. Намиране в чантата. Сушене със сешоара. Не става. Напръскване с растителен спрей и още сушене.

9,40 ч. Връщане към гладенето и откриване упорито леке отпред на ризата. Всички други възможни ризи мръсни. Паника по повод напредналото време. Опит за пране на лекето. Цялата риза вир-вода. Сушене с ютията.

9,55 ч. Вече мн. закъсняла, пушене на цигара и прочитане на туристически проспект за успокояване.

10 ч. Опити да открия чантата. Чантата изчезнала. Решение за проверка на пощата — дали не е дошло нещо приятно.

10,07 ч. Само предупредително писмо за достъп до банковата сметка във връзка с невнасянето на минималната сума. Опит да си спомня какво търсех. Подновяване търсенето на чантата.

10,15 ч. Отвъд всяка форма на закъснение. Внезапно сещане, че чантата е в спалнята, занесена при опита да се открие четката, но там я няма никаква. Най-сетне намерена под купищата дрехи на пода. Връщане на дрехите в гардероба. Слагане на сакото. Подготовка за напускане на къщата. Не мога да си намеря ключовете. Бясно претърсване на къщата.

10,25 ч. Ключовете се оказват в чантата. Виждам, че съм забравила четката.

10,35 ч. Излизане.

 

Три часа и трийсет и пет минути от събуждане до излизане са множко. В бъдеще трябва да скачам от леглото веднага щом се събудя и да реформирам цялата система на прането. Отварям вестника и прочитам, че осъден убиец в Америка е убеден, че властите са имплантирали микрочип в задника му, за да следят действията му, тъй да се каже. Ужасена от мисълта за подобен микрочип в собствения задник, особено сутрин.

 

5 април, сряда

 

56.5 кг, алкохолни единици 5 (вината е на Джуд), цигари 2 (на всеки може да се случи, не значи, че съм започнала пак да пуша), калории 1765, фишове за моментална печалба 2.

 

Днес споделих с Джуд за вродената изисканост и тя каза, интересно, тъкмо чета една Дзен книга по самоусъвършенстване. Каза, че ако се вгледаш в живота, Дзен може да се приложи към всичко — Дзен и изкуството да пазаруваш, Дзен и изкуството да купуваш и т. н. Каза, че всичко било въпрос повече на отпускане по Течението, отколкото на борба. И ако например имаш проблем или нещата не вървят, вместо да се напрягаш или ядосваш, трябва само да се отпуснеш по Течението и всичко ще се оправи. Същото е, каза тя, когато не можеш да си отключиш вратата с ключа — ако го натискаш, става по-лошо, но ако го извадиш и го намажеш с малко вазелин за устни, слагаш го в ключалката и еврика! Но да не споменавам за това на Шарън, защото го смятала за дрън-дрън, та пляс.

 

6 април, вторник

 

Излязох да се видя с Джуд, да пийнем спокойно по едно и да си поговорим още за Течението и забелязах познато облечена с рибена кост фигура с мрачна хубост да седи в тихо ъгълче и да вечеря: Магдиният Джереми. Махнах му и за стотна от секундата забелязах на лицето му изражение на ужас, което моментално ме накара да пошепна с кого е на масата и да стигна до изводите: а) не е Магда, б) няма и трийсет, в) носи костюм, който бях пробвала два пъти в „Уисълс“, но се отказах заради непосилна цена. Проклета вещица.

Веднага видях, че Джереми се опитва да се измъкне с един бърз поглед „Здрасти, не сега“, който потвърждава вашето близко, старо, видяло и патило приятелство, но в същото време внушава, че не сега е моментът то да се дозатвърждава с целувки и задълбочени раздумки. Щях да приема играта му, но после си помислих: я чакай малко! Сестри! Под кожата! Магда! Щом мъжлето на Магда не се срамуваше да вечеря с тази недостойна скочубра, облечена с моя костюм, щеше да му се наложи да ме представи.

Отклоних се от пътя си, за да мина покрай масата, на която той побърза да се задълбочи в разговор със скочубрата, като вдигна поглед и ми отправи твърда, уверена усмивка, сякаш да каже „делова вечеря“. Отправих му поглед „Не на мен тия“ и отминах.

