Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (14)

Глава тринадесета

Хенри Фостър изникна сред сумрака на Зародишната банка.

— Искаш ли да отидем на емоцино тази вечер?

Линайна мълчаливо поклати глава.

— С някой друг ли ще излизаш? — Беше му интересно да разбере кой от приятелите му с кого се взаимообладава. — С Бенито ли? — попита той.

Тя отново поклати глава.

Хенри забеляза умората в тези пурпурни очи, бледността под кървавочервената глазура на вълчанката и тъгата в ъгълчетата на сериозно присвитите алени устни.

— Да не би да си нещо зле? — попита той разтревожено, опасявайки се, че може да е заразена от някоя от малкото все още срещащи се инфекциозни болести.

Но Линайна още веднъж поклати глава.

— Във всеки случай трябва да отидеш на лекар — рече Хенри. — „На доктор всеки ден ходи — за треска грижа не бери“ — добави той сърдечно, като придружи издекламираната хипнопедична пословица с потупване по рамото. — А може би се нуждаеш от симулирана бременност — подсказа й той. — Или пък от лечение С.Б.С. Само че, нали знаеш, понякога стандартните страстозаместители не са съвсем…

— О, млъкни, за Форда! — сряза го Линайна, като наруши упоритото си мълчание и се залови отново със зародишите, които за минута бе забравила.

Лечение С.Б.С. — как ли не! Ако не бе готова всеки миг да заплаче, сигурно би се изсмяла. Като че ли нямаше достатъчно свои Б.С.! Тя въздъхна дълбоко и напълни отново спринцовката си.

— Джон! — прошепна тя. — Джон…

„О, Форд! — сепна се тя. — Дали сложих на този зародиш инжекция против сънна болест, или не му сложих?“ Изобщо не си спомняше. Накрая реши да не рискува да му инжектира втора доза и се придвижи по конвейера към следващата бутилка.

Двадесет и две години, осем месеца и четири дни по-късно в Мванза-Мванза щеше да умре от сънна болест един обещаващ млад управител алфа-минус — първия случай за повече от половин век.

Линайна въздъхна и продължи работата си.

Час по-късно в съблекалнята Фани ожесточено възразяваше:

— Направо е нелепо да стигнеш до такова състояние. Направо е нелепо! — повтори тя. — И то заради какво? Заради един мъж — заради някакъв си мъж.

— Но това е мъжът, когото искам.

— Като че ли на този свят няма милиони други мъже.

— Да, но тях аз не ги искам.

— Откъде можеш да знаеш, щом не си опитвала?

— Опитвала съм.

— Но с колко? — попита Фани, като сви презрително рамене. — С един, с двама?

— С дузини. — И като поклати глава, Линайна добави: — Но без никаква полза.

— Трябва да постоянствуваш — рече с нравоучителен тон Фани. Беше очевидно обаче, че и собствената й увереност в тези предписания бе разклатена. — Без постоянство нищо не се постига.

— Но през това време…

— Не мисли за него.

— Правя го несъзнателно.

— Тогава вземи сома.

— Вземам.

— Значи продължавай да вземаш.

— Да, но в промеждутъците продължавам да го харесвам. Винаги ще го харесвам.

— Е, щом е така — каза решително Фани, — защо тогава не вземеш да отидеш и да го обладаеш. Без значение дали той иска или не.

— Да, но ако само знаеше колко странно се държа той!

— Това е още едно основание да вземеш твърд курс.

— На приказки всичко е много лесно.

— Не ми говори глупости. Действувай. — Гласът на Фани звучеше като тръба — сякаш беше лекторка от Фордоасоциацията на младите жени, която изнася вечерна беседа на юноши от каста „Бета-минус“.

— Да, действувай, и то незабавно. Още сега.

— Ще ме дострашее — рече Линайна.

— Тогава ще трябва само да глътнеш предварително половин грам сома. А сега отивам да се къпя. — Тя тръгна, като повлече хавлиената си кърпа.

 

На вратата се позвъни и Дивакът, който нетърпеливо се надяваше, че Хелмхолц ще дойде днес (тъй като най-сетне се бе решил да му разкаже за Линайна и не можеше нито секунда повече да отлага поверителните си излияния), скочи и се завтече към вратата.

— Имах предчувствие, че си ти, Хелмхолц! — извика той, като отвори.

На прага, в бяло моряшко костюмче от ацетатен сатен, с кръгла бяла шапчица, килната към лявото ухо, стоеше Линайна.

— О! — простена Дивакът, сякаш някой здравата го халоса.

Половин грам сома се оказа достатъчен, за да накара Линайна да забрави страховете и смущението си.

