Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (2)

Глава първа

Тумбеста сива сграда само от тридесет и четири етажа. Над парадния вход надпис: „ГЛАВЕН ЛОНДОНСКИ ЦЕНТЪР ЗА ИНКУБАЦИЯ И ОБУЧЕНИЕ“, а върху хералдически щит — мотото на Световната държава: „Общност, еднаквост, устойчивост“.

Огромното помещение на приземния етаж имаше северно изложение. Въпреки лятната горещина навън, въпреки тропическия зной в самото помещение през прозорците се процеждаше студена дрезгава светлина, която жадно търсеше някой облечен дървен манекен или блед, настръхнал от студ модел на художник, но откриваше само стъклото, никела и неприветливо блесналите порцеланови съдове на лаборатория. Студенината намираше студенина. Гащеризоните на работниците бяха бели, а ръцете им — напъхани в гумени ръкавици с телесен цвят. Светлината бе леденостудена, мъртва, призрачна. Единствено като че ли от жълтите тубуси на микроскопите тя заимствуваше някакво гъсто, живо вещество, което се стелеше като масло по излъсканите тръби, ивица подир силно ароматна ивица, в дълга редица по работните маси.

— А това — каза Директорът, като отвори вратата — е Залата за оплождане.

Когато Директорът по инкубацията и обучението (Д.И.О.) влезе в залата, триста Оплодители, приведени над уредите си, бяха потънали в работа сред едва ли не бездиханното мълчание, разсеяното мърморене или неволното подсвиркване на всепоглъщаща съсредоточеност. Цял орляк новопристигнали студенти, още много младички, розовобузести и неопитни, следваха припряно и дори угоднически Директора по петите. Всеки от тях носеше бележник и щом великият човек заговореше, отчаяно записваха. Направо от извора. Каква рядка привилегия! Д.И.О. за Централен Лондон винаги смяташе за свое задължение лично да разведе новите си студенти из различните отделения. „Просто за да ви създам една обща представа“ — обясняваше им той. Тъй като те наистина следваше да получат някаква обща представа, та била тя и най-беглата, щом се налагаше да вършат работата си интелигентно и щом трябваше да станат добри и щастливи членове на Обществото. Защото отделните подробности, както всеки знае, водят към добродетел и щастие; общите приказки са интелектуално необходимо зло. Не философите, а дърворезбарите и филателистите образуват гръбнака на Обществото.

— Утре — добавяше той, като им се усмихваше с леко заплашителна сърдечност — вие ще се заловите за сериозна работа. И няма да имате време за общи приказки. Междувременно…

Междувременно това бе привилегия. От самия извор — направо в бележника. Момчетата записваха като луди.

Висок и слабоват, но с изправена стойка, Директорът влезе навътре в залата. Той имаше издължена брадичка и едри, доста изпъкнали зъби, които, затвореше ли уста, месестите, надуто присвити устни едва покриваха. Стар или млад? На тридесет? Петдесет? Или на петдесет и пет? Трудно бе да се отгатне. А и във всеки случай този въпрос не възникваше и през 632 г. С.Н.Ф., тази година на устойчивост, никога нямаше да ви хрумне да го зададете.

— Ще започна от самото начало — рече Д.И.О. И най-старателните студенти отразиха това намерение в бележниците си: Ще започна от самото начало. — Това тук — махна той с ръка — са инкубаторите. — И като отвори една изолирана врата, им показа поставени една върху друга множество стойки с номерирани епруветки. — Седмичната доставка на яйцеклетки. Съхраняват се — обясни той — при температурата на кръвта, докато мъжките гамети — тук той отвори друга врата, — те трябва да се съхраняват при температура тридесет и пет, а не тридесет и седем градуса. Температурата на кръвта ги обезплодява. Животно с термоген на слабините поколение не дава.