Ами сега, какво да правя? Боже Господи! Да кажа на Магда? Да не кажа на Магда? Да се обадя на Магда и да я питам всичко наред ли е? Да се обадя на Джереми и да го питам всичко наред ли е? Да се обадя на Джереми да го заплаша, че ще изпея всичко на Магда, ако не разкара вещицата с моя костюм? Да си гледам работата?

Като се сетих за Дзен, Катлийн Тайнър и вродената изисканост, изработих вариант на Поздрав към Слънцето, който помня от отдавна потъналия в миналото курс по йога и се центрирах, съсредоточавайки се върху вътрешното колело, докато дойде Течението. После благоразумно реших да не казвам на никого, тъй като клюката е разпространяваща се като зараза отрова. Вместо това честичко ще се обаждам на Магда и ще се навъртам край нея, та в случай, че нещо се обърка (което тя с женската си интуиция не може да не долови), да може да го сподели. Тогава, ако според Течението е редно, ще й разправя какво видях. Нищо стойностно не се придобива чрез борба, всичко идва от течението. Дзен и изкуството да живееш. Дзен. Течение. Хммм, но тогава как налетях на Джереми и недостойната скочубра, ако не се е намесило Течението? Какво ли значи всичко това?

 

11 април, вторник

 

56.5 кг, алкохолни единици 0, цигари 0, фишове за моментална печалба 9 (на това трябва да се сложи край).

 

При Магда и Джереми всичко изглежда нормално, тъй че може наистина да е било делова среща. Може пък идеите на Дзен за Течението да са верни, защото без съмнение не сбърках, като си затраях и не се намесих. Другата седмица съм канена в „Айви“ на лъскав литературен коктейл по случай премиерата на книгата на Кафка „Мотоциклет“. Твърдо съм решена, вместо да примирам от страх пред ужасяващото събитие, да треперя от паника през цялото време и да се прибера вкисната и скапана, да подобря социалните си умения за общуване, самоувереността си и Да Накарам Коктейлите Да Работят За Мен — както се препоръчва в една статия, току-що прочетена в „Ню Йоркър“.

Авторката Тина Браун явно блестящо се справя с коктейлите, прехвръква елегантно от група на група и възкликва:

„Мартин Еймис! Нелсън Мандела! Ричард Гиър!“ с тон, който веднага предполага: „Божичко, никога в живота си не съм била тъй очарована да видя някого! Запознахте ли се с най-невероятната личност на сбирката след вас? Разговаряйте! Разговаряйте! Трябва да създавате връзки! Чааао!“

Искам да съм като Тина Браун, макар и далеч не толкова затънала в работа. Статията е пълна с полезни съвети. Оказва се, че на коктейл човек не бива да разговаря повече от две минути с един и същ гост. Когато времето изтече, просто му казвате: „От нас май се очаква да циркулираме. Радвам се, че се запознахме“, и отбръмчавате. Ако усетите главата си празна, когато запитате някого с какво се занимава, а той ви отговори: „Погребален агент“ или „Работя в Агенцията за подпомагане на децата“, трябва просто да се заинтересувате: „Намирате ли работата си забавна?“ Когато запознавате хора, добавете един-два интелигентни детайла за всеки от тях, така че да намерят веднага тема за разговор. Напр. „Това е Джон, той е от Нова Зеландия и обожава уиндсърфинга“, или „Джина е луда по парашутизма и живее на шлеп.“

И най-важното: човек не трябва да отива на коктейл без ясно определена цел — няма значение дали е „създаване на връзки“ с оглед процъфтяване на кариерата, запознанство с определени хора, или просто да сключи страхотен договор. Трябва да разбере, че грешката му е, дето ходи на коктейл с единствената цел да убие малко време, без да се вкисне.

 

17 април, понеделник

 

57 кг, алкохолни единици 0 (ми. д.), фишове 5 (ама с печалба от два паунда, тъй че общи разходи за тото само три паунда).

