Руна Аруна
Отсичащият сенки

Жените от рода рин имат лоша кръв. И когато кошничарят Ено си взе жена, много сълзи се проляха. Момите отдавна го заглеждаха. Дори и двуносата вдовица на берберина не изпускаше случай да го хване на приказка. Надежден момък е той. И работлив. Ли — те всички са такива. Ох, сега ще им дойде на нагорно.

Щом узна кого се кани да доведе у дома най-големият й син, майката на Ено, въпреки своите годинки, се измъкна от одъра и, потропвайки с опашка, изпъстрена с белези от ухапвания на бълхи, пред всички съселяни се закле, че ако това се случи, ще скочи в селския кладенец. А бащата хукна да пропъди непослушника. Но Ено е упорито момче — сам си тръгна. Тропна с патерица, хлопна вратата и дим да го няма — ни се чу, ни се видя.

Рин празнуваха Еновата сватба. Рин построиха на младоженците къща. А когато Ир стана трудна, жените рин се погрижиха за всички дължими обреди. Бабуваше й красавицата Нейя. Тя улови изпадащия младенец и ловко отсече хлъзгавия сноп пъпни върви. Сетне обхвана новороденото с безбройните си пръсти и го показа на събралите се в двора зяпачи. Радостни викове огласиха вечерния въздух, защото гръбчето на младенеца се оказа по-право от бамбукова пръчка. Изнемощялата Ир я отвързаха от родилния стълб и я занесоха в къщата, където се щураше зашеметеният от щастие Ено, а жените на двора продължиха до развиделяване да мажат стълба с целебна тиня и жертвена кръв, кипреха го с клонки от тютюн и жасмин. От аромата на вехнещите листенца Ено получи главоболие, той едва сдържа желанието си да изпъди глупавите женоря.

Не би ги изпъдил, разбира се.

Ир най-много се страхуваше да не би детето да заприлича досущ на баща си. Минаха години, а тя все не можеше да се нарадва на това, че е родила ЗДРАВ син от ли! Ено кръсти момчето Туан. На него не му трябваха ризи с разрез на гърба. От майката детето наследи плътна, трудна за одраскване жълто-зелена кожа и чифт тесни тюркоазени очи под двойни клепачи.

— Туан Ли, Туан Ли — припяваше Ир, търкайки гладките стъпала на първенеца си с вариво от седем треви и жлъчка от пролетна жаба, — дълго ще живее Туан Ли, щастливо ще живее, какъв ми е хубавец!

Ено без да бърза почесваше гърбиците си с остро копитце на изсушено козе краче и се подсмихваше благо. Ала мислите му никак не бяха весели. Как да остави Туан в селото? Ето, жените рин вече спират хлапето на улицата, за да разгледат неясната му засега пладнешка сянка. А вдовицата на берберина, докато бърше от бузките на Туан убиваща космите кал, крадешком си облизва ушите. Момчето няма да стане кошничар — пръстите му са като на майката, раздвояват се и завършват с рижави меки четчици. За какво са годни такива ръце? Ала пък може други неща — да гледа слънцето, без да мига, а нощем вижда в тъмното не по-зле от дядо си, шестоокият баща на Ено. Който не призна потомците на Ено за свои внуци. Никой от ли не ги припозна за роднини: къде се е чуло и видяло чист ли да се ожени за нечиста рин, че и деца да завъдят? Накъде отива светът?

На Ено не му пукаше за света, тревожеше го бъдещето на Туан. Ни един занаят не му подхождаше, нищо не умееше Туан Ли, напразно минаваха неговите дни и нощи. Ено го прати при ловците на птици — те върнаха хлапето обратно. Твърде шумно дишал, прекалено тромаво се движел. Рибарите се присмиваха на Туан — водата лепнеше към кожата му на идеално кръгли капки, а той се захласваше да гледа отражението си в тях.

