Хелън Филдинг
Дневникът на Бриджет Джоунс (2)

Януари
Забележително лошо начало

1 януари, неделя

 

58,5 кг (ама след Коледа), алкохолни единици 14 (ама всъщност за 2 дни, тъй като 4 часа от купона се падат преди да удари полунощ на Нова година), цигари 22, калории 5424.

 

Изконсумирана за деня храна:

2 пакетчета сирене „Ементал“, тънко нарязано 14 пресни картофчета, студени

2 коктейла „Блъди Мери“ (броят се за храна, защото съдържат уърстърширски сос и домати)

1/2 пакетче кориандър на листа

12 шоколадови бонбона (най-добре да се отърва от всички коледни сладкиши наведнъж и да започна утре на чисто)

13 парченца сирене и ананас, набучени на клечка. Остатък от новогодишния купон.

Порция от пуйката с къри, грах и банани на Уна Алкънбери.

Парче „Малинов сюрприз“ на Уна Алкънбери, приготвен от бисквити, компот от малини, тонове разбита сметана и захаросани череши за украса.

 

Пладне. Лондон, моя си апартамент. Фу! Последното нещо, за което съм настроена физически, емоционално и умствено, е да шофирам чак до Графтън Ъндъруд за пуйката с къри (шведска маса), която Уна и Джефри Алкънбери традиционно организират всяка година на 1 януари. Джефри и Уна са най-добрите приятели на моите родители и — както чичо Джефри не пропуска да ми напомни — ме познават от времето, когато съм препускала из зелената площ пред къщата им както ме е майка родила. Мама се обади в 8,30 сутринта на 3 август и ме насили да обещая, че ще отида. Пристъпи към въпроса хитроумно заобиколно.

— Здравей, миличка. Обаждам се да те попитам какво искаш за Коледа.

— Коледа?!

— Изненада ли предпочиташ, детето ми?

— Не! — уплаших се аз. — Пардон, мисълта ми беше...

— Дали пък няма да предпочетеш колелца за куфара си.

— Та аз нямам куфар!

— Тогава защо да не ти подаря едно куфарче с колелца. Нали ги знаеш, като на стюардесите.

— Имам си пътна чанта.

— Не можеш да се излагаш с тая опърпана брезентова торба. С нея приличаш на изпаднала Мери Попинс. Обикновен малък спретнат куфар, на който му се издърпва дръжката. Нямаш представа колко много побира. В тъмносиньо ли го искаш или в червено, а може и в двата цвята.

— Мамо! Часът е осем и половина сутринта. В разгара на лятото. Умирам от жега. Не искам стюардески куфари.

— Джули Ендърби има такъв. Каза, че все него използва.

— Коя е Джули Ендърби?

— Как не я познаваш! Дъщерята на Мейвис Ендърби. Джули! Онази с фантастичната служба в „Артър Андърсън“...

— Мамо...

— Все с него пътува.

— Не искам куфар на колелца.

— Знаеш ли какво, най-добре тримата с Джейми и татко ти да направим комбина и да ти купим нов голям куфар на колелца.

Омаломощена, аз отстраних слушалката от ухото си и взех да се питам къде ли е коренът на този коледен устрем на колелца. Когато отново я опрях до ухото си, чух:

— ... дори си имат отделение за козметични шишенца и какво ли не. Другото, което ми хрумна, е пазарска количка.

— А ти какво искаш за Коледа? — попитах отчаяно, докато премигвах от ослепяващото августовско слънце.

— Нищо — рече тя разсеяно. — Всичко си имам. И да не забравя, миличка — изсъска внезапно, — нали ще дойдеш на пуйка с къри у Джефри и Уна на първи януари?

— Ами да ти кажа правата... — паникьосах се аз до припадък. Какво можех да измисля за оправдание? — Май ще работя на първи януари.

— Няма значение. Ще дойдеш след работа с колата. Казах ли ти, или забравих? Малкъм и Илейн Дарси също ще дойдат и ще доведат Марк. Нали го помниш? Той е от най-големите адвокати в момента. Купища пари. Разведен. Започва чак в осем.

Боже Господи. Поредният странно издокаран любител на опера с бухнала коса, сресана на път.

— Мамо, казах ти. Не искам да ме уреждаш с разни...

— Хайде стига. Уна и Джефри организират коледно парти още от времето, когато ти търчеше по поляната им както те е майка родила. Ще дойдеш, разбира се. Тъкмо ще сефтосаш новия си куфар.

23,45. Фу! Първият ден от новата година се оказа изпълнен с ужаси. Направо не мога да повярвам, че за пореден път започвам годината в единично легло в дома на родителите си. Толкова е унизително за моите години. Дали ще ме надушат, ако изпафкам една цигара на прозореца? След като цял ден се цупих у дома с надеждата, че ще ми мине махмурлукът, накрая се предадох и потеглих прекалено късно за пуешкия купон. Когато пристигнах в дома на Уна и Джефри и натиснах звънеца, който безмилостно изпълни цялата програма „биене на градски часовник“, все още тънех в свой особен свят — гадене, главоцеп, киселини. Освен това бях подвластна на горчива утайка от пътношофьорска ярост, след като по погрешка навлязох в магистрала Ж6 вместо Б1 и трябваше да стигна, кажи-речи, до Бирмингам, преди да намеря къде да обърна. От вътрешен бяс и за да отприщя чувствата си, бях натискала педала на газта до дъно, което е крайно опасно. Примирено наблюдавах как фигурата на Уна Алкънбери — интересно деформирана от вълнистото стъкло на вратата — се приближава заплашително към мен в цикламен костюм.

— Бриджет! Вече се бяхме отчаяли! Честита Нова година! Тъкмо щяхме да почваме без теб.

