Христо Калчев
Нерон вълкът (6)

VI

Лидия спеше тихо като коте, Нерон лежеше до нея, отпивайки от отдавна изстиналия си чай и препрочиташе пасажи от „Кръстникът“. Велика книга. Прочете я някъде в началото на осемдесетте години и оттогава не се разделяше с нея. Разбира се, и видеокасетите на всички филмови серии на Ф. Ф. Копола, и когато имаше време и нервите му бяха наред, с удоволствие ги гледаше. Всъщност не гледаше нищо друго. Имаше спортните програми на сателита, имаха ги и другите, но когато предаваха интересен мач, бокс, рали или тенис, при него идваха големите и малките близнаци, Змея, Маймуняка, Каранов, ако се случеше в София, Бесния — естествено. Лидия правеше индустриални количества салати, вадеха ракията и с псувни и крясъци се отдаваха на дивите си емоции. После отиваха в столовата и сядаха да вечерят с бяло вино и бандитско изобилие. „Да прекараме кризата в лукс!“ — беше циничния девиз на Вълка и стриктно се придържаше към него. Лидия отиваше да гледа някоя комедия или любовна драма на видеото (друго тя не гледаше) и вечерите бързо се превръщаха във военни съвети. Сега обаче беше лято, спортни програми почти нямаше, а на всичко отгоре „Нерон“ се беше озовал във война с всичко живо, което имаше кураж да иска мангизи и да носи оръжие. Тежко време… Трудно се спи по време на война, още повече когато ти и само ти трябва да взимаш решенията.

Вълкът се измъкна от леглото, взе чая, мобифона, загаси нощната лампа и отиде в кабинета си. Отвори ледена „Пилзен“, седна и набра телефона на Нейко Змея. На третия звън чу сънения му глас.

— Кажи, Нероне!

— Какво става, Змей? Както викат братушките „Как дела!“

— Чакай да се изпикая — каза Нейко и като се върна попита: — Защо не пиеш приспивателни, таласъм такъв?

— Война със спящи красавици не се води.

Змея се разсмя весело. Беше се събудил напълно.

— Тук ври и кипи, брато. Засега играят бухалките, но очаквам всеки момент да запеят куршумите. Много нагли копелета са братушките, но много ядове имат. Вчера счупихме като кристална ваза седмия афганец.

— Къде?

— В „Шведския“, но апетитите им са навсякъде! Русалка, Албена, „Св. Константин“, особено „Св. Константин“. Лигите им текат от мерак да сложат ръка на „Палас“ и „Парадайс“. Точно там изядоха голямото дърво.

— Гледай да мине без трупове, Змей. Това е като лавина, почне ли веднъж, край няма.

— Досега я караме на сух бизнес. Какво става там? Беше ли на Крокодилското погребение?

— Бях. Имаш ли връзка с Маймуняка?

— Обядвахме заедно на Слънчев бряг… при „Бомбата“. Неговите проблеми не са по-малки. Особено в „Дюни“. Изглежда, афганците са купили някакъв педераст, новия шеф на комплекса? Или поне са го изкоркали по рецепта! Там все по намирисва на куршуми.

— Добре, Змей! Лягай да спиш! Извинявай, че те събудих.

— Няма проблем, Нероне. Аз съм от спящите красавици! — Нейко се засмя звънко и прекъсна линията.

„Наистина мирише на куршуми!“ — Вълкът жадно изпи чашата и я доля. Набра Маймуняка, но от централата му отговориха, че линия не може да бъде осъществена в този момент, което значеше, че той спи или в Созополската база, или на „Перла“.

Беше 3 и 10 часа… Нощта минаваше бавно и тягостно и най-вече в очакване, и нервно напрежение… В три и тридесет мобифона се обади.

— Какво става, Мартине? — с режисирано безразличие попита той.

— Всичко е наред, Нероне. Няма такова казино вече… Няма и да има… Какво пише в Библията: „От Содом и Гомора камък върху камък не остана!“ — Мартин беше завършил българска филология.

— Гардовете?

— В „Пирогов“, както заповяда… Имаше три висши ченгета! Сещаш ли се имената им?

— Да.

— Вързахме ги в задния офис, докато траеше екшъна. Сега са волни птички… Оставих „уши, нос и гърло“ след като се разкарахме оттам. Половин час по-късно цъфна Бобев с хората си, но налетя на полицията. Туриха му „сейкото“ и го откараха. Даже не им позволиха да скиват на каква кочина сме превърнали прехваленото му казино. Прибрах 36 бона в зелено.