И нощните ловци изгониха сина на Ено, не го искаха, защото не различавал в мрака цветовете, пък и много силно скърцала тревата под босите му нозе. Светещите му очички привличали прилепи, а най-важната причина била, че Туан отказал да доубие ранения звяр, понесъл го на ръце и се замятал по обляната в лунна светлина поляна, настъпвайки чуждите сенки. Нечувано! Освирепелите ловци започнали да хвърлят по наглеца камъни и стрели. Остриетата направили дрехите на парцали, но падали на земята, без да наранят хлапака.

Ено престана да му търси занаят. Мълчаливо наблюдаваше как Туан се грижи за спасения бодлив гущер, как го носи на раменете си чак до реката извън селото, близо до гората. Там, сред отломки на паднали от небето камъни, прекарваше времето най-големият му син, оставаше по цели луни на това място. Понякога момчето все пак се досещаше да събере за вечеря на семейството си охлюви или да донесе целебна тиня от язовирчето. Но най-често се връщаше с празни ръце, изцапан с разноцветния сок на речната тръстика. Гущерът го следваше, местейки дебнещо шестте си лапи, като предпазливо отбягваше вечерната сянка на Туан.

Нима ще се наложи да прати момчето в Авея? Инак ще стане накрая, както всички безделници, боклукчия, ще сбира нечистотии… Цялото село знае колко е калпав Туан Ли, след като не смогна да усвои даже как се хващат зимни пеперуди. Да не вземат старейшините да решат, че е време да го накарат да върши нещо полезно. Значи — мръсотия да изгребва… Не. Значи, остава Авея. Сладурският вид на Туан ще е предимство. Може да го вземе някой за слуга… Или за пазител на сребро — нали е наполовина рин и не се бои от белия метал. Ето къде ще му потрябва нощното зрение и четчиците на върха на пръстите… Или защо не стражник? Какво толкова? Момъкът е висок, симетричен, строен. Не е глупав. А родословното в Авея — кой го гледа. Но сърцето на Ено не се успокояваше, даже напротив.

И, както се оказа, имаше причина за тревоги. Веднъж, когато цялото семейство, без Туан разбира се, седеше край софрата в очакване на вечерята, окаченото до прозореца звънче издрънча. Ено видя край портата познат светещ силует.

— Заповядай, Ийя! — викна той и нареди на близнаците да отворят и двете крила на вратата, за да не се ожули в тях племенницата на жена му. Сестрата на Ир мажеше щерка си от глава до пети с гъста слуз на престарели плужеци, която щом изсъхнеше, ставаше твърда и започваше слабо и равномерно да сияе. Инак прозрачната кожа на Ийя не издържаше на пряка слънчева светлина, от нея се покриваше с мътни мехури, които заздравяваха неправдоподобно бавно.

Момичето внимателно се настани върху сплетена от трева кръгла възглавничка, която винаги носеше със себе си.

— Видях Туан — съобщи тя, вдигайки покритото с бозава коричка лице. — До реката, където са небесните камъни.

Ир сложи пред нея паница и стомничка с тминна вода. Ено мълчеше. Вече бе свикнал, че вестите за големия син почти никога не са хубави. Момъкът го нямаше у дома вече близо две луни.

Малцина от селото ходеха до онази част на реката, която бе преградена от небесните отломки. Там цареше гъста, натискаща ушите тишина, а падащите върху пясъка пладнешки сенки на синкаво-черните камъни никога не изглеждаха еднакви. Имаше и такива хора, които се чувстваха край вира напълно уютно. Ийя, Туан, акушерките, глухонемите събирачи на тиня… Комай даже неколцина от ли се отбиваха натам, за да се облажат с вкусни охлюви.

Ийя придърпа към себе си солницата и с наслада облиза мъждукащите си пръстчета.

— Чичо Ено… Ммм… Искам нещо да ви разкажа… За Туан.

