Христо Калчев
Нерон вълкът (7)

VII

В Москва беше лепнеща, континентална жега. Термометърът не падаше под 40° по Целзий, от никъде нищо не подухваше, листата на дърветата бяха в мъртъв покой, над река Москва се стелеше бяла мараня от изпаренията и правеше въздуха непоносимо задушен, да не кажем задушаващ.

Дебелият от дете трудно понасяше горещините, а сега, когато прехвърляше средната възраст дишаше едва, едва… „Като санбернар в Сахара!“

Тримата му партньори четяха по един екземпляр от доклада, който им беше приготвил, а той рееше поглед из древния град, очакващ сериозен, изключително труден разговор.

Бяха се настанили в лятната градина на представителния дворец на въоръжените сили на СССР, сега частна собственост на Марат Борзов, един от хората, които и по време на Горби, и сега при Елцин, управляваха Русия и през главите им, и зад гърба им. Марат беше генерал от разузнаването, но истинския му ресор беше икономическия шпионаж, беше издърпал изпод ръцете на американци, германци и японци, толкова секретна, включително стратегическа и нападателна технология, че когато се произнасяше името му половината свят потреперваше от ужас, а другата половина от възхищение.

Генерал Борзов беше връстник и стар приятел на Дебелия и с него разговора се надяваше да бъде по-лек, но другите двама — също генерали от КГБ минаваха за хардлайнери, бяха открити врагове на Елцин, лични приятели на бившия министър-председател Руцкой и бяха го поддържали активно в несполучливия му опит за държавен преврат.

Василий Костин, бивш шеф на КГБ за далечния изток, як четиридесет и пет — петдесет годишен мъж с бръсната глава и бял копринен костюм от „Армани“, беше дошъл със собствения си „Ролс Ройс“ последен, но първи прочете доклада, стана, запали цигара, излезе от градината, отиде на бара и си поръча „Лонг дрийнк“. През отворените пълзящи врати Дебелият виждаше и чуваше всичко.

Третият, Иван Юлаев (Гарсона), беше започнал като личен сервитьор на Леонид Брежнев кариерата си в КГБ, но се беше издигнал до шеф на VI бюро т. нар. изтребители, бившия СМЕРШ, който издаваше и изпълняваше смъртните присъди срещу враговете на КГБ по всички точки на земното кълбо. Личността му предизвикваше панически страх и в самия кремъл. Дебелият заставаше за пръв път лице в лице с него и имаше отвратително чувство, че стои срещу жаба. Рядка, руса коса сресана по прийома „вътрешен заем“ с път над лявото ухо, изпъкнали зеленикави, воднисти очи, изключително широка, влажна и премляскваща уста. „Да, истински противно копеле е тоя Гарсон!“

Четенето завърши, Костин се върна с питието си и седна.

— И така, Пентхауз, развивате истинска народна демокрация? — усмихнат с ъгъла на устата каза Борзов. — Ако съдя по този доклад, вие сте задраскали Русия от картата на света.

— Не ние, Марат. Няколко невежи от управляващата коалиция си въобразяват, че могат да минат без вас!

— Свалете ги — обади се Юлаев.

Дебелият се усмихна примирително.

— Лесно е да се каже… СДС пое властта след избори!

— Стига глупости, Пентхауз — отново Марат взе думата. — Не се опитвай да ми внушаваш, че сте се примирили със загубата на властта?

— Разбира се, не. Подготвяме провалът им, но все пак ще трябва да минат няколко месеца… Може би дори година.

— И дотогава ние сме мъртви! — отново се намеси Гарсона.

— Вижте, г-н Юлаев, ние сме подложени на вилица. Президентът, бивш комунист, избран с нашите гласове се оказа пълен ренегат. Мислехме го за либерално настроен убеден марксист, но в Източна и Средна Европа само Хавел се проявява като по-твърд антикомунист от него. Председателят на Народното събрание е потомък на старата класа, министър-председател е един налудничав юрист, говори се, че е хомосексуалист, но по-важно е, че е последователен враг на всичко руско, с изключение може би на водката — Дебелият сам се засмя на шегата си. — Както виждате, ще трябва да чакаме по-добри времена!

Настана кратка пауза.

— Такива времена се предизвикват, а не се чакат, Пентхауз! — каза Гарсона. — Имате ли компрометиращи досиета на управляващите?

— За някои да.

— И не сте ги пуснали в ход до сега?

— Вижте, г-н Юлаев ние имаме компромати за тях, те за нас… Край няма помията, която се излива в пресата и въпреки това те управляват, а ние сме в опозиция.

Борзов стана и се върна с келнер-негър, който не разбираше дума от разговора, и се задоволяваше да се кланя учтиво. Наля на всички по един „Лонг дрийнк“ и се оттегли с поклони.

— Пентхауз, в Малта, Буш и Горби отново поделиха света. Вие оставате в нашата зона на влияние. Знаем, че на теб, това ти е ясно, но на опозицията?

— Промъкват се коментари и на тази тема… Плахо. На интелигенцията й е дошло до гуша да бъде нечий рупор и в момента се самоизживява като независима!

— Добре — отново се намеси Юлаев. — Тази детска игра все някой ден ще свърши. Тогава какво предстои?

— Демократите ще паднат от власт, ще дойдем ние, социалистите — започна Дебелият, но Костин го прекъсна за пръв път.

— Как? — попита той. — Как ще паднат те и ще дойдете вие?

— Конституцията предвижда един-единствен начин — чрез демократични избори!