— Ти къде си?

— Долу — каза Мартин. — Току-що влизам.

— Добре. Лягай да спиш. Утре сутрин ще се видим!

Вълкът допи бирата, върна се в леглото, легна до Лидия и стисна очи. „Наистина ще трябва да мина на приспивателни!“ — мислеше той, докато подмамваше съня.

* * *

Степанчик, Миндиргасов и Манджурците гледаха за пети път погребението на Крокодила. Лентата беше „Истман Колор“ със синхронен звук, а снайпериста беше проявил завидно умение в снимането с портативна шпионска камера. За пети път с появяването на братя Изови, Степанчик командваше „Стоп!“.

— На младия викат „Бесен“ — каза този път афганецът. — Има легенда, че Нерон е разумен, разбирай, че мрази „мокрите дела“ и т.н. Има такава легенда, но не отговаря на истината. Със сигурност знам, че в автомобилния бизнес още в началото на 90-та година е ликвидирал лично седем души от конкуренцията.

— Личи му — каза Манджурян. — Остър мъж.

— Сега не си цапа ръцете… Лично, но всички тия главорези — Степанчик посочи екрана — работят за него и не се гнусят от агонията на жертвата.

— Степанчик — обади се снайперистът. Тих, русоляв, започващ да оплешивява мъж в началото на 30-те. — Започвам да скучая. Има два подхода. Или да тръгнем направо срещу него и да разчитаме, че като главата на организацията падне — съставът й ще се саморазпусне. Наивна надежда! Аз бих избрал другия път. Един по един да избием капитаните му. Тогава, ако изпусне нервите си и реши да тръгне срещу нас, с него е свършено, което значи и с „Нерон“. Трябва да го принудим да напусне бункера.

— Точно така, Вит! Това е и моята идея. Манзур, готов ли си?

Чеченецът кимна.

— Ще намериш Жоро Италианеца в Пловдив, на гребната база. Останалото е твоя работа. Колата те чака долу. Тръгвай!

Степанчик го изчака да излезе.

— Вит?

— Слушам.

— В Централна Северна България действа Крушата. Истинското му име е Стефан Мирославов от с. Кирчево — Ловешко. Запомни ли лицето му?

— Да — безразлично, дори сънливо звучеше снайперистът.

— Долу те чака един фиат темпра. Средна класа автомобил, но в случая по-добър не ти трябва. С Крушата е по-сложно. Бръмчи много, пазят го истински борци. Имаш идеална легенда в Еппром-Ловеч. Настаняваш се в хотела и сам избираш деня и начина да отстраниш Крушата. Ясно ли е всичко?

— Естествено.

— Ни пуха, ни пера. От мобифон нужда имаш ли?

— Не — Вит стана гъвкаво и безшумно. — Ще се видим в Шабла — каза той и излезе.

— Твоята е най-сложна, Еди — каза афганецът след кратка пауза.

— Атанас Комшев — мъж легенда. Световен, европейски, а може би и олимпийски шампион по борба. Около стоте кила. Красавец. Цяла България е луда по него. Затова не можем да го заколим като баран. Кара като луд мерцедеса си и трябва да загине при катастрофа. Почитателките му ще го оплачат като герой и ще проклинат черната съдба, но в „Нерон“ няма да има никакво съмнение кой е играл ролята на съдбата. Ясно ли е?

Арменецът вдигна палеца на дясната си ръка. Предостатъчно ясен жест за просветените.

— Нуждаеш ли се от нещо?

— Кола, нещо скромно, лада, например и време.

— Лада нямам време да ти търся, но долу те чака стар, доста очукан форд-ескорт, но моторът и ходовата част са в идеално състояние. Велико Търново е чуден град, пълен с курви. Ще прекараш приятно, уверявам те.

Манджурян се усмихна с ъгъла на азиатските си очи и последва другите двама наемни убийци, „хамъри“ както им викаха в Америка, име „чукове“, както буквално го бяха превели в Русия.

Когато останаха сами с Миндир, Степанчик набра мобифона на Нерон, номерът, който самият той му беше дал преди повече от година.

— Запозна ли се с Оливия, Нерон? — попита афганецът като чу гласа му.