Ир нарочно шумно постави котлето с манджа на масата и хвърли към мъжа си умоляващ поглед. Ено се престори, че не го забелязва и взе в ръка черпака.

— Такааа… Първата порция — за къщата.

От пукнатината в пода изригна пара, засъска. Ено побутна заседналото на дъските парче разварена грудка и тромаво се обърна към племенницата. Тя протегна обилно насолената си паница.

— Втората — за гостенина. Третата — за стопанина.

Жена му взе черпака и започна да пълни останалите паници, Близнаците не откъсваха взор от ръцете й, от хищните им дълги зъби капеше прозрачна слюнка.

— Аз честичко ходя до вирчето. Там е прохладно, няма никой. Само Туан с неговия гущер. Та Туан е изплел кутийки от тънка тръстика. Ето толкова големи… — Ийя остави лъжицата, за да покаже с пръсти. — И много-много ги е направил. И стиска в тях сок. Тръстиков, цветен, боровинков. Разни-разни сокове. Питам го защо, да му помогна, а той ме изгони. Пречиш, вика. Тогава аз тихичко, след залез-слънце. Ама стана тъмно, нищо не видях. Затова пак, тази вечер, по залез. И какво само видяаааах! — тя се притесни и добави с горещ шепот: — Там имаше картинки! Туан рисува картинки!

Ир тихичко изохка, изтървайки пешкира. Близнаците ококориха четири чифта жълти очи и се спогледаха. Ено продължаваше да дъвче спокоен наглед, макар че вътрешно изстина и нещо сякаш се сви в него. Ха така. Само това липсваше.

— Ти яж, яж — подкани я той. — Сторило ти се е.

Но Ийя бе момиче обстоятелствено и настойчиво, лесно не мирясва.

— Ама вие не се бойте. Аз няма на никой да кажа. Само на вас исках да ви ги покажа. Тези картинки са МНОГО хубави. Той и вас ви е нарисувал, лельо Ир.

Гледайки как лицето на жена му губи цвета си, Ено едва се сдържа да не скочи и да не шамароса племенницата си. Добре че близнаците още са малки и не разбират случилото се. Рисуването, повтарянето на нещо вече съществуващо, което хвърля сянка, е опасно — но пък хиляди, хиляди пъти е по-опасно изобразяването на живеещи в този свят хора. Всеки помни историята на прародителя Тар, който нарисувал жена си. Също както неговото, така и името на Туан Ли ще бъде прокълнато навеки. Ако слуховете плъзнат до Авея, страховита разплата чака големия син на Ено. Макар че… Може би Ийя лъже?

Не, не изглежда така.

Подпирайки се на патерицата, Ено тежко се надигна. Ир наметна на раменете му най-дебелия овчи ямурлук, защото край падналите от небето камъни нощем винаги бе ужасно студено. Така мислеше Ено преди. Но сега нищо не можа да сравни с онзи студ, загнездил се вътре в него самия. Точно под сърцето. Сякаш там нещо застина, умря. И вече никога не ще изчезне.

Малко преди да стигнат до вира, Ийя спря.

— Чичо Ено… Не искам да ида там, страх ме е. Туан ще ми се разсърди… Не му казвайте, а?

Откъм осветените от луната камъни се чу съскане.

— Върви, върви си у дома — махна с патерицата Ено и пристъпи да пресрещне промъкващата се сянка.

— Татко! — Туан не изглеждаше учуден. Все едно знаеше. Все едно го чакаше. — Ще запаля за теб светилник.

Чакал го е, значи.

Полупритворените от двойните клепачи очи преливаха в синкаво сияние. Туан заведе спъващия се Ено към отвесно побит плосък камък и протегна към него лампата от глина. В трепкащата светлинка на плаващия в къртичовата мас фитил Ено съзря гущера на Туан. И тутакси неволно погледна към нозете си. Тук е пустото животно, вече не съска, като безформена буца мачка с лапи земята. А върху камъка — изрисувани със зелено бамбуков филиз, сивкави жилки на листенцата на горчива лиана и огромен гущер… Стои замръзнал на място, провесил чувствителната си пъпчива опашка. Като жив.