Все така облегнат о инкубаторите, той им продиктува, докато моливите препускаха нечетливо по страниците, кратко описание на съвременния оплодителен процес; първоначално говори, разбира се, за хирургическото въведение към този процес — „операцията, на която се подлагат доброволно за благото на Обществото, без да споменаваме факта, че тя носи премия, възлизаща на шестмесечни заплати“; разказа накратко за методите за съхраняване на жизнеността и оплодителната активност на изрязаната яйцеклетка; премина върху съблюдаването на оптималната температура, солеността и вискозитета; засегна въпроса за разтвора, в който се държаха отделните зреещи яйцеклетки, и като поведе своите повереници към работните маси, нагледно им показа как този разтвор се извлича от епруветките; как се сипва капка по капка върху специално затоплените предметни стъкла на микроскопите; как яйцеклетките, които се съдържат в него, се изследват за аномалии, преброяват се и се прехвърлят в поресто яйцевместилище; как (и тук той заведе студентите да наблюдават операцията) това яйцевместилище се потапя в топъл бульон, съдържащ свободно плаващи сперматозоиди — с минимална концентрация от сто хиляди на кубичен сантиметър, както подчерта той; как след десет минути яйцевместилището се изважда от бульона и съдържанието му отново се изследва; как ако някои от яйцеклетките са останали неоплодени, яйцевместилището отново се потапя за втори, а ако се наложи, и за трети път; как оплодените яйцеклетки се поставят пак в инкубаторите, където остават до окончателното си бутилиране всички алфи и бети, докато всички гами, делти и епсилони се изваждат наново само след тридесет и шест часа, за да бъдат подложени на процеса на Бокановски.

— Процесът на Бокановски — повтори Директорът и студентите подчертаха думите в спретнатите си бележници.

Една яйцеклетка, един зародиш, един зрял човек — това е нормалното развитие. Но една бокановскизирана яйцеклетка ще се размножи чрез пъпкуване. От осем до деветдесет и шест пъпки и всяка пъпка ще прерасне в съвършено оформен зародиш, а всеки зародиш — в зрял човек с естествени размери. Деветдесет и шест човешки същества ще израснат там, където преди е израствало само едно. Това се казва напредък.

— В основата си — каза в заключение Д.И.О. — бокановскизацията се състои от серия процеси, забавящи развитието. Ние задържаме нормалния растеж и колкото и да е парадоксално, яйцеклетката реагира с пъпкуване.

Реагира с пъпкуване. Моливите не спираха.

Той посочи с ръка. Върху много бавно движеща се лента една пълна с епруветки стойка влизаше в някаква метална кутия, от насрещния край на която се появяваше друга стойка. Механизмите тихичко бръмчаха. Обясни им, че за преминаването на епруветките са необходими осем минути. Осем минути облъчване с твърди рентгенови лъчи е горе-долу максималното, което една яйцеклетка може да издържи. Някои загиват. Най-неподатливите от останалите напълват с две, някои пускат четири пъпки, а други — осем; после всички се връщат отново в инкубаторите, където пъпките започват да се развиват, а след два дни се подлагат на внезапно охлаждане, охлаждане и задържане на растежа. Пъпките на свой ред напъпват с по две, четири или осем и щом напъпят, им се дава почти смъртоносна доза алкохол, после те отново напъпват и след като напъпят — след като се получи пъпка от пъпка от пъпка, — се оставят да се развиват на спокойствие, тъй като по-нататъшното задържане на растежа обикновено има фатален край. По това време първоначалната яйцеклетка вече със сигурност се е превърнала в порядъка от осем до деветдесет и шест зародиша, а ще се съгласите, това е изумително усъвършенствуване на природата. Еднояйчни близнаци — но не в някакви си незначителни двойки и тройки, както в отминалата епоха на живородените, когато понякога някоя яйцеклетка най-случайно се е разделяла, а всъщност по десетки, по няколко десетки наведнъж.

— По няколко десетки — повтори Директорът и разпери ръце, сякаш раздаваше дарове. — По няколко десетки.

Един от студентите обаче се оказа достатъчно глупав да попита в какво се състои предимството.

