Христо Пощаков
Играта

Мелодичният звън на инфото отекна в малкото жилище и прекъсна ленивите мисли на Ори. На екрана до изгледа на гората в панорамния прозорец вече се мъдреше киселата физиономия на приятеля му Хорт. Бръчките по челото му и свъсените черни вежди издаваха вътрешно напрежение. Ори прие разговора и установи взаимен визуален контакт.

— Какво се е случило? — попита прозявайки се.

— Снощи набрах десет хиляди точки, но си изхабих нервите. Все пак продължавам в следващия кръг.

— Сигурно си доволен.

— Да, но не съм. През изминалата нощ сънувах гадни изчадия, които непрекъснато ми задаваха тъпи въпроси. Изглежда изпитвам подсъзнателен страх от следващите нива. Ти до къде стигна?

— Тайна — наду се Ори, тъй като вече бе минал дванайсет хиляди, освен това тайната беше двузначна.

— Приятелите споделят всичко — нацупено каза Хорт. — Мира и Матратам са ми само познати, но си признаха, че са отпаднали.

— Да речем, че продължавам. Какво толкова те засяга?

— Обиждаш ме. Ще ми бъде много приятно, ако стигнем до Алгедон заедно.

— Женската компания е за предпочитане.

— Спечелим ли, ще я осигурим на място. Съществуват и умни жени, които ще наберат нужните точки. А райската обстановка, в която ще се окажем, ще предразполага към интимни запознанства.

— Ще ходим ли на покупки? — смени темата Ори и отново се прозя. — Да се срещнем след час пред супермаркета.

— Добре — както винаги се съгласи Хорт. — Само не ми приказвай за тайни.

Ори изключи връзката, погледна към панорамния прозорец и смени гората с крайбрежен прибой и крясъци на чайки. Вътрешната боксониера на петдесет и втория етаж в жилищния конгломерат предлагаше пет хиляди различни изгледа, еднообразното подсвиркване на горските птички му беше омръзнало. Беше петък, началото на един от трите почивни дни, който трябваше да бъде запълнен с някакви занимания. И той започна със сутрешния си тоалет.

Докато тънките струйки рециклирана вода приятно се впиваха в кожата му, Ори се въртеше из тясното пространство на душ-кабината и продължаваше да мисли. Да каже ли на Хорт тайната си или да я премълчи. Не беше възможно поне част от милионните участници в играта да не се сети за употребата на импланти, защото не съществуваше регламент, който да ги забранява. Фактът, че те поскъпваха на пазара го подсказваше.

Автоматиката прекъсна петъчната водна дажба, той излезе от кабината и включи сензора на обемното огледало. Тримерният образ на собственото му тяло го накара да се огледа критично. Завъртя градуса на обзора, установи, че под лявата плешка на гърба му се е появила нова бенка и върна образа си в първоначално положение. Употребените напоследък кремове бяха стопили излишните мазнини, беше все още строен и с приятно лице. С доближаването на четирийсетте, бадемовите му очи бяха станали още по-изразителни, а присадената му коса запазваше модната за сезона прическа, която добре контрастираше със златистата кожа на обезкосменото му лице. След като задоволи чувството си за суета, Ори се вмъкна в купеното наскоро трико, което предполагаше поне три обличания, обу сандалите си, постави кредитния диск в джобчето на гърдите и беше готов за излизане.

Локалния супермаркет бе отживелица, която упорито надживяваше столетията, поради функцията й на зона за преки социални контакти. Почти всеки средностатистичен жител на планетата се радваше на живото обкръжение на тълпата, което погалваше атавистичното му стадно чувство, даваше усещането за съпричастност към човешката общност и подобряваше душевния комфорт.

Ори не бе като мизантропите, които получаваха продукти в домашните си терминали, след това отправяха в търговския център нови каталожни номера и не им оставаше друго, освен да включат инфото към местния център за психотерапия.

Не беше такъв, дори не се притесняваше от блъсканицата в пневматичния лифт, който обслужваше неговия етаж. Притиснатите до него себеподобни по-скоро го радваха и той се чувстваше като средно щастлив човек.

Разходката по коридора на конгломерата на един от долните етажи, винаги предизвикваше приятно усещане. Петстотинте метра от изхода на лифта до входовете на супермаркета се превръщаха в радостно петъчно удоволствие. Ори знаеше, че ходенето пеша се е препоръчвало преди хиляди години, още в зората на техноцивилизацията, но в днешни дни на Земята бяха останали твърде малко места, където то можеше да се практикува. В това отношение повърхността на Алгедон предлагаше идеални условия и той отново се сети за играта, която даваше възможност за пребиваване на тази прекрасна планета, въпреки че с всеки изминал ден въпросите ставаха все по-трудни. Дали не трябваше да помисли за импланти, предлагани на черния пазар? За жалост, те струваха скъпо.

Реши да престане да мисли по този въпрос, защото щеше да получи главобол, но появилата се идея продължаваше да го преследва като нахална муха. Той познаваше дребното повратливо насекомо като персонаж от анимационните филми и като изкуствен продукт, произвеждан за домашните терариуми, а реалната представа за него се оформи след сдобиването му с импланта по биология, нужен за отговори на въпроси от типа: „В кой период от развитието на земната цивилизация все още са съществували мухи?“. Несъмнено имплантите бяха твърде полезни и въпреки, че от тях чувстваше главата си леко подута, присъствието им на това място се оправдаваше от древната сентенция: „целта оправдава средствата“. Впрочем, откъде бе започнало всичко?