С едно-единствено движение, докато аз немощно се облягах за опора на етажерка, отрупана с декоративни джунджурии, тя успя да ме целуне, да ми поеме палтото, да го метне на парапета, да избърше червилото си от бузата ми и да ме накара да се почувствам виновна до сълзи.

— Много съжалявам, но се изгубих.

— Изгуби ли се! Че закъде сме без теб? Хайде, влизай. — И ме поведе към хола, крещейки: — Чуйте всички, била се изгубила!

— Бриджет, честита Нова година — каза Джефри Алкънбери, издокаран в жълт пуловер с ромбоидни шарки, и ме дари с прегръдка, за каквато би трябвало да пращат в затвора. — Хъмф! — изсумтя с пламнало лице и си дръпна нагоре панталоните. — Коя отбивка взе?

— Номер деветнайсет, обаче имаше едно отклонение...

— Отбивка деветнайсет? Уна, тя е влязла в отбивка деветнайсет! Прибавила си един час към пътя още преди да си потеглила. Хайде, ела да ти налея нещо. Как върви любовта?

Господи! Защо женените не разберат веднъж завинаги, че вече се смята за невъзпитано да се задава този въпрос? Ние не търчим при тях да ги питаме колкото ни глас държи: „Как върви бракът ви? Още ли спите заедно?“ И куцо, и сакато знае, че след трийсетте ходенето с мъже не е безгрижното безотговорно — давай, народе!, каквото беше на двайсет и две, и че ако се очаква прям отговор, той би звучал по-скоро като: „Снощи жененият ми любовник се появи по тиранти и много сладко късо ангорско пуловерче, обяви, че е гей/сексуален маниак/наркоман и ме премаза от бой с един изкуствен член“, отколкото: „Благодаря, страхотно.“ Тъй като не ме бива в лъжите, в крайна сметка смотолевих едно „горе-долу“, при което той изгърмя на всеослушание:

— Значи още си нямаш гадже!

— Бриджет, какво ще те правим? — завайка се и Уна. — Момиче с кариера. Не можеш да отлагаш безкрайно. Биологичният часовник прави тик-так-тик-так.

— Да бе! Как изобщо успява някоя жена да стигне твоята възраст, без да се омъжи? — разкрещя се и Брайън Ендърби (женен за Мейвис, която беше президент на Ротарианския клуб в Кетъринг), размахвайки из въздуха чаша шери.

Добре, че татко ме отърва.

— Толкова се радвам да те видя, Бриджет — каза той, като ме хвана под ръка. — Майка ти е мобилизирала цялата местна полиция да издирва обезобразените ти останки. Ела да й се покажеш, че да почна да се кефя. Как е търкалящият се куфар?

— Излишно голям. Как са ножичките за подстригване на косми в ушите?

— Чудно ножести.

Май всичко беше наред. Щях да се чувствам ужасно гузна, ако не се бях появила, но пък Марк Дарси... Бррр! Всяко обаждане на майка ми започваше с: „Нали си спомняш семейство Дарси, миличка? Бяха ни на гости, когато живеехме в Бъкингам, и вие с Марк се пличкахте в детското басейнче.“ Или: „О! Казах ли ти, че Малкъм и Илейн ще доведат Марк на новогодишната пуйка при Уна? Наскоро се е върнал от Щатите. Разведен. Търси си къща в Холанд Парк [Богаташки квартал в центъра на Лондон. — Б. пр.].^[1] Много се е намъчил с жена си. Японка. Жесток народ.“

А следващия път, сякаш изневиделица: „Спомняш ли си Марк Дарси, детенце? Синът на Малкъм и Илейн. Сега е един от първите десет адвокати в страната. Разведен. Илейн казва, че само работел и бил ужасно самотен. Ако не се лъжа, щял да дойде за новогодишната пуйка с къри.“

Защо ли просто не кажеше: „Скъпа, просни Марк Дарси връз пуйката и го натаковай. Много е богат.“

— Ела да те запозная с Марк — пропя Уна, преди да успея дори да си налея нещо за пиене.

Да ти уреждат мъж въпреки волята ти е едно ниво на унижението, но буквално да си влачена към него от Уна Алкънбери, докато пулсираш от махмурлук и киселини, наблюдавана неотстъпно от пълна стая приятели и родители, е качествено ново равнище.

Богатият, разведен от жестоката си жена Марк — доста висок — стоеше с гръб към събралите се и оглеждаше съдържанието на книжните лавици: предимно подвързани с кожа поредици за Третия райх, които Джефри си поръчваше от „Рийдърс Дайджест“. Видя ми се крайно забавно да се казваш мистър Дарси и да стоиш самотен, обърнал надменен гръб на всички в стаята. Все едно да се казваш Хийтклиф и да държиш да прекараш цялата вечер в градината, крещейки „Кати!“ и блъскайки тава в най-близкото дърво. [Мистър Дарси е високомерният герой от романа на Джейн Остин „Гордост и предразсъдъци“, докато Хийтклиф е мрачният герой от романа на Емили Бронте „Брулени хълмове“. — Б. пр.]

— Марк! — каза Уна със самочувствието на Дядо Коледа. — Виж само с кого ще те запозная.

Той се обърна и стана ясно, че невинният до този момент тъмносин пуловер е с остро деколте и отпред е на жълти и сини ромбове — любимият десен на престарелите англичани и спортните коментатори. Както обича да подчертава моят приятел Том, в света на любовните отношения могат да се спестят страшно много пари и време, ако обръщаме нужното внимание на дреболиите. Бял чорап тук, червен тирант там, сив мокасин или свастика са достатъчни да ти подскажат, че няма защо да си вадиш бележника и да записваш телефонния номер, или да се бъркаш за скъпи вечери.

— Марк, това е Бриджет, дъщерята на Колин и Памела — продължи Уна, порозовяла и пърхаща. — Бриджет работи в издателство, нали така беше, Бриджет?