— Пентхауз — усмихнат приветливо отново го прекъсна гологлавия, — Конституцията, която и да била тя, е романтична приказка за идиоти! А ние, надявам се, сме сериозни мъже. За да паднат вашите лайнени демократи от власт, трябва да се създаде съответната ситуация, а за да се върнете вие на власт, трябва да се възползвате от същата тази ситуация… Дотогава Русия ще бъде за вас само географско понятие. Ясно ли се изразявам!

— Как си представяте тази ситуация? — с въпрос на въпроса отговори Дебелият.

— О, начини дал Господ! — Костин продължи да е приветлив и като че ли добронамерен. — Провокирате галопиращ долар, докарвате промишлеността до колапс, цените хвръкват в небесата, корупцията расте, на всичко отгоре мафията, която трябва вие да финансирате всява страх. Всеки ден минимум по един застрелян като в холивудски екшън. Тогава тия, които избраха идиотската ви демокрация ще започнат да изпитват носталгия по доброто старо време на Живков и сами ще ви повикат на власт.

— Лесно е да се каже — продължи да шикалкави Дебелият, но този път се намеси Борзов.

— Възползвай се от безплатния урок, Пентхауз. Върнете се на власт и заповядай отново на разговор. Тогава ще има и нефт, и газ, и хартия, и памук… И там каквото още искаш в доклада си. Ще има всичко, когато се върнете на власт. И тежка комисионна в „Комерсбанк“ — Щутгарт за теб! А дотогава, кукиш! — Марат Борзов му показа средния си пръст. — Това е, брат, извинявай, но бизнеса си е бизнес — Борзов погледна колегите. — Да считаме този разговор отложен временно, така ли? — Костин и Юлаев кимнаха. — Добре, край. Пентхауз, в моя кабинет чака един човек, който иска да се види с тебе. Много, много важен човек, приятелю мой!

* * *

Човекът приличаше удивително на Ф. Д. Рузвелт, само дето не беше парализиран като него. Изразително по мъжки красиво лице, кокалеста стройна фигура, очила в златни, тежки рамки. Бяла риза с къс ръкав и червено-синя копринена вратовръзка. Черен панталон от тънък памук, обувки т. нар. швейцарски модел, лакирани и блестящи. Нямаше никакви украшения по този, може би петдесет годишен мъж, освен часовника му- златен „Филип Патек“. Не бяха много тузовете по света, които можеха да си позволят този трудно забележим и още по-трудно разгадаем супер лукс, но Дебелият беше истински сноб и имаше набито око за подробностите.

— Добър ден, Пентхауз. Седнете, моля. Няма да ви загубя много време.

Дебелият се отпусна в коженото кресло, което беше най-близо до него. Кабинетът на Марат Борзов беше просторен, но претрупан с мебели и техника, и по-скоро приличаше на базар, отколкото на работна стая. Непознатият разгада мислите му.

— И аз бих наредил половината мебели да се изхвърлят — каза той, сядайки зад бюрото. — Моля, погледнете северната стена, Пентхауз.

Дебелият извърна глава към единствената стена, по която не висяха картини и в този момент амалгамата се изтегли за да покаже пълна панорама на гостната, в която самия той беше преди малко и където все още пиеха питиетата си тримата му събеседника.

— Бас държа, че в момента спорят за цената на няколко хокеиста, които продават в Америка. — В този момент прозвучаха гласовете им с такава яснота, все едно че бяха в кабинета и темата наистина беше хокейна.

Непознатият прекрати експеримента, стената върна матовостта си, микрофоните бяха изключени, а Рузвелт, стана и се настани срещу него.

— Какъв беше смисъла на тази демонстрация? — попита Дебелият. — Цял свят знае, че в шпионирането вие сте ненадминати!

Рузвелт се усмихна.

— Демонстрация — не бих казал. По-скоро доказателство, че и аз участвам в решения като това, което преди малко чухте.

— Не бих се усъмнил, ако ми го бяхте казали устно.

— Нагледните доказателства са по-убедителни. Пентхауз, вие ще заминете неудовлетворен и разочарован, нали?

— Да… Мога ли да ползвам някакво обръщение към вас?

Рузвелт го погледна прямо.

— Да, истинското ми име е Морис Апбертович Алкалай. Евреин съм. Но в средите на комитета аз съм троен Иван. Иван Иванович Иванов.

Сега вече на Дебелия му беше ясно. Срещу него стоеше силния човек на Русия, мозъка на секретните служби, а същевременно банкера на подземния свят.

— Чувал съм за вас — кимна Дебелия.

— Обикновено лошо — замислено каза Алкалай. — Хората се страхуват от нашите служби, но не и вие! Вие сте един от нас. Пентхауз, ще бъда кратък. Решението, което Борзов ви изложи, може да бъде променено във ваша полза по-бързо от следващите избори. Всичко ще зависи от вас и от личната услуга, която сега ще ви поискам?

— Слушам ви, г-н Алкалай!

— Надявам се, че е излишно да ви моля за дискретност?

— Разбира се, генерале — засегнат и не криещ обидата си отговори Дебелия.