Почти неизвестните до тогава слакси се появиха на Земята твърде незабелязано. Те се смесиха с тълпата извънземни около нулевия терминал, после потвърдиха пред митническата служба сумата в галакси, гарантираща три месечният им престой и след като бяха проверени за оръжия, наркотици и незаконен софтуер, пристигането им бе отбелязано с „търговско-рекламна“ цел.

Слаксите бяха с почти човешки ръст, но приличаха на дебели жаби. Техните дребни квакащи копия все още се отглеждаха на Земята като домашни любимци — мил спомен от миналото. Отправната точка на новопристигналите бе регистрирана като Алгедон — доста забутана планета в далечен звезден куп на съседна галактика. Обслужилият ги митнически служител бе проявил усърдност и след справка в Централната памет, бе установил, че те са високо интелигентни земноводни, размножаващи се с яйца. Приликата им със земните жаби не учуди никого, тъй като наскоро бе открита планета със съвсем диви хора, които се отглеждаха за храна на местните умни паяци.

Пришълците се бяха ориентирали бързо, бяха намерили хотел с подходяща среда за обитаване и двайсетина минути след пристигането им се бяха настанили в специално обзаведени апартаменти. Известно време за тях не се чу нищо, докато по холовизията не се появи играта им „Спечели пътуване в рая“.

Пропагандираните от нея прекрасни местности се намираха на Алгедон, холоизображенията показваха неописуемо красиви масиви от странни каменни образувания или кристални морета с белоснежни крайбрежни пясъчни ивици, зад които се забелязваше поразяваща окото растителност. За съжаление клаксите не предлагаха туристически услуги, може би защото отскоро бяха станали член на Галактическата общност.

Ори Тантари попадна на играта съвсем случайно, после се зарази от нея и стана редовен участник. После разбра, че приятелят му Хорт е направил същото. Самата игра притежаваше прости правила. Достигането до всяко ниво акумулираше точки, при грешен отговор на въпрос участникът отпадаше, при верен продължаваше в следващите нива. Всеки по преценка можеше да прекрати участието си и да продължи на следващия ден, а целта на играта бе да се наберат нужните двайсет хиляди точки. Достъпът беше безплатен, наградите се състояха в едногодишен престой на Алгедон и бяха пет хиляди. Рекламните паузи непрекъснато показваха прелестите на извънземните райски кътчета, изглежда слаксите бяха достатъчно богати, за да си позволят толкова средства за пропагандни цели. Въпреки че произходът на това разточителство не бе твърде ясен, това малко интересуваше участниците в играта. Тя беше легално регистрирана.

Хорт Орсиа очакваше Ори пред „техния“ вход на супермаркета. Както винаги потропваше нервно с крак, като че ли изразходването на собственото му свободно време бе нещо много важно, макар че ерата на техноцивилизацията, то беше най-евтиния продукт. Но Хорт бе нервак по природа, сигурно имаше някакъв генетичен дефект.

— Здрасти — каза Ори. — Измисли ли какво ще купуваме?

— Не ти ли омръзна да закъсняваш? — упрекна го приятелят му. — Да не мислиш, че съм длъжен винаги да те чакам?

— Такъв съм си, трябваше отдавна да свикнеш. От древността е пристигнала мъдрата мисъл: „не бъди точен, за да не чакаш другите“. Придържай се към това правило и животът ти ще стане по-лесен.

— Ако всички бяха като теб, светът щеше да загине.

Хорт работеше в центъра за подпространствени съобщения, където всяка милисекунда бе от значение, докато Ори беше инструктор по плуване. Редовното или нередовно пристигане на неговите курсисти не му правеше впечатление. Въпреки огромната бездна между характерите на двамата, те повече от десет години се търпяха взаимно.

— Тайна, по дяволите! Не те ли беше срам да го кажеш! — изригна внезапно Хорт, докато тикаха количките си край щандовете на супермаркета. — Как може да имаш тайни, след като всяка вечер ти казвам докъде съм стигнал? За какво са приятелите?

— Без малки тайни, животът не е интересен. Както си тръгнал, ще искаш от мен да споделям какво съм ял снощи и кога съм посетил тоалетната.

— Не вулгаризирай отношенията ни. Нима не желаеш да посетим райските места заедно? Защо трябва да криеш от мен постиженията си?

„Наистина защо?“ — попита се Ори и реши, че е бил обладан от синдрома „чувство за съперничество“. Хорт заслужаваше повече и истинският смисъл на тайната трябваше да бъде споделен. Ори спря до един от щандовете за извънземни, огледа се подозрително и изплю камъчето:

— Понеже не съм умен като теб, използвам импланти. Вземи и го раздрънкай наоколо.

— Импланти ли? — учуди се Хорт. — Не са ли забранени?

— Нито е казано, нито записано в условията на играта. Да не мислиш, че само аз съм се досетил? Не е лошо и ти да си тикнеш някой друг биочип в мозъка.

— Откъде се намират? — попита приятелят му след кратък размисъл.

— Най-сетне да чуя нещо смислено. Не се безпокой, аз ще те уредя.

Те купиха по пет чифта самозагряващи се чорапи, бутилки с тонизираща напитка и няколко връзки от новия извънземен зеленчук, който според рекламата му, бе много витаминозен. При плащането на касовия автомат, Ори загрижено огледа остатъка на изтънялата си сметка, после се сети за Хорт и получи успокоение. Приятелят му никога не отказваше дребни заеми.

Двамата излязоха от супермаркета, побъбриха още няколко минути и се разбраха след два часа да се срещнат пред кабинета на „много добрият неврохирург“. Докато връчваше адреса му, Ори заяви, че дотогава ще набави необходимите импланти.

