Метаданни
Данни
- Серия
- Вулгарни романи (1)
- Включено в книгата
- Година
- 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
НЕРОН ВЪЛКЪТ: ВУЛГАРЕН РОМАН. 1996. Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София. Роман. Формат: 20 см. Страници: 150. Цена: 200.00 лв.
НЕРОН ВЪЛКЪТ: ВУЛГАРЕН РОМАН. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 158. Цена: 1800.00 лв.
История
- — Корекция
Този роман не почива върху действителни факти. Имената, лицата, местата и действието са плод на авторова фантазия. Каквато и да било прилика с истински събития, места, лица — живи или пък покойници — е чиста случайност.
I
— Трябва да спрем руснаците — Каза Вълкът след дълга пауза. „Не можем да ги спрем!“, мислеше трескаво той, загледан в смълчаните лица пред себе си. „Не само, че ще проникнат тук, но ще ни изтребят Като плъхове…“
— Как? — брат му Жорж прекъсна мисълта му.
Беше пил. Най-малко три „паспортс“. „Ще бия това Копеле!“ — но на глас каза:
— Наемете ония ченгета. Веднага. Двайсет бона заплата и хонорар на парче. Утре вечер ги искам тук. А сега се разкарайте. — Вълкът заби пръст в челото на брат си — ти не!
Когато останаха сами, Жоро припряно грабна думата.
— Мама се обади. Леля има нужда…
— Знам! Пратих парите — Вълкът го хвана за врата и заби очи в зениците му. — Друсаш ли се, лайно такова?
— Ти луд ли си?
— Да или не?
— Не — каза Жорж. — Нито днес, нито някога съм пробвал стъф. Кълна се в паметта на татко!
— Но си пил?
— Три малки скоча.
Вълкът го пусна и седна върху плота на бюрото си.
— Не пий бе, Жоро. Командваме империя. Ако не ги държим изкъсо тия главорези, първо нашите глави ще паднат.
— Пия малко и само вечер.
Вълкът махна уморено с ръка, отиде до бара, извади бутилка „Дънпъл“, наля две чаши, добави сода, лед и му подаде едната. Отпиха мълчаливо.
— Катето има ново гадже?
— Видях го — кимна Жоро. — Инженерче с изтрити токове, но прилича на теб. И подсилва приликата.
Вълкът се засмя гърлено.
— Значи готино копеле… Хубавец? — смя се дълго до просълзяване. — Как се казва?
— Валери!
Старият брат веднага възвърна яростната си физиономия.
— Да не е някой шибан руснак!
— Не, бе — Жорж се забавляваше с патологичната му омраза. — Някъде там е от нашия край… от Брезница. Мама каза, че било добро момче.
— Да си я чул да каже лошо за някой? За нея всички са ангели.
Жорж се усмихна криво.
— Дори ние с тебе.
Вълкът махна с ръка.
— Виж там каквото трябва… Къща, мангизи… Дай им едно беемве… Малко, тройка. С голяма ще се пречукат! — старият брат, който едва беше навършил тридесет години изпи на екс чашата си и изплю леда обратно в нея. — Кажи му, че ако се държи добре с Катето колата е подарък, ако не, знаеш… една глава по-къс и у джаза.
— Катя иска да я вземем в София.
— Вземи я щом иска и не изпускай инженер… Валери от поглед.
Иззвъня мобифона и Вълкът моментално го поднесе към ухото си.
— Шефе, Лидия е тук.
— В бара… не, в ресторанта. Идвам!… — Лошо става, Жоро. Ще трябва да пречукаме поне десет афганеца… Иначе ще ни се качат на главата.
— Полицаите?
Вълкът кимна.
— Ще вадя кестени с чужди ръце. Господ да е на помощ — прекръсти се. — Ела да вечеряш с нас.
Жорж поклати глава.
— Отивам в „Нерон“, после в Боровец. Ще се върна в понеделник.
Беше четвъртък вечер, юни и макар, че наближаваше девет часа, още беше светло.