Ено отстъпи, залитна и би се проснал връз студената земя, ако не бе синът му да го сграбчи под мишниците. Грижливо го настани да се облегне с кривия си хълбок върху близката канара, подаде му изтърваната патерица. Приклекна до баща си.

Мълчаха дълго. С все сили се сдържаше Ено, но все пак вдигна очи. Неподвижен е нарисуваният звяр, не помръдват широките листа. От нищото расте бамбук, в нищото чезнат ноктестите задни лапи на гущера. На Туан не му стигнала повърхността на камъка, любимецът му се получил с пет крака.

— Даваш ли си сметка какво си сторил? — Ено не позна собствения си глас. Хриптящ, стар. Отчаян.

Туан неопределено сви рамене.

— Не знам как се получи. Но вече не мога да спра. Ръцете сами посягат. Аз само топвам пръстите в боите… Няма да повярваш, татко, колко разни цветове има в тръстиката! А ако ги смесваш…

— Замълчи!

Синът му се сепна, сведе глава.

— Знам за Тар и неговата жена, баща ми. Той е сгрешил, смятайки картината си за жива, мислейки, че очите й го следват навсякъде. Тар обезумял от скръб, нарисувал мъртва. Моите картини са живи. Но не така, както са живи хората, гущерите и всичко друго живо в нашия свят. Ти не си виждал как водата отразява лицата на рибарите. Същото е с картините. Само че те не се движат заедно с нас, защото съм ги нарисувал върху камък. Те са бавни, много бавни. Ще ти покажа…

— Не искам да поглеждам! Утре за твоята щуротия ще научат в селото. После мълвата и до Авея ще стигне. Ти си полудял. Ще пратят стражници насам… За да те прибере отсичащият сенките! Помисли какво ще стане с майка ти, Туан!

— Не ме е страх от стражниците. Нека ме отведат в града. Аз ще успея да обясня на управника…

— Хлапак! Какво ще успееш? Ти нищо не си успял досега! Ще ни погубиш всичките! Ставай, донеси вода. Ще отмием твоите глупави бои.

— Не се измиват, баща ми. Не се изтриват. Та това е небесен камък. Не се троши.

— Тогава да обърнем рисунките към земята! — не издържа Ено и веднага разбра, че крещи небивалици. Никой няма сила да помести падналото от небесата. Разсяклото реката. Отровилото земята с тишина и студ.

Туан галеше звяра си с раздвоен пръст.

— Татко, само да можеше да знаеш. Да разбереш радостта, когато камъкът се съживява под ръцете ти… Мисля, че не може да бъде счупен, но може да се променя формата му. Да се създава от него нещо друго, разбираш ли ме?

Замахна Ено, доколкото му позволяваше тежкият ямурлук, и стовари патерицата върху главата на глупавия си син. Стреснатият гущер се стрелна настрани, съскайки.

— Бъди проклет, Туан! Сам ще те дам за стражник. Там ще ти отрежат излишното. Така че ръцете ти да стават само за оръжие.

— Сам ще ида в Авея! Само че не за да ми режат пръстите.

— Чуй ме, синко. Желая ти добро. Не ти е място в селото. Твоите картинки вече не са тайна. Нито ли, нито рин ще хукнат да те бранят. Всички ще ни прибере отсичащият сенките! Налага ти се да си тръгнеш. Не за града.

— Какви ги приказваш, баща ми! Къде да ида другаде? Кому съм нужен?