— Да, така е — отвърнах аз звънко и членоразделно, сякаш се обаждах по телефона в радиопредаване и всеки момент ще попитам Уна дали мога да поздравя приятелите си Джуд, Шарън и Том, брат ми Джейми, всички колеги, мама, татко и накрая гостите на коледна пуйка с къри.

— Е, ще ви оставя насаме вас, младите — изми си Уна ръцете. — Сигурно ви е писнало до смърт от дъртофелници като нас.

— Няма такова нещо — неловко измънка Марк Дарси и направи несполучлив опит да се усмихне, при което Уна, след като подбели очи, притисна ръка към гръдта си и нададе звънлив кикот, ни изостави насред крайно лепкаво мълчание.

— Аз... хм... Четеш ли... Чела ли си напоследък нещо интересно? — попита той.

О, за Бога!

Взех трескаво да ровя из ума си кога за последно съм чела истинска книга. Проблемът с книгоиздателската работа е, че да четеш в свободното си време е все едно да си боклукчия и да тършуваш вечер из кофите. „Мъжете са от Марс, жените от Венера“, която взех от Джуди, но едва ли Марк Дарси, колкото и да ми се виждаше странен, беше готов да погледне на себе си като на марсианец. И тогава ме осени.

— Ами „Дързък отговор“ от Сюзан Фалуди — обявих победоносно.

Всъщност не съм я чела, но имам това категорично чувство, тъй като Шарън не спира да говори за тази книга. Пък и се чувствах на твърда почва, тъй като нямаше начин ромбоидно-пуловерен отличник в живота да е чел феминистки трактат от петстотин страници.

— Наистина? — оживи се той. — Прочетох я още щом излезе. Но не намираш ли, че е прекалено нравоучителна?

— Е, чак прекалено... — взех да пелтеча и да ровичкам из главата си как да се измъкна от пачите яйца, на които се самонасадих. — При вашите ли караш новогодишните празници?

— Да — рече той възторжено. — И ти ли?

— Да. Всъщност не. До късно бях на един купон в Лондон. Още съм снощна — не спирах да дрънкам притеснено, та да не си помислят мама и Уна, че съм толкова непохватна с мъжете, че дори с Марк Дарси не мога да побъбря. — Все си мисля, че изпълнението на новогодишните решения няма как да започне още на първи януари. Първият ден на годината е нещо като продължение на новогодишната нощ и пушачите няма начин да спрат внезапно да пушат, щом удари полунощ, още повече, че организмът им е фрашкан с никотин. И диета не може да се започне като хората, защото няма как да вземеш да се храниш пълноценно, когато единствената ти мисъл е борбата с махмурлука. Затова е редно изпълнението им да започне на втори януари.

— Защо не хапнеш нещо? — попита той и най-неочаквано се стрелна към отрупаната маса, зарязвайки ме да стърча сама до книжните лавици, докато всички ме гледаха замислено. „Ето значи защо Бриджет не може да се омъжи. Тя отблъсква мъжете.“

Най-лошото беше, че мама и Уна не мирясаха. Накараха ме да се разхождам из салона с подноси с кисели краставички или напитки в отчаяни опити да накарат пътят ми да се пресече отново от Марк Дарси. Накрая дотолкова изкрейзиха от отчаяние, че в мига, в който се озовах на около два метра от него, Уна се метна през стаята и каза:

— Марк, да не забравиш да вземеш телефона на Бриджет, преди да си тръгнеш, та да можеш да я потърсиш, като се прибереш в Лондон.

Усетих как пламвам. Просто почувствах как червенината пълзи нагоре по врата ми. Марк сигурно си е помислил, че аз съм я подучила.

— Убеден съм, че Бриджет и без мен води пълноценен живот, госпожо Алкънбери — рече той. Хм. Не че съм искала да ми вземе телефонния номер, но не ми беше приятно и да заяви пределно ясно, че не го иска. Погледнах надолу и видях, че е обул бели чорапи на жълти пчелички.

— А мога ли да те изкуша с една кисела краставичка? — попитах, за да покажа, че съм имала невинна причина да се приближа до него, при това определено краставичарска, а не телефонна.

— Не, благодаря — отвърна той и ме изгледа тревожно.

— А пълнена маслинка? — заинатих се аз.

— Не, наистина.

— Мариновано лукче? — продължих да го насърчавам. — Цвекло на клечка?

— Благодаря — отчая се той и си взе маслина.

— Да ти е вкусно! — победоносно изрекох аз. Към края на партито видях как майка му и Уна го притискат от двете страни, подбутват го към мен и стоят плътно зад гърба му, докато той изричаше сковано:

— Искаш ли да те откарам до Лондон? Аз оставам тук, но мога да изпратя колата.

— Как, сама? — попитах аз.

Той премигна.

— Марк има служебна кола с шофьор, глупаво дете! — намеси се Уна.

— Благодаря ти, много мило — отвърнах аз, — но ще си тръгна сутринта с влака.

2 ч. през нощта. Защо съм толкова непривлекателна? Защо? Дори мъж с чорапи на пчелички ме намира ужасна. Мразя новогодишните празници. Мразя всички. С изключение на Даниел Клийвър. Но пък си имам гигантски, голям колкото поднос млечен шоколад върху нощното шкафче, остатък от Коледа, и миниатюрни шишенца джин и тоник. Ще ги опердаша и ще изпафкам една цигара.

 

3 януари, четвъртък

 

59 кг (плъзгам се в бездната на затлъстяването — защо? защо?), алкохолни единици 6 (отлично), цигари 23 (мн. д.), калории 2472.