— Утре ми трябваш за срещата с ченгетата.
— Не става — Жорж отвори вратата. — До понеделник — каза през рамо и изчезна по коридора.
— Копелдак вироглав. Гъз със гъз — изсъска Вълкът. — Малко те бих навремето, копеле смахнато!
* * *
— „Нерон“ търси контакти — Каза Дебелият на стари другари в просторната си спалня, където лежеше с едновременна атака на бъбреци и подагра. — Вълкът не е толкова голям гявол, колкото мислех.
Трима души бяха насядали около маса в другия край на спалнята. Все стари съратници от апарата на ЦК на БКП, проверили и доказали близостта си за половин век управление.
— Имаме ли човек сред полицаите? — попита Валентин Андреев, който вчера се беше върнал от Щатите и още не беше в течение на събитията.
— Не точно — отговори най-младия участник в срещата. Някога той беше зам. министър на вътрешните работи, отговаряше за кадрите и стана генерал на 36 години. Казваше се Стоян Боев, беше инженер-електроник, завършил в пражкия Карловски университет и говореше 5–6 езика. — Тия шестимата Семерджиев уволни сред първите и са озлобени кучета. Минаха на другата страна и отдавна търсят контакти с престъпния свят, но жената на един от тях има брат, който също излезе от системата, но работи за нас. Чрез него ще разберем каква е първата акция на Вълка. Отсега мога да ви кажа, че ще бъде някъде по морето и жертвите ще бъдат руски ветерани — афганци.
— Ще си платим идиотщините на Живков — каза Младенов, един от бившите му секретари. — Той създаде тая армия от борци, сега ние ще сърбаме попарата.
— Спокойно — Дебелият пусна бели, пухкави стъпала на пода, вдена ги в чехлите и се изправи пъшкайки. — Владеем положението вътре. По-интересно е как се движат девизиите навън.
— Добре шефе — обади се Лозев, „човекът тайна“, както беше известен в „Пентхауз“ или ръководството на БКП, ДС и КГБ в България, след уж демократичните събития от 10.11.1989 г. — Цюрих, Щутгарт, Вадуц и Виена. Искаш ли да видиш отчетите?
— Не сега — Дебелият наметна халата и ги покани с кимане. — Вечерята ни чака момчета!
Последваха го в просторен хол, мебелиран в стил „Бидермайер“, изчакаха го да седне и се разположиха срещу него. Ракии, салати, вино в ледени подноси и ордьоври вече бяха разположени между розенталовия порцелан и сребърните прибори.
— Малцайт! — Дебелият навря салфетка в халата и взе гарафа с ракия. — По една евксиноградска? — разля по чашите, намигна тарикатски, вдигна кристала пред очите си. — От Русия получих списък на стотина афганци, които по заповед на Степанчик и Иванков идват тук да превземат Черноморието. Десет имена подхвърлих на Вълка. Ако ги очисти и другите подвият опашки, О’кей, ако не, ние ще трябва да се намесваме.
— Кога очакваш сводката? — попита Младенов.
— В понеделник.
Беше петък 10.30 вечерта.
* * *
— Всички ли знаете за какво става дума? — попита Вълкът.
Полицаите кимнаха. Бяха насядали в залата-бункер в подземието на „Нерон“ ООД. Над главите им кънтеше ритмичния грохот на дискотека „Нерон“. На първия етаж беше ресторант-бара, а на следващите два самата фирма, която обхващаше в дейността си буквално всичко — от комарджийския бизнес до търговията с оръжие. Това беше официалната част. Неофициалната, затова и най-печелившата — проституция и наркотрафик, но само хероин. Вълкът беше патриот и не допускаше българската младеж да бъде зарибявана с долнокачествена отрова. Теорията му беше проста, но категорична. „Когато народът забогатее достатъчно, за да купува хероин, негова работа е да го купува или не, дотогава сбарат ли пласьор на улицата, бухалките в главата и делегация.“
— Ето — имената… Елате един по един и си препишете адреси, конаци, навици… След това ще ги запомните наизуст и на тръгване ще ми върнете бележките! — докато бившите ченгета изпълняваха заповедта му, Вълкът се разхождаше из бункера и си повтаряше наум: „Нещо не ми харесва, д’еба мама му! Нещо тук мирише на мърша!“
— Господа, руснаците ни владеят от 44-та година. Крайно време е да се отървем от тях. Вие сте бивши комунистически ченгета, но аз съм потомствен демократ… и не търпя национални унижения… Дядо ми е държал хотел и кръчма в Кюстендил, давал е хляб на десетки хора, както сега аз, неговия внук предлагам хляб, но със сирене на вас. Готови ли сте да го спечелите?