— Да, Нева. Прекрасна жена.

— Какво смяташ да правиш с нея? Вразуми се, приятел, тя е…

— От централно значение — каза Нерон, не криещ иронията си. — Нищо няма да правя с нея. Слушай, Степанчик, прекъсваш неделния ми обяд, на който, както сам се досещаш, присъстват и тя, и брат ми!

Степанчик едва преглътна шока.

— Мога ли да говоря с някой от тях?

— Разбира се, Степанчик, с кого предпочиташ?

Трудно беше да избере, но докато мислеше, чу гласа на Оливия.

— Слушай ме внимателно, боец. Оставам тук по своя воля. Престани да ме търсиш, но ако искаш можеш да ми дадеш спейсфона на баща ми.

— Нямам го, Оливия. Никога не съм го имал. Когато им потрябвам те ме търсят.

Оливия му продиктува мобифона на Жорж.

— Кажи на баща ми, че искам лично да говоря с него. Не с мъжа ми, с баща ми. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Разбрано, Оливия, а сега мога ли да говоря с Жорж?

Бесният взе слушалката.

— Какво има, момче? Чу всичко, какво има още?

— Бесен — Степанчик се задъхваше. — Луд, ненормален идиот! Ти си труп, мърша…

Смехът на Бесния го подлуди още повече.

— Ще се смееш, когато ти окачим ташаците на ушите… Като черешки — от носа му рукна кръв, пулсът му сигурно наближаваше 200. — Още днес пращам божието наказание срещу теб!

Степанчик разби мобифона в стената и през окървавените си зъби изсъска.

— Тръгвай, Миндир! Искам главата му.

* * *

Манзур пресрещна Георги Калапатирев, известен като Жоро Италианеца, изстреля един дебалансиран куршум от пистолет АП. Улучи го в сърцето и го уби на място, но за сигурност, когато минаваше покрай него, резна сънната му артерия. Прибра оръжието си, запали цигара, качи се в маздата и бавно се включи в движението. Половин час по-късно пътуваше за Карлово с карта на коленете. Търсеше варненския път, а от там и отклонението за Шабла, рая на земята. Изпитваше плътско удоволствие при мисълта, че отново ще живее в тази неземна красота. Други чувства не изпитваше.

* * *

Дебелият си купи „Нощен труд“, мина през VIP-а, и се качи в рейса, който щеше да отведе пътниците до самолета за Москва.

Вече на борда, той свали лененото си сако, намести се удобно. Имаше малко пътници. Щеше да пътува сам в бизнес класата, поръча си чай и разгърна вестника. Между клюки и новини, едно съобщение му направи впечатление.

„Тази сутрин на редовното си заседание «Полиинс» смени управителното си тяло. В новия борд на директорите влизат…“ Следваше поименно списъка, който самия той , „Пентхауз“ беше съставил.

Облегна се и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи и да мисли, да мисли. В Москва го чакаха тежки разговори.

* * *

Ченгетата от специалния отряд за борба с организираната престъпност се изсипаха от два микробуса на стотина метра от Алдомировския язовир. Наместиха качулките, заредиха мозбергите, или пушки-помпи, както бяха по-известни и атакуваха бърлогата на Барона. Обградиха бившата профсъюзна вила, която той нагло беше присвоил. Завариха я празна, но със следи от скорошен пир. Чуваха се гласове, женски смях, някъде наблизо към изкуственото езеро.

Заобиколен от охрана и проститутки, Барона правеше пикник на тревата. Като видя спецченгетата скочи, посегна към оръжието и сгреши. Вбесените ченгета налетяха като стършели и за секунди го пребиха като псе. Счупиха челюстта му, двата глезена, разбиха бъбреци, черен дроб и го проснаха на тревата смазан, но жив. Подобна участ сполетя и охраната. Проститутките се отърваха с по няколко шамара и лек уплах…

Когато акцията беше обявена за приключена, ченгетата им щракнаха белезниците, хвърлиха ги по очи в специална арестантска кола, наречена „душегубка“ и потеглиха за София.

Тогава Козелът се измъкна от храстите и бавно тръгна към Алдомировци. На площада беше паркирано свръх мощното му, поръчково BMW 7М, с ново предно стъкло, пребоядисано и така закърпено, че изглеждаше като току-що излязло от завода.