 

9 ч. сутринта. Фъх! Мисълта за ходене на работа направо непоносима. Единствената утеха е, че ще видя отново Даниел, но дори това не е препоръчително, тъй като съм дебела, имам пъпка на брадичката и единственото ми желание е да се въргалям в леглото, да ям шоколад и да гледам коледни предавания. Крайно несправедливо е, че Коледа, с нейните неуправляеми и натоварващи както финансите, така и емоциите предизвикателства, първо я натрисат на човека, без да го питат, а след това грубо му я изтръгват от ръцете тъкмо когато понавлиза в настроението й. Вече бях започнала да се наслаждавам на усещането, че нормалните дейности са суспендирани и че си е напълно в реда на нещата да се излежавам, докато ми се лежи, да пъхам в устата каквото ми се прииска, да пия алкохол всеки път, когато същият се мерне покрай мен, дори сутрин. А сега внезапно трябва с едно щракване на пръстите отново да си наложим самодисциплина като млади ловджийски хрътки по време на дресировка.

10 ч. вечерта. Тфу. Пърпетуа, която ми е леко старша и поради това се изживява като отговорна за мен, се държа по най-възмутителен и началнически начин. Не млъкна, докато не ме скапа от досада за последния имот за половин милион паунда, който възнамерява да придобие заедно с богатото си, но затова пък прехранено гадже Хюго:

— Да, да, вярно, че гледа на север, но са направили нещо направо гениално с осветлението.

Гледах я с въжделение — обширният луковичен задник в тясна червена пола с необяснимо три четвърти дължина горнище на напречни райета, опънато над нея. Каква благодат е да си роден с подобна богаташка високомерност. Пърпетуа можеше със същия успех да е колкото рено „Еспас“ и хич да не й пука. Колко часове, месеци, години съм прекарала в притеснения относно теглото си, докато тя е тършувала из магазините около Фулъм Роуд за лампи с порцеланови котки за основа? Но пък и нейна милост пропуска един цял източник на доволство. Проучванията са доказали, че щастието не се поражда от любов, пари или власт, а от преследването на постижими цели, а какво е диетата, ако не именно това?

На път за вкъщи в пристъп на следколедно отрицание си купих пакет шоколадови украшения за елха на половин цена и бутилка шампанско от Норвегия, Пакистан или някъде там за 3,65 паунда. Опустоших ги на светлината на коледната елха барабар с два сладки пая, остатъка от коледния кейк и парче солено и миризливо сирене „Стилтън“, докато гледах по телевизията повторение на сериала „Жителите на Ийст Енд“ и си представях, че е специално коледно предаване. Сега обаче се чувствам дебела и гнусна. Направо усещам как тлъстините извират с цвърчене вред от тялото ми. Карай да върви. Понякога се налага човек да затъне до надира на токсичното обвиване с тлъстини, за да изскочи фениксоподобно от химичните отпадъци като една пречистена и прелестна Мишел Пфайфър. Утре започва налагането на нов спартански режим за здраве и красота.

Ммм. Даниел Клийвър. Толкова си падам по порочния му разюздан вид, а същевременно е мн. преуспяващ и умен. Днес беше мн. забавен, като разказваше на всеуслушание как леля му взела ониксовата точилка, подарена й от майка му, за изкуствен член. Всички се попикахме от смях. Освен това ме попита по един закачлив начин дали съм получила нещо хубаво за Коледа. Я да взема утре да си сложа късата черна пола.

 

4 януари, сряда

 

59,5 кг (тревога! сякаш тлъстината е била складирана в капсула по време на Коледа и сега бавно се освобождава оттам под кожата), алкохолни единици 5 (по-добре), цигари 20, калории 700 (мн. д.)

 

4 ч. следобед. В службата. Извънредно положение. Джуд се обади току-що по мобифона си, обляна в сълзи, но в крайна сметка съумя да обясни с овчи глас как тъкмо се била извинила, че няма да може да присъства на управителния съвет (Джуд завежда отдел в банка „Брайтлингс“), защото й се ревяло, и сега била сгащена в дамската тоалетна с очи като на Алис Купър и без тоалетна чанта с гримове. Гаджето й, Гадника Ричард (самоугаждащ си противник с фобия към всякакво обвързване), с когото ходи на пресекулки от година и половина, скъсал с нея, защото го попитала дали не иска да отидат заедно на почивка. Типично за него, само че Джуд, естествено, обвинява за всичко себе си.

— Аз съм зависима от него. Поисках прекалено много, за да задоволя личния си глад. Ах, защо не мога да върна времето назад!

Веднага се обадих на Шарън и свикахме извънредна среща на най-високо равнище в „Кафе Руж“ за 6,30. Дано успея да се измъкна, без проклетницата Пърпетуа да захвърля къчове.

11 ч. вечерта. Тежка вечер. Шарън незабавно се впусна в своята теория за ситуацията около Ричард: емоционална ебаваност, разпростираща се като горски пожар сред мъжете над 30-те. Докато жените се плъзгат от своите 20 към 30-те, твърди Шарън, балансът на силата неусетно се премества. Дори най-заклетите непукистки си изтървават нервите и започват да се боричкат с първите тръпки на екзистенциалния страх — страхът да не умреш сам и да те открият след цели три седмици наядена от немската ти овчарка. Стереотипни понятия като старомоминско мухлясване, отминаване на живота, докато ти блееш отстрани, и подхвърлени сексуални огризки се наговарят да те карат да се чувстваш идиотски, колкото и да си мислиш, че ще старееш достойно като Сюзан Сарандън.

— А мъже като Ричард — пенеше се Шарън — човъркат с подлютен пръст в раната и се чудят как да се измъкнат от всякакво обвързване, зрялост, почтеност и естествения ход на нещата между един мъж и една жена.

Ние с Джуд вече й шъткахме в един глас и се молехме земята да се отвори и да ни погълне. В края на краищата едва ли нещо отблъсква мъжете повече от яростния феминизъм.

— Как смее той да ти заявява, че си задълбочавала нещата, като го каниш да отиде с теб на почивка! — крещеше Шарън.:- Какви ги дрънка тоя?