— Здрасти, Джон! — поздрави тя с усмивка и заобикаляйки го влезе в стаята. Той машинално затвори вратата и влезе подире й. Тя седна. Настъпи продължително мълчание.

— Май не се радваш много, че ме виждаш, Джон — обади се тя накрая.

— Не се радвам ли? — Дивакът я погледна с укор, после неочаквано падна на колене пред Линайна и като взе ръката й, я целуна благоговейно. — Не се радвам ли? О, ако само знаеше — прошепна той и като се осмели да вдигне поглед към лицето й, продължи: — О, обожаема Линайна! Преобожаема дори, която заслужаваш най-скъпоценните неща в света. — Тя му се усмихна с чувствена нежност. — О, ти, най-съвършена (разтворила леко устни, тя се навеждаше към него), за чиято съвършеност и несравнимост (навеждаше се все по-близо и по-близо) е взето най-хубавото от божиите създания. (Още по-близо.) — Неочаквано Дивакът скочи на крака. — Ето защо — заговори той с извърнато настрани лице — исках първо да извърша нещо… За да покажа, че съм достоен за теб. Макар че достоен никога не бих могъл да бъда. Но поне да покажа, че не съм съвсем недостоен. Исках да извърша нещо.

— Откъде изобщо ти хрумна, че това е необходимо… — започна Линайна, но остави изречението си недовършено. В гласа й се долови раздразнителна нотка. Когато се навеждаш с леко отворени устни все по-близо и по-близо към някого и разбереш, че си се навеждал на вятъра, защото непохватният глупак е скочил на крака — нима това не е причина (въпреки половината грам сома, циркулираща в кръвта ти), и то основателна причина за раздразнение!

— В Малпаис — мърмореше несвързано Дивакът — трябва да й донесеш кожа от планински лъв — думата ми е, когато искаш да се жениш. Или пък от вълк.

— В Англия изобщо няма лъвове — каза почти рязко Линайна.

— А дори и да имаше — добави Дивакът с внезапно презрително негодувание, — хората сигурно щяха да ги убиват от хеликоптери, с отровен газ или нещо друго. Аз не мога да постъпя така, Линайна. — Той изпъчи гърди, осмели се да я погледне, но в очите й прочете само раздразнение и неразбиране. Смутен, той продължи още по-несвързано: — Ще направя всичко, което ми кажеш. Известно е, че някои развлечения изискват тежък труд. Но от този труд удоволствието само става по-голямо. Ето какво ми се иска. Имам предвид, че ако поискаш, съм готов да мета и пода.

— Но тук имаме прахосмукачки. — Линайна бе озадачена. — Не е нужно да се мете.

— Не, разбира се, че не е нужно. Но някои презрени дейности може да се вършат и благородно. Бих искал да извърша нещо благородно. Нима не разбираш?

— Но щом има прахосмукачки…

— Не в това е въпросът.

— А и епсилони полуморони, които да работят с тях — продължи тя, — тогава защо е нужно?

— Защо ли? Ами заради теб, заради теб. За да покажа, че аз…

— А какво общо имат тук прахосмукачките с лъвовете…?

— За да покажа колко много…

— Или пък лъвовете с радостта ти, че ме виждаш… — Тя все повече и повече се вбесяваше.

— Колко много те обичам, Линайна! — изрече той почти отчаяно.

Кръв нахлу в бузите на Линайна — признак за обзелото я разтърсвало въодушевление.

— Сериозно ли го казваш, Джон?

— Но аз не исках да го казвам! — извика Дивакът, като страдалчески закърши ръце. — Не и преди да… Чуй, Линайна, в Малпаис, хората се женят.

— Какво правят? — Раздразнението отново бе започнало да се прокрадва в гласа й. За какво говореше той сега?

— Завинаги. Вричат се да живеят завинаги заедно.

— Каква ужасна идея! — Линайна бе искрено потресена.

— „Да се опази свежа в свойта вярност, оттатък срока къс на хубостта й.“^[1]

— Какво?

— Ето как е казано това при Шекспир.

„… Но ако ти развържеш

моминския й пояс, недочакал

докрай да се изпълнят всички свети

венчални церемонии, съгласно обичая…“^[2]

— За Форда, Джон, говори разумно. Не разбирам и думица от това, което казваш. Първо прахосмукачките, сега пък тези момински пояси. Ще ме подлудиш. — Линайна скочи и сякаш от страх, че той може да й избяга физически, така както й убягваха мислите му, тя го улови за китката. — А сега ми отговори на въпроса: харесваш ли ме наистина или не?

Кратка пауза, после Джон произнесе с много тих глас:

— Обичам те повече от всичко на света.

— Тогава защо не ми го каза досега? — извика тя и гневът и бе толкова силен, че заби острите си нокти в ръката му. — Вместо да ми дрънкаш за разни „момински пояси“ и прахосмукачки, и лъвове и седмици наред да ме обричаш на отчаяние.