— Драги ми момко! — завъртя се Директорът рязко към него. — Нима не разбираш? Нима наистина не разбираш? — Той вдигна ръка — изражението му бе тържествено. — Процесът на Бокановски е един от главните лостове на обществената устойчивост.

Главните лостове на обществената устойчивост.

Стандартни мъже и жени в еднородни партиди. Персоналът на цяла една малка фабрика, попълнен само от продуктите на една-единствена бокановскизирана яйцеклетка.

— Деветдесет и шест еднояйчни близнаци, работещи на деветдесет и шест еднакви машини! — Гласът му едва ли не трепереше от въодушевление. — Вече наистина можем да кажем, че сме постигнали нещо. За пръв път в историята. — И той изрецитира мотото на планетата: — „Общност! Еднаквост! Устойчивост!“ Велики слова! Ако само можехме да бокановскизираме до безкрайност, то целият проблем щеше да бъде решен.

Решен от стандартни гами, еднообразни делти, еднакви епсилони. Милиони еднояйчни близнаци. Принципът на масовото производство най-сетне приложен и в биологията.

— Но уви! — Директорът поклати глава. — Не можем да бокановскизираме до безкрайност.

Деветдесет и шест, изглежда, бе пределът, а седемдесет и две се смяташе за приемливо средно постижение. От една-единствена яйцеклетка с гаметите на един-единствен донор да се фабрикуват колкото е възможно повече партиди еднояйчни близнаци — това бе най-доброто (за съжаление най-доброто второразредно постижение), на което бяха способни. Но дори и то бе трудно осъществимо.

— Защото в природата за съзряването на двеста яйцеклетки от един яйчник са необходими тридесет години. А нашата задача е незабавно, без никакво отлагане да стабилизираме броя на населението. Да се мъчим да произвеждаме партида по партида близнаци в продължение на четвърт век — каква ще е ползата от това!

Очевидно абсолютно никаква. Методът на Подснап обаче ускори невероятно процеса на съзряването. Този метод може да осигури само за две години най-малко сто и петдесет зрели яйцеклетки. Да се оплодят и да се бокановскизират — с други думи, да се умножат по седемдесет и две — ето че се получава средно почти по единадесет хиляди братя и сестри в сто и петдесет партиди от еднояйчни близнаци с разлика във възрастта в рамките само на две години.

— А в изключителни случаи можем да накараме един яйчник да произведе над петнадесет хиляди зрели индивида.

И като повика с ръка един русокос румен млад мъж, който точно в този момент минаваше покрай тях, той извика:

— Господин Фостър!

Руменият млад мъж приближи.

— Можете ли да ни кажете какъв е рекордът за една яйцеклетка, господин Фостър?

— За нашия център — шестнадесет хиляди и дванадесет — отвърна без колебание господин Фостър. Той говореше припряно, сините му очи гледаха будно и явно изпитваше удоволствие да цитира цифрови данни. — Шестнадесет хиляди и дванадесет в сто осемдесет и девет партиди от еднояйчни близнаци. Но, естествено — продължи той, — в някои от тропическите центрове има и много по-добри постижения. В Сингапур често са получавали над шестнадесет хиляди и петстотин, а в Момбаса вече, кажи-речи, достигат седемнадесетхилядната граница. Те обаче имат големи предимства на своя страна. Би трябвало да видите как негърският яйчник реагира на екстракта от хипофизата! Направо е поразително, ако човек е свикнал да работи с европейски материал. И все пак — продължи той, като се засмя (но в очите му проблясваха войнствени искри, а брадичката му бе вирната предизвикателно). — И все пак ние имаме намерение да ги победим, ако успеем. Точно сега работя върху един прекрасен яйчник на делта-минус. Едва осемнадесетмесечен. Вече повече от дванадесет хиляди и седемстотин деца или преточени, или бутилирани. И продължава да е все така жизнен. Значи все пак ще ги победим.