Мислейки си разнежено за Даниел Клийвър, аз се осмелих да вметна, че не всички мъже са като Ричард. При което Шарън се зае да изброява необозрим списък от емоционални ебаваности, наблюдавани у всичките ни приятелки: на едната гаджето, с което ходят от тринайсет години, отказва дори да обсъждат въпроса да се съберат да живеят заедно; друга мъжът я заряза след четвъртата среща, защото връзката ставала прекалено сериозна; трета беше преследвана три месеца от един тип със страстни предложения за женитба, за да бъде захвърлена три месеца, след като се хвана на въдицата, а той повтори същия номер с най-добрата й приятелка.

— Ние, жените, сме уязвими само защото сме първото поколение, отказващо да прави компромиси в любовта и осланящо се на собствената си икономическа сила. След двайсет години мъжете няма да смеят да се ебават емоционално с нас, защото ще им се изхилим в лицето — гръмогласничеше Шарън.

В този момент влезе Алекс Уокър, който работи във фирмата на Шарън, с умопомрачителна блондинка под ръка, поне осем пъти по-хубава от него. Приближи се до нас да ни поздрави.

— Това ли е новото ти гадже? — попита Шарън.

— Ами... Тя си мисли, че е, но ние не ходим, само спим заедно. Би трябвало да сложа край, ама... — завърши той самодоволно.

— Я стига глупости, страхливо дисфункционално недоносче! Край! Ще говоря с тази жена! — заяви Шарън и се надигна. Ние с Джуд я задърпахме с все сила, а паникьосаният Алекс се юрна обратно при блондинката, за да продължи да я ебава емоционално, необезпокояван от никого.

В крайна сметка трите изработихме тактика за Джуд. Да спре да се бие по главата с „Жени, които прекалено много обичат мъжете“ и да започне да мисли повече в стила на „Мъжете са от Марс, жените от Венера“, което ще й помогне да гледа на Ричард не толкова като на знак, че тя е прекалено зависима и обичлива, колкото като на марсиански ластик, който трябва да се опъне силно назад, за да се върне на мястото си.

— Добре, но значи ли това, че трябва да му се обадя? — попита Джуд.

— Не — каза Шарън, докато аз казвах „да“.

След като Джуд си тръгна, защото тя става в 5,45, за да отиде на фитнес преди началото на работния си ден в 8,30 (щура жена), ние с Шарън внезапно се изпълнихме със съжаление и себеотвращение, защото не й казахме просто да разкара Гадника Ричард, защото е гадник. Но пък от друга страна, изтъкна Шарън, последния път, когато сторихме точно това, те се събраха отново заедно и тя му сподели всичко, казано от нас, в пристъп на примирително признание и сега ние се гърчим от неудобство всеки път, когато го срещнем, и той ни има за кучки на кучките от ада — което, както изтъкна Джуд, е крайно неточно, защото, макар да сме открили кучките вътре в нас, ние все още не сме ги пуснали да се вихрят.

 

5 януари, четвъртък

 

58.5 кг (браво на мен — стопила съм спонтанно цяло кило мас от радост и сексуални перспективи), алкохолни единици б (мн. д. за купон), цигари 12 (работи все тъй добре!), 1258 калории (любовта изкорени необходимостта да се тъпча).

 

11 ч. сутринта. В службата. О, Господи! Даниел Клийвър току-що ми изпрати съобщение. Опитвах се да работя върху автобиографията си, без Пърпетуа да забележи (в подготовка да придвижа напред кариерата си), когато в горния край на екрана на монитора изведнъж взе да святка ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ. Стана ми кеф като от всичко, което не е работа, и затова бързо го отворих и направо подскочих, като видях най-отдолу подписа Клийв. Тутакси ми мина през ума, че е успял да влезе в компютъра ми и да види, че не работя. Но след това прочетох съобщението:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

ЯВНО СИ ЗАБРАВИЛА ПОЛАТА СИ У ДОМА. КАКТО НЕДВУСМИСЛЕНО СЪМ ИЗТЪКНАЛ В ТРУДОВИЯ ТИ ДОГОВОР, СЛУЖИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА СА ИЗЦЯЛО ОБЛЕЧЕНИ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.

КЛИЙВ

 

Ха! Несъмнено свалячество. Позамислих се, докато се преструвах, че чета досаден до полуда ръкопис от някаква откачалка. Никога преди не бях изпращала съобщения на Даниел Клийвър, но хубавото на цялата система със съобщения е, че можеш да си нагъл и неофициален дори с шефа си. Ето какво изпратих:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО КЛИЙВ

ГОСПОДИНЕ СЪОБЩЕНИЕТО ВИ МЕ УЖАСИ. МАКАР ЧЕ ПОЛАТА МОЖЕ ДА СЕ ОБРИСУВА КАТО МИНИМАЛНА (ЛОЗУНГЪТ НА РЕДАКЦИЯТА ВИ Е „ИКОНОМИИ ИКОНОМИИ И ПАК ИКОНОМИИ“) ДА СЕ ПРИЕМЕ ЗА ЛИПСВАЩА Е ГРУБА ИНСИНУАЦИЯ И СМЯТАМ ДА СЕ ОПЛАЧА В ПРОФСЪЮЗИТЕ.

ДЖОУНС

 

Зачаках отговор в трескава възбуда. Не чаках дълго. ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ засвятка тутакси. Натиснах с мишката върху него.

 

КОЙТО НАЙ-БЕЗМОЗЪЧНО Е ВЗЕЛ ОТ БЮРОТО МИ РЕДАКТИРАНИЯ РЪКОПИС НА „МОТОЦИКЛЕТ“ НА КАФКА АКО ОБИЧА НЕЗАБАВНО ДА МИ ГО ВЪРНЕ.

ДАЯН

 

Фъх. След това — нищо.