— Извинете, Пентхауз. На въпроса. Имам дъщеря от литовка. Мъртва от години. Оливия е съпруга на мой близък приятел, но на път за дома си изчезна. Сега вече знам, със 100 % сигурност, че е в София пленница на една от вашите престъпни групировки, известна като „Нерон“…

* * *

„Малдивите?“ Ако някой го попита как изглеждат тези острови, просто нямаше какво друго да каже. Седем дни минаха като един миг в този невъобразим свят. Океан, палми, манго… и т.н. Малдивите! Хотел „Сурая“ беше разположен над безкраен плаж, но едва ли някой слизаше до океана, особено при вечерните приливи. Хотелът имаше два басейна и четири двойки туристи — двама грохнали от старост американци, две холандски двойки, и те с Оливия. Ако не бяха край басейна се любеха, ако излезеха случайно от голямото легло, скитаха из острова. Оливия нямаше дрехи, пленничеството я свари неподготвена, но не беше никакъв проблем на това парче земя, захвърлено някъде в средата на Индийския океан човек да се снабди с всичко необходимо от луксозно бельо и козметика до палта от самур, визон и всевъзможни други скъпи кожи, въпреки че местните никога не бяха виждали сняг, освен по филмите. Тук температурата никога не падаше под 25 градуса. Бесният натъпка четири куфара, три за Оливия, един за Катя — сватбени подаръци и ги изпрати в България на името и адреса на майка си. Купи на брат си револвер „Магнум-Пайтън“ с окуляр, заглушител и приклад. Дръжките бяха седефени, кутията от абанос — истинско бижу. На другия ден отиде да купи и за себе си, но бяха свършили.

Пътуваха между островите, не запомняше шибаните им имена, но най-важното беше, че пътуваха без да се озъртат, без охрана, без риск някой отзад да ти пръсне мозъка.

Течеше осмият ден, скоро щяха да се връщат, а така му се искаше това красиво спокойствие да продължава вечно. На Оливия също, макар че не го казваше на глас.

Спеше още, през москитиерата виждаше босите й крака, но вече спеше по гръб, което значеше, че скоро ще се събуди…

— Жорж?

Бесният влезе в спалнята, надвеси се над нея да я целуне за „Добро утро“, но Оливия обви врата му и го събори в леглото… После се любиха и под душа в квадратната, широка като басейн баня.

Закуската беше на шведска маса и обикновено пиеха кафето край басейна.

— Сънувах, че си станал учител — каза Оливия.

— По какво, по стрелба ли? — доволен от шегата си попита той.

— На малки деца… На най-малките — Оливия говореше тихо, загледана в манговия си сок.

Жорж разбра.

— Оливия, ти си бременна!

Литовката мълча дълго и тягостно преди да промълви:

— Нашето дете никога няма да има законен баща!

* * *

Сянката на „Кръстникът“ го преследваше навсякъде, дори тук на сватбата на сестра му. Толкова аналогии се налагаха от само себе си, че трябваше да е слепец да не ги види, малоумен да не ги оцени. Присъстваха всички, които значеха нещо в подземния свят, идваха със скъпи коли и охрана, но в ресторанта влизаха сами или с жените си. Целуваха Катя, подаваха ръка на Валери, оставяха пликове с пари и подаръците си на специална маса, после целуваха ръка и на майка им, и тогава се спираха пред тях, братята, истинските виновници за това стълпотворение, поднасяха поздравленията, сипеха баналности и се оттегляха към претрупаните с лакомства маси.

Жоро използва едно временно затишие и подметна:

— Случайно да си чел „Кръстникът“? Едно романче от Марио Пузо? — много добре знаеше, че брат му почти нищо друго не чете.

Вълкът го сръга в ребрата и продължи да слуша поздравленията на гостите. Тук бяха видни директори на банки — женеше се председателя на една от най-проспериращите финансови структури в държавата. Присъстваха депутати-комунисти, прекръстени на социалисти, които сега бяха в опозиция. Между бизнесмените се мяркаха и хора, които с умения и почтени усилия правиха пари, и име, но те бяха толкова незначително малцинство, че за тях нямаше смисъл да се говори. Жорж, сноб по рождение беше поканил някои от най-шумните имена на артистичния свят. „Кръстникът“ надничаше отвсякъде. Оставаше Георги Минчев да запее и Бисер Киров да се качи да му приглася… Джони Фонтейн и Нино Валенти на сватбата на Кони Корлеоне? Кони — Катя… и имената бяха близки по ирония на съдбата. Два автобуса техни роднини и гости на майка им пристигнаха от Кюстендил, и само един чичо на Валери, брат на покойния му баща, на който Вълкът беше решил при подходяща обстановка да обърне по-сериозно внимание.

Насядаха по масите. Катя и Валери по средата, до булката — кума Борис Каранов, до младоженика — Весето, жената на Борис, до нея Жорж с Оливия (за първи път я показваше в общество), до Борис — майка им, до нея Вълкът с Лидия и оттам нататък гостите по предварително изготвени и прекалено дълго обсъждани списъци. Беше дванадесет часът, масите се огъваха от възможно най-скъпите мезета, които у нас и по света се произвеждаха. В два часа щяха да бъдат сервирани печени прасета и агнета, а дотогава купонът щеше да тече ли тече…

Вълкът изчака фотографите и специално наетия оператор да си свършат работата, стана, взе Лидия под ръка и тръгна между гостите.

Обиколи колегите-артисти, пи по глътка вино, с всеки един от тях. Без предварително да се уговарят днес тук, за разлика от „Кръстникът“, те нямаше да говорят за работа или който както искаше да нарича техния бизнес.

