Джон Стайнбек
За мишките и хората (2)

Глава 2

Спалното помещение представляваше дълга, правоъгълна постройка с варосани стени и небоядисан под. На трите стени имаше малки квадратни прозорчета, а на четвъртата — масивна врата с дървено резе. Покрай стените бяха наредени осем легла — пет застлани с одеяла, а останалите три — голи, само със сламеници. Над всяко легло беше закована с отвора напред каса от ябълки, тъй че всеки от спящите тук разполагаше всъщност с две полици за личните си вещи. Тези полици бяха отрупани с дреболии — сапуни, пакетчета талк, ножчета за бръснене — и с онези списания, които земеделските работници обичат да четат, на които се надсмиват и тайничко вярват. Освен това върху полиците се виждаха лекарства, малки шишенца, гребенчета, а на пироните, забити в страничните дъски, висеше и по някоя вратовръзка. Край едната стена стърчеше черна, чугунена печка с кюнец, който вървеше право нагоре и влизаше в тавана. В средата на помещението се мъдреше голяма, четвъртита маса с разхвърляни по нея карти за игра, а наоколо имаше сандъци за сядане.

Към десет часа сутринта слънцето хвърли през едно от прозорчетата ярък, наситен с прах сноп лъчи. Мухи се застрелкаха като метеори през снопа.

Дървеното резе се вдигна. Вратата се отвори и в помещението влезе висок, прегърбен старец. Носеше сини работни дрехи и в лявата си ръка държеше голяма метла с дървена дръжка. След него влезе Джордж, а след Джордж — Лени.

— Стопанинът ви чакаше снощи — рече старецът. — Побесня, като видя, че ви няма; мислеше тая заран да почнете работа. — Той вдигна дясната си ръка и от ръкава се показа заоблена, прилична на кол китка — останалата част от ръката липсваше. — Можете да заемете ония две легла — каза той и посочи двете легла до печката.

Джордж пристъпи напред и хвърли одеялата си върху сламения чувал, който служеше за дюшек. После погледна полицата над кревата и взе оттам жълта тенекиена кутийка.

— Ха! Това пък какво е?

— Отде да знам — отвърна старецът.

— Тук пише: „Унищожава въшки, хлебарки и други паразити.“ Бе ти какво легло ни даваш, а? Да въшлясаме ли искаш?

Старецът сложи метлата под мишница и протегна ръка към кутийката. След това заразглежда внимателно надписа.

— Вижте к’во — каза най-после той, — момчето, дето спеше преди на това легло, беше ковач — много хубав човек и чист, чист до немай-къде. Миеше си ръцете дори след ядене.

— Тогава как е завъдил тия гадини? — извика Джордж вече ядосан.

Лени сложи завивките си на съседното легло, седна и се втренчи в Джордж със зяпнала уста.

— Вижте к’во — подзе пак старецът, — тоя ковач, викаха го Уайти, беше такъв човек, че ръсеше от тоя прах, макар да нямаше гадини. Ей тъй, за по-сигурно, видите ли. Да ви кажа к’во правеше: като седнеше да яде, не кусваше варените картофи, дорде не ги обелеше и изчистеше и от най-малкото петънце. Пък не дай боже по черупката на яйцето му да имаше кръв — жулеше го с четка. Накрая напусна, и то заради храната. Такъв човек беше — чистник. В неделя се издокарваше, дори когато не отиваше в града; слагаше си даже връзка и сядаше в спалното.

— Знам ли? — рече недоверчиво Джордж. — Та защо, казваш, напуснал?

Старецът пъхна жълтата кутийка в джоба си и потри рошавите си бели бакенбарди.

— Ами… ей тъй… напусна, както се напуска. Каза, че зарад храната. Нямал друга причина, само храната. Една вечер рече: „Платете ми, каквото съм изкарал“ и дим да го няма.

Джордж вдигна завивките си, наведе се и заразглежда отблизо сламеника. Лени стана и тутакси последва примера му. След прегледа Джордж най-после се успокои. Той разгъна навитите по войнишки одеяла и сложи вещите си на полицата — самобръсначка, сапун за бръснене, гребенче, флакон хапчета, благ мехлем и каишка за китката. След това застла прилежно леглото си.