Ено мълчеше. Истина е. Ще се затрие синът му, нищо не умее, на нищо не е научен. Но не бива, не бива да остане в селото. Сестрите на Ир и досега й завиждат, празноглавата Ийя няма да си задържи езичетата зад зъбките. Наближава сезона за зачеване, жена му пак ще понесе тежък корем. А старейшините не позволяват да се умножава семето на оногова, който е породил рисувач, дръзнал да изобрази живо върху неживо. Няма да останат на този свят нито майката, нито братята на Туан Ли. Само Ено ще остане сам-самичък. За да вижда, гаснейки, година след година да вижда как се скита между световете първородният му — осъден на безсмъртие, вечно търсещ своята отсечена сянка.

* * *

Първа отвори дума за изчезването на Туан вдовицата на берберина.

— Къде е големичкият ти, Ено Ли? — попита тя, дишайки отгоре с четирите си ноздри в лицето му.

— Избяга от семейството — неохотно отвърна Ено, чакайки вдовицата да остърже убиващата космите кал от устните му. — Отдавна се махна да си дири щастието, още преди сезона на зачеванията.

— Много неща станаха тогава… — вдовицата на берберина замислено бършеше ръце в много пъти пран парцал. — Много бърже горчивата лиана оплете небесните камъни. Туан избяга, пък неговият звяр смени цвета си и броди из селото на пет лапи. Защо ли…

— Жена ми скоро ще ражда — прекъсна я Ено. — Ела да я подготвиш след две луни. И, виж какво, не ме е грижа за Туановия гущер. Ако ще, нека да го спипат нощните ловци, хич не ми пука!

Все по-малко му се излизаше от вкъщи. Пращаше Ийя да разнася изплетените по поръчка кошници. Малкият й брат буташе количката на Ено, докато покритата с изсъхнала бозава слуз от главата до петите племенница вървеше отзад, като притискаше към себе си кръглата възглавничка от трева и се пазеше с огромен чадър от светлината. Ала и тях съселяните изпровождаха с втренчени погледи. Току почнали да ги разпитват. На всичко отгоре и този гущер.

Капакът на входа към тавана се затвори, скръцнаха резетата му, а Ир седна на отъпкания под и беззвучно заплака. Ено мрачно разглеждаше дланите си, нарязани от корените на лианите. Дълго не ще може да работи. Виеше му се свят, гадеше му се, пареха ожулените в небесните камъни колене и лакти. Гърбиците му тегнеха, сякаш пълни с пясък. Край счупената патерица, изцапана с пръст, беше се разположил Туановият звяр. Нищо не го засяга. Нарисуван е, пък не го знае.

Ено, за кой ли път, с вледеняващ кожата ужас си спомни как мъкнеха с Туан изкопаните от устата на нощната гора растения, как ровеха мократа, свличаща се земя… и как, вкопчвайки се в растящия под пръстите му лианов ствол, изведнъж среща нечий поглед под лунната светлина. Очи. Измазан с бяло камък пулеше познато кръгли зеници и се хилеше с весела уста. Ено не веднага разпозна себе си. Много години бяха минали от онзи ден, когато преди сватбата се склони над широката кофа, срамежливо отгатвайки в тъмната вода отражението си.

На рисунката й липсваха ръце. Комай Туан не бе преценил размера на камъка, затова бе намерил място само за главата и за огънатото под гърбиците туловище с къси крака. „Ето я истинската смърт“ — учудващо спокойно си рече тогава Ено, но нищо не рече на погубилия баща си син.

Какво пък сега…

— Дай ми някаква пръчка… И чаршаф някакъв, дето не ти е жал. Отвори задната плевня и ми донеси брадвата! — нареди Ено, без да смее да погледне плачещата си жена, и, завъртайки се с мъка, протегна подпухналите си неогъващи се пръсти към неподвижно седящия звяр.

И уж всичко се нареди. Ир сподели със сестрите си, че тромавият й Ено съборил казана и се полял с вряла вода. Ийя любопитно се вглеждаше в бършещата сълзи своя леля, но не се обади. Из селото тръгна слух, че гората най-сетне удушила падналите от небето камъни и даже говорещите с ръце събирачи на тиня престанаха да ходят на онзи вир.