Представиха му известни люде, от деловия свят. На някои беше чувал имената, на други за първи път, за трети имаше „Лоши новини“, които днес щеше да спести. Всяко нещо с времето си. С периферното си зрение видя, че и Катя и Валери, и Жорж с литовката бродят из гостите. Катя грееше като слънце, Валери беше излишно сериозен в първия си смокинг. „Отиват му официални дрехи на това будно момче!“ — разсеяно помисли той, приближавайки роднините си по майчина линия, по бащина живи роднини вече нямаха. Вуйчо му Рангел, месарят го посрещна, зачервен, разгърден с чаша ракия в ръка.

— Много богатска сватба, бе, Вельо. Все съм виждал богатство да тече, но при вас прелива, бе!

Вълкът преглътна яда си.

— Сестра си женим, вуйчо — примирително каза той.

— Остави тази работа за децата, бе! И аз сестра съм омъжвал, майка ви. Аз ли не знам как изглежда богатството, бе. Само колите дето са отвън сигурно сто милиона лева струват.

— Скъпи са, вярно. — Вълкът стисна лакътя на Лидия и се готвеше да го подмине, но вуйчо му твърдо беше решил да му скъса нервите.

— Как натрупахте такова богатство бе, Вельо? Акълът ми взимате.

— Търговия, вуйчо. Внос-износ.

— Какво внасяте толкова доходно?

— Натурални сокове, риба, рибни деликатеси, дрехи… — Вълкът изброи легалните дейности на „Нерон“ и понечи да тръгне, когато месарят го хвана за ръката.

— Имам двама сина, ваши братовчеди. Защо не ги вземете във вашия бизнес, а? И те в богатство да се видят бе, Вельо? В мерцедеси да се возят, а и аз покрай тях на стари години. А? Вземи ги бе, Вельо? Ето молба те моли стария ти вуйчо.

Вълкът сграбчи пръстите му и се освободи от тях. Гласът му режеше като трион, очите му бодяха като албански ками.

— Помниш ли баща ни, месарю?

— Помня го, как да не го помня. Шурей ми беше.

— Когато умираше от туберкулоза, мама ти поиска хиляда лева за да му купи „Паскремифон“. Помниш ли?

— Не… И какво!

— Ти не й даде, месарю, и сгреши, иначе наистина и ти, и синовете ти щяха да се возят в мерцедеси. А сега да духате супата!

Вълкът избута Лидия напред и остави вуйчото да гледа зяпнал след него.

Дойде време за печени агнета и прасета, отново насядаха по масите. Карамана в качеството си на кум държа кратък, шеговит тост и изтреблението на животните започна…

Някъде по средата на обяда, Вълкът почувства с кожата си, че нещо става. Огледа се, срещна острите, напрегнати погледи на някои от „артистите“. Наистина нещо се беше случило. Направи знак на Слънцето да приближи и с поглед го попита „Какво има?“

Личният му бодигард се надвеси над ухото му и прошепна:

— Убили са Крушата. В колата му, на път за сватбата! Снайперист на скорост го е застрелял в главата!

— Слушай ме внимателно… Ще минеш един по един нашите хора. Да траят до края на сватбата. Ако някой дръзне да провали тържеството на сестра ни, ще бъде наш враг! Иди им го кажи.

Сватбата продължи да набира скорост. С алкохола се влагаше и настроението на гостите. Започнаха танците. Вълкът танцува блус със сестра си, Оливия и Лидия, и танго с майка си. Бесният танцува през цялото време, но Вълкът разбираше състоянието на брат си. Тази нервна енергия трябваше да бъде изразходвана по някакъв начин.

В пет часа младоженците се оттеглиха. В седем часа беше самолетът им за Париж, а оттам сватбеното им пътешествие щеше да продължи през Лондон, Мадрид, Рим и Атина. Катето за пръв път щеше да си подаде носа вън от границата. „Щастие и на добър път!“ — целуна двете й бузи, стисна ръката на зет си, от днес той вече беше сред най-близките му роднини, каза на майка си, че му се налага да отсъства за малко и отиде в бункера. Крушата беше застрелян с един куршум в главата при скорост на мерцедеса над 120 км/ ч. Нерон добре знаеше чия работа е това. И третият Манджурец беше доказал, че е профи.

* * *

— Жоро, това е Козела. Работи за нас! — представи го Вълкът.

— Здравей, Козел!

— Здравейте, г-н Изов!

— Наричай ме, Жорж. Къде е Иля Муромец, оня недоубития, как му викаха?

— Миндир — каза Козелът, фамилията му е Миндиргасов. Когато сте готови ще ви заведа при него.

— Готови сме — каза Вълкът.

* * *

Крушата беше погребан в родното си Кирчево, помашко село на три километра от варненската магистрала. Събраха се всички живи босове на „Нерон“, отново селото заприлича на декор за филм. Мафиотски, разбира се. Ревю на коли, на скъпи костюми, на черните очила „Райбан“, кой знае защо предпочитаната марка на „артистите“. Когато церемонията свърши, братя Изови и избрани цигулари-щурмуваци се отправиха към Лесидрен, село разположено през един хълм от Кирчево, където в творческия дом на кинодейците щеше да ги чака Козела.

* * *

Миндир беше окован като бик-разплодник в мазето на Козела, който се оказа родом от същото село. Интуицията на Маймуняка беше свършила работа. Камбоджанецът беше разпознал на снимката Манзур, но въпреки азиатските мъчения, на които го беше подложил Козела, категорично отказваше да каже къде Степанчик крие убийците си.

— Твърд мужик — започна Козелът. — Мълчи като светец, заслушан в гласа на Бога.