— Ето този дух ми допада! — извика Директорът и потупа господин Фостър по рамото. — Елате с нас и позволете на тези момчета да се възползуват от познанията ви на специалист.

Господин Фостър се усмихна скромно.

— С удоволствие.

И тръгнаха.

В цялата Бутиловъчна зала цареше дружно оживление и добре организирана дейност. От Органната банка на подсутеренния етаж изстрелваха нагоре в малки подемници ивици пресен свински перитонеум, готови да бъдат нарязани според необходимата големина. Бззз и после — щрак! — капаците на подемниците се отваряха, обслужващият бутилковия конвейер трябваше само да протегне ръка, да вземе ивицата, да я постави, да я оглади и преди бутилката да е успяла да се отдалечи по безкрайния конвейер, отново бззз и щрак! — и от дълбините е изстреляна нова ивица от перитонеум, готова да бъде напъхана в друга бутилка, следващата, от тази бавна, нескончаема върволица върху конвейера. След обслужващите конвейера идваха приемчиците. Върволицата напредваше — една по една яйцеклетките се прехвърляха от епруветките в по-обемисти съдове — бутилките. Перитониалната подплънка сръчно се разрязваше, морулата^[1] се наместваше, вливаше се физиологичният разтвор… и бутилката бе вече минала. Сега идваше ред на отговорниците по етикетите. Наследственост, дата на оплождането, принадлежност към партида „Бокановски“ — данните се прехвърляха от епруветката върху бутилката. Вече не анонимна, а наименувана и с установена самоличност, върволицата се придвижваше бавно напред, минаваше през един отвор в стената и влизаше бавно в Залата за обществено предопределение.

— Картотека с обем от осемдесет и осем кубически метра — съобщи с наслада господин Фостър, когато влязоха в Залата.

— Която съдържа цялата необходима информация — добави Директорът.

— И която се осъвременява всяка сутрин.

— И се координира всеки следобед.

— Въз основа на която се правят изчисленията.

— Толкова и толкова индивиди от такова и такова качество — добави господин Фостър.

— Разпределени в такива и такива количества.

— Оптималната скорост на преточване във всеки момент.

— Непредвидените загуби се възстановяват незабавно.

— Незабавно — повтори господин Фостър. — Да знаехте само колко извънреден труд съм положил след последното японско земетресение! — Той се засмя добродушно и поклати глава.

— Предопределителите представят своите искания на Оплодителите.

— Които им подават заявените зародиши.

— И бутилките постъпват тук, за да бъдат надлежно предопределени.

— След което се изпращат долу, в Зародишната банка.

— Накъдето се отправяме и ние сега.

И като отвори някаква врата, господин Фостър ги поведе надолу по стълбището към приземния етаж.

Тук температурата бе все така тропическа. Тръгнаха в сгъстяващия се сумрак. Две врати и коридор с две чупки предпазваха помещението от всякакво евентуално проникване на светлина.

— Зародишите са като фотографски филми — пошегува се господин Фостър, като отвори втората врата. — Понасят само червена светлина.

И наистина душният мрак, в който студентите го последваха, аленееше пурпурен, така както аленее летният ден през притворените клепачи. Издутите, наредени в редица подир редица и лавица подир лавица бутилки проблясваха с безброй рубини, а сред рубините се мяркаха неясните, червени призраци на мъже и жени с пурпурни очи и всички симптоми на вълчанка. Бръмченето и потракването на механизмите леко раздвижваше въздуха.

— Посочете им няколко цифри, господин Фостър — обади се Директорът, на когото бе омръзнало да говори.

Господин Фостър бе извънредно щастлив да им посочи няколко цифри. Зародишната банка бе дълга двеста и двадесет метра, широка двеста и висока десет метра. Той посочи нагоре. Като пиленца, които пият вода, студентите вдигнаха очи към далечния таван.