— Господарят ей сегичка ще дойде. Като видя, че ви няма тая заран, хванаха го дяволите. Влиза тука — ние таман закусвахме — и вика: „Къде са ония, новите, дявол да ги вземе?“ После си изкара яда на коняря.

Джордж приглади една гънка на леглото си и седна.

— Изкара си го на коняря ли? — попита Джордж.

— И още как. Конярят ни е негър.

— Негър, казваш, а?

— Ъхъ. Пък един добряк! Веднъж го ритна кон, та нещо не е добре с гръбнака. Ядоса ли се господарят, изкарва си го на него. Ама конярят пет пари не дава. По книгите пада. Все книги държи в стаята си.

— А що за човек е господарят? — попита Джордж.

— Как да ти кажа, не е лош човек. Прихващат го сегиз-тогиз, ама иначе не е лош. Да ви кажа к’во направи на Коледа. Домъкна тука един галон уиски и вика: „Пийте, момчета, колкото ви душа иска! Веднъж е Коледа.“

— Ами! Цял галон уиски?

— Бога ми! Пък каква веселба падна! Нея вечер пуснаха негъра при нас. Дребничкият мулетар, викат го Смити, веднага се нахвърли отгоре му. Ама една борба беше! Момчетата не позволиха на Смити да действува с краката, та черният го пребори. Смити разправяше, че ако работел с краката, щял да види сметката на черния. Добре, ама момчетата не му дадоха, защото пък конярят е зле с гръбнака. — Старецът млъкна, наслаждавайки се на спомена от тая вечер. — После момчетата отидоха в Соледад, па като се разбеснели там! Аз не ходя в града. Не ме тегли вече казиното.

Лени дооправяше леглото си, когато дървеното резе се вдигна и вратата повторно се отвори. На прага застана нисък, набит човек. Носеше сини работни панталони, риза от вълнено трико, черна, разкопчана жилетка и черно сако. Беше пъхнал палци в колана си от двете страни на голямата стоманена тока. Широкополата, позамърсена вече бежова шапка и ботушите с високи токове и шпори показваха, че е работник.

Старецът веднага обърна поглед към него и се помъкна към вратата, като търкаше с пръсти бакенбардите си.

— Момчетата току-що пристигнаха — каза той и се измъкна край господаря.

Фермерът пристъпи в помещението с късите, отривисти крачки на дебелокрак човек.

— Писах на Мъри и Реди, че ми трябват двама души, да започнат работа тая сутрин. Дадоха ли ви работни карти?

Джордж бръкна в джоба си, извади работните карти и ги подаде на фермера.

— Така си и мислех, Мъри и Реди нямат вина. Тук пише черно на бяло, че трябва да сте на работа от днес сутринта.

Джордж заби поглед в нозете си.

— Шофьорът на автобуса ни обърка — каза той. — Трябваше да вървим пеш десет мили. Стигнахте, вика, а излезе, че съвсем не сме стигнали. Пък и не можахме да хванем друг автобус.

Фермерът примижа.

— Тъй де, но днеска хората ми работят на вършачките с двама души по-малко. Сега вече няма смисъл да отивате на работа, ще идете следобед.

Той измъкна от джоба си тефтерчето, в което водеше работните дни, и го отвори там, където между листата бе пъхнат молив. Джордж смигна на Лени и Лени кимна глава, за да покаже, че е разбрал. Фермерът наплюнчи молива.

— Как се казваш?

— Джордж Милтън.

— А ти?

— Той се казва Лени Смол — отговори пак Джордж, Фермерът вписа имената им в тефтерчето.

— Така, днеска сме двайсети, постъпили на двайсети от обед — каза той и затвори тефтерчето. — А къде бяхте на работа преди?

— На север, в Уийд — отговори Джордж.

— И ти ли работеше там? — обърна се господарят към Лени.

— И той — каза Джордж.

Фермерът посочи шеговито към Лени.

— Не е от много приказливите, а?

— Че не е, не е, но пък е работник — здраве му кажи! Як е като бик.

Лени се усмихна под мустак и повтори:

— Як като бик.

Джордж го изгледа навъсено и Лени наведе глава, засрамен, че е забравил обещанието си. Господарят изтърси ненадейно:

— Я слушай, Смол! (Лени вдигна глава.) За каква работа те бива?