— На какво разчитаме? — попита Вълкът.

— На шока! Когато чуе шум, Миндир очаква да се появя аз, но когато вместо мен при него влязат шефът на „Нерон“ и брат му, убиецът, ще се убеди окончателно, че с него е свършено. Може да потърси спасение в предателството.

— Какво, брат ми, да опитаме ли? — попита Жорж.

— Ще опитаме. Хайде, Козел, ако не спечелим кой знае какво, поне нищо няма да загубим!

Козелът ги въведе в новата си, просторна къща, градена от камък. Направи им знак да мълчат и ги поведе. Слязоха в тъмна и влажна изба, стигнаха до желязна врата, бронирана като сейф, Козелът запали осветлението, отключи и с очи им показа, че ще ги чака горе.

Не бяха минали и две минути, когато чу няколко приглушени изстрела. После се появиха и братята. Бесният носеше „Магнум“ в ръка.

— Шабла — каза Вълкът. — Вилата на политбюро, на брега на резервата.

— Тръгваме веднага — добави Жорж. — Хайде, Козел. Долу е студено! Нищо няма да му стане за един ден.

Козелът поклати глава.

— Ще се чакаме на Албена, в хотел „Добруджа“. Ще ги ударим през нощта. Междувременно ще се отърва от трупа и ще свърша още някои работи.

* * *

Прав беше Козелът. Миндир позна братята и се изпусна. Замириса на фекалии, а комбинирани със стара нафта, това беше най-гадната смрад в света. Това може би беше аромата на ада.

— Милост, Нерон — изскимтя гигантът. — Три деца имам, стара майка… Имай милост, за Бога, пощади ми живота!

— Къде са убийците на Степанчик? — тихо попита Вълкът.

— Пусни ме, ще те заведа… Само ме извади от този гроб, за Бога! Имай страх от Господа, Нерон! Господ забавя, но не забравя!

Вълкът измъкна новия си магнум и свали предпазителя.

— Стига си ломотил, Миндир! Къде са Манджурците!

— Обещах ти… Ще те заведа… Само ме измъкни от тук!

Вълкът стреля в коляното му и го раздроби на парчета.

Миндир изрева така, че кръв шукна и от носа, и от ушите му. „Това лайно ще загуби съзнание!“ — помисли той и кресна:

— Къде са Степанчик и убийците му! Веднага! Стрелям в другия ти крак!

— В Шабла, сволач — продължи да реве афганецът.

— В Шабла? Къде в Шабла?

— Резиденцията, на брега на резервата, курвенски сине.

Това беше достатъчно. Вълкът подаде магнума на брат си, обърна се и тръгна по стълбата. Бесният изстреля още пет куршума и го последва.

Миндир не лъжеше. Оставиха колите на километър от резиденцията, разпределиха обхода и тръгнаха. Бяха тридесетина мъже елитни цигулари, всеки един от тях годен да бъде концертмайстор в кой да е престъпен синдикат по света. Заобиколиха вилата от три страни, четвъртата беше самото езеро-резерват. Нямаше охрана, дори най-елементарната, дори куче. Когато се увери, че хората му са заели позиции, Вълкът взе мегафона и извика:

— Степанчик, аз съм, Нерон. Оградени сте отвсякъде! Нямаш шанс, Степанчик! Обади се!

След десетина секунди афганецът се обади наистина.

— Чао, Нерон! Много е късно! Не приемаме гости! Дори скъпи гости като теб не приемаме, Нерон!

Вълкът изстреля един автоматичен откос по вилата и изкрещя:

— Ще те запаля, руска свиня! Ще те направя на въглен, и теб, и Манджурците ти.

После чу смеха на Степанчик, шум от запален двигател и отново гласа му.

— Простак си ти, Нерон! Цървул, както се изразявате вие! Сбогом, Нерон, следващия път ще те посрещна с черен хайвер и шампанско…

Шумът на двигателя се усили.

— Бягат, мамка им да еба! — изкрещя някой откъм брега на езерото и всички като един се втурнаха към къщата.

Това, което видя Вълкът, приличаше на научнофантастичен филм. През езерото се носеше някакъв апарат, минаваше от един коридор с камъни в друг, после тръгна по сушата. Беше безсмислено да стрелят, руснаците бяха много далече. Апаратът, който се оказа всъдеход на въздушна възглавница бързо се отдалечаваше по плажа. На разстояние повече от километър спря и внезапно избухна. Побягнаха към пожара като глутница след елен, но не бяха минали и половината разстояние, когато видяха мощна моторна лодка да реже вълните и да изчезва в открито море. „Този път ни прецакаха с техника!“ — унило помисли Вълкът, подхвърли калашника си на Слънцето и бавно повлече крака през пясъка. Във вилата завариха три уплашени до смърт проститутки. Слаба утеха за пътя, който биха до тук.

* * *

Вълкът разположи засади от Златни пясъци до порт Варна, но до десет сутринта никой не се появи. Или бяха слезнали някъде около Балчик, или бяха отпрашили към Бургас. Обади се на Маймуняка да си отваря очите и би „отбой“. Беше десет часа, когато се събраха в хотел „Палас“ на св. Константин. Напълниха ресторанта уморени, настръхнали. Обади се Маймуняка. И при него никой не се беше появил.

— Майната им, този път ни прекараха! Но ще излязат… Не са делфини да живеят в морето!