Тя пусна ръката му и гневно я отблъсна.

— Ако не те харесвах толкова много — рече тя, — щях страшно да ти се разсърдя.

И изведнъж ръцете й обвиха шията му, той почувствува меките й устни върху своите. Така приятно меки, толкова топли и възбуждащи, че той неизбежно си спомни за онези прегръдки в „Три седмици в хеликоптер“. Гукането на стереоскопичната блондинка и ахкането на повече от истинския черен мавър. Ужас, ужас, ужас… Той се опита да се освободи, но Линайна го притисна още по-плътно.

— Защо не ми го каза досега? — прошепна тя, като отдръпна назад лице, за да го погледне. В погледа й се четеше нежен укор.

— … кълна се, че най-примамливите кът и час, във заговор с най-мощната подбуда (прогърмя поетично гласът на съвестта)… на злия гений в нас, не ще размекнат честта ми в сласт…’^[3]

— Никога! Никога! — реши той.

— Глупчо такъв! — говореше тя. — Толкова много те исках. И щом и ти си ме желаел, защо тогава не ми…?

— Но, Линайна — възпротиви се той и тъй като тя незабавно свали ръце от шията му и се отдръпна от него, той си помисли за миг, че Линайна се бе вслушала в недоизречения намек. Но когато тя разкопча белия си оригинален патрондаш и го преметна внимателно върху облегалката на стола, той започна да подозира, че е прибързал с извода си.

— Линайна! — повтори той неспокойно.

Тя посегна към шията си и дръпна право надолу халката на ципа — блузката на бялото й моряшко костюмче зейна до долу; подозрението прерасна в прекалено твърда увереност.

— Линайна, какво правиш?

Зъъп, зъъп! — долетя безсловесният отговор. Тя изхлузи клошираните си панталони. Долният й гащеризон бе седефено-бледорозов. Златното Т-образно украшение от Обществения архипеснопоец подрънкваше върху гръдта й.

„… гръдта й снежна, която зад решетка от коприна зове очите ни.“^[4] От тези пеещи гърмящи вълшебни думи тя изглеждаше дваж по-опасна, дваж по-съблазнителна. Нежна, колко нежна, но как пронизваше. Как пробиваше и дълбаеше в разсъдъка, как подкопаваше решимостта.

… Най-твърдият обет е суха слама

в пожара на кръвта. Бъди въздържан,

че инак…^[5]

Зъъп! Розовата обвивка се раздели като разполовена по средата ябълка. Рязко движение на ръцете, повдигане първо на десния крак, после на левия и долният гащеризон остана да лежи безжизнен на пода като спукан балон.

Без де сваля обувките и късите чорапки, както и килнатата кръгла бяла шапчица, тя тръгна към него.

— Любими! Любими! Ако само ми го беше казал по-рано! — Тя протегна ръце.

Но вместо и той да каже „Любима!“ и да протегне своите ръце, Дивакът заотстъпва в ужас, като размахваше насреща й ръце, сякаш се опитваше да прогони някакъв досаден и опасен звяр. Четири стъпки назад и той се озова притиснат до стената.

— Миличък! — рече Линайна и като отпусна ръце върху раменете му, се притисна към него. — Обгърни ме с ръце! — нареди тя. — „Притисни ме страстно, скъпи.“ — Тя също имаше на разположение стихчета и също знаеше думи, които пеят и звучат като заклинания или тътен на барабани. — „Докато — тя затвори очи, гласът й се сниши до сънливо мъркане — изпадна в кома. Притисни ме и не питай…“

Дивакът я сграбчи за ръцете, откъсна ги от раменете си и я отблъсна грубо на една крачка разстояние.

— Ау, причиняваш ми болка, при… ооо! — Тя внезапно млъкна. От ужас забрави за болката. Отваряйки очистя бе зърнала лицето му — не, това не беше неговото, а бе лицето на някакъв свиреп непознат — бледо, изкривено, обезобразено от някаква луда, необяснима ярост. Втрещена, тя прошепна: — Какво ти е, Джон? — Той не отговори, а продължи да се взира в лицето й с тези очи на луд. Ръцете, които стискаха китките й, трепереха. Той дишаше тежко и неравномерно. Тя внезапно дочу съвсем тихото, едва доловимо, но всяващо ужас скърцане на зъбите му. — Какво ти е? — почти изпищя тя.

И сякаш събуден от този неин вик, той я улови за раменете и я разтърси.

— Блудница! — разкрещя се той. — Блудница! Долна развратница!

— О, недей, недееей! — От разтърсването гласът й заучеше гротескно-пресеклив.

— Блудница!

— Моооля те!