Козелът запали цигара, набра мобифона на Нерон и бавно потегли.

— Да — чу гласът на Вълка.

— Барона е тежко болен. Изпрати хора да приберат тировете. Паркирани са в черния път между Алдомировци и Балинци.

Линията прекъсна.

Шофьори на Нерон, придружени от две коли цигулари разгониха хората на Барона, запалиха машините и потеглиха към границата. Братска Сърбия водеше война с ислямските свини и се нуждаеше от петрол на живот и смърт.

* * *

Майка им ги беше помолила за разговор след вечеря и братята я последваха в спалнята й. Вълкът я беше преместил в бункера, но й позволяваше да ходи на пазар, да се разхожда из улиците на София, град, който не познаваше и който я плашеше с шума и обемите си. Старата имаше две приятелки от родното си село, женени в столицата и беше възобновила контактите си с тях. За да не я плаши с бандитска помпозност Вълкът й беше зачислил шофьор и едно ауди 80, но след тях на дискретно разстояние пътуваше личния му телохранител Слънцето, с трима от най-добрите си хора и отваряха очите си на четири. Особено трудна беше за опазване на безцелните си разходки из квартала и Слънцето тайно се молеше богу, Вълкът да го „хвърли“ в истинска работа.

— Елате, момчета, седнете. Хубав айран съм направила с малко копър… Както го обичахте като деца.

Нерон взе каната, наля две чаши и грубо вдена едната в ръката на брат си. Това беше заповед „Пий!“

— Какво има, мамо? — кротко попита Бесният. — Случило ли се е нещо?

— Не, слава Богу — старата се прекръсти. — Бях при Катя днес следобед… — Вълкът знаеше всяка нейна крачка, но мълчаливо я изчака да продължи. — Чудесно сте уредили сестра си, момчета, Бог да ви поживи. Сега е сложила килими, пердета, апартамента грее, светъл огромен. Като истински братя сте постъпили, момчета! Горда съм с вас — старата обърса с длан две щастливи сълзи и ги погледна усмихната. — Сега искам и на мен да не скършите хатъра!

Братята се спогледаха зяпнали. За пръв път в живота си майка им щеше да поиска нещо за себе си.

— Разбира се, мамо — ласкаво каза Вълкът. — Знаеш, че за теб ще направим всичко, което можем.

— Искам да определите датата на сватбата й, и да я венчаем в църква, по християнски!

Братята прихнаха във весел, разтоварващ, щастлив смях. И двамата не помнеха откога не бяха се смели до сълзи. Когато се съвзеха, срещнаха обидения, сърдит поглед на майка си.

— Какво толкова смешно казах? — с разклатен глас попита старата.

— Нищо, мамо! Нищо, майчице, нищо! — Вълкът я прегърна и целуна очите й. — Разбира се, ще я омъжим, когато кажеш — и както кажеш! Ще й дигнем сватба да я помни цял живот. Ти кажи датата, другото остави на нас.

Старата се изтръгна от ръцете му.

— След две седмици… Не следващата неделя, по следващата. А да ви видя сега какво ще кажете!

— Какво има да казваме, мамо — усмихнат, та греещ отговори Бесният. — След две седмици ще бъде булка слънце! Кажи й да се стяга.

— Велине? — невярваща на ушите си, а и на щастието си, старата искаше още едно потвърждение.

— Жоро, ти каза, мамо. Изберете църква и попове. Другото е наша работа. Имаме ресторант, няма да се посрамим.

Старата мислеше още нещо.

— А гости? Негови, наши…

— Колкото искаш и когото поканите — Бесният продължи да се хили. — Мартин ще наеме хотел и ще осигури транспорта, ще ги вземем от домовете им и ще ги върнем франко адреса, когато поискат!

Старата продължи да се кръсти.

— Господ да ви поживи, момчета! Оставете ме да си поплача. От радост! Ще се помоля да е щастлива и благодарна, както бях аз с баща ви!

* * *

Манзур сбърка шосетата и се озова в Бургас. Имаше време и можеше да се шляе където си иска. В хотел „България“ обаче нямаше места. Опита да шантажира рецепцията с американския си паспорт, на който имаше и българска виза, фалшива, разбира се, но зад тази фалшификация стоеше могъща Русия и беше извършена така перфектно в лабораторията на специалните й служби, че дори и американските емигрантски власти биха приели паспорта за напълно редовен. И този номер не мина. Хотелът беше претъпкан, но му предложиха да иде на „Дюни“, хем близо, хем луксозно.