— Да, Нероне — отговори един от полицаите за всички останали.
— Хубаво — провлачено, но и разсеяно изломоти Вълкът. „Не е хубаво, не е!“ — но на глас каза: — Сега ще ви дадем по 100 бона капаро. Свършвате работата, носите тук некролозите на руските сволочи и ей оня чичо, с очилата, нашия счетоводител ще ви кихне остатъка до милион. Става ли?
Полицаите закимаха възбудено. „Да, Нероне, добре, Нероне, благодаря, Нероне!“
— Слушайте внимателно, момчета, ако свършите сухо мократа работа, ставате служители за специални поръчки на „Нерон“ АД. Никакви заповеди за назначение, социални осигуровки и подобни глупости. Ние не сме „Кремиковци“, но на всяко първо число идвате тук и получавате 20 бона — Вълкът направи пауза. — Нека бъдат тридесет. Това е цената на лоялността ви. За всяка специална акция ще ви се плаща отделно. И без пазарлъци. Това не е битака. Колкото кажа аз, толкова! Ясно ли е?
— Ясно е — отговориха ченгетата със синхрона на девичи хор.
— Добреее — Вълкът наметна сакото, върху стройното си, жилаво тяло. — Считам думите за джентълменско споразумение! А сега действайте и „ИН БОКА ЛУПО“. Преведено от италиански това значи „В устата на вълка!“, но е идиом и всъщност „На добър час“.
Нерон прибра бележките, запали ги, дочака да станат на пепел, изхвърли съдържанието на пепелника в умивалника, пусна водата, каза:
— Бай Ставри, раздай капарото — и напусна бункера.
* * *
„Стрелча 11 ч. сутринта, неделя. Съобщение на РДВР.
В общежитието на ГУСВ беше намерено тялото на руския гражданин Иван Авербах, 28-годишен, висок 192 см, телосложение мощно, 10 татуировки по цялото тяло и златни зъби на горна и долна подкова. Мъртвецът е от така наречените афгански ветерани, криминално проявен жител на Одеса, незаконно проникнал на територията на Р. България, сводник със собствен контингент от проститутки, които в момента дават показания в РУ на МВР-Пазарджик. Тялото е намерено от камериерката на общежитието, изстинало в леглото, с една-единствена пробойна рана от предмет по-тънък от нож в областта на сърцето.“
„24 часа“
Сандански 20.30 ч. Преди час между село Лиляново и град Сандански беше взривен с базуков снаряд джип „Сузуки Паджеро“ с четирима пътници. Снарядът е на въоръжение в пехотата на всички държави от бившия Варшавски договор. От недогорелите документи на мъртъвците може да се съди, че всички те са от т. нар. ОНД или по-точно руснак, латвиец и двама арменци, бивши военни от СССР и по всяка вероятност бойци-афганци. Средната им възраст е под тридесет години.
Радио „Хоризонт“:
Тази вечер пред дома му хладнокръвно и от упор беше убит бившия полицейски офицер лейтенант Марин Петков Маринов, 33 г. Убиецът е изстрелял от упор два куршума в главата му, след което е допрял дулото до сърцето на вече мъртвия Петков и е изстрелял т. нар. куршум на гаранцията. След това необезпокояван се е смесил с тълпата, излизаща от прожекцията на кино „П. Берон“.