Уплашен, Лени подири с поглед помощ от Джордж.

— Той може да върши всичко, каквото го накарате — каза Джордж. — Добър мулетар е, чували може да пълни, трактор да кара… За всичко го бива. Дайте му само работа.

Фермерът се обърна към Джордж:

— А ти защо не го оставиш сам да си отговаря? Какво имаш наум?

— О! — възкликна високо Джордж. — Не искам да кажа, че много му сече пипето. Съвсем не. Но твърдя, че работи за сто души. Та той може да вдигне четиристотинфунтов чувал!

Фермерът сложи бавно тефтерчето в джоба си, пъхна палци в колана и примижа с едно око.

— Бе ти нещо мамиш, а?

— Какво?

— Казвам, че за нещо го използваш тоя човек. Да не би да му прибираш спечеленото, брей?

— Как ще му го прибирам? Защо мислите, че го използвам?

— Как да ти кажа, никога не съм виждал някой човек да си дава толкова труд за друг. Искам просто да разбера какъв интерес имаш.

— Той ми е… братовчед — каза Джордж. — Обещал съм на майка му да се грижа за него. Като дете го ритна кон в главата, ама сега е добре. Не е от най-умните, но пък може да върши всичко, каквото го накараш.

Фермерът се поотдалечи от тях.

— Бе то не му трябва много ум, за да пълни чували с ечемик. Но ти не се опитвай да ме мамиш, Милтън. Ще те държа под око. А защо напуснахте в Уийд?

— Работата се свърши — отговори бързо Джордж.

— Какво работихте?

— Ами… копаехме напоителна яма.

— Хубаво. Само не се опитвай да ме лъжеш, защото няма да ти се размине току-тъй. Такива хитреци много съм ги виждал. След обед отивате на работа при вършачката. Ще товарите ечемик с групата на Слим.

— Слим ли?

— Да. Един голям, висок. Ще го видите на обед. Той се обърна рязко, но преди да си излезе, извърна глава и ги изгледа продължително. Когато звукът от стъпките му замря, Джордж се нахвърли на Лени:

— Уж дума нямаше да обелваш, диване с диване! Нали щеше да държиш затворена мръсната си уста и да ме оставиш аз да говоря! Насмалко не изпуснахме работата.

Лени се бе вторачил отчаяно в ръцете си.

— Забравих, Джордж.

— Забрави я! Ти все забравяш, пък после аз трябва да ти оправям кашите. — Той се тръшна на леглото. — Сега непрекъснато ще ни дебне. Трябва да внимаваме да не сбъркаме нещо. И научи се най-после да държиш затворена мръсната си уста.

Джордж млъкна мрачен.

— Джордж?

— Какво искаш?

— Нали не ме е ритнал кон в главата бе, Джордж?

— Налягай си парцалите и не приказвай! — рече разярено Джордж. — Стига си ми създавал такива проклети неприятности!

— Джордж, ти каза, че съм ти братовчед.

— Какво като съм ти казал, то беше лъжа. И добре, че не е истина. Ако ми беше роднина, щях да се застрелям.

Той млъкна ненадейно, приближи до отворената врата и погледна навън.

— Ей, ти какво подслушваш тука?

В спалното влезе бавно старецът. В едната си ръка пак държеше метлата. По петите му се мъкнеше едва-едва овчарско куче със сива муцуна и безцветни, ослепели от старост очи. Кучето се дотътри, куцукайки, до ъгъла, легна, заръмжа тихичко и взе да ближе пепелявата си, проскубана козина. Старият метач не свали очи от него, докато то не се намести.

— Какво ще подслушвам — каза той. — Рекох само да постоя на сенчица и да попощя кучето си. Току-що пометох пералнята.

— Не си пъхай носа, дето не трябва! — скастри го Джордж. — Не ги обичам тия работи.

Старецът се почувствува неловко и замести поглед ту към Лени, ту към Джордж.

— Току-що се бях спрял там — заобяснява отново той. — Не съм ви чул какво си говорите. Па и не ме интересува. Работникът във фермата не бива нито да подслушва, нито да задава въпроси.

— Точно така е, не бива — каза Джордж поуспокоен, — особено ако иска да се задържи по-дълго на работа. — Оправданието на стареца му беше допаднало. — Хайде влез и поседни мъничко — додаде той. — Ама и кучето ти е бая старо.