Когато Манзур влезе в ресторант „Пеликан“, Маймуняка вечеряше с жена си и трима цигулари от охраната. Този чужденец веднага му направи впечатление. Че е чужденец личеше и по лицето, и по дрехите му. Беше изключително красив мургав мъж с вид на латиноамериканец, висок около 1,80, съвършено строен, стройност доведена до абсурд — реши наум той. Чужденецът би бил много къдрав, ако не беше подстриган „Канадска ливада“ и с очи… Ето какво беше поразително в този тип — очите. Остри като ножове, неподвижни като на сокол и втренчени като на сова нощем.

Чужденецът седна. Поръча си рибна салата и бира, запали цигара и се отпусна в стола, като човек, който във всеки миг се чувства комфортно в тялото си.

„Това копеле не е «случайно!» — мислеше Маймуняка, загледан в мускулестото му, видимо мощно тяло. — И защо е сам! На такива мъже жените се лепят като мухи на лайно!“

Маймуняка беше също расов, макар и русоляв мъж. Прякорът си беше спечелил като ученик в спортното училище, за бас беше обиколил външния перваз на покрива на 15 етажната кооперация, в която живееше. Беше добър борец, но нямаше шанс на тепиха. Не стигна до големите титли, но беше уважаван в съсловието като горд мъж, който не прощава обиди. От училището беше близък с Вълка, големите близнаци, Каранов, а после работата в „Нерон“ ги направи неразделни. Работата в „Нерон“? Не беше сигурен, че може да се нарече така това, което вършеха заедно, може би не… Но както ида се наричаше дейността му, тя беше прибавила към вродената му гордост, лисича подозрителност и остро, болезнено остро чувство за задаваща се заплаха.

— Пламене! — Маймуняка посочи с очи чужденеца. — Иди вземи полароида от апартамента ми. Искам снимки на оня тип. Всякакви пози. Изщракай цялата лента!

* * *

— Спиш ли, Козел? — попита Нерон.

— Не, но и да спя пак „не“ ще бъде отговора. Прибра ли тировете?

— Да — Вълкът запали цигара и се изтегна в креслото си. — Убили са Жоро Италианеца. Пред собствената му гребна база.

— Убиецът?

— Потънал е, както може да се очаква. Твоите шибани ченгета ги бива само да прибират курвите по хотелите. Нашите хора пребъркват града, но пипат на тъмно… Оня е бил толкова печен, че го е досвидяло да изхвърли оръжието си.

— По-скоро го е скрил. Ако е истински профи ще им трябват години за да го намерят.

Вълкът мълча замислен, после каза:

— Нещо смърди в това убийство. Има нещо налудничаво. Оня е пръснал сърцето на Италианеца с един-единствен куршум. Убил го на място, а после съвсем безсмислено го е заклал… Има патология в тази работа…

Козелът вече знаеше всичко.

— Никаква патологичност не търси, Вълк. Това е „Кавказка клетва“ или както я наричат руснаците — васално убийство. С първото попадение в сърцето убиецът е изпълнил поръчката, второто убийство обаче е неговото, с което иска да докаже, че е съпричастен с господаря си, работодателя, или този, който просто го е наел за акцията.

— Кавказко убийство — замислен произнесе Вълкът, но баретата го прекъсна.

— В случая — чеченско. Не се ли сещаш кой е убиецът?

Вълкът се сети веднага.

— Манзур Чеченецът! Един от Манджурците.

— Точно така, Вълк. Започнаха да действат. Очаквай още мокри дела.

— Трябва да ги спрем, Козел. Мисли! Чакам те на закуска.

* * *

Бесният се появи с джинси и тишърт, свеж, обилно прекалил с „Ятаган“-а.

— На Витоша ли си тръгнал? — троснато попита Вълкът. — Иди облечи черен костюм. След половин час трябва да тръгнем за погребението.

— Италианецът ще мине без мен. И без това всички знаят, че го бих в боулинга на Чико.

— Стари работи. Убиха го момчето. Трябва да го почетем за последно.

— Заминавам, Вельо. Самолетът ми е след един час.

— С Оливия?

Жорж кимна.

— Отиваме за десет дни на Малдивските острови. Ще се върнем за сватбата на Катето.