Нощем Туан слизаше от тавана, изливаше коритцето в помийната яма, безшумно се къпеше в бъчвата, скрита сред папратите в задния двор. Вземаше оставеното му в пещта и се катереше тихичко обратно. Ир и Ено се вслушваха в поскърцването на дъските. Момъкът не прости на родителите си гущера. Но решението на Ено бе твърдо. И чак до самия сезон за зачеване той ходеше с превързани в ленени ивици ръце. Отровната кръв бе разлютила порязаното от лианите, така че дори седемте треви и жлъчката от пролетна жаба не помагаха. Последните кошници бяха продадени, спестеното се похарчи, станаха твърде воднисти вечерните гозби, а язвите все не оздравяваха. Наложи му се да иде при красавицата Нейя, която бабуваше на родилки и четеше по пладнешките сенки. Тя побая раните на кошничаря, а на изпроводяк му каза:

— Не се меся в чужди животи, Ено Ли. Но искам да знаеш, че скоро в селото ще дойде онова, що се е родило край вира на небесните камъни.

И само след няколко дни видя Ено как покрай дома крета звяр. Синкаво-черна бе кожата му, а походката — неузнаваема. На гущера му липсваше една задна лапа, подпираше се на дългата си пъпчива опашка. Когато през нощта злочестият Туан се прибра на тавана, а страдащата Ир се унесе, Ено разрови дупката до помийната яма. Ала не намери в нея нито разсеченото бодливо туловище, нито разполовената глава, нито костите — нищо нямаше.

А после Ир забременя, понесе нов син, в селото пристигнаха бирниците от Авея, а старейшината на рода ли прати при Ено едно момче с вест:

— Тази нощ, Ено Ли, не залоствай порти и врати.

Ир закова капака на тавана с ръждиви пирони и изля водата от бъчвата в задния двор. Трепереха покритите с белези ръце на Ено, докато отваряше крилата на вратата. Тежко седна край печката старейшината Нар, обхващайки огъналата се под него пейка с опашки и пипала.

— Значи казваш, че не можеш да си платиш данъка тази година?

— Остана ми само един работник в семейството, Нар Ли.

— Трудни времена, трудни… Ти се отказа от своя род, Ено. А големият ти син не прокопса, никакви надежди не оправда. Но ти си построил къща в селото, покрай нея минават хора. Дълги са женските езици. И дъщерята на берберина забелязва сенки през дърво. А жена ти както и преди се отбива до пазара… Купува евтиното, но не взема по-малко количество.

Ено стискаше зъби, усещайки как се вцепенява стомахът му, как се изпълват гърдите му с познатия вече от последните луни мъртвящ хлад.

— Честно казано, Ено, никога не съм вярвал в сказанието за Тар. Но не бива да се отнема вярата на онези, които строят живота си, без да нарушават обичаите на предците. След три дни през селото ще минат стражниците, които пазят кервана бирници от Авея. Аз знам, че ти ще постъпиш правилно.

С тези думи Нар Ли се надигна и постави на масата изцапана с кал плетена торбичка с бои.

— Зорки са очите на нощните ловци, Ено — добави той пред вратата. — Пък и говорещите с ръце не обичат нито ли, нито рин.

* * *

Жените от рода рин имат лоша кръв. Не става по-чиста даже ако се смеси с ли. Ето и най-малкият син на Ено Ли, макар да плете кошници не по-зле от баща си, никога не ще си намери половинка. Кой ще поиска да влезе в дома им, да се сроди с кръвта на рисувача на живото? Всеки знае легендата за прародителя Тар.