— Старо е. От кутре съм го отгледал. Кога бе по-младо, чудо куче беше! — Той подпря метлата на стената и потри с ръка необръснатата си буза. — Е, как ви хареса господарят?

— Видя ми се свестен.

— Не е лош човек — съгласи се старецът. — Стига да го разбереш.

В този миг в помещението влезе млад човек — слабичък, с мургаво лице, тъмни очи и ситно къдрава коса. На лявата си ръка носеше работна ръкавица и беше обут в ботуши с високи токове — като тия на господаря.

— Да сте виждали моя старец? — попита той.

— Ей сегичка беше тук, Кърли — отговори прислужникът. — Чини ми се, че отиде към готварницата.

— Ще гледам да го настигна — каза Кърли. Но погледът му попадна на новодошлите и той се спря. Изгледа студено Джордж, после Лени. След това стисна бавно юмруци, сви ръце в лактите и тръгна към тях наежен като котка. В погледа му се четеше едновременно и предпазливост, и заядливост. Лени се сви, сви и запристъпя нервно от крак на крак. Кърли се приближи предпазливо към него.

— Вие ли сте новите, които старият очакваше?

— Да, току-що пристигнахме — каза Джордж.

— Остави тоя дангалак да говори.

Лени съвсем се сви от смущение.

— Ами ако не иска да говори? — каза Джордж. Кърли се извърна като змия.

— Щом му говорят — ще трябва да говори — процеди той. — Ти какво се бъркаш?

— Ние ходим все заедно — отвърна Джордж.

— О, така, значи.

Неподвижен, Джордж се бе изопнал като струна.

— Точно така.

Лени гледаше безпомощно Джордж, очаквайки от него някакво указание.

— И ти не даваш на дангалака да говори, тъй ли?

— Ако иска да ви каже нещо, може да говори — каза Джордж и кимна леко на Лени.

— Ние току-що пристигнахме — рече тихо Лени. Кърли го следеше неотклонно с поглед.

— Така, но друг път отговаряй, щом те питат.

Той тръгна към вратата и излезе, все още с присвити ръце. Джордж го отпрати с поглед, след което се обърна към стария прислужник:

— Какво са го прихванали, та се заяжда? Лени нищо не му е сторил.

Старецът погледна предпазливо към вратата, да се увери, че никой не подслушва.

— Това е синът на господаря — обясни той. — Бързичък е в ръцете. Беше боксьор, и то не лош. Лека категория. Бива го в ръцете.

— Нека си го бива — каза Джордж. — Но няма защо да се заяжда с Лени. Лени нищо не му е сторил. Какво има против него?

Прислужникът се замисли.

— Ще ти кажа к’во. Кърли е като повечето дребни хора — ненавижда едрите. Непрекъснато се подкача с тях. Яд го е, види се, на тях, защото не е едър. Не си ли виждал такива дребосъци? Все се заяждат.

— Как да не съм виждал! — отвърна Джордж. — Виждал съм ги много. Но по-добре е Кърли да не се закача с Лени, ще му излезе крива сметката. Лени не е много бърз в ръцете, но ако го докопа, тежко му и горко.

— Че Кърли е бърз, бърз е — каза старецът. — Но едно не е право. Налети ли на някой едър и го свали, всички ахват: бре, какъв юначага е Кърли! Ала случи ли се другият да го напуха, тогава всички казват, че Кърли е по-дребен и оня трябвало да си избере някой според боя; и вземат, че се нахвърлят вкупом на едрия. Ето това, ако питаш мене, не е право. Излиза, че човек никога не може да натупа Кърли.

Джордж се бе загледал във вратата.

— Все пак по-добре е да се пази от Лени — каза той застрашително. — Лени не е боксьор, но е як, пък и не е чак толкова бавен. А и не признава правила.

Той се приближи до масата и седна на един от сандъците. Събра картите и ги размеси. Старецът седна на друг сандък.

— Не разправяй на Кърли какво съм ти казал. Ще ме заколи, без да му мигне окото. Че и законът го не хваща, нали баща му е господар.

Джордж отсече картите и започна да ги обръща, като се вглеждаше във всяка една и после я хвърляше на масата.