 

Добре. Утре е „Мотоциклетът“ на Кафка. Ще изработя ясна група цели. След малко. Само да погледам реклами и да се обадя на Джуд. Добре.

1) Да не се вкисвам прекалено.

2) Да намеря хора, с които да си създам връзки.

Хммм. Не, не, ще измисля още след малко.

11 ч. вечерта. Добре.

3) Да пусна в ход социалните умения от статията.

[-4) Да накарах Даниел да помисли, че съм с вродена пзисканост и да поиска пак да е с мене. Не. Не.-]

[-4) Да се запозная и да спя с полов атлет.-]

4) Да установя интересни връзки в света на книгоиздаването, а защо не и от други професии, за да започна нова кариера.

Божичко. Не ща да ходя на страховития коктейл. Искам да си остана вкъщи с бутилка вино и да гледам „Жителите на Ийст Енд“.

 

18 април, вторник

 

57,5 кг, алкохолни единици 7 (майчице), цигари 30, калории (самата мисъл е непоносима), фишове 1 (отлично).

 

Коктейлът започна зле, след като не можах да видя нито един познат, когото да запозная с друг. Добрах се до чаша с питие и зърнах Пърпетуа да разговаря с Джеймс от „Телеграф“. Уверено се приближих към Пърпетуа, готова да се развихря, но вместо да каже: „Джеймс, Бриджет е от Нортхамптъншир и силно се увлича по гимнастиката“ (скоро пак ще тръгна на фитнес), тя просто продължи да бърбори доста над двеминутната граница и не ми обърна никакво внимание.

Повисях малко наоколо с чувството, че съм пълна отрепка, и изведнъж забелязах Саймън от „Маркетинг“. Престорих се хитро, че изобщо не съм възнамерявала да се присъединя към разговора на Пърпетуа и целенасочено се втурнах към Саймън, готова да възкликна: „Саймън Барнет!“ — в стила на Тина Браун. Но когато почти бях стигнала до него, забелязах, че за нещастие Саймън от „Маркетинг“ е потънал в разговор с Джулиан Барнс [Известен съвременен английски автор, познат у нас с „Папагалът на Флобер“. — Б. пр.]. Подозирайки, че няма да събера сили да се разкрещя: „Саймън Барнет! Джулиан Барнс!“ с нужната веселост и тон, се помотах нерешително край тях, после започнах да се измъквам, в който момент Саймън каза с глас на ядосан началник (колкото и да е смешно, никога няма да чуете този глас от него, когато се мъчи да ви сваля до копирната машина): „Искаш ли нещо, Бриджет?“

— А! Да! — изпаднах в дива паника, какво бих могла да искам. — Ахъм.

— Даааа? — проточи Саймън, а Джулиан Барнс ме погледна очакващо.

— Знаеш ли къде са тоалетните? — изпелтечих аз. По дяволите. По дяволите. Защо? Защо казах точно това? Видях на тънките, но хубави устни на Джулиан Барнс да трепва лека усмивка.

— А, май са нататък. Чудничко. Благодаря — тръснах аз и се запътих към изхода. Веднъж минала през въртящата се врата, се залепих на стената, опитвайки се да възстановя дишането си, повтаряйки наум: „вродена изисканост, вродена изисканост“. Не забелязах особен резултат, но друг изход нямаше.

Погледнах с копнеж към стълбите. Мисълта да се прибера у дома, да си облека нощницата и да пусна телевизора стана неудържимо привлекателна. Все пак си спомних за Целите на коктейла, задишах дълбоко през носа, промърморих още веднъж „вродена изисканост“ и се върнах на коктейла. Пърпетуа още стоеше до вратата и говореше с гадните си приятелки Пити и Арабела.

— А, Бриджет — рече тя. — Ще ми донесеш ли нещо за пиене? — И ми подаде празната си чаша. Когато се върнах с три чаши вино и една минерална вода „Перие“, трите бърбореха една през друга.

— Срам и позор. В наше време цяло поколение се запознава с великите литературни творби на Остин, Елиът, Дикенс, Шекспир и тъй нататък само чрез телевизията.

— Точно така. Това е нелепо. Престъпно.