— Боли ли? — попита Хорт преди да се разделят и му подаде кредитния си диск.

— Говориш глупости. След като ти залепят черепа, дори не остават следи по главата. Ако беше повече информиран щеше да знаеш, че мозъкът не изпитва болка. Не стига, че правя услуга, ами капризничиш.

Ори махна пренебрежително с ръка и запраши към пневматичния лифт.

След няколко дни, благодарение на имплантите, те бяха събрали по петнадесет хиляди точки.

— Включвай играта! — изрева една вечер Хорт по инфото, докато приятелят му обичайно се размотаваше. — Навлизаме в последните кръгове!

За разлика от друг път, Ори незабавно изпълни нареждането и се заслуша в квакащия тембър на водещият.

— Преминаваме към осемнайсто ниво — съобщи той,/тя/,/то/, тъй като все още не бе станало ясно дали слаксите притежават определен пол. — Каква е пулсационната честота при подпространствени съобщения?

Ори беше изпаднал в паника, когато в долния десен ъгъл на холото, отреден за електронната поща се появи надписа „квазисинхронна“ и той без много да мисли отправи отговора в канала на играта. Мигновено беше разбрал, че Хорт му подсказва. След още няколко мига в долния ляв ъгъл, отреден за връзки с предавания се появи цифрата 16000. Беше преминал успешно към следващото ниво, ставаше ясно, че подсказването не се регистрира.

— На колко метра дълбочина е регистрирано последното постижение за гмуркане под вода? — последва нов въпрос.

Ори написа 199 метра и побърза да прехвърли цифрата в електронната поща, в която все още стоеше адреса на Хорт. За всеки инструктор по плуване, такъв отговор не представляваше трудност, тъй като в рамките на служебните си обязаности следеше състезанията, а освен това, той се чувстваше задължен да върне услугата.

Ниско вляво сладко замигаха цифрите 17000 и кожата му настръхна от удоволствие. Крайната цел изглеждаше съвсем близка.

Водещият зададе следващия въпрос:

— Къде се провеждат брачните обреди на тарнилонците от Еридан?

Многобройните импланти мълчаха. Не беше ясно какъв е съставът на атмосферата на тази планета, дали тарнилонците бяха амфибии и членестоноги, как се размножаваха, каква беше тяхната религия и имаха ли такава. Беше забравил да присади в мозъка си чип по ксенобиология, който едва ли щеше да помогне, тъй като въпросът по-скоро беше в сферата на местните социални отношения, освен това…

Мислите му съвсем се разбъркаха, но съобрази навреме да напусне играта. Хорт сигурно беше направил същото, тъй като физиономията му вече надничаше от инфото.

— Спряхме за тази вечер, но почти стигнахме до финала — отбеляза той делово. — Трябваше по-рано да се сетим за възможностите от взаимен обмен на информация. Щяхме да спестим доста средства.

— Вече го направихме — установи Ори унило.

— Можехме да си подсказваме през инфото.

— Знаеш ли, дали ако се разровеха, нямаше да ни хванат? Всички разговори се записват в Централната памет, дори и този. Електронната поща е много по-безопасна.

— Не постъпихме съвсем честно — призна Хорт с известни угризения.

— Ти ли ще ми говориш за честност? — ядоса се Ори. — Къде беше, когато ти набутаха имплантите? Или тръгваме за Алгедон, или не. Моралната страна на въпроса отдавна сме я разнищили.

— Добре де, не се сърди. Хайде да поиграем на „убий негодника“, малко ще се поразсеем.

— Лягай да спиш. Очакват ни още две нива. И да не стигнем до последното, точките вече се удвояват. Да се наспим добре и утре да бъдем свежи като хидропонни краставици.

Ори изключи инфото и неволно се засмя на собствената си тъпотия. Насочи лъча на дистанционния къщовник към стената и се дръпна настрани, за да не бъде ударен от разтварянето на леглото. След това си облече пижамата, новият сигнал на къщовника наду меката подложка на леглото, а автоматичният камериер разстла нови завивки. Той се пъхна под тях и положи глава върху подутината, която заместваше възглавница. Нагласи панорамният прозорец на пълнолуние, прибави боров мирис към струята на климатизатора и унесен от тихото свистене, бързо задряма.

Събуди се с вик, беше сънувал кошмар. И той като Хорт бе отговарял в съня си на някакви въпроси. Изригна няколко не цензурни думи, стана и се отправи към тоалетната. После реши да се обади на приятеля си.

— Защо ме безпокоиш по никое време — възмути се Хорт, който все още сънливо премигваше.

— И аз сънувах страшно гаден сън — оплака се Ори. — Участвах в някаква проклета игра, не отговорих на нито един въпрос и накрая ме убиха.

— Като те гледам, нищо ти няма. Обикновено след лоши сънища се случват хубави неща, поне така казват. А сега ме остави на мира, ще закъснея за работа. И тази вечер да не забравиш да включиш електронната поща.

Донякъде успокоен, Ори се облече и се запъти към един от басейните, разположен между втория и третия етаж на неговия жилищен конгломерат. Когато пристигна там и се зае със задълженията си, мислите за играта все още се въртяха в главата му и го правеха разсеян. В очите на строените пред него дребосъци се четеше надежда и уважение — нали той щеше да ги научи да плуват. Крайната цел беше да ги подготви за състезания, ерата на техноцивилизацията обичаше спортуването. Ако не беше случило едно от децата се преобърне с пояса си и да глътне вода, работният му ден щеше да приключи успешно. Разсъжденията за развоя на играта го бяха направили разсеян.