Три работни нива — приземно ниво, първа галерия и втора галерия. Тънката като паяжина стоманена конструкция на струпаните една върху друга галерии се стапяше в мрака. Три червени призрака наблизо чевръсто разтоварваха дамаджани от едно подвижно стълбище.

Ескалаторът от Залата за обществено предопределение.

Всяка бутилка можеше да се постави върху една от петнадесетте ленти; всяка лента, макар че това не можеше да се види, представляваше конвейер, който се движи със скорост 33,3 см/час. Двеста шестдесет и седем дни по осем метра на ден. Общо две хиляди сто тридесет и шест метра. Една обиколка на Зародишната банка на приземното ниво, една на първата галерия, половин на втората и на двеста шестдесет и седмата сутрин в Залата за преточване нахлуваше дневна светлина. Започваше така нареченото самостоятелно съществуване.

— Но през този период — завърши господин Фостър — ние вече сме успели здравата да ги обработим. Да, наистина здравата. — Смехът му бе многозначителен и победоносен.

— Ето този дух ми допада! — повтори още веднъж Директорът. — Да се поразходим наоколо. Разкажете им всичко, господин Фостър.

Господин Фостър надлежно им разказа.

Разказа им за растежа на зародиша върху ложето от перитонеум. Накара ги да вкусят питателния кръвозаместител, с който се храни зародишът. Обясни им защо зародишът трябва да се стимулира с плацентни и тироксин. Разказа им за екстракта от жълто тяло. Показа им дюзите, през които този екстракт автоматично се впръсква на всеки дванадесети от 0 до 2040-ия метър. Говори за онези постепенно увеличаващи се дози от хипофизен екстракт, които се прилагат по време на последните деветдесет и шест метра от развитието на зародиша. Описа изкуственото майчино кръвообращение, което се инсталира във всяка бутилка на 112-ия метър. Показа им резервоара за кръвозаместителя, центрофужната помпа, която поддържа циркулацията на течността около плацентата и я прекарва през синтетичния бял дроб и пречиствателния филтър. Спомена за тревожната предразположеност на зародишите към анемия, за масивните дози от свински стомашен сок и екстракт от черен дроб на ембрион на жребче, които впоследствие трябва да се дават на зародиша.

Запозна ги с простия механизъм, посредством който по време на последните два от всеки осем метра всички зародиши едновременно се разклащат, за да свикнат с движението. Като им загатна за сериозността на така наречената „травма на преточването“, той изброи предпазните мерки, които се вземат, за да може чрез подходящо трениране на бутилираните зародиши това опасно сътресение да се сведе до минимум. Разказа им за тестовете за определяне на пола, които се извършват някъде около 200-ия метър. Обясни им системата на етикиране — Т за зародишите от мъжки пол, кръгче за зародишите от женски пол, а за онези, предназначени да останат безплодни — черна въпросителна на бял фон.

— Защото, естествено — продължи господин Фостър, — в повечето случаи плодовитостта е истинска напаст. Един плодоносен яйчник на хиляда и двеста — това би било напълно достатъчно за нашите цели. Ние обаче искаме да имаме добър избор. И естествено, трябва винаги да се подсигури огромен резерв за сигурност. Ето защо оставяме не по-малко от тридесет процента от женските зародиши да се развиват нормално. Другите получават доза мъжки полови хормони на всеки двадесет и четири метра до края на придвижването си по лентата. Ето и резултата: преточени са като безплодни — в структурно отношение са напълно нормални („с изключение на това — видя се принуден да признае той, — че у тях наистина се забелязва известна склонност към израстване на бради“), но са стерилни. Гарантирано стерилни. Което най-сетне ни извежда — продължи господин Фостър — от царството на чисто робското подражание на природата и ни въвежда в много по-интересния свят на човешката изобретателност.

Той потри ръце. Защото те, разбира се, не се задоволяваха само с фабрикуването на зародиши: това би могла да направи всяка крава.