— Абсолютно. И те смятат, че това, което гледат, като скачат по каналите между „Домашен прием у Ноел“ и „Среща на непознат“, всъщност е Остин или Елиът.

— „Среща на непознат“ върви в събота — намесих се аз.

— Моля? — рече Пърпетуа.

— В събота. „Среща на непознат“ върви в събота от седем и петнайсет след „Гладиатори“.

— Е, и? — подигравателно изръмжа Пърпетуа и хвърли кос поглед към Арабела и Пити.

— Адаптациите на големите литературни творби не се пускат в събота вечер.

— Я виж ти, ето го и Марк — прекъсна ме Пиги.

— О, Боже, наистина — звънливо се включи Арабела. — Зарязал е жена си, нали знаете?

— Това, което исках да кажа, е, че между екранизациите на литературните шедьоври не пускат хубави предавания като „Среща на непознат“, тъй че не вярвам много хора да сменят канала.

— А, значи „Среща на непознат“ е хубаво, така ли? — саркастично запита Пърпетуа.

— Да, много е хубаво.

— А ти нали знаеш, Бриджет, че „Мидълмарч“ първоначално е било книга, а не сапун?

Мразя Пърпетуа, когато се държи така. Дърта, тъпа, дебелогъза крава.

— О, аз пък мислех, че е шампоан — тръснах аз и ядосано грабнах шепа от минаващите наблизо солети и ги напъхах в устата си. Когато вдигнах поглед, видях тъмнокос мъж с костюм, застанал точно пред мен.

— Здравей, Бриджет — каза той. Аз зяпнах и солетите паднаха от устата ми. Беше Марк Дарси. Но без пуловера на ромбове.

— Здравей — изфъфлих с пълна уста, като се опитвах да не се паникьосам. После се сетих за статията и се обърнах към Пърпетуа.

— Марк. Пърпетуа е... — започнах аз, но бързо секнах. Какво да кажа? Пърпетуа е много дебела и прекарва цялото си време да ме юрка и да ми се прави на началничка? Марк е много богат и има бивша съпруга от жестока раса?

— Да? — каза той.

— ...е моя шефка и си купува апартамент във Фулъм, а Марк е — продължих аз, като отчаяно се обърнах към Пърпетуа — виден адвокат по правата на човека.

— О, здравейте, Марк. Разбира се, чувала съм за вас — загука Пърпетуа, сякаш беше Прунела Скеилс от сериала „Фолти Тауърс“, а той — Единбургският херцог.

— Здрасти, Марк! — обади се Арабела, ококори се и замига по начин, който очевидно смяташе за крайно привлекателен. — Не съм те виждала от векове. Как беше Голямата ябълка [Голямата ябълка е прозвище на Ню Йорк — Б. пр.]?

— Тъкмо говорехме за йерархията в културата — прогърмя Пърпетуа. — Бриджет е от онези хора, които смятат, че „Среща с непознат“ е не по-лош от монолога на Отело „Изхвърли душата ми от рая“. — И закудкудяка от смях.

— А! Значи Бриджет определено е постмодернистка — заяви Марк Дарси. — Това е Наташа — продължи той, като посочи високо, слабо, главозамайващо момиче до себе си.- Наташа е виден адвокат по семейни дела.

Имах чувството, че ми се надсмива. Проклето нахалство.

— Винаги съм смятала — заговори Наташа с усмивка на познавач, — че хората, които защитават класиката, трябва първо да докажат, че са прочели книгата, преди да им се разреши да гледат телевизионната адаптация.

— О, напълно съм съгласна — заяви Пърпетуа и изригна нови вълни смях. — Каква забележителна идея!

Вече я виждах как намира наум места за Марк Дарси и Наташа на масата си за вечеря наред с нейните Пуховци и Пигита.

— Не биваше да се разрешава на никого да слуша мелодията за Световната купа, — задудна Арабела, — освен ако не е доказал, че е изслушал цялата „Турандот“!

— Макар, разбира се, в много отношения — изведнъж стана сериозна Марковата Наташа, сякаш разтревожена, че разговорът поема грешна насока — демократизацията на културата ни е хубаво нещо...