— Мръсна гадина ми се струва тоя Кърли — каза той. — Не ги обичам такива подли дребосъци.

— Напоследък като че е станал по-зъл — рече прислужникът. — Ожени се преди две седмици. Живеят при стария. Откак се ожени, все по-проклет става.

— Може би иска да се покаже пред жена си — изсумтя Джордж.

Старецът разбра, че е намерил благоприятна почва.

— Видя ли оная ръкавица на лявата му ръка?

— Видях я. Та що?

— Ами че тая ръкавица е намазана отвътре с вазелин.

— Вазелин ли? За какво му е този вазелин, взели го мътните?

— Ще ти кажа за к’во — Кърли разправя, че си пази тая ръка, та да може да пердаши жена си.

Джордж разглеждаше съсредоточено картите си.

— Ама че кална работа — каза той.

Старецът доби по-голяма увереност. Беше накарал Джордж да се възмути от Кърли. Сега се чувствуваше по-сигурен.

— Ти да видиш жена му…

Джордж сече пак картите и бавно и замислено зареди пасианс.

— Хубава ли е? — попита той мимоходом.

— Ъхъ, хубава е… но…

— Но какво?

— Абе шава й окото.

— Ами! От две седмици женена, пък да й шава окото! Сигур затова Кърли все го боде нещо.

— Сам я видях да намига на Слим. Слим е мулетар. Чудо момче. Не му трябват на него ботуши с високи токове. Та видях я да намига на Слим. Кърли не знае това. Виждал съм я да удря око и на Карлсън.

Джордж си даваше вид, че всичко това не го интересува много.

— Ще се забърка май някоя весела история — каза той.

Прислужникът стана от сандъка.

— Да ти кажа ли к’во мисля?

Джордж не отговори.

— Мисля, че Кърли е взел за жена една… курва.

— Той не е първият — рече Джордж. — Има много като него.

Старецът тръгна към вратата, а престарялото му куче вдигна глава, завъртя я насам-натам, после се надигна едва-едва и го последва.

— Трябва да почистя умивалнята. Работниците скоро ще се върнат. Вие двамата ечемик ли ще товарите?

— Аха.

— Нали няма да разправиш на Кърли какво съм ти казал?

— Дума да не става.

— Ти само я поогледай, па кажи не е ли курва. — И той прекрачи прага и излезе на слънце.

Джордж редеше замислено картите. Захлупи купчинката тройки, а върху асовете сложи четири купи. Сега слънчевият квадрат падаше на пода, а мухите се стрелкаха през снопа лъчи като летящи искри. Отвън долиташе дрънчене на хамути и скърцане на тежко натоварени каруци. От далечината се чу ясен глас:

— Конярю-у-у, ехей, конярю! — А после: — Къде, по дяволите, се е дянал тоя проклет негър?

Джордж се беше вторачил в картите, но след малко ги събра и се обърна към Лени, който лежеше на кревата и наблюдаваше приятеля си.

— Слушай, Лени, надушвам нещо лошо. Боя се, че ще си имаш неприятности с тоя Кърли. Виждал съм ги такива като него. Той май искаше да те изпробва. Сега си въобразява, че ти е взел страха и ще те насади при първа възможност.

В очите на Лени се появи уплаха.

— Не искам да си имам неприятности — каза той с жален глас. — Не го оставяй да ме насади, Джордж.

Джордж стана, отиде до леглото на Лени и седна.

— Да знаеш как ги мразя такива копелета — каза той. — Виждал съм ги много. Старецът право каза — човек никога не може да го натупа. Кърли всякога спечелва. — Джордж се замисли за миг. — Ако се счепкаш с него, ще ни изгонят от работа. Не си въобразявай, че ще ни се размине. Та той е син на господаря. Виж какво, Лени, гледай да стоиш настрани от него. Никога не говори с него. Влезе ли тук, бягай в другия край на помещението. Ще ме послушаш ли?

— Не искам да си имам неприятности — изхленчи Лени. — Нищо не съм му сторил.

— Така е, но това няма да ти помогне, ако Кърли реши да се изперчи с юмруците си. Затова стой настрани от него. Ще запомниш ли?

— Как не, Джордж. Дума няма да обелвам.