* * *
Дебелият набра телефонен номер и търпеливо изчака позования да вдигне слушалката.
— Стояне, ти ли си? — след като се увери, че говори с генерал Боев, попита. — Как се казваше онзи, зетя на полицая?
— Никога не си му чувал името — смеейки се отговори Стоян.
— Както и да е. Чу ли новините?
— Да.
— Имената не съвпадат, нали?
— Не. Става дума за съвсем друг човек.
— Това исках да знам. Извини ме за безпокойството.
— Моля ти се, няма нищо — каза генералът и затвори телефона.
* * *
Още един телефон иззвъня по същото време. Вълкът току-що беше правил любов с Лидия и все още лежеше и върху и вътре в нея. Този телефон го знаеха много малко и само от най-вътрешните в „Нерон“ АД, затова нямаше съмнение, че става дума за нещо спешно.
— Да.
— Аз съм — чу гласът на брат си.
— Казвай.
— Пет на един за нас — каза Жорж.
— Ала гер, ком а ла гер — каза Вълка. — Ела след един час в офиса! — после затвори телефона и отново се отпусна върху жената, която му се беше отдала, и която обичаше повече от живота си.
* * *
Вълкът изслуша цялата информация, която беше струпана до момента с неясно чувство за тревога. От малък, когато се изправеше пред изпитание, та било то невинно като изваждане пред черната дъска, по гърба му хукваха тръпки, студени мравки, както ги наричаше в себе си, и безпогрешното му вътрешно чувство знаеше, че трябва да се мобилизира докрай, и че нещо не е наред.
— Има проблеми — каза Жорж, когато и вестникарската и вътрешната информация беше изчетена.
— Здрасти! — ядно изсумтя Нерон. — По-важно е как се запушва пробойна. Къде са останалите?
— На лов… из страната.
— Кой ги препоръча?
— Едно ченге… През пловдивския „Нерон“. Прати го Евтим Художника.
— Къде е той. — Вълкът се огледа. — Защо не е тук?
— Болен е… Язва…
— Чакай — Вълкът скочи и тръгна из бункера. — В „Нерон“ няма болни… живи. Змей, тръгвай с две коли и осем души. Смилате го от бой и го карате тук в багажника… жив… Държите го на тъмно докато го повикам. Тръгвайте!
Нейко Змея, или маршалът на гвардията, както го наричаха зад гърба му 10-те хиляди служители на фирмата, стана и излезе без въпроси и без нужда от разяснение. Той беше учил от първи клас до края на гимназията с Велин Андреев Изов, наричан ту Вълка, ту Нерона, и отдавна се бе научил да чува това, което президента му казва.
— Пуснал съм дублиращи екипи след живите ченгета — каза Жорж. — И още нещо, може да е важно. До ден-днешен през границата са влезли 1644 афганци… от всички републики, цветове и вяра.
— Имаш ли поименен списък?
— Ще имам до три дни — каза Жорж. — Усилията им са все там, на морето.
Вълкът кимна.
— Ако първата партида мърша не ги вразуми, ще минем на друга система… Ако от Художника не разберем кой е изпържил ченгетата, спираме докато си запушим пробойната. Това е. Викнете ме 10 часа след като Змея се върне.
Шефовете на софийските клонове на „Нерон“ станаха и един след друг напуснаха бункера. Остана само брат му.
„Я, какъв костюм си е купил?“ — помисли Вълка, разглеждайки го с удоволствие, пък и с обич, която всячески прикриваше. Жорж трябваше да бъде държан изкъсо. Беше от типа хора склонни като им подадеш пръст, да налапат цялата ти ръка.
— Ще се жениш ли? — попита Вълкът.
— Аз? Как ти хрумна такава глупост.
— Избарал си се като на сгодения циганин брат му?
— А, да бе — Жорж се плесна по челото. — Катето е тук с гаджето… с инженерчето. Иска да ни го представи. Поръчах рибна вечеря за шест души.
— Къде?
— Къде… горе в „Нерон“.
— Защо шест?
— Ти, Лидия, Катя и оня, аз и… една дама.