— Освен в случая на господин Шишко, който би трябвало да бъде пукнат още при раждането си — изпищя Пърпетуа. Когато неволно погледнах задника на Пърпетуа с мисълта „Намерил кой да го каже“, улових Марк Дарси да прави същото.

— Това, което все пак ненавиждам — Наташа изглеждаше разтегната и разкривена, сякаш се намираше в дружество за разисквания в Оксбридж, — е арогантният индивидуализъм, който кара всяко ново поколение да си въобразява, че някак си може да пресъздаде света отначало.

— Но то нали точно това прави — кротко вметна Марк Дарси.

— О, щом държиш да разглеждаш нещата на това равнище... — войнствено откликна Наташа.

— Какво равнище? — запита Марк Дарси. — Това не е равнище, а напълно основателна гледна точка.

— Не. Не. Съжалявам, но умишлено се инатиш — възкликна тя и силно се изчерви. — Не става дума за деконструкционалистични свежи възгледи. Говоря за върховната вандализация на културните рамки.

Марк Дарси имаше вид, като че ли всеки момент ще избухне в смях.

— Мисълта ми е, че ако ще възприемаш този вид морално релативистична линия на поведение в стил „Среща с непознат е прекрасно предаване...“ — Тук тя ми хвърли погнусен поглед.

— Аз наистина харесвам „Среща с непознат“ — възразих аз. — Макар да смятам, че ще е по-добре, ако карат избраните участници да измислят собствени отговори, вместо да четат ония плоски реплики, пълни с игри на думи и сексуални намеци.

— Точно така — намеси се Марк.

— Но пък не мога да търпя „Гладиатори“. Кара ме да се чувствам дебела — казах аз. — Все пак радвам се, че се запознахме. Чао!

Стоях на опашката да си получа палтото и разсъждавах каква разлика може да създаде присъствието или отсъствието на пуловер с ромбове в човешката привлекателност, когато усетих нечии ръце леко да ме прихващат за талията. Обърнах се.

— Даниел!

— Джоунс! Защо се измъкваш толкова рано? — Наведе се и ме целуна. — Ммм, миришеш хубаво! — И ми предложи цигара.

— Не, благодаря, открих вродената си изисканост и зарязах пушенето — заявих аз по някакъв предварително програмиран начин като степфордска съпруга ["Степфордските съпруги" — роман от американския автор на три-лъри Айра Левин, в който съпрузите в градчето Степфорд убиват жените си и ги заменят с техни двойници-роботи, които им се подчиняват във всичко. — Б. пр], измъчвана от желанието Даниел да не беше толкова привлекателен, когато се намирах насаме с него.

— Ясно — подхилна се той, — вродена изисканост значи?

— Да — строго потвърдих аз. — Беше ли на коктейла? Не те видях.

— Знам, че не ме видя. Но пък аз те видях. Говореше с Марк Дарси.

— Откъде познаваш Марк Дарси? — смаях се аз.

— От Кеймбридж. Не понасям тоя зубрач. Същинска баба. А ти откъде го познаваш?

— Той е син на Малкълм и Илейн Дарси — започнах аз и едва не продължих: „Познаваш, Малкълм и Илейн, мило дете. Идваха, когато живеехме в Бъкингам...“

— Кои, по...

— Приятели на родителите ми. Играла съм си с него в детското басейнче.

— Не се и съмнявам, ти малка мръснице — изръмжа той. — Искаш ли да идем да вечеряме?

Вродена изисканост, рекох си аз, вродена изисканост.

— Хайде, Бридж — настоя той и прелъстително се надвеси над мен. — Имам нужда от сериозно обсъждане на блузата ти. Крайно тънка е. Ако я разгледаш отблизо, почти граничи с прозрачността. Хрумвало ли ти е някога, че тази блуза може да страда от... булимия?

— Трябва да се видя с един човек — отчаяно изхриптях аз.

— Хайде, Бридж.

— Не — повторих с твърдост, която доста ме изненада.