— Безсрамна блудница!

— По-добре грам, отколкото… — започна тя.

Дивакът я отблъсна с такава сила, че тя се олюля и падна.

— Махай се! — закрещя той, надвесил се застрашително над нея. — Махай се от очите ми или ще те убия. — Той сви юмруци.

Линайна вдигна ръка, за да предпази лицето си.

— Моля те, Джон, недей…

— Хайде по-бързо!

Без да сваля ръка от лицето си, като следеше с обезумял поглед всяко негово движение, тя бързо стана и все така приведена, закрила глава, се втурна към банята.

Звънката плесница, с помощта на която бе ускорено тръгването й, прозвуча като пистолетен изстрел.

— Аууу! — полетя напред Линайна.

Заключена в безопасност в банята, тя успя да разгледа нараняванията си. Застана с гръб към огледалото и изви глава. Като погледна през лявото си рамо, видя отпечатъка на разперена длан, който се открояваше отчетливо и аленееше върху бисерната плът. Предпазливо разтри натъртеното място.

Отвън, в другата стая, Дивакът се разхождаше напред-назад; маршируваше и маршируваше в такта на барабаните и ритъма на музиката на вълшебните думи:

— … Врабците блудстват, златните мушици

развратничат пред моите очи!…

Думите кънтяха влудяващо в ушите му.

… кобилата и женската на пора

не се отдават на сластта по-жадно

от нейна милост. Да, над кръста те

жени са, а кентавърки под него!

Дотука ги владеят боговете,

оттук надолу — дяволът!

Да, там е пъкъл, мрак и серен дим,

жарава, пламъци, разпад и смрад!

Фу! Фу! Тфъ! Тфъ! Аптекарю, продай ми

две унции мускус, за да убия

вонята на представата си!…^[6]

— Джон! — дочу се тих подкупващ гласец откъм банята. — Джон!

— … Защо си цъфнал, плевел тъй прекрасен,

че сетивата ме болят от теб…

Нима тоз снежен лист, таз бяла книга

създадени са, за да се напише

на тях „Развратница“…

… Какво си сторила? Небето горе

затиска нос…^[7]

Но наоколо из въздуха все още се носеше дъхът на нейния парфюм, а сакото му бе побеляло от пудрата, оставила аромата си по кадифеното й тяло.

„Проклета блудница, проклета блудница, проклета блудница! — кънтеше в ушите му безжалостният ритъм. — Проклета…“

— Джон, дали би ми подал дрехите?

Той взе клошираните панталони, блузата, долния гащеризон.

— Отвори! — заповяда той, като ритна вратата.

— Няма да отворя! — Гласът прозвуча изплашено и предизвикателно.

— Тогава как според теб да ти ги дам?

— Напъхай ги през отдушника над вратата.

Той изпълни желанието й и отново закрачи неспокойно из стаята.

— … Трътлестият демон на сладострастието ги гъделичка с китка от мораво рогче…^[8]

— Джон.

Той не пожела да отговори.

— Джон.

Какво има? — попита грубо той.

— Дали би имал нещо против да ми подадеш малтусианския пояс?

Линайна приседна и се заслуша в стъпките в съседната стая, като се питаше докога ли Джон ще броди така нагоре-надолу; дали щеше да се наложи да чака, докато той излезе от апартамента; или ако не е опасно, след като благоразумно изчака да поутихне лудостта му, да отвори вратата на банята и да се втурне към изхода.

Тези й тревожни догадки бяха прекъснати от звъна на телефона в съседната стая. Бродещите стъпки изведнъж утихнаха. Гласът на Дивака започна да разговаря с мълчанието.

— Ало.

……

— Да.

……

— Ако не ограбвам сам себе си, аз съм.

……

— Не чухте ли какво ви казах? Господин Дивакът е на телефона.

……

— Какво? Кой е болен? Разбира се, че ме интересува.

……

— Нещо сериозно ли е? Тя наистина ли е зле? Веднага идвам…

……

— Не е в апартамента си ли? Къде е закарана?

……

— О, господи! На кой адрес?

……

— „Парк Лейн“, номер три — добре ли чух? Три? Благодаря.

Линайна чу щракването на слушалката, а след това и забързаните стъпки. Затръшна се врата. Настъпи тишина. Наистина ли бе излязъл?

С безкрайна предпазливост тя открехна четвърт инч вратата, надникна през пролуката; насърчена от тишината, я отвори още малко, провря цялата си глава и накрая влезе на пръсти в стаята, постоя с разтуптяно сърце няколко секунди, като все се ослушваше и ослушваше; после се стрелна към входната врата, отвори я, промъкна се навън, затръшна и избяга. Едва след като се озова в асансьора и заслиза надолу, се почувствува в безопасност.