— Господин Тантари, отправям ви предупреждение — прозвуча равния глас на автоматичния контрольор. — При второ подобно нарушение ще бъдете отстранен от заеманата длъжност.

Ори стисна зъби и изпсува на ум. До края на заниманията нямаше повече произшествия.

Същата вечер, из кондиционирания въздух на боксониерата му витаеше особено напрежение. Този път не се заплесна, включи холото, избра канала на играта и адреса на Хорт в електронната поща, след което не му оставаше друго, освен да изчака началото на предаването. Най-сетне жабоподобният водещ се появи в холо-пространството, без да забрави да каже колко красива е родната му планета, обяви броя на спечелените досега награди и Ори въздъхна облекчено. Все още оставаха над петстотин неполучени. Най-сетне първият въпрос беше зададен:

— В продължение на какъв период от време се излюпват от яйцата си малките крокодилчета в зоопарковете?

Импланта по биология веднага му подсказа: „от две до три седмици, в зависимост от поддържаната температура“. Той бързо написа отговора и го препрати. Не мина много време и в ъгъла за връзка с предаването запламтяха радостните червени цифри 19500. Но следващият въпрос едва не го уби:

— Звездата Порцион А се намира на 11.3 светлинни години от Слънчевата система и се смята за съседна. Назовете класът на спектъра й и нейната абсолютна звездна величина.

Ори все още седеше с отворена уста, когато Хорт отново се притече на помощ. В долният десен ъгъл на холото се появиха F5 и 2.8, които моментално бяха прехвърлени като отговор.

Следващите мигове се изнизваха безкрайно бавно и Ори почувства, че го облива студена пот. Най-сетне в лявата долна страна се появи надпис с едри букви: ПОСТИГНАХТЕ 21000 ТОЧКИ, ПЕЧЕЛИТЕ! СВЪРЖЕТЕ СЕ С А▲-400-В▼-890 ЗА ПОДПИСВАНЕ НА ДОГОВОР.

От инфото вече го наблюдаваше доволната физиономия на Хорт.

— Честито! — изрече тържествено той.

— Не мога да повярвам — призна Ори. — Всичко започна някак на шега.

— Вярваш, не вярваш, победихме! Стягай си багажа.

— Споменаха за подписване на някакъв договор.

— Формалност. Сигурно е свързана със застраховки, хотели и така нататък.

— Все пак ми се струва странно.

— Нали ще го прочетем? Какво толкова те притеснява? — успокои го Хорт.

— Имаш право, веднага ще го поискам.

— Хайде утре да се видим пред супермаркета. На обичайното място, в обичайното време — предложи Ори.

— Няма да закъсняваш!

Хорт изключи линията на инфото, а Ори се обърна и набра чрез клавиатурата на холото посочения адрес. Пред очите му се появиха две малки странички, изписани с красив шрифт. След графите с персонални данни, които трябваше да бъдат попълнени, следваше разбираем юридически текст. Една от точките му леко озадачаваше: „Спечелилият награда в играта дава съгласие за участие в нова игра, също свързана с награди“, но това не изглеждаше чак толкова странно. Той попълни исканите данни и положи електронния си подпис. Договорът изчезна, но бе сигурно съхранен в паметта на холото.

На следващия ден Хорт го очакваше на обичайното място и потропваше нервно с крак.

— Въпреки че няма да престанеш да закъсняваш, да се почерпим — заяви заядливо.

— Темата е изтъркана — каза Ори и се прозя. — Да изпием по чаша кафе.

Те влязоха в близката кабина с автомат за течности и се настаниха върху табуретките пред малката подставка, които изникнаха от пода. „Разполагате с пет минути“ — появи се встрани предупредителен надпис, но приятелите бяха свикнали с удобствата на техноцивилизацията и не се впечатлиха.

Автоматът изплю чашките с димящо синтетично кафе, придружени от две подсладяващи таблетки.

— Подписа ли договора? — попита Хорт, разбърка с пластмасовата клечка таблетките и отпи малка глътчица. — Ако си го направил, съвсем скоро ще получиш терминално направление. Разбрах, че ни дават тридневен срок, за да уредим формалностите по годишното ни отсъствие.

— Ама добре ги изиграхме тези големи жаби — отбеляза дълбокомислено Ори и се ухили.

— За в бъдеще си затваряй устата на тази тема.

— Голяма работа! Да не мислиш, че сме били единствени?

— Не е прилично да го разгласяваш. Всеки друг отговаря сам за себе си.

— Приготви ли си бански гащета, шнорхел, маска и плавници? И само това нещастно кафе ли ще ни бъде почерпката?

— Нали ти го предложи? Доколкото зная винаги страдаш от липса на средства.

— Да не се казвам Ори, ако тази вечер не се замъкна в някой бар и не се натряскам с най-скъпата опияняваща газова смес. Идваш ли с мен?

— Ако дойда, пак ще ми искаш заем — рече ехидно Хорт.

Лицето на приятеля му помръкна, но бързо възвърна предишния си вид.

— Какво толкова се стискаш? Ако не бях аз, нямаше да спечелиш наградата.

— Ти също. Като си помисля, че цяла година няма да ме дрънкаш за пари, много ми олеква.

— Тогава за какво са приятелите?

Мелодичният звън прекрати спора им и ги подкани да напуснат кабината. Отвън вече чакаха няколко човека.