Пладне. О, Боже! Даниел не ми отговори. Сигурно е бесен. Може да е бил напълно сериозен за полата. О, Боже, о, Боже. Била съм подведена от неофициалността на системата със съобщенията, за да бъда нагла с началника си.

12,10. Може още да не го е получил. Ако само можех да си върна съобщението! Смятам да се поразходя наоколо и да видя дали ще успея да се вмъкна в кабинета му и да го изтрия.

12,15. Ха! Всичко се изясни. Той заседава със Саймън от „Маркетинг“. Изгледа ме многозначително, като минах покрай тях. Аха! Ахахахаха! ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

АКО РАЗХОДКАТА ПОКРАЙ КАБИНЕТА МИ БЕШЕ ОПИТ ДА СЕ ДЕМОНСТРИРА ПРИСЪСТВИЕ НА ПОЛА МОГА САМО ДА КАЖА ЧЕ ОПИТЪТ СЕ ПРОВАЛИ С ТРЯСЪК. ПОЛАТА ВСЕ ТЪЙ НЕДВУСМИСЛЕНО ЛИПСВА. ДА НЕ Е В ОТПУСК ПО БОЛЕСТ? КЛИЙВ

 

И веднага пак ми светна ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ.

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

АКО ПОЛАТА НАИСТИНА Е БОЛНА МОЛЯ ПРОВЕРЕТЕ КОЛКО ДНИ ПО БОЛЕСТ Е ПОЛЗВАЛА СЪЩАТА ПРЕЗ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА. СПОРАДИЧНОТО ЕСТЕСТВО НА ПРИСЪСТВЕНОСТ НА ВЪПРОСНАТА ПОЛА ПРЕДПОЛАГА СИМУЛАНТСТВО.

КЛИЙВ

 

Ето какво му изпращам:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО КЛИЙВ

ПОЛАТА ПОДЧЕРТАНО НЕ Е НИТО БОЛНА НИТО ЛИПСВАЩА. ВЪЗМУТЕНА СЪМ ОТ ПОДЧЕРТАНО КОЛИЧЕСТВЕНОТО ОТНОШЕНИЕ НА РЪКОВОДСТВОТО КЪМ ПОЛАТА. МАНИАКАЛНИЯТ ИНТЕРЕС ПРЕДПОЛАГА ЧЕ БОЛНИЯТ Е ПО-СКОРО РЪКОВОДСТВОТО А НЕ ПОЛАТА.

ДЖОУНС

 

Хммм. Я да задраскам последното, че съдържа леко обвинение в сексуален тормоз, когато всъщност мн. ми е приятно да бъда тормозена сексуално от Даниел Клийвър.

Бррр. Пърпетуа току-що мина покрай мен и взе да чете през рамото ми. Едва смогнах да натисна ПРЕДИШЕН ЕКРАН, което се оказа голяма грешка, тъй като просто върнах на монитора автобиографията си.

— Би ли ме уведомила, като свършиш да четеш — рече Пърпетуа с неприятна усмивчица. — Мисълта, че не те използваме пълноценно, ми е крайно неприятна.

В мига, в който тя се хвана отново за телефона („Не, наистина, господин Бъркет, обяснете ми какъв е смисълът да пишете в обявата 3 до 4 спални, след като така и така ще стане ясно в мига, в който се явим на оглед, че четвъртата спалня е просто дрешник?“), аз се залових отново за работа. Ето какво ще му изпратя:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО КЛИЙВ

ПОЛАТА КАТЕГОРИЧНО НЕ Е НИТО БОЛНА НИТО ОТСЪТСТВАЩА. ВЪЗМУТЕНА СЪМ ОТ ПОДЧЕРТАНО КОЛИЧЕСТВЕНОТО ОТНОШЕНИЕ НА РЪКОВОДСТВОТО. ОБМИСЛЯМ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ОБЪРНА КЪМ ТРУДОВИЯ СЪД ЖЪЛТАТА ПРЕСА И ПР.

ДЖОУНС

 

О, Боже. Ето какво получих в отговор:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

ОТСЪСТВАЩА ДЖОУНС НЕ ОТСЪТСТВАЩА. ОПИТАЙ СЕ ДА УСВОИШ ПОНЕ ОСНОВИТЕ НА ПРАВОПИСА. МАКАР ДА СЪМ ДАЛЕЧ ОТ МИСЪЛТА ЧЕ ЕЗИКЪТ Е НЕЩО НЕПРОМЕНЛИВО А НЕ ПОСТОЯННО ПРИСПОСОБЯВАЩО СЕ ФЛУКТУИРАЩО СРЕДСТВО ЗА ОБЩУВАНЕ (ВЖ ХЬОНИГСВАЛД) ПРЕПОРЪЧВАМ УПОТРЕБАТА НА КОМПЮТЪРНАТА ПРАВОПИСНА ПРОВЕРКА

КЛИЙВ

 

Тъкмо се чувствах смачкана, когато Даниел мина покрай мен заедно със Саймън от „Маркетинг“ и метна дяволски секси поглед към полата ми с една приповдигната вежда. Обожавам прелестните компютърни съобщения. Трябва да поработя над правописа си. Все пак съм завършила английска филология.

 

6 януари, петък

 

5,45 сутринта. Такава приятност! Компютърни съобщения относно присъственост или не на полата продължиха маниакално през целия следобед. Не допускам уважаваният ми шеф да е свършил работа за пет пари. Невероятен сценарий, тъй като Пърпетуа (подвърховно началство), съзнаваше, че пиша съобщения, и беше бясна от това, но фактът, че ги разменях с върховното началство, ми вдъхваше противоречиви чувства кому дължа вярност. Последното съобщение гласеше:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

ЖЕЛАЯ ДА ИЗПРАТЯ ЦВЕТЯ ПРЕЗ УИКЕНДА НА БОЛЕДУВАЩАТА ПОЛА. АКО ОБИЧАТЕ ДА МИ ОСИГУРИТЕ ДОМАШЕН КОНТАКТ ТЪЙ КАТО НЕ МОГА ДА СЕ ОСЛАНЯМ НА ПРАВОПИСА НА ДЖОУНС ЗА ДА ТЪРСЯ ДОСИЕТО В КОМПЮТЪРА.