Затъжил за мъртвата си жена, нарисувал глупавият Тар нейния портрет върху сивата каменна стена. И очите на картината следили художника, където и да застанел из стаята. И изчезнали от гроба костите, и излязла жената на Тар от камъка, и сива на цвят била кожата й. И полудял Тар, и искали другите прародители да му повикат знахар. Ала преди знахаря пристигнал отсичащият сенки. Червени са одеждите му, вместо една ръка има остър бич, а вместо другата — клуп. Отсякъл той пладнешката сянка на Тар, замятала се в клупа безумната душа на нещастника. До ден-днешен броди Тар в пустотата между световете. Търси своята сянка, която, мъртва и неподвижна, завинаги останала да лежи на земята. И изгубила от поглед душата на Тар, замряла над сянката женска фигура. Оплели я горчиви лиани, очите й, големите, не се движат вече. А наоколо — расте гора. Разлива се река. Падат от небето синкавочерни камъни.

Но по-глупав от Тар се оказал големият син на Ено Ли, Туан. Направил той бои от сока на речната тръстика и нарисувал, простодушният, върху падналите от небето камъни майка си. Нарисувал по-малките си братя-близнаци. Нарисувал любимия си шестокрак звяр. Казват, че искал и баща си да нарисува, но не му стигнала каменната повърхност.

И от жалост криел Ено сина си Туан на тавана на къщата си, но намерили го стражниците от Авея. И торбичката с боите също намерили. И отказали се Ено Ли и Ир Рин от своя първороден, и взели го със себе си авейските стражници. Нито дума не продумал Туан Ли, затворил с двойните си клепачи тюркоазените си, като на майка му, очи. Стражниците прибрали и Туановия гущер.

Ли платили онази година всичките данъци на Еновото семейство. Ли изгорили осквернената къща и построили нова. А когато Ир родила, жените ли провели всички нужни обреди. Малкият син на Ено, Дио, приличал на баща си, и също като него гърбав, и също като него от малък се научил да плете чудно хубави кошници. Даже жълтооките близнаци не смогвали да са толкова бързи. То пък те и не си давали зор. Тесен бил светът им, най-важното за тях било да си изгълтат храната. Появило в дома на Ено охолство, напълняла Ир, вече не ходела сама на пазар, пращала слугини. Мълчалива станала жената на Ено, не шетала из дома, често-често посядала сред папратите в задния двор, гледайки земята. И галела с раздвоен пръст родилното камъче — най-първото, подарено й от красавицата Нейя.

Равнодушно извръщала лице Ир от плетените торбички и кутийки, които майсторял за нея Дио. Не го прегръщала, не целувала бледите му бузи, не му търкала нозете с отвара от седем треви и жлъчка от пролетна жаба. Че и билки престанала да събира Ир. Не ловяла нито жаби, нито сладки зимни пеперуди. Ено пращал за жаби и пеперуди сина си Дио, но той донасял смачкани мъртви телца с откъснати лапки. Момчето правело капани, хващало горски гущери и хвърляло плячката си във вряща вода. Децата имали страх от малкия син на Ено — той им отнемал уловените птички и ги мачкал с кривите си длани.

Четящата по пладнешките сенки Нейя, виждайки гърбавия Дио, минавала от другата страна на улицата. Устните й при това мърдали, а под гъстите сини мигли се разгарял пламък. Ала Ено сякаш нищо не забелязвал. И даже когато глухонемите събирачи на целебна тиня положили пред двора му изтерзаното тяло на изчезнало край реката момиченце, бащата на Дио Ли не вдигнал глава от снопа мокри върбови клони.

Старейшините пратили вестоносец в Авея и наредили да се приготви къща за стражниците. Опустели селските улици покрай дома на Ено Ли, заобикаляли го хората. Престанали да се купуват кошниците му, а търговките на пазара криели стоката си, щом виждали да се задават слугините на Ир. И двуносата жена на берберина престанала да меси за Ено от калта, убиваща косми.