— Тъпа техника — отбеляза Ори.- Не те оставя да си кажеш и две приказки. — Хайде да пазаруваме, нали каза, че цяла година няма да ти искам заеми, сега му е времето.

 

 

Дните до заминаването бяха изминали бързо. Те се намираха в голяма терминална капсула и слушаха с половин ухо наставленията на робота-стюард. Ори любопитно оглеждаше настанените по седалките пасажери и орловият му поглед се спря върху женска особа с платинена коса и пищни форми. „Не е за изпускане — помисли докато слагаше магнитните закопчалки на предпазните колани. — Интересно дали е сама?“ Светът около него се разтвори в синкаво сияние, лишено от мисли. Когато те отново се появиха си даде сметка, че сигурно се намира на много далечно място.

Хорт се размърда на креслото до него, опипа ръцете си и след като се убеди в целостта им, радостно се усмихна.

— Какво му е смешното? — попита го Ори и отново затърси с поглед платинената красавица.

— Не мога да си представя, че съм бил разложен на атоми. Исках да разбера, дали съм сглобен добре.

— И с мен ли се е случило?

— Да. Както и с всички останали.

Жената с пищните форми изглеждаше съвсем същата.

— Тези от нулевите прехвърляния добре си гледат работата — установи Ори със задоволство.

Стюардът ги подкани да излязат навън, а там гледката беше зашеметяваща. Невзрачната малка сграда на местния единствен терминал се губеше на фона на виолетовото небе и пищната тъмно-зелена растителност. Нямаше коридори, боксониери, плувни басейни, супермаркети и кабини с автомати за течности. Околната обстановка изглеждаше непривично, но същевременно опияняващо различна.

Групата от спечелилите наградите премина през формална митническа проверка, след това беше събрана от кротък на вид слакс.

— Добре дошли на Алгедон — проквака той, /тя/,/то/. — Казвам се Слок и ще ви напътствам по време на престоя ви тук. В програмата за днес се предвижда настаняване и почивка. Мястото, определено за вашата група се намира край море и който желае, може да се окъпе. Плажната зона е обезопасена, ще разполагате със спасител, така че бъдете спокойни. Отсега се разпределете по двама, тъй като бунгалата, в които ще бъдете настанени са с по две спални помещения, две бани с вани и общ хол. За ваше улеснение ще ме разпознавате по жълтата халка върху кожната гънка от дясната страна на устата ми.

„Бунгало, вана, хол, все неизвестни думи — помисли Ори, но имплантите в главата му си мълчаха. — Впрочем скоро ще разбера“.

Транспортното им средство плавно се движеше на въздушна възглавница, вятърът приятно галеше лицата на пасажерите в откритата каросерия и развяваше косите на жените.

Бунгалата се оказаха кокетни постройки, направени от естествен непознат материал, наречен дърво. На Ори много му се искаше да направи двойка с платинената красавица, но тя вече си беше намерила приятелка и той трябваше да се примири с присъствието на Хорт.

Вътрешността на тяхното временно жилище се оказа доста прилична и предлагаше необходимите удобства. Ваната служеше за по-приятни хигиенни цели, тъй като слаксите изглежда не се интересуваха от изразходването на скъпоценната на Земята течност. Спалните притежаваха климатизатори, а холът представляваше по-голямо средно помещение, в което можеше да се приемат и гости. Но липсваха инфо и холовизор.

— Дано да не пукнем от скука — каза Ори. — Обличай си банските и да тръгваме да се къпем — нареди по навик той на приятеля си.

Престоят на Алгедон все повече му харесваше. Водата бе приятно топла, а слънцето меко обгаряше кожата, по-добре от всеки солариум. След вкусната и добре поднесена вечеря на общите маси им бе изнесен концерт. Местните музиканти изпълняваха на непознати инструменти приятни за ухото мелодии. Всички наоколо за първи път слушаха музика на живо, усещането бе несравнимо.

След закуската на другия ден, Слок събра групата и заяви:

— Днес пристъпваме към нова игра, нарича се „улови клоките“. Представлява лов на хвърчащи насекоми, които са много бързи и хитри. За да бъдат хванати, се изисква ловкост и ловни умения. Клоките са безобидни летящи създания, които са напълно безопасни. Нито хапят, нито жилят. Всеки уловен екземпляр носи точка за състезателя. Петдесет точки носят награда, хиляда — по-голяма, а при набрани десет хиляди се получава „Голямата награда“. Сега ще ви покажа препариран клок, за да знаете как изглежда.

Жабообразният им наставник бръкна с дебелите си пръсти в торбата, окачена на рамото му и извади нещо, при вида на които очите на Ори се облещиха. Беше огромна муха. Под лъчите на слънцето по крилете и тялото й преливаха многоцветни отблясъци.

— Това нещо е красиво — обади се Хорт. — Жалко е да ловиш такова хубаво създание.

— Казва се „муха“, само че на Земята не е имало толкова големи — поясни приятелят му. — Били са изтребени на родната ни планета като много вредни.

— Не можеш да ме убедиш, че не е красива — намръщи се Хорт. — Да ти стане жал да я хванеш. Сигурно като си лети на свобода представлява прекрасна гледка.

— Ще видим що за игра ще е тази — недоверчиво изрече Ори и затърси с поглед спътницата от групата, която бе станала обект на повишено внимание.

Слок раздаде на всички големи конусообразни мрежи, опънати върху обръчи, снабдени с дълга дръжки и показа как се борави с тях. После прибави към тях сакчета за прибиране на улова. Хорт хвана връчения му атрибут, замахна с него и установи, че е доста лек за боравене.

