Христо Пощаков
Флейта от времето на Монтесума

Когато Сихуатлан изкачваше високите стълби на голямата пирамида, слънцето вече бе наклонило почервенелия си лик към гигантските върхове на черните планински масиви. Бог Уицилопочтли умираше, както го правеше всяка вечер. За да възстанови силите си и отново да се роди, бе необходимо да се пролее човешка кръв.

Жрецът се обърна за миг и забеляза замрялата в каменното подножие на пирамидата тълпа и глупаво ухиленият избраник, който препъвайки се го следваше по петите. Съзнанието на нещастника бе замъглено от опияняващите гъбички, предназначени да го подготвят за церемонията по изтръгването на сърцето му. Той беше изпълнил религиозните предписания. Четиридесет дни беше пял и танцувал по улиците на Чолула, славен от неговите обитатели като олицетворение на добрия бог Кетцалкуотл, но вече бе дошло времето да бъде принесен в жертва. Слабата светлина на залеза огряваше и ярките птичи пера по одеждите на още няколко жреци, които го следваха. Те клатеха чорлавите си, сплъстени от спечена кръв коси и мърмореха заклинания. Някои от тях забиваха дълги кактусови бодли в ушите си, заприличали на парцали. Всяка нищожна червена капка, която се появяваше, ги приобщаваше към тайнството на новото раждане на бога.

Сихуатлан потръпна вътрешно, собствената му смърт също го дебнеше. Той възнамеряваше да не извърши определения ритуал и щеше да се лиши от привилегиите си на жрец. Знаеше какво щеше да стане с него, но не беше уверен в бъдещата съдба на семейството му.

Щеше да откаже да надене върху собственото си тяло прясно одраната кожа на жертвата.

След като процесията стигна до площадката на върха на пирамидата, избраникът легна покорно върху жертвения камък. Сихуатлан извади от калъфа, окачен на бедрото му свещения обсидианов нож и с тържествен жест го връчи на главния жрец, който с каменно изражение на лицето беше дочакал пристигането им. Той го повдигна, после с добре заучено движение го заби в меката плът на нещастника и изтръгна сърцето , което незабавно бе положено върху ритуалния поднос. Жреците клекнаха около трупа и усърдно започнаха да мажат косите си с прясната човешка кръв, която щеше да подпомогне новото раждане на Уицилопочтли. Главният жрец повдигна сърцето от подноса и отхапа от него първият ритуален къс. След това замислено го задъвка. Хармонията на света беше спасена, на другата сутрин слънцето щеше отново да изгрее.

Тълпата в подножието на пирамидата търпеливо чакаше. Трупът трябваше да бъде одран, едва тогава някои щастливци щяха да вкусят от свещената му плът. И главният жрец се зае със сакралната операция.

Скоро майсторски смъкнатата, окървавена кожа се оказа в ръцете му и той я връчи… на Сихуатлан.

— Надявай я върху тялото си — нареди и отхапа нов кървав къс.

Кожата трябваше да се носи, докато изгние върху живата плът, така повеляваше ритуалът. Но предишният път тялото на жреца се бе покрило с извънредно болезнени гнойни рани, които той едва ли щеше да изтърпи повторно.

— Не мога — отвърна Сихуатлан рязко. — Дай я на някой от другите.

— Какво?! — изсъска най-главния. — Последствията са ти известни, нали?

— Да — потвърди примирено заместникът му.

Беше взел твърдо решение да не изтърпи отново мъчението.

Главният жрец хвърли човешката кожа в краката на най-ревностно оцапания с кръв служител на Уицилопочтли, който зарадвано я грабна. Актът на връчването означаваше повишение в сан. След това останалите жреци изхвърлиха одрания труп в тълпата, която го посрещна с див одобрителен рев. В множеството настъпи боричкане, всеки искаше да се добере до късче свещено месо.

Церемонията привърши, Сихуатлан слезе по стълбата на пирамидата, проправи си път и замислен се отправи към носилката си. Пътят до дома му бе най-тежкият през живота му. Не се съмняваше, че още същата вечер, главният жрец ще му изпрати „подарък“.

Предчувствието не го излъга. Още не бе привършил със семейната вечеря, когато рогозката на входа на дома му се отмести и пропусна пратеникът. Беше снажен роб, който се поклони и му подаде кожената торбичка, която леко