— Освен това ние и предопределяме, и обучаваме. Ние преточваме нашите бебета като годни за обществен живот човешки същества: като алфи и епсилони, като бъдещи работници по канализацията или бъдещи…

Канеше се да каже „бъдещи вселенски контрольори“, но се поправи и каза „бъдещи директори по инкубацията“.

Д.И.О. прие комплимента с усмивка.

Минаваха край 320-ия метър на 11-та лента. Млад механик бета-минус работеше с отвертка и гаечен ключ по помпата за кръвозаместителя на една бутилка. Щом завинти леко гайките, бръмченето на електромотора стана малко по-плътно. Още мъничко, още съвсем мъничко… Последно завинтване, поглед към брояча за оборотите — и готово. После пристъпи две крачки напред по линията и започна същата процедура със следващата помпа.

— Намалява броя на оборотите в минута — обясни господин Фостър. — Така кръвозаместителят циркулира по-бавно и следователно преминава през белия дроб на по-дълги периоди и следователно подава на зародиша по-малко кислород. Нищо не може да поддържа зародиша умствено и физически недоразвит така, както недостигът от кислород. — Той отново потри ръце.

— Но защо искате да поддържате зародиша недоразвит? — попита един простодушен студент.

— Магаре! — обади се Директорът, като наруши продължителното мълчание. — Не ти ли е минавало през ум, че един зародиш епсилон трябва да има епсилонова околна среда, така както и епсилонова наследственост!

Очевидно това не му беше минавало през ум. Студентът се зачерви от срам.

— Колкото е по-нисша кастата — заобяснява господин Фостър, — толкова по-оскъден е подаваният кислород. Първият засегнат орган е мозъкът. След това скелетът. При седемдесет процента от необходимия кислород нормално се получават джуджета. А под седемдесет — безоки чудовища, които изобщо не ни влизат в работа — рече в заключение господин Фостър.

Докато ако можеха (тук гласът му стана уверен и пламенен) да открият метод за съкращаването на периода на съзряването — каква победа щеше да е това, какъв благодат за Обществото!

— Да вземем за пример коня.

Взеха за пример коня.

Конят достига зрелост на шест години, а слонът — на десет. Докато на тринадесет човекът все още не е полово зрял, а едва на двадесет завършва напълно растежът му. Оттук, разбира се, и този плод на забавеното развитие — човешкият ум.

— А при епсилоните — рече съвсем простичко господин Фостър — на нас не ни е потребен човешки ум.

Не беше потребен и не го развиваха. И макар че умът на епсилона съзряваше до десетгодишната му възраст, тялото му бе негодно за работа до осемнадесетата година. Колко дълги години, пропилени в безполезна незрелост. Ако физическото развитие можеше да се ускори до темпа на развитие, да кажем, като при кравата — каква огромна полза за Обществото!

— Огромна! — замълвиха студентите. Въодушевлението на господин Фостър бе заразително.

Той се впусна в твърде технически обяснения: говори за еднокринната координация, в резултат на която хората растат толкова бавно, и прие, че тя се дължи на зародишна мутация. Възможно ли е да се преодолее въздействието на тази зародишна мутация? Възможно ли е отделният епсилонов ембрион да бъде върнат с подходящи методи към нормалния растеж на кучетата и кравите? Ето това бе проблемът. И той още не бе решен.

Пилкингтън в Момбаса получил индивиди, които на четири години са полово зрели, а на шест и половина — напълно пораснали. Победа на науката! Но от социална гледна точка — напълно безполезна. Шестгодишните мъже и жени се оказали прекалено глупави, за да вършат дори епсилонова работа. А и методът бил на принципа или всичко, или нищо — или изобщо не успяваш да промениш нещо, или пък трябва да промениш абсолютно всичко. Все още се опитвали да намерят най-приемливото компромисно решение между двадесетгодишните и шестгодишните зрели индивиди. До този момент безуспешно. Господин Фостър въздъхна и поклати глава.

Броденето им из пурпурния сумрак ги изведе близо до 170-ия метър на 9-та лента. От тази точка нататък 9-та лента бе оградена отвсякъде и бутилките извършваха остатъка от своето пътешествие в нещо като тунел, който на места се прекъсваше от по два-триметрови отвора.