— За първи път чувам за такива острови.

— И аз не бях чувал. Избрахме ги по рекламите.

— Къде се намират… тия острови?

— Някъде в Индийския океан. Най-близката земя до тях е остров Цейлон.

Вълкът се усмихна кисело.

— Какво пък толкова. Приятно пътуване!

— Благодаря — Жорж тръгна към вратата, но се спря нервно. — И внимавай с тия шибани погребения. Вземи Слънцето в Пловдив. Мотае се около мама като муха без глава. За какво й е на възрастна жена супер охрана?

— Изчезвай — кротко каза Вълкът. — Поздрави Оливия и избягвай да ми се бъркаш в работата!

— Да го духаш! — изсъска Бесният и излезе.

* * *

12 ч „Хоризонт“ — обедни новини.

На път за погребението на т. нар. Жоро Италианеца, един от най-големите спортисти на страната, се разби и загина с мерцедеса си при скорост 180 км/ч. Атанас Комшев беше олимпийски, световен, европейски, балкански и републикански шампион в продължителната си, триумфална спортна кариера. На местопроизшествието е изпратена оперативна група от РДВР-В. Търново.

В 15 часа същия ден, Мартин въведе Козела в бункера. Нерон гледаше някакви снимки седнал зад бюрото си.

— Сядай! — Козела седна. — Ще пиеш ли нещо?

— Нещо разхладително.

— Искаш ли айран с копър?

— Да.

— Мартине, Кажи на мама да направи айран. Тя знае как.

Козелът обърна вентилатора към себе си и подложи врат.

— Как мина погребението?

— Лош театър с лоши артисти… Положението е кофти, Козел! Задава се ново погребение.

— Знам. Чух новините.

— Наско Комшев — Вълкът опря лакти на бюрото. — Той беше един от малкото читави мутанти на комунизма.

— Вярваш ли в катастрофата?

— Не, разбира се. — Вълкът отново вдигна снимката. — Беше опитен шофьор, караше супер кола… Не вярвам, разбира се! Предизвикано убийство. Голям майстор е пипал колата.

Козелът поклати глава.

— Не е кой знае какъв тарикатлък. Залепяш за управлението чешки взрив-пластир с дистанционен детонатор. Убиецът е знаел, че Комшев ще тръгне за погребението, знаел е горе-долу кога и точно по кой път ще мине. Тръгнал е бавно преди него, когато мерцедесът го е изпреварил, просто е задействал дистанционното управление. Чиста работа. Продължил е все така спокойно, с чувство за добре свършена работа.

Вълкът слушаше внимателно.

— Откъде се взеха такива профита, мама му стара? До преди пет години тази страна беше спокойна като блато.

— От Америка — кротко каза баретата.

— Манджурците?

— Разбира се. Не помниш ли характеристиките им. Чеченецът удари Италианеца, сега това е работа на сапьора Едуард Манджурян. Остава да изчакаме да видим къде ще се появи снайпериста. Правят обход. Избиват лейтенанти и капитани, и бавно се приближават към генерала. Генералът си ти, Вълк.

Нерон изпсува и запали цигара.

— В Пловдив един от моите хора ми даде тия снимки. Този тип е бил сам на „Дюни“ в деня на убийството на Италианеца — хвърли ги пред него. — Прилича на колумбийски наркобарон.

Козелът дълго разглеждаше снимКите.

— Я, е колумбийски барон, я чеченски убиец — бавно каза баретата. — По-вероятно второто.

Вълкът скочи и нервно тръгна из офиса си.

— Мислиш ли?

— Импровизирам. Ще взема една снимка — Вълкът кимна.

— Както прилича на латиноамериканец, така спокойно може да се е родил някъде из Кавказ.

— Трябва да ги спрем, Козел! На всяка цена! До гуша ми дойде тази война!

— Ще видя какво мога да направя, Вълк. Трябва ми брат ти!

— Няма го. Не е в България. Защо ти е?

— Около „Нерон“ се навърта един руски богатир — на свой ред Козелът му показа снимка. — Надявах се, че брат ти ще го идентифицира като недоубития от Железница!

— Няма го брат ми. Ще трябва да чакаш десет дни! — Вълкът го погледна диво. — Къде е руснакът?

— Спокойно, Вълк! — Лежи окован в едно подземие. Не аз, той ще чака десет дни!