Степанчик и Манджурците бяха излезли отдавна, само че в Румъния, на порта в Констанца. Бяха си поръчали хем енд егс, портокалов сок, кутии леден Туборг и закусваха на маркизата на хотел „Виктория“.

— Как ще се върнем? — попита Едуард Манджурян.

— Има два начина и двата на принципа на дузпата.

— Не те разбирам?

— Степанчик се усмихна кисело.

— Ще ни чакат да се върнем, нали?

— Вече ни чакат… гари, летища, портове…

— А къде според Нерон е най-малко вероятно да се появим?

Този път Манджурян разбра.

— В Шабла?

— Точно така… Това е принципът на дузпата. Когато вратарят е един и изпълнителят същия, той никога не се хвърля два пъти в един ъгъл!

— А ако знае? — обади се Мандзурски.

— Какво ако знае?

— Принципът на дузпата. Нерон не е за подценяване.

Мълчаха дълго, после Степанчик стана.

— Отивам да спя! Ще мислим довечера.

* * *

В апартамента на Нерон се бяха събрали Жорж, Козела и той самия, Слънцето осъществяваше рум сървиса и бдеше за охраната. Пиеха уиски на последния етаж на хотел „Палас“ и гледаха долу гъмжащия като мравуняк плаж.

— В Румъния са — обади се Козелът.

— Сигурен ли си? — Жорж видимо се напиваше.

— Не. Просто мисля аз какво щях да направя на тяхно място.

— Ще се върнат. — Жорж си доля чашата без да обръща внимание на тежкия поглед на брат си.

— Ще се върнат, разбира се — Козела гледаше да не дразни младия, изключително див брат. — Въпросът е къде?

— Ти как би влязъл в страната, ако си наистина в Румъния?

— Има много начини, легални и нелегални. Сухопътната ни граница е по-разградена от морската…

Вълкът вдигна ръка.

— Чакай! Ти, Козел, на мястото на Степанчик къде би влязъл в България?

Баретата мисли дълго.

— Откровено казано не знам. А ти?

— Там където е най-малко вероятно да ги чакаме. В Шабла!

Тодор Беров почуКа и открехна вратата. Дебелият спеше на бюрото си.

* * *

— Пентхауз?

— Влез, Доди… Не спя. Почивам си със затворени очи. Седни.

Беров остана прав, леко разкрачен с остър, напрегнат поглед и стиснати юмруци.

— Искам да чуеш нещо, Пентхауз и добре да го запомниш. Аз съм президент на холдинг „Полиинс“. За голяма част от твоите сънародници „Поли“ символизира националния капитал…

— А всъщност? — прекъсна го Дебелия.

Беров изглеждаше объркан.

— Не те разбирам.

— Всъщност какво символизира, Доди. Започна като лондри? Знаеш ли какво означава тази дума на английски?

— Пералня.

— Анджак, карай нататък!

— Пентхауз — по-кротко опита Беров. — Не можеш да се обаждаш на секретарката ми и да й заповядаш: „Доди да дойде при мене в 21 часа!“

Дебелият се усмихна.

— В колко трябваше да й кажа, Доди? 21 и 30… и без това цял четвърт час закъсня.

Беров седна и постави лакти на бюрото му.

— Аз имам световен авторитет, Пентхауз. Ако искаш да работим заедно трябва да го имаш предвид!

— Имам го, Доди, иначе щях да кажа на секретарката ти: „Оня борецът, или перача, или рекетьора…“

Тодор Беров скочи.

— Пентхауз!

— Седни, Доди! Загубил си чувството си за хумор, момче! Седни и слушай внимателно! Това, което ще чуеш не е за всяко ухо.

* * *

Когато се прибра в офиса си, Додко, както го наричаха в борческите среди набра някакъв телефонен номер.

— Мартине, Тодор Беров е, свържи ме с Вълка.

— Не е в София… Ще се прибере късно или утре.

— Тогава с Бесния!

— И него го няма… Заедно са. Още не са се върнали от погребението на Крушата.

— Някакъв мобифон?.

— Не — каза Мартин.

— Спешно е!

— Не — повтори Мартин. — Знаем, мобифон се дава само лично. Когато се върнат ще им кажа да ти се обадят!

Президентът на „Полиинс“ гневно тръшна слушалката.

* * *

Прекрасна нощ, тиха и топла. Луната беше залязла отдавна, но небето беше осеяно със звезди. От езерото долиташе жабешки концерт, някакъв щурец напяваше монотонно…

Чу се бръмбар, после звукът се усили. Тъкмо го помисли, когато Козелът каза:

— Идват. — Вълкът не откъсваше очи от морето. Малко по-малко бръмбара премина в равномерен режим на работа, после стана мощен и започна да заглъхва. Афганците, ако, разбира се, бяха те, изключиха двата мощни мотора и минаха на третия, т. нар. маневрен.

Появиха се. Виждаха се хора на борда. Лодката почти по инерция пресичаше плитчините докато заседна. Двама души скочиха във водата и газещи до кръста избутаха глисера на брега.

„Пет души!“ — преброи ги на ум Вълкът стиснал калашника с две ръце.

Чу се руска реч, после мълчаливо изнесоха багажа и го струпаха на сухо, на два-три метра от мократа пясъчна ивица.

С тях беше свършено. Стотина души ги дебнеха в камъша зад дюната. Скални лястовици да бяха — с тях беше свършено. До тук беше и Степанчик, и Манджурците.