КЛИЙВ

 

Ура! Ура! Даниел Клийвър иска телефона ми. Аз съм невероятна! Аз съм неустоима! Секс богиня! Ура!

 

8 януари, неделя

 

58 кг (мн. добре, ама какъв е шибаният смисъл?), алкохолни единици 2 (отл.), цигари 7, калории 3100 (кофти).

 

2 ч. следобед. О, Господи, защо съм толкоз грозна? Направо не мога да повярвам как убедих самата себе си, че ще си освободя целия уикенд, за да работя, а всъщност бях в постоянна готовност за среща с Даниел. Ама че гнус. Прахосах два дни в психопатично намусено взиране в телефона и в ядене на какво ли не. Защо не ми се обади? Защо? Какво ми има? Защо ще ми иска номера, щом като няма да се обажда, а ако е щял да се обади, все пак щеше да го стори през уикенда. Трябва повече да се взра в себе си. Ще попитам Джуд за подходяща литература за самоподпомагане, евентуално на основата на някоя източна религия.

8 ч. вечерта. Телефонна тревога, но се оказа просто Том, колкото да ме пита има ли телефонен напредък. Том, който започна неласкаво да нарича самия себе си „обратна кранта“, беше най-сладуресто загрижен във връзка с кризата Даниел. Според Том хомосексуалистите и неомъжените жени, прехвърлили трийсетте, ги свързва естествена връзка: и едните, и другите са свикнали да са разочарование за родителите си и да са неудачници в очите на обществото. Той ми уйдисваше на акъла, докато му навивах безкрай за грозотата си и кризата, изживявана в тази връзка, предизвикана, както му заявих, първо от скапания Марк Дарси и сетне от дваж по-скапания Даниел, при което той каза и — признавам — никак не ме утеши:

— Марк Дарси? Това да не е знаменитият адвокат, онзи по правата на човека? Хмм. Както и да е. Къде останаха моите човешки права да не се разхождам наоколо с тежък махмурлук от грозотата си?

11 вечерта. Твърде, твърде е късно вече за каквото и да било обаждане на Даниел. Мн. съм тъжна и травмирана.

 

9 януари, четвъртък

 

58 кг, алкохолни единици 4, цигари 29, 770 калории (мн. д., но на каква цена?).

 

Кошмарен ден в службата. Цяла сутрин дебнах вратата за Даниел: нищо. Към 11,45 сериозно се разтревожих. Да вдигна ли тревога?

И тогава Пърпетуа внезапно осведоми някого гръмогласно по телефона:

— Даниел ли? Той замина на едно съвещание в Кройдън. Утре се връща. — И като тресна слушалката, допълни: — О, Господи, писна ми от тези момиченца, дето го търсят.

Паникьосана, аз посегнах към цигарите. Какви момиченца? Какво става? Някак си избутах деня, прибрах се у дома и в момент на пълна откаченост оставих съобщение на телефонния секретар на Даниел (О, Божичко, не мога да повярвам, че го направих!):

— Здравей, Джоунс се обажда. Питах се как си и дали искаш да проведем предложената от теб среща на високо равнище по въпроса за здравословното състояние на полата.

На секундата, в която оставих телефона, осъзнах, че положението е неспасяемо и се обадих на Том, който спокойно ме посъветва да оставя нещата в неговите ръце. Ако се обадел няколко пъти на машината, щял да напипа кода, който да му позволи да върне записа и да го изтрие. В крайна сметка той решил, че се е справил, но за нещастие Даниел вдигнал телефона. Вместо да каже „Извинете, сбъркал съм номера“. Том просто му затворил. Така че Даниел сега разполага не просто с перушанесто съобщение, ами ще реши, че аз съм звъняла четиринайсет пъти за една вечер на секретаря му и накрая, когато най-сетне съм се свързала с него, съм му тряснала телефона.

 

10 януари, вторник

 

57,5 кг, алкохолни единици 2, цигари 0, калории 998 (отлично, мн. д., безупречна здравословна личност)

 

Промъкнах се в службата, накуцваща от притеснение заради съобщението. Бях решила изцяло да се откъсна от Даниел, но тогава се появи той, по-секси от всякога, и се зае да разсмива всички, така че и аз се разтопих.

Внезапно в горния край на монитора ми засвятка ИМАТЕ СЪОБЩЕНИЕ.

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

БЛАГОДАРЯ ЗА ОБАЖДАНЕТО.

КЛИЙВ

 

Призля ми. Обаждането ми беше предложение за среща. Кой отговаря с „Благодаря“ и толкоз, освен ако... Но след кратък размисъл, отговорих:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО КЛИЙВ

МЛЪКНЕТЕ АКО ОБИЧАТЕ. МНОГО СЪМ ВАЖНА И ЗАЕТА.

ДЖОУНС

 

След няколко минути той ми изпрати:

 

СЪОБЩЕНИЕ ДО ДЖОУНС

ПРОЩАВАЙ ЧЕ ЩЕ ПРЕКЪСНА РАБОТАТА ТИ ДЖОУНС СИГУРНО СИ ПОД АДСКО НАПРЕЖЕНИЕ. КРАЙ.

ПП. ЦИЦИТЕ ТИ ИЗПЪКВАТ СТРАХОТНО В ТАЗИ БЛУЗКА.

КЛИЙВ

 

И се започна. Трескава размяна на съобщения през цялата седмица, чиято кулминация беше предложението му да се срещнем в неделя вечер и моето замаяно еуфорично съгласие. Понякога в службата, докато всички тракат на клавиатурите, аз се оглеждам наоколо и се питам дали някой изобщо работи.

(Аз ли не разбирам нищо, или неделя все пак не е общоприет ден за първа среща? Нещо не е в ред, също като събота сутрин или понеделник в два следобед.)

 

15 януари, неделя

 

56,5 кг (отлично), алкохолни единици 0, цигари 29 (мн. мн. лошо, още повече, че за два часа), калории 3879 (отвратително) негативни мисли 942 (прибл. изчислени на средно-минутно), минути прекарани в броене на негативни мисли 127 (прибл.).

 

6.ч. вечерта. Напълно изтощена от целодневна подготовка за срещата. Да си жена, е по-лошо от това да си фермер — има толкова много реколта за садене и пръскане: крака за обезкосмяване, подмишници за бръснене, вежди за скубане, стъпала за стъргане, кожа за обезкосмяване и мазане с овлажняващ крем, черни точки за почистване, коси за боядисване, мигли за потъмняване, нокти за пилене, целулит за масажиране, стомашни мускули за стягане. Цялото това представление е с такава фина настройка, че са достатъчни няколко дни занемаряване, за да се върне всичко на кота нула. Понякога се питам как ли ще изглеждам, ако се оставя да се върна назад към природата — с пищна брада и засукани мустаци, с вежди като на покойния Брежнев, с лице като гробница за мъртви клетки, навсякъде черни точки и пъпки, дълги извити нокти, сляпа като къртица без контактните лещи и с друсливи отпуснати телеса. Фу, фу. Какво се чудим, че момичетата нямали самочувствие?

7 ч. вечерта. Не мога да повярвам, че ми се е случило подобно нещо. Бях се запътила към банята, за да положа последните селскостопански щрихи, когато забелязах, че свети лампичката на телефонния секретар: Даниел.

„Виж, Джоунс, много се извинявам. Май ще трябва да отложим за друг път. В десет сутринта изнасям доклад и трябва да прегледам четирийсет и пет документа.“

Направо не мога да повярвам. Вързаха ми тенекия. Целодневна шибана енергия, прахосана на вятъра, да не говорим за генерираната от тялото хидроелектрическа мощ. Но човек не бива да живее живота си чрез мъжете, а да бъде напълно самостоятелна стойностна жена.

9 ч. вечерта. И все пак той е на много отговорен пост. Може би не е искал да провали първата среща с вътрешна тревога за работата.

11 ч. вечерта. Хм. Можеше все пак да позвъни повторно, мамка му. Вероятно е излязъл с някоя по-слаба.

5 ч. сутринта. Какво не ми е наред? Толкова съм сама. Мразя Даниел Клийвър. Повече никакво вземане-даване с него. Ще се претегля.

 

16 януари, понеделник

 

57,5 кг (откъде? защо? защо?), алкохолни единици 0, цигари 20, калории 1500, позитивни мисли 0.

 

10,30 ч. сутринта в службата. Даниел е още на съвещанието. Може пък оправданието му да е било истинско.

1 ч. следобед. Току-що видях Даниел да излиза за обяд. Не ми е пращал нито съобщение, нито дявол. Мн. потисната. Отивам да си пазарувам.

11,50 вечерта. Тъкмо вечерях с Том на петия етаж на „Харви Никълс“. Той е пощурял по някакъв „филмаджия на свободна практика“ на име Джером, който, съдейки по думите му, явно е голяма претенция. Стенах му относно Даниел, който беше на съвещание цял следобед и само успя да ми каже: „Здрасти, Джоунс, как е полата?“ в 4,30. Том ми каза да не параноясвам, да поизчакам малко, но ми беше ясно, че е разсеян и има желание да говори единствено за Джером, обекта на своята сексуална похот.

 

24 януари, вторник

 

Изпратен от Господа ден. В 5,30 като Божи дар се появи Даниел, седна на ръба на бюрото ми с гръб към Пърпетуа, извади си календарчето и промърмори: „Как си за петък?“ Ура! Ура!

 

27 януари, петък

 

58 кг (но натъпкана с италианска храна), алкохолни единици 8, цигари 400 (поне имам такова чувство), калории 875.

 

Хм. Имахме вълшебна среща в крайно интимен малък италиански ресторант, недалеч от апартамента на Даниел.

— Ъ... такова... ще си взема такси — издрънках аз неловко, докато стояхме след това отвън на тротоара. Тогава той леко отмахна кичурче от челото ми, взе лицето ми в шепи и ме целуна напрегнато, лакомо. После ме притисна към себе си и прошепна дрезгаво:

— Не смятам, че ще ти трябва такси, Джоунс.

В мига, в който се озовахме в апартамента му, ние се нахвърлихме един върху друг като зверове — обувки и сака се разхвърчаха из стаята.

— Тази пола изобщо не ти стои добре — промърмори той. — мястото й е да се въргаля по пода. — А докато сваляше ципа й, шепнеше: — Просто ще се позабавляваме, нали така? Не трябва да започваме нещо сериозно.

И като връчи това официално предупреждение, той продължи с ципа. Ако не беше Шарън с нейното емоционално ебаване и фактът, че току-що бях изпила повече от половин бутилка вино, сигурно щях да рухна немощно в ръцете му. Но вместо това аз скочих на крака и си намъкнах полата.

— Това са пълни глупости — просъсках ядно. — Как смееш да флиртуваш измамно, страхливо и дисфункционално! Не се интересувам от емоционално ебаване! Сбогом!

Почувствах се страхотно. Да бяхте му видели физиономията. Но сега съм си у дома и тъна в мрачност. Може и да бях права, но моята награда, както много добре ми е известно, ще бъде да свърша сам-сама, наядена от немска овчарка.