Все по-силно се чуваше тропотът на копита, скърцането на каруци и дрънченето на сбруи. Връщайки се от работа, хората разговаряха на висок глас.

Джордж седеше навъсен на леглото до Лени и мислеше нещо. Лени го попита боязливо:

— Ядосах ли те, Джордж?

— Не ти. Ядоса ме оня мръсник, Кърли. Все се надявах, че ще можем да съберем поне сто долара. Стой настрани от Кърли, Лени — додаде решително Джордж.

— Добре, Джордж. И дума няма да обелвам.

— Не се оставяй да те подведе. Но ако това псе те удари, дай му да разбере.

— Какво да му дам да разбере, Джордж?

— Нищо, нищо. Ще ти кажа, като му дойде времето. Много ги мразя такива като него. Слушай, Лени, помниш ли какво ти казах да правиш, ако забъркаш някоя каша?

Лени се приповдигна на лакът. Чертите му се промениха до неузнаваемост от напрегнатото мислене. После отправи към Джордж пълен с мъка поглед.

— Ако забъркам някоя каша, няма да ми дадеш да гледам зайците.

— Не става дума за това. Помниш ли къде нощувахме снощи? Там, край реката.

— Да, помня. Охо, сетих се — да отида да се скрия в храсталака.

— И ще се криеш, докато не дойда аз. Хем никой да не те види. Ще се скрия в храсталака до реката — повтори това!

— Ще се скрия в храсталака до реката, в храсталака, там до реката.

— Ако направя някоя беля.

— Ако направя някоя беля.

Навън изскърца кола. Някой извика:

— Конярю! Ей, конярю!

— Лени, повтаряй си това, та да го не забравиш — додаде Джордж.

Двамата вдигнаха глави, защото някой бе пресякъл пътя на влизащата през вратата светлина. На прага стоеше някаква жена и оглеждаше помещението. Тя имаше добре очертани, начервени устни и раздалечени, силно гримирани очи. Ноктите на ръцете й бяха лакирани. Косата й падаше на букли, прилични на кренвирши. Носеше памучна домашна рокля и червени пантофи с по едно кичурче червени щраусови пера отгоре.

— Търся Кърли — каза тя с носов глас.

Джордж погледна встрани, после пак към нея.

— Преди малко беше тука, но си отиде.

— О!

Тя кръстоса ръце на гърба си и се облегна на касата на вратата така, че цялата й предница ясно се очерта.

— Вие сте новите, нали?

— Да.

Погледът на Лени се плъзна надолу по тялото й, а тя, макар че уж не забеляза това, вирна нос. Сетне заби поглед в ноктите си.

— Понякога Кърли се отбива тук — обясни тя.

— Отбива се, ама сега го няма — рече Джордж рязко.

— Щом го няма, ще го потърся другаде — отвърна закачливо тя.

Лени я наблюдаваше замаян.

— Ако го видя, ще му кажа, че сте го дирили — каза Джордж.

Тя се усмихна дяволито и скърши снага.

— Кой може да обвини човек за това, че търси някого? — каза тя.

Пред вратата се чуха нечии стъпки. Тя се обърна и поздрави:

— Здравей, Слим.

— Здрасти, хубавице — долетя отвън гласът на Слим.

— Мъча се да намеря Кърли.

— Премъчила си се! Сега го видях да си влиза в къщи.

Тя вече беше нащрек.

— Довиждане, момчета — извика на Джордж и Лени и забърза към дома.

Джордж изгледа Лени.

— Ама че курветина! — възкликна той. — Значи, такава жена си е избрал Кърли.

— Но пък е хубава — възрази Лени.

— И не се мъчи да крие това. Тоя Кърли тепърва ще си има главоболия. Бас държа, че за двайсет долара е готова да се пръждоса с всекиго.

Лени все още гледаше към вратата, където преди малко се бе изправила тя.

— Хубава е, дума да няма — усмихна се той възхитен.

Джордж тутакси вдигна поглед към него, после го хвана за ухото и го разтърси.

— Слушай, смахнато говедо! — извика гневно той. — Да не си посмял да я погледнеш тая кучка! Все едно ми е какво говори тя и какво върши. Отрови като нея съм виждал много, но такава стръв не съм виждал — хванеш ли се на нея, бух — в затвора. Остави я да пасе.