Вълкът изсвири и концертът започна, тежък полифоничен, бароков. Пет силуета затанцуваха смъртен танц поддържани във въздуха, после рухнаха на пясъка. Змея и Маймуняка вдигнаха хората си и стреляйки приближиха жертвите си.

— Край, Нероне! — извика Змея. — В преразход са!

Маймуняка обърна телата по гръб и ги засне с полароида.

— Колко полезно нещо може да е фотоапаратът — каза Нерон на брат си. — Мартин да купи два. Единият за мен.

Козелът огледа жертвите и се върна.

— Най-малко по триста куршума има във всеки един от тях — каза той.

— Какво разточителство — Вълкът тръгна към колата. Гадеше му се.

— Слънце, ще пикая! — влезе в камъша и повърна. Веднъж, два пъти, три пъти… От дете имаше нервен стомах, а живееше инфарктно. Време беше да се погрижи за себе си.

* * *

Регионалните шефове на „Нерон“ се бяха събрали в бункера. Вълкът се бавеше. Седеше на бюрото и чакаше да го потърси Козела. Вместо него се обади Мартин.

— Беров се скъса да те търси! След десет минути ще се обади отново. Какво да му кажа?

— Какво да му кажеш! — Вълкът се замисли. — Да дойде в един и половина в „Мираж“! Каня го на обяд — мобифона звънна отново.

— Козел?

— Срещнахме се. Каза да ти предам почитанията му… Замина! Завинаги!

— Добре, Козел. Нещо друго?

— Заминавам на курорт. На море. За една седмица.

— Приятно прекарване. Носи мобифона със себе си!

Нерон остави апарата и отиде в бункера.

— Сядайте — каза той. — Пийте, ако искате! Натряскайте се като свини, ако ви харесва! Днес има повод! Слънце, раздайте чаши, уиски и каквото трябва. Край на войната. От днес мир!

Момчетата се спогледаха недоверчиво, но Вълкът беше възбуден и искаше да предаде радостта си на всички.

— Степанчик и убийците му са мъртви, току-що ми казаха, че и Герман Винокуров ги е последвал в пъкъла. Затова се забавих. Чаках потвърждение, че и последния шеф на „Нева“ е в отвъдното. — Вълкът вдигна чашата си. — Преди да пием за мира да отлеем по глътка в памет на Кроки, Жоро Италианеца, Наско Комшев и Крушата. — Отляха, отпиха и се приготвиха да слушат. Че Нерон се готви да произнесе реч нямаше съмнение. — Афганците се опитаха да ни извият врата… Дадохме жертви, но снощи и днес с два удара сложихме край на войната. Черноморието си е наше и наше ще си остане. Нейко Змея и Маймуняка ще изтласкат на сухо редовите цигулари на Степанчик и забравяме за афганците. Чувам, че Коза ностра е пропищяла от тях. Тук — Вълкът показа среден пръст, — тук да си ебават майката. Това не им е 9.9.1944 година. След обяд Змея и Маймуняка заминават обратно на морето, прилагат пълен контрол и мир! Мир, пичове! Наздраве — пиха. — Водихме война, спечелихме я! Сега мир. Не мога да намеря време да се оженя, д’еба мама му. Лидия ще ме разкара вече и ще е права. — Избухна мощен смях. Вълкът също се смееше, заливаше се от смях. Всички знаеха, че на Лидия и през ум не й минаваше да го напуска, а и да искаше да го напусне не би могла… Жива. — И още нещо, момчета. Стига с тия бухалки, с тия безцелни маризи по барове и дискотеки. Искам да налагате зверски глоби. Край на анцузите! Плащаме царски на хората си и могат да се обличат прилично. Стига са ни наричали „мутри, мутанти, вратове“ и т.н. Знаете ли какво ми каза Лидия онзи ден? В държавата се шири борчески бизнес-имитация на мобифон, такъв детска играчка струва 10 бона… Някакви хирурзи-козметици се изхитрили и деформират ушите на разни копелдаци. Ниц, скивай ме — аз съм борец. И за тази услуга шарят 10 бона. Други пък се тъпчат с анаболи като патета с лайна… Да го духат! Няма борци, няма биячи и бухалки. Има делови бизнесмени и това е всичко. Мръдне ли някой встрани, глоба! Никаква милост! Да усети с джоба си как трябва да се държи един бизнесмен. — Вълкът се засмя. — Много дрънкам, а? Да, ама съм на кеф. Ако искам ще дрънкам, и понеже съм ви началник, вие ще ме слушате — Вълкът вдигна чашата си. — Иначе това е всичко! Наздраве! Честита победа!

Старите артисти пиха за победата, но без инфантилен ентусиазъм. Повечето от тях чувстваха с кожата си, че войната едва сега започва.

* * *

Президентът на „Полиинс“ беше точен до секундата. Остави охраната пред ресторанта и влезе сам. Вълкът вече го чакаше. Мълчаливо му посочи стола, който беше определил за него.

— Скъсах се да те търся. Мартин те крие като слитък злато, но сега вече знам, че е бил прав.

— Знаеш! — изсумтя Вълкът. — Какво знаеш? Да не си бил при петричката врачка?

— Просто чета вестници, слушам радио.

— И какво толкова чу?

— Някой има зъб на афганците и ги избива като кучета!

Вълкът му подаде менюто.

— И кой ги избива според тебе!

— Знам ли… — Доди се усмихна приветливо. — Някой, който им има зъб или ги мрази, както ти ги мразеше навремето!

— Глупости — Вълкът викна келнера. — Онова беше спорт. Бяха ни конкуренти, но само на тепиха!