— Напомням ви, че правилата за ловуване ще се изработват от самите вас — заяви техният наставник. — Скоро ще се убедите в трудностите по хващането на всеки клок. Територията зад бунгалата е на ваше разположение и е чиста от опасни животни. Приятна игра!

Приятелите бодро закрачиха към близките гъсталаци, зад които се издигаха високи дървета. След около час озъртане, забелязаха първата грамадна муха. Беше кацнала върху някакъв повален дънер, препичаше се на слънце и чистеше с крака крилете си.

— Моя е — прошепна Ори. — Аз пръв я видях.

— И двамата я видяхме — възрази Хорт.

— Дори да е така, аз ще опитам пръв.

Той запристъпва внимателно, така както бе гледал по филмите, доближи до дънера и светкавично замахна с мрежата. Преди тя да докосне красивото създание, то литна със сърдито бръмчене.

— Некадърен си — присмя му се Хорт. — Ако беше оставил на мене, отдавна да съм я хванал.

— Мислиш го за лесно. Ще си умра от удоволствие да видя какво ще направиш.

Следващата муха кръжеше на някакъв разложен остатък с неприятен мирис. Хорт я изчака да кацне и внимателно, леко приведен, започна да се доближава към нея. Бързият му замах с мрежата не му помогна. Насекомото се изплъзна в последния момент и изчезна между дърветата.

— Май не е много лесно — ухили се Ори. — Предлагам ти да се разделим и да се движим на десетина метра един от друг. Така ще откриваме два пъти повече мухи.

Изминаха още няколко часа, неуспехът ги преследваше. Вече бяха се изподрали от бодлите на някакви храсталаци, а Хорт успя да ожули коляното си.

— Скапана работа — промърмори с досада Ори. — Не можем да съберем и пет точки.

— Спомни си напътствията на Слок. Правилата за ловуване трябва да се изработят от самите нас. Нужна ни е тактика, а нямаме такава. Не очаквах, че тези мухи или клоки ще се окажат толкова хитри.

— Трябва да им изучим навиците.

Щателното наблюдение установи, че грамадните насекоми се навъртат около миризливи материи и не обичат да прелитат на дълги разстояния. Освен това често се връщаха там, откъдето бяха излетели.

След кратък оглед, приятелите откриха място за кацане на мухи, което изглеждаше напълно подходящо. Наподобяваше огромно изпражнение, от което се разнасяше силна воня. Затиснал носа си с пръсти, Ори заяви:

— Ти се поразходи наоколо и подгони насам някоя друга муха. В това време аз ще се правя на дърво в близост до примамката, с повишена готовност за захлупване. Предлагам да си делим точките.

Както винаги Хорт се съгласи и стъпките му заглъхнаха в близката околност. Ори стоически стоеше до купчината пред него, замислен за причината на произхода й. При всички случаи би могло да я произведе само нещо много голямо. После се сети, че стои пред нея със съвсем друга цел и моментално се стегна, заемайки ловна поза.

По някое време усети, че кръста започва да го наболява, а крайниците му започват да изтръпват. Наоколо се дочуваха тичащи стъпки, придружени от проклятията на Хорт. Но приятелят му беше инат по природа и не се отказваше лесно, проявявайки завидна упоритост в преследването на крилатите създания. Изглежда действията му се увенчаха с успех, тъй като най-накрая едно от тях благоволи да кацне върху примамката. Ори затаи дъх, наведе се бавно и заедно със сака светкавично се пльосна върху миризливата купчина. Доста се изпоцапа, но под завряния му в нея нос се разнесе сърдито бръмчене. Той се взря в мрежата, в която се блъскаше красивото насекомо и нададе победен вик. Беше хванал първата си муха!

Хорт се довлече запъхтян, видя резултата и се усмихна радостно. След това те напъхаха улова си в едно от сакчетата и здраво го завързаха.

— Време е за обед — каза Ори. — Да се връщаме при бунгалата, доста се изморихме.

Когато стигнаха до тях бяха посрещнати от завистливите погледи на вече завърналите се съперници в играта. Някои от тях подръпваха сакчето, за да разгледат улова по-добре и ядосани се отдалечаваха. Всички бяха наясно, че задаването на въпроси, свързани с хващането на клоки бе напълно излишно. Придобитите ловни умения трябваше да бъде ревниво пазени.

След като се измиха от мръсотията, приятелите седнаха на общата маса. Около тях цареше неловко мълчание, все още никой не бе отбелязал първата си точка.

— Браво! — похвали ги Слок, след като вкара плячката им в специална за целта кутия.- Като за първи ден, съвсем не е лошо. Няма да ви разпитвам как се справихте, това си е ваша тайна.

Той отбеляза в ръчния си компютър първата точка на името на Ори и доволно се усмихна.

— Смятате ли да продължавате през следобеда? — попита.

Хорт се спогледа с приятеля си и двамата мълчаливо кимнаха.

— Само че този път ти ще гониш мухите, а аз ще ги ловя — прошепна той на Ори. — Не е правилно само аз да тичам.

— Добре де, от мен да мине.

Късният следобед им поднесе улова на второ красиво създание. Завистливите погледи на съперниците им, отправени към тях преди вечерята, бяха станали още по-завистливи. Ори установи, че обектът на вниманието му го изгледа доста внимателно.

През следващите дни те неколкократно променяха тактиката, но стигнаха до извода, че засадата е най-доброто нещо. Броят на точките, които си разделиха, надхвърляше шестнайсет. Останалите участници в играта открито показваха омразата си, само тази, която беше обект на въжделенията му, непрекъснато кръстосваше поглед с неговия. Вече бе научил името й, както и това на новата й приятелка. През същата вечер на Ори му хрумна извънредно интелигентна мисъл и той реши да я сподели с Хорт.