— Срамота — нежно отвърна той. — Ще се видим в понеделник. — И ми хвърли такъв мръснишки поглед, че едва не се хвърлих след него с викове: „Начукай ме! Начукай ме!“

11 ч. вечерта. Току-що се обадих на Джуд и й разказах за случката с Даниел, също и за сина на Малкълм и Илейн Дарси, с когото мама и Уна се бяха старали да ме сватосат на пуешкото парти, появил се на коктейла в доста привлекателен вид.

— Чакай малко — прекъсна ме Джуд, — да не би да говориш за Марк Дарси? Адвоката?

— Да. Какво... и ти ли го познаваш?

— Ами да. Работила съм с него. Невероятно мил и привлекателен мъж. Стори ми се, че описа човека от пуешкото парти като пълен урод.

Хъмф. Проклетата Джуд.

 

22 април, събота

 

54 кг, цигари 0, алкохолни единици 0, калории 1800.

 

Днес е исторически ден на радост. След осемнайсет години напразни опити да сляза до петдесет и четири килограма най-сетне го постигнах. Не е някакъв трик на кантара, потвърдено е от джинсите. Аз съм слаба.

Не съществува разумно обяснение. Миналата седмица ходих два пъти в гимнастическия салон, но това, макар и рядко да ми се случва, не е извращение. Ядох нормално. Истинско чудо. Звъннах на Том, който предположи, че може да съм завъдила тения. Начинът да се отърва от нея, посъветва ме той, е да държа купичка с топло мляко и молив пред устата си. (Оказва се, че тениите са любителки на топлото мляко. Направо го обожавали.) Да си отворя устата. После, когато тенията подаде глава, да я увия внимателно около молива.

— Слушай — срязах го аз. — Тенията остава. Обичам новата си тения. Не само че съм слаба, но и вече не ми се пуши и лочи вино.

— Да не си влюбена? — подозрително и завистливо попита Том. Винаги е такъв. Не че иска той да е с мен, защото несъмнено е хомосексуалист. Но когато си единак, последното нещо, което ти се иска, е най-добрата ти приятелка да развие функционална връзка с друг. Поблъсках си главата, после спрях, шокирана от внезапно, смайващо разбиране. Вече не съм влюбена в Даниел. Аз съм свободна.

 

25 април, вторник

 

54,3 кг, алкохолни единици 0 (браво), цигари 0 (мн. мн. д.), калории 995 (продължавай в тоя дух).

 

Хъмф. Тази вечер отидох на купона у Джуд с малка тясна черна рокличка да демонстрирам фигура, предоволна от себе си.

— Божичко, добре ли си? — запита ме Джуд, когато влязох. — Имаш страшно уморен вид.

— Добре съм — съкрушено отвърнах аз.- Отслабнала съм три килограма и половина. Защо питаш?

— А, нищо. Просто си помислих...

— Какво? Какво?

— Че може би си ги свалила прекалено бързо от... лицето си — заглъхна тя и погледна втренчено видимо спаруженото ми деколте.

Саймън беше същият.

— Бриджееет! Имаш ли цигарка?

— Не, отказах ги.

— О, проклятие, нищо чудно, че изглеждаш толкова...

-Какво?

— А, нищо, нищо. Само малко... измъчена.

И цяла вечер все така. Няма нищо по-лошо от това хората да ти казват, че изглеждаш уморена. Биха могли да си спестят усилията и направо да заявят, че приличаш на пет вида лайна. Чувствах се толкова доволна, че не пия, но с напредването на вечерта, докато всички ставаха все по-пияни, аз започнах да се усещам толкова спокойна и самодоволна, че сама си досадих. Непрекъснато се откривах ангажирана в разговори, когато всъщност не бях в състояние да произнеса дори дума и само гледах и кимах мъдро и сдържано.

— Имаш ли чай от лайкучка? — рекох по едно време на Джуд, когато тя минаваше покрай мен, хълцукайки щастливо, при което приятелката ми изпадна в пристъп на кикот, прегърна ме през рамо и падна. Реших, че ще е най-добре да си ходя.