— Добре, добре — Доди махна с ръка. — Майната им на афганците. — Поръча сок от касис и глиганско филе с боровинки. Вълкът се задоволи с евксиноградска ракия и печени пиперки. Доди го дразнеше със самодоволния си вид на богато парвеню и щеше да претупа срещата колкото се може по-бързо.

— Как си, Вълк? Отдавна не сме сядали на маса.

— Много ти порасна работата, Додко. Колкото пъти пусна телевизора, толкова пъти ти дрънкаш глупости от екрана. По-известен от Лили Иванова взе да ставаш.

Беров се засмя, опитвайки смеха му да звучи и весело, и добродушно.

— Не знам кой е по-известен от двамата, Вълк? Разликата е, че моето име звучи в медиите, а твоето се произнася с ужас, и то само на ухо.

Ред беше на Вълка да имитира весел смях.

— Не съм толкова страшен щом посмя да оставиш охраната вън.

Беров смени гримасата и сега изглеждаше замислен.

— Кроки, Италианеца, Наско, Крушата… Кой ни избива, Вълк?

— И аз бих искал да знам — отговори Нерон, вбесен от това „ни избива“, което този комунистически лакей има нахалството да произнесе. Целият си живот прекара в целуване на червени задници.

— Що за птица е този Бебов?

— Дрисльо. Не е интересен!

— А Барона?

— Същата стока. Селски хитрец и маризчия.

— Ти ли ги напъха зад решетките?

— Аз? Как ти хрумна тази мисъл?

— Подсказаха ми я — призна Беров. — Разкарал си ги, да не ти се мотаят из краката.

— Клюкари дал Господ — каза Вълкът, но нито потвърди, нито отрече. Нямаше право да потвърди, а да отречеше Доди така и така нямаше да му повярва.

Мълчаха известно време. Мартин пусна хитовете на Нат Кинг Кол и атмосферата в заведението като че ли се разведри. Гарниран с музика шефът на „Поли“ беше по-поносим.

— Как е Лидия? — това лайно се опитваше да усвоява елегантни маниери. Досмеша го, но каза:

— Добре е. Готвеше като излязох.

— Да я поздравиш специално!

— Веднага след обяда ще й предам поздравите ти.

Разговорът замря. Беров не казваше защо го е търсил толкова на пожар. Вълкът не беше човекът, който ще го попита. Не и той.

Сервираха глигански бут с боровинки и Доди се нахвърли стръвно. Беше много вкусно. И Вълкът си го поръчваше често. Случиха на готвач. Голям майстор излезе. „Ще му вдигна заплатата с хиляда лева. С два бона!“ Премести часовника си на лявата ръка да не забрави и изчака Полишефа да се наплюска.

Пиеха кафе, когато „завесата“ се вдигна.

— Върни Оливия Алкалай, Вълк! Много е важно и е много спешно. Откажеш ли, война до пълно изтребление на теб и момчетата. Пълно, вълк! Геноцид!

— И кой ще води тази война?

— Всички — Беров се наведе и каза на глас това, което Козелът посмя само да напише. — Създава се „ескадрон на смъртта“. Бивши барети, командоси, рейнджъри.. У нас и в Русия паралелно се организират бригадите и от следващия понеделник започват да действат. Ще ти кажа още. У нас ще бъдат под заповедите на Дебелия от Пентхауз, в Русия — на Морис Алкалай, бащата на Оливия.

Мълчаха дълго.

— Ескадрон на смъртта казваш? Кой ще го финансира? „Полиинс“, нали?

— Не.

— Да — Вълкът вдигна глас, но го овладя и изсъска: — Ти ще плащаш да избиват старите ти приятели. Иначе Дебелият не би те пуснал до секретите си.

Беров го спря с ръка:

— Дебелият ме праща тук на този разговор. За общо добро. Иска мир и му вярвам, но Алкалай иска дъщеря си и го притиска. Ако не я върнеш с добро, ще я вземе насила…

Вълкът се усмихна кисело.

— Започва нещо като Троянската война, а? Каква идиотщина! — Запали цигара. — Виж Додко, аз нямам нищо общо с тази история. Оливия и Жорж се заиграха. Тя е бременна. Ако имаш приказка с Дебелия дай му мобифона на брат ми, нека тоя Алкалай се обади на дъщеря си. Да се разберат по роднински. Война за Елена Троянска в края на двадесети век е толкова нелепа, че даже и в оперетата би била наивна.

— Велине, слушай ме внимателно. Алкалай не иска да говори с никого. Иска Оливия. Това не е молба, това е ултиматум. И той, и Дебелия знаят кой изби двамата Степанчик, Манджурците, Герман Винокуров и т.н. Знаят го и в ескадрона. Дошъл съм да ти кажа, че имаш една седмица срок. После започва войната, оперетъчна, смешна, наивна — както искаш, така я наречи, но ще бъде безмилостна и всички вие „старите артисти“ ще гушнете розите. Една седмица, Вълк. До следващия понеделник. Не забравяй, че това е денят, в който „ескадронът на смъртта“ ще започне да действа.

* * *

Вълкът се прибра, взе бърз душ и тъкмо сядаше на масата с Лидия, когато Мартин се обади.

— Доди Беров иска да говори с теб.

— Досега бях с него.

— Забравил да ти каже нещо важно!

— Дай ми го.

— Вълк, пропуснах основното, бе момче. Утре пристига Япончик.

Чу се ехиден смях, после линията прекъсна.