— Искам да ти предложа нещо — започна неуверено. — Ще бъде по-разнообразно, ако се разделим временно.

— Какво?!

— Виждаш ли ги онези двете? Настанени са през едно бунгало от нашето и ми изглеждат много нещастни. А това състояние не е полезно за такива красиви жени. Застаналата отляво се казва Инта, а дясната Мира. Досега не са отбелязали точка, защо да не им помогнем? Например ти да половиш мухи с Мира, а аз с Инта.

— Ясен си ми. Отново ме предаваш, нещастнико. И друг път се е случвало.

— Защо? Приятелката на Инта съвсем не е грозна.

— Не обичам делене на награди с жени.

— Какво му е лошото? В древността са казвали, че да разделяш всичко с ближния си е голяма добродетел.

— Имаш предвид леглото ли?

— Дори да е така, има ли нещо лошо? Да не мислиш, че цяла година ще се занимавам само с ловене на мухи?

— Не знаеш какви са наградите.

— Едва ли ще бъдат нещо особено. Тези големи жабоци похарчиха доста пари на Земята, а сега вероятно си правят реклама на планетата и сигурно ще ни разкарват насам-натам.

— Като предлагаш подобно нещо, поискал ли си съгласие?

— Не още, но смятам, че няма да има проблеми. Усещам го интуитивно.

— Омръзна ми все да се жертвам за теб — промънка Хорт. — Не мога да си обясня защо те търпя от толкова време.

— Търпиш ме, защото съм ти приятел — отвърна Ори, зарадван, че е пробил фронта. — Завърти си главата и погледни Мира. Съвсем не изглежда толкова лошо.

Хорт изръмжа, без да му отговори.

Малко по-късно, Ори пристъпи към преки действия. Инта изненадващо бързо се съгласи да образуват ловна двойка, а приятелката й, макар и след известно колебание, накрая прие идеята. Черноокият му, малко масивен приятел, не беше съвсем за изхвърляне. После Ори накара двете приятелки да се закълнат, че ще запазят в тайна наученото в процеса на лова.

След еднодневна практика, новообразуваните ловни двойки доста се сближиха и с общ консенсус решиха да се разместят из бунгалата. Ори отиде при Инта, а Мира при Хорт. Двете жени най-после бяха постигнали първите си точки и изглеждаха доста доволни. Кой знае защо, Хорт се чумереше още два-три дена, след това новото положение изглежда започна да му харесва.

— Винаги ли си бил толкова умен? — попита го Инта една вечер, след като бяха приключили с прегръдките. — Имам чувството, че можеш да спечелиш всяка игра.

Този път Ори реши да не сподели тайната си. Беше свикнал с имплантитите и не усещаше главата си подута. В крайна сметка притежаването на собствена тайна не бе забранено.

— Аз съм умен, а ти си красива. Двамата сме чудесна двойка. Съществуват спорове по качествата на бъдещите ни деца, ако ще имаме такива.

— Какво искаш да кажеш?

— Идеалния вариант е да се получат и умни, и красиви.

В последствие се оказа, че тя не знае да плува и той радостно предложи услугите си. Имплантираните му знания помагаха да израства в очите й с всеки изминал ден, а тя все повече му харесваше.

Хорт също се увлече по Мира и двете двойки станаха почти неразделни. Околната природа пригласяше на любовният им романс, а количеството уловени мухи нарастваше. И двамата великодушно разделяха точки с половинките си, но непрекъснато тичаха като изтървани. Женската част на отборите постепенно отработи точни движения и красивите едри създания рядко се изплъзваха от коварните мрежи. Техния пример породи подражание, ловитбата по двама стана типично явление в групата. Хитростта на мухите нарастваше с всеки изминал ден, но се компенсираше от нарастващата ловкост на ловците. Преследването на крилатите насекоми ставаше все по-ожесточено, а събраните точки нарастваха. Един ден Ита и Ори набраха сто и наградата се оказа дълга разходка в околностите на красиво планинско езеро. Хорт и Мира не се забавиха да повторят краткото пътешествие. Слок все по-доволно прибираше уловената плячка и педантично я подреждаше в неизменните си кутии, без да забравя да отбелязва точките.

Измина повече от половин година, играта се бе превърнала в някаква лудост. Започнаха първите караници за ловни територии, всяка двойка обвиняваше съседната, че присвоява методите й на ловуване. Скоро се стигна и до сбиване. Жабообразният наставник едва смогваше да въдворява ред.

— Всички са се побъркали от тези мухи — сподели една вечер Ори с Хорт. — Защо да не си гледаме кефа и по-малко да се напъваме? Наградата при хиляда точки не беше кой знае какво. Развеждаха ни да зяпаме някакви скапани камъняци.

— Никой не знае каква ще бъде при десет хиляди — отвърна приятелят му. — Може да е нещо скъпо и ценно. Колкото до скалите, те не бяха скапани, а чудно красиви. Прелестните създания, които ловим, сякаш осмислят живота ни. Спомняш ли си скуката на Земята? Тук ловната страст кипи в жилите ни, повишава адреналина в кръвта ни и ни кара да се чувстваме съвсем различни.

— Говориш натруфени глупости. Истината е, че тичаме из пущинаците като смахнати — опъна се Ори. — Често си мисля за какво ги събират тези мухи и защо всяка от тях я пъхат в специална кутия? Направиха за нас още по-големи разходи, а не виждам да пристигат туристи.