Лени се мъчеше да си освободи ухото.

— Ама какво съм направил, Джордж?

— Нищо не си направил. Но очите ти щяха да изскочат, като се беше изпъчила на вратата.

— Аз само така, Джордж, бога ми!

— И така да е, стой по-настрана от нея, че е жив капан. Нека Кърли да иде в дранголника. Той сам си е сложил главата в торбата. Ръкавица с вазелин! — додаде Джордж отвратен. — Бас държа, че той пие сурови яйца и си изписва от разни фирми всевъзможни хапове за усилване.

— Не ми харесва тук — извика ненадейно Лени. — Не е хубаво тук, Джордж. Да се махаме.

— Трябва да останем, докато посъберем пари. Няма как, Лени, Съберем ли малко пари, ще се ометем. Да не мислиш, че на мене ми харесва тука?

Джордж се върна при масата и зареди нов пасианс.

— Не, не ми харесва — продължи той. — Ще се махна като нищо. Да съберем само някой и друг долар и ще запрашим; може да идем да пресяваме злато по река Америка. Сигур ще успеем да изкарваме по два долара на ден, а може и да ни излезе късметът.

Лени се наведе нетърпеливо към него.

— Да вървим, Джордж. Да се махаме оттук. Не е за нас тука.

— Трябва да останем малко — отвърна Джордж. — Млъквай вече. Хората се връщат.

От близката умивалня долиташе шум от течаща вода, дрънчаха легени. Джордж се бе вторачил в картите.

— Май че трябва да се измием — каза той. — Но пък каква ли работа сме вършили, та да се оцапаме?

На прага застана висок човек. Той стисна под мишница широкополата си шапка и взе да вчесва назад дългата си черна влажна коса. Носеше, както всички тук, сини дънки и яке от същия плат. След като се среса, влезе в помещението с оная царствена походка, присъща само на кралските особи и на хората, които са майстори в занаята си. Той бе мулетар — царят на фермата, способен да кара впряг от десет, шестнадесет, дори двадесет мулета и да ги управлява само с един камшик. Толкова го биваше, че можеше да убие с камшика си муха по задницата на мулето, без да докосне самото животно. В държането му имаше и достойнство, и такава дълбока непринуденост, че всички млъкваха, щом заговореше той. Ползуваше се с такъв авторитет, че всяка негова дума се слушаше — била тя по въпросите на политиката или на любовта. Това беше Слим мулетарят. Остро изсеченото му лице нямаше възраст. Той можеше да бъде на тридесет и пет или на петдесет години. Ухото му долавяше и неизречени думи, а в бавната му реч личеше не толкова мисъл, колкото едно разбиране, надхвърлящо всяка мисъл. Ръцете му, големи и жилести, имаха изящните движения на ръцете на танцьорка от Ориента.

Той приглади смачканата шапка, направи чупка в средата, сложи я на главата си и погледна приветливо двамината в помещението.

— Навън е ослепително слънце — каза меко той. — Едва виждам тука. Вие новите ли сте?

— Да, току-що пристигаме — отговори Джордж.

— Ечемик ли ще товарите?

— Така каза господарят.

Слим седна на един сандък срещу Джордж и се загледа в обърнатите карти.

— Дано сте в моята група — каза той. Гласът му беше много мек. — Имам при мен двама нехранимайковци, дето не могат различи ечемик от синьоглавка. Вие товарили ли сте ечемик?

— И още как — отвърна Джордж. — Аз няма с какво толкова да се похваля, но тоя мъжага тук работи за двама.

Лени, който следеше с поглед разговарящите, се усмихна доволно при тази похвала. Слим погледна одобрително Джордж, задето бе похвалил приятеля си. Той се наведе над масата, затисна една карта, повдигна ъгълчето й с палец и като го пусна, се чу едно „шляп“.

— Вие двамата все заедно ли работите? — попита Слим. Тонът му беше приятелски и подканяше към доверие, без да го изисква.

— Да — потвърди Джордж. — Грижим се един за друг. — Той посочи с палец Лени. — Главата му не сече много. Но пък е работник, здраве му кажи. И отличен приятел. Познаваме се от години.

Погледът на Слим проникваше изцяло в Джордж.