— Обучение по привикване към топлината — обясни господин Фостър.

Горещите тунели се редуваха с хладни тунели. Охлаждането се съчетаваше със затормозяване под формата на твърди рентгенови лъчи. По времето, когато са били преточени, зародишите са изпитвали ужас от студа. Те бяха предопределени да се изселят в тропиците, където да станат миньори, предачи на ацетатна коприна или работници в стоманодобива. По-късно умовете им щяха да бъдат обучени да подкрепят поведението на телата им.

— Приучваме ги да понасят добре горещината — каза в заключение господин Фостър. — А нашите колеги на горния етаж ще ги научат и да я обикнат.

— И това — вметна нравоучително Директорът, — това е разковничето на щастието и добродетелността — да обикнеш онова, което трябва да вършиш. Цялото обучение цели именно това: да накара хората да обикнат своята неизбежна социална съдба.

В пролуката между два тунела една сестра внимателно забиваше тънка дълга игла на спринцовка в пихтиестото съдържание на преминаваща бутилка. Студентите и двамата им водачи поспряха и я наблюдаваха известно време.

— Здравей, Линайна — обади се господин Фостър, когато тя най-сетне извади иглата и се изправи.

Момичето се обърна сепнато. Въпреки обагрената й в пурпур кожа и кървавочервените очи можеше да се види, че тя е необикновено красива.

— Хенри! — Тя го дари с усмивка в червено — низ от коралови зъби.

— Очарователна, очарователна — измърмори Директорът, като я потупа лекичко два-три пъти отзад и получи в замяна твърде почтителна усмивка.

— С какво ги инжектираш? — попита господин Фостър, като придаде на гласа си напълно професионален тон.

— О, обичайните ваксини срещу коремен тиф и сънна болест.

— Тропическите работници започват да се ваксинират от 150-ия метър — обясни господин Фостър на студентите. — Дотам зародишите все още имат хриле. Ние имунизираме рибата срещу заболяванията на бъдещия човек. — И като се обърна отново към Линайна, каза: — Следобед, както обикновено, в пет без десет на покрива.

— Очарователна! — повтори още веднъж Директорът и с едно последно потупване тръгна след останалите. На 10-та лента редиците на следващото поколение химически работници се обучаваха в привикване към олово, сода каустик, катран и хлор. Първата партида от двеста и петдесет зародиша на ракетни инженери тъкмо минаваше хиляда и стотния метър на 3-та лента. Специален механизъм непрекъснато въртеше бутилките им.

— За да се усъвършенствува чувството им за равновесие — обясни господин Фостър. — Да се извърши някакъв ремонт по външната обшивка на ракетата в открития космос е трудна работа. Когато зародишите са с главата нагоре, ние намаляваме скоростта на кръвообращението, така че те остават полугладни, а когато са с главата надолу — удвояваме притока на кръвозаместител. Така те се научават да свързват обратното положение с благополучието и в действителност са истински щастливи само когато стоят на главите си.

— А сега — продължи господин Фостър — бих искал да ви покажа нещичко от така интересното обучение на интелектуалци алфа-плюс. На 5-та лента има голяма партида от тях. Към ниво първа галерия — извика той на две момчета, които заслизаха към приземния етаж. — Те се намират някъде около 900-ия метър — продължи той. — Защото не може да се проведе никакво полезно интелектуално обучение, докато не изчезнат опашките на зародишите. Последвайте ме.

Директорът обаче погледна часовника си.

Три без десет — рече той. — Опасявам се, че нямаме време за интелектуалните зародиши. Трябва да се качим до детските ясли, преди децата да се събудят от следобедния си сън.

Господин Фостър бе разочарован.

— Тогава поне един поглед на Залата за преточване — помоли той.

— Добре! — усмихна се отстъпчиво Директорът. — Но само един поглед.