Когато най-сетне се прибрах, се пъхнах в леглото, положих глава на възглавницата, но нищо не ставаше. Местех главата си от място на място, но все не можех да заспя. Нормално вече щях отдавна да хъркам и да сънувам някакъв травматизиращ параноичен сън. Запалих лампата. Беше само единайсет и двайсет. Може би трябваше да направя нещо като... ами ъъ... кърпеж? Вродена изисканост. Телефонът звънна. Беше Том.

— Добре ли си?

— Да. Чувствам се прекрасно. Защо?

— Ами тази вечер изглеждаше малко... смачкана. Всички забелязаха, че не си на себе си.

— Не, добре бях. Видя ли колко съм слаба? — Мълчание.

— Том?

— Сладурче, мисля, че преди изглеждаше по-добре.

Сега се чувствам празна и объркана, сякаш изпод краката ми са издърпали килимче. Осемнайсет години на вятъра. Осемнайсет години пресмятане на калории и мастни единици. Осемнайсет години купуване на дълги ризи и сака и излизане от стаята с гръб към вратата в интимни моменти, за да си скрия задника. Милиони изварени торти и тирамисута, десетки милиони резенчета сирене „Ементал“ неизядени. Осемнайсет години на борба, саможертви и стремления... и за какво? Осемнайсет години и резултатът е „уморена и смачкана“. Чувствам се като учен, открил, че делото на живота му е било една голяма грешка.

 

27 април, четвъртък

 

Алкохолни единици 0, цигари 0, фишове 12 (мн. мн. лошо, ама пък не съм се теглила и не съм мислила за диети цял ден, мн. д.)

 

Трябва да спра с тези тотофишове, но бедата е, че доста често печеля. Те са за предпочитане пред лотарията, защото числата му не се теглят по време на „Среща с непознат“ и не се случва толкова често да останеш без познато число и с чувството, че си безсилна и измамена и няма какво да направиш, освен да смачкаш билета и предизвикателно да го хвърлиш на пода.

Съвсем друг е случаят с моменталното тото, в което участваш по-активно, като трябва да издраскаш с монета шестте печеливши числа — работа често трудна и изискваща големи умения, — без да оставаш с усещането, че нямаш никакъв шанс. Три познати числа ти осигуряват печалба, а от опит знам, че винаги си на една крачка, често с цели два познати чифта при джакпот от 50 000 паунда!

Пък и човек не може да се лишава от всички удоволствия на живота. Ще се огранича само с четири-пет фиша на ден и скоро ще спра.

 

28 април, петък

 

Алкохолни единици 14, цигари 64, калории 8400 (мн. д., макар че броенето беше гадно. Вманиачаването на тема слабеене мн. л.), фишове 0.

 

Снощи в девет без петнайсет си бях направила отпускаща ароматизирана вана и сърбах чай от лайкучка, когато се включи алармата на някаква кола. Подкрепям кампанията на нашата улица срещу алармите на колите, които са нетърпими и контрапродуктивни, тъй като е по-вероятно колата ти да бъде разбита от разгневен съсед, опитващ се да изключи алармата, отколкото от крадец.

Но този път вместо да се разяря и да се обадя в полицията, просто поех дъх през разширени ноздри и си промърморих: „Вродена изисканост“. На вратата се позвъни. Вдигнах слушалката на домофона. Мн. шикозен овчи глас проблея: „Той си има шибана любовница.“ Последва истерично ридание. Втурнах се надолу, където пред апартамента Магда, лееща потоци сълзи, се боричкаше с кормилото на сааба на Джереми, който издаваше „дауиии-дауиии-дауиии“ с неописуема височина, всички фарове и габарити святкаха и угасваха, докато бебето пищеше, сякаш на детската седалка го дереше домашната котка.

— Изключи я! — изкрещя някой от прозорец на горния етаж.

— По дяволите, не мога! — изврещя Магда и се вкопчи в капака на колата.

— Джерърс! — разкрещя се Магда в мобифона. — Джерърс, ти, ебливо, лъжливо копеле! Как да отворя капака на сааба?

Магда е много шик. Но улицата ни не е такава. Тя е от улиците, по чиито прозорци още се мъдрят плакати с призив „Свобода за Нелсън Мандела.“

— Няма да се върна, копеле такова! — продължаваше да крещи Магда. — Само ми кажи как да отворя шибания капак.