— Рядко се случва двама души да ходят все заедно — замисли се той. — Кой знае защо е така? Сигурно защото всеки се страхува от ближния си в тоя мръсен свят.

— Но много по-хубаво си е да имаш неразделен приятел — каза Джордж.

В спалното влезе огромен, шишкав мъж. От измитата му глава все още капеше вода.

— Здрасти, Слим — поздрави той, па се спря и се вторачи в Джордж и Лени.

— Тези приятели току-що пристигат — каза Слим, един вид за да ги представи.

— Драго ми е — рече грамадният. — Казвам се Карлсън.

— А аз Джордж Милтън. Това пък е Лени Смол.

— Драго ми е — повтори Карлсън. — Не ми се вижда много малък^[1] — додаде той и се засмя на собствената си шега. — Дори никак не е малък. Тъкмо мислех да те питам, Слим, как е кучката ти? Не я видях днес под колата.

— Снощи се окучи — отговори Слим. — Изтърси ги девет. Аз веднага удавих четири. Не може ги изхрани толкова много.

— И ти останаха пет, а?

— Толкова. Оставих най-едрите.

— Какви, мислиш, ще излязат?

— Де да знам — отвърна Слим. — Май ще го докарват на овчарски. Като се беше разгонила, около нея се навъртаха все овчарски псета.

— Та казваш пет, а? — продължи Карлсън. — Ще ги оставиш ли и петте?

— Де да знам. Трябва да ги оставя известно време, докато й избозаят млякото.

— Виж какво смятам, Слим — подхвана замислено Карлсън. — Това куче, на Канди е толкова старо, че едва се влачи. Пък мирише, та се не трае. Влезе ли тук, по два-три дни помещението не може да се отмирише. Защо не накараш Канди да застреля старото си куче, па му дай да отгледа някое от кутретата, а? Това неговото вони от една миля. Зъби няма, сляпо е, кажи-речи, едва яде. Канди го храни с мляко. И как иначе — То нищо не може да сдъвче.

Джордж се вглеждаше напрегнато в Слим. Внезапно навън заби желязно клепало — изпърво бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато отделните удари се изгубиха в един непрекъснат звън. Клепалото престана да бие тъй внезапно, както бе и започнало.

— Хайде, време е за обед — каза Карлсън.

Навън се разнесе глъчка — минаваха група мъже.

Слим стана бавно, с достойнство.

— Вие двамата побързайте, докато все още има нещо за ядене. След минутка нищо няма да остане.

Карлсън отстъпи, за да пусне Слим пред себе си, след което двамата излязоха.

Лени гледаше възбудено Джордж. Джордж събра картите в безредна купчина.

— Ясно! — каза той. — Чух го много добре. Ще го попитам.

— Кафяво с бяло! — извика възбудено Лени.

— Хайде да обядваме. Не знам дали има кафяво с бяло.

Лени не се помръдна от леглото си.

— Питай го още сега, Джордж, да не удави още някое.

— Ще го питам. Хайде, вдигай се.

Лени стана и двамата тръгнаха към вратата. На излизане се сблъскаха с Кърли.

— Жена ми да е идвала тук? — попита гневно той.

— Идва преди около половин час — отвърна студено Джордж.

— За какъв дявол е идвала?

Джордж стоеше мълчалив и наблюдаваше разгневения Кърли. После отговори натъртено:

— Каза, че търсела вас.

Кърли сякаш за първи път забеляза Джордж. Святкащите му очи измериха неговия ръст, дължината на ръцете, тънкия му кръст.

— Е, и накъде отиде? — попита най-после той.

— Де да знам — каза Джордж. — Не съм я следил.

Кърли го изгледа навъсено, обърна се и хукна навън.

— Боя се, че някой ден ще се вкопча с това говедо — каза Джордж. — Не мога да го гледам. Леле, окъсняхме! Хайде, че нищо няма да остане за ядене.

Двамата излязоха. Слънцето хвърляше тясна ивица светлина на пода под прозореца. До тях долиташе тракане на чинии.

След миг престарялото куче влезе, куцукайки, през отворената врата. То се заозърта с благите си полуслепи очи. Подуши въздуха, след това легна и сложи глава върху лапите си. Кърли пак цъфна на вратата и огледа помещението. Кучето вдигна глава, но щом Кърли се махна, отново я сложи между лапите.