— Знаеш ли какво имат наум? Не сме им надзъртали в жабешките мозъци. Да ти призная, тук ми е добре. На теб пък, какво ти липсва? Дишаме свеж въздух, къпем се в хубаво море и спим със сладки жени. Да не би да си се затъжил по супермаркета и пневматичните лифтове в жилищния конгломерат? На мен лично, съвсем не ми се връща обратно.

— Твоя работа. Но аз утре ще притисна Слок и той всичко ще си каже. Слаксите са мирни и страхливи същества, цивилизацията им никога не е познавала войните. Цялата тази работа с мухите ми намирисва на нещо гнило, ще принудя жабообразният да изплюе камъчето.

— Винаги си бил опърничав и подозрителен.

— Не съм губил от тези качества — тросна се Ори и се отдалечи ядосан.

Още на другия ден, той изпълни заканата си. Заяви на Инта, че днес ще закъснеят с лова, изчака пръсването на групата из шубраците и с решителна походка се отправи към наставника им.

След няколко резки въпроса, кроткия Слок сякаш се смали и очите му станаха тъжни. Но голямата му уста продължаваше да остава затворена.

— Попитах те какво правите с уловените клоки — настоя Ори. — Длъжен си да ми отговориш!

— Страшно ме затрудняваш, защото ние, слаксите, не сме свикнали да лъжем. Експортът на клоки е най-важното перо в нашата икономика. Пенданите от Лакс II умират за тях.

— Какво ги правят?

— Ядат ги, разбира се. Те са сродни на нашата раса. Красивите клоки се смятат за най-големият им деликатес, който ние за съжаление не можем да си позволим да консумираме.

— Защо не си ги ловите сами?

— Защото не можем. В миналото сме го правели, дори някога са били наша основна храна, но оттогава тези крилати създания са мутирали. Сега улавят биополето ни от стотици метри и веднага бягат. Невъзможно е да ги уловим.

— Защо не използвате капани от всякакъв вид? Магнитни, електронни, миризливи, лепливи и така нататък.

— Опитахме, не помага. Изглежда клоките са развили телепатична връзка с нас и веднага предугаждат за намеренията ни.

— Пробвахте ли да ги развъждате по изкуствен път? Защо сте оставили някакви си мухи да ви разиграват?

— И това опитахме, но те отказват да се размножават в неволя. Веднага престават да снасят яйца. Не оставаше друго, освен да прибегнем до вашата помощ.

— Предчувствах, че в тази работа има нещо нередно. Фактически ние не участваме в игра, а се изтрепваме от работа.

— Не е точно така, предоставихме ви комфортни условия, а вие не възприемате играта като работа.

— Затова в бунгалата няма инфо и холо, да не би някой да се усети и да съобщи там, където трябва.

— Моля те в името на нашата раса! Сигурно не постъпихме правилно, но не ни издавай. Ти си единствената ни надежда!

Слок падна на коленните си стави, подви задните си ципестите лапи, сключи в молитвен жест предните и от големите му тъжни очи закапаха сълзи.

Ори усети, че се размеква. Сети се за мнението на Хорт, после за боксониерата си, за скапания вкус на синтетичното кафе и дългите коридори на жилищния конгломерат. Като че ли тук се живееше наистина по-добре.

 — Да речем, че се съглася с теб — започна той предпазливо. — Ще си трая, но държа на промяна в регламента.

— Ще направя каквото поискаш, само не ни издавай! Ще станем за резил в галактиката!

— Добре — великодушно се съгласи Ори. — Ще свалиш тавана за голямата награда до пет хиляди точки и ще обзаведеш всяко бунгало с холо и инфо. А мен и приятелят ми Хорт ще направиш инструктори по ловене на мухи, сиреч клоки. Ще прекратите всякакви игри на Земята, а ловенето на летящите гадини ще превърнем в спортен туризъм. Хем ще си плащат за престоя, хем ще ловят мухи.

— Спасителю наш, имаш право — прегърна краката му Слок. — Можехме да се сетим и по-рано, но не сме умни като теб.

— Започвай да действаш както ти казах. Забравих да добавя, че ще трябва да ни определиш и заплати.

— Разбира се, разбира се — отвърна Слок и раболепни се отдалечи.

След вечеря, Ори дръпна настрана приятеля си и му разказа подробно за случилото се.

— Я виж ти! Така да ни изиграят, а се правят на глупави! — учуди се Хорт. — Ама и теб си те бива.

— От утре няма да се напъваме толкова с мухите. Ще го караме през пръсти и ще очакваме пристигането на глупавите туристи. Вече ще си живеем по царски.

— Знаеш ли от какво се опасявам?

— Казвай без да се притесняваш. Ние владеем положението.

— Слок ти е казал, че мухите мутират бързо. А ако се приспособят и към нашето биополе? Какво ще правим тогава?

— Не се безпокой, галактиката е толкова голяма. Представи си, че същото положение съществува и на други планети, само че там експортния деликатес представлява местни хитри паяци, стоножки, калинки или каквото и да е от този род. Вече имаме ловен опит, а ако обстоятелствата не се стекат благоприятно, в най-лошия случай ще се завърнем на Земята.

Приключили с разговора, те се отправиха към Мира и Инта, които застанали встрани нетърпеливо поглеждаха към тях. Двойките се прегърнаха, след това се зазяпаха в двете луни, които се издигаха над красивата растителност на Алгедон. Морският свеж въздух бе изпълнен с романтика, играта продължаваше.