И двете с Магда вече бяхме в колата и дърпахме всеки видим и невидим лост, като Магда непрекъснато надигаше бутилка „Лоран-Перие“. Междувременно се събра разярена тълпа. Следващият удар беше появата на Джереми с грохот, яхнал мотора си Харли Дейвидсън. Но вместо да изключи алармата, той започна да дърпа бебето от задната седалка, докато Магда му крещеше истерично. После оня австралиец Дан, който живее под мен, отвори прозореца си.

— Ой, Бриджет — развика се той. — От тавана ми капе вода.

— Мамка му! Банята!

Завтекох се нагоре, но когато стигнах до вратата, разбрах, че съм я затръшнала и съм оставила ключа вътре. Започнах да си блъскам главата в нея и да вия: „Олеле! Олеле!“

Тогава на площадката се появи Дан.

— Божке — рече той, — я най-добре се почерпи една от моите.

— Благодаря — рекох и, кажи-речи, сдъвках предложената ми цигара.

След няколко цигари и много опити с кредитна карта бяхме вътре, за да открием, че апартаментът е плувнал във вода. Не можахме да затворим крановете. Дан се втурна надолу и се върна с гаечен ключ и бутилка скоч. Успя да затвори крановете и започна да ми помага да събираме водата. После алармата млъкна и ние се втурнахме към прозореца точно навреме да видим как саабът потегля с грохот, а Харли-дейвидсънът го следва бясно по петите.

И двамата избухнахме в щуро веселие, вече погълнали достатъчно уиски. После изведнъж, не помня точно как стана, той вече ме целуваше. Положението беше крайно неудобно от гледна точка на етикета, защото току-що бях наводнила апартамента му и съсипала вечерта му, тъй че не ми се искаше да изглеждам неблагодарна. Знам, че това не му даваше право да упражнява сексуален тормоз над личността ми, но този тип усложнение всъщност беше доста приятно след всички драми, вродената изисканост и какво ли не. После изведнъж на вратата се появи мъж в кожен костюм на мотоциклетист с кутия пица в ръка.

— Мамка му — рече Дан, — забравих, че поръчах пица.

Тъй че изядохме пицата с бутилка вино, изпушихме по още няколко цигари, пийнахме още скоч и после той пак започна да ме целува, а аз запреплитах език: „Не, не, не бива“, в който момент той изведнъж стана особен и започна да мотолеви: „О, Божке. О, Божке“.

— Какво има? — запитах аз.

— Аз съм женен — заяви той. — Обаче, Бриджет, май те обичам.

Когато най-сетне си тръгна, аз се смъкнах на пода разтреперана, с опрян във входната врата гръб, като палех фасовете един от друг. „Вродена изисканост“, казах си обезсърчено. После на вратата се звънна. Не обърнах внимание и се позвъни отново. След това зазвъня без спиране. Вдигнах слушалката на домофона.

— Миличка — обади се друг пиян мъжки глас, когото познах.

— Махай се, Даниел — изсъсках аз.

— Не. Чай да ти обясня.

— Не.

— Бридж... Искам да вляза.

Мълчание. Господи Боже. Защо продължавам толкова да си падам по Даниел?

— Бридж, обичам те.

— Махай се. Ти си пиян — отсякох аз с повече убеждение, отколкото изпитвах.

— Джоунс?

— Какво?

— Мога ли да използвам тоалетната ти?

 

29 април, събота

 

Алкохолни единици 12, цигари 57, калории 8489 (браво).

 

Двайсет и два часа, четири гащи, три пакета цигари и три бутилки шампанско по-късно, Даниел е още тук. Влюбена съм. Освен това се намирам между някое от следните състояния:

а) Отново на по трийсет дневно.

б) Сгодена.

в) Тъпа.

г) Бременна.

11,45 вечерта. Току-що повръщах и докато се навеждах плътно над тоалетната чиния, за да не ме чуе Даниел, той внезапно изрева от спалнята: „Край на вродената ти изисканост, дебелански. Там й е мястото!“