Вълкът се засмя гърлено. Дълго по неговия начин, до просълзяване и кашлица. Когато си успокои дишането, попита хитро:
— Кой ще си представя гаджето? Ти или Катето?
* * *
— И какво, Вальо — попита Жорж. — Роднини ли ще ставаме?
— Не знам, бате Георги — весело, дори приветливо момче беше това инженерче и наистина удивително приличаше на Вельо. — Ако Катя ме иска?
— Ако не те искаше щеше ли да те води тук, бе, будала играч? Не знаеш ли, че понякога братята са по-ревниви от съпрузи. А на нас като ни се размъти мозъка, господ да ти е на помощ.
— Стига, Жоро — обади се Катя. — Кога ще разберете, че съм пълнолетна?
Жорж я плесна по бузата. Това беше милувка — и братска, и с неприкрита любов.
— За нас ще си останеш бебе и като станеш баба — Жоро беше поел инициативата и Вълкът не му пречеше. — Шегата на страна, Вальо, мама ни каза, че се готвите да се жените?
— Така е, бате Жоро… Ако нямате нищо против.
— А ако имаме, няма ли да се ожените? — обади се Вълкът.
Въпросът беше зададен с такава интонация, че на Катя й настръхна кожата.
— Ние сме едно семейство, бате — припряно се намеси тя. — Ако Валери ще става мой мъж, искам да го обичате като брат… така както се обичаме ние, помежду си.
— Това искаш ти, а той какво иска — кротко, смекчил тона, но запазил настоятелността си, продължи той.
— Г-н Изов… бате Велине — със суха уста започна кандидатът. — Обичам я, инженер съм, всъщност инженер-икономист, работя, печеля малко, Живея под наем… Когато се запознах с Катя нямах хабер, кои са братята й. Когато научих, вече се обичахме… Знам, че не съм партия за нея…
— Стига глупости! — прекъсна го Вълкът, но Лидия сложи ръка на дланта му и той смекчи тона. — От теб искам да чуя кратко и мъжки. Ще се жените ли или не? Веднага!
Валери се прекръсти мислено и отговори:
— Да, бате Велине, дошъл съм да искам ръката й.
— Това е друга приказка, момче. — Вълкът щракна с пръсти. — Мартине, я дай бутилка шампанско от френското, най-хубавото. Годеж сме били празнували тука. — Вълкът се засмя гърлено, грабна сестра си за ушите, придърпа я и шумно я целуна в устата. — Жоро, това джудже ще става булка, а?
— Така изглежда — широко усмихнат отговори брат му.
— Така, я… — Вълкът се обърна към инженер-икономиста.
— Мама те харесва, Вальо, а тя е наша майка и на тримата, и докато Жоро и аз сме живи нейния хатър е свята работа. Катето те обича, иначе какъв ще го дървиш тука. Добре, така да е. Ще ви вдигнем сватбена олелия дето и уелския принц не е виждал. Разни глупости — квартири под наем, държавни заплати — забрави ги тия. От утре работиш с нас, наш човек си вече. Ако Катя е щастлива наш брат ще бъдеш, вашите деца наши и т.н. както пише в Библията. Но видя ли я нещастна, ще ти пресека белтъка, г-н инженер. Това е първата и последна заплаха, която чуваш от устата ми. А сега отваряйте шампанското! — Докато келнера се оправяше с бутилката, Вълкът се наведе към брат си: — Жоро, къде ти е дамата, бе!
— Никаква дама, мама е тук.
— Мама! — Очите на Вълка станаха стъклени. — Защо не е на масата?
— Искаше да е сигурна, че ще приемем Валери, знаеш избягва вълнения.
В този момент управителят на „Нерон“ въведе възрастна жена, на която и в походката, а и по начина, по който се беше облякла, личеше, че насилствено е направена гражданка.
Всички в салона, и мъже, и жени, скочиха на крака.
* * *
Малко по-късно се появи Нейко Змея. Евтим Художника беше изчезнал безследно.