Настъпил денят, в който забумтяла дървената селска камбана, а напечената от пладнешкото слънце порта затреперила от ударите на корав жезъл. Подпирайки се на патерицата си, Ено махнал резето. Влезли в двора авейските стражници, влезли в къщата и застанали неподвижни край стените. Не личат дрехите им под сивите наметала, не личат лицата им под сивите качулки. Студено стана в къщата, тишината стана гъста и лепкава.

— Дио Ли не е дарявал живот, не той ще отнема.

Потръпнаха покрилите се със скреж дървени стени, с приглушен екот отлетял от тях гласът. Ено си поел повечко въздух в стегнатите от болка гърди:

— Отрекох се от големия си син. Спасявах семейството си, исках нероденият Дио да живее. И затова няма да го дам.

— Не ти ще решаваш чуждите съдби, Ено Ли.

— Съдбата на моето семейство е в моите ръце — възразил Ено и се изненадал от смелостта си. — Ако се откажа от Дио, ще запазя своя живот и живота на останалите.

— Откажи се.

— Дадох ви Туан. Имам нов син, нов дом, нов живот… Но няма в него ни покой, ни радост. Жена ми изгуби разсъдъка си, децата са тъпи и мързеливи, а Дио обича да убива живота. По-добре да бяхме умрели заедно с Туан!

Зашумоли сивият плат. Или помръднаха скрити от наметалото кожести криле? Но по-ужасно от зловещото шумолене бе полузабравеното съскане, разцепило зиморничавия въздух. Разхвърчаха се огненосивите гънки, глухо тропнаха дъските под изпадналия навън петкрак звяр, а стражникът прекрачи през свлеченото на пода наметало.

Червени бяха одеждите му, гладка и жълто-зелена бе неговата кожа. И вместо едната ръка имаше остър бич, а вместо другата — клуп. Ено Ли не можа да откъсне взор от тюркоазените очи под двойни клепачи.

— Не искаше да видиш картините ми, татко. И не узна, че, страхувайки се от участта на прародителя Тар, аз първо нарисувах себе си. Ти каза, че Дио обичал да убива живото? Аз обичах да го създавам. Аз умеех да връщам отишлото си. Не ти ли ме предаде в Авея? Не ти ли прокле ръцете ми, пожелавайки им да изсъхнат? В тъмнината на авейските зандани няма нужда от бои. Може да се драска със сиво по сиво, с камък по камък. Кратък е векът на градските жители, мнозина стражници видя синът ти, мнозина успя да нарисува. Далеч е това село от Авея, бавно стигат дотук вестите. Страната има нов управник. Онзи, който въстана от мъртвите и се върна в този свят, носейки му бич и клуп. Онзи, който показа на отишлите си пътя обратно. Някога той умееше да дарява живот, а сега се научи да го отнема. Излез на двора, баща ми, изправи поне веднъж гръб, вдигни глава. Слънцето скоро ще докосне зенита. Искаш ли да повикаме Нейя да прочете сянката ти? Идвайки насам, ние се отбихме до стария вир, татко. Бичът ми натроши падналите от небето камъни. Всички натроши — освен един. Знаеш ли какво е нарисувано на него?

„Колко ярки са очите му… — мислеше Ено. — И колко са… мразовити. Непроницаеми. Като сок от тръстика. Като бои в плетена торбичка“.

А на глас не промълви нито дума.

Привечер, когато над селото престанаха да кръжат сивите авейски стражници, догоря новата къща на Ено Ли, стихнаха в нея неясните викове, събра се народът там, където преди бе имало вир. Удивено гледаха хората разпадналите се на синкаво-черен прах небесни камъни. Само един стоеше цял и изправен, извисен над увехнали парчета горчива лиана. И от него към освободената река гледаше едно безгрижно усмихнато лице. И само красавицата Нейя Рин чуваше как стене под ударите на патерицата пъстрата тръстика. Единствено тя знаеше, че дори в най-жаркото лято този камък няма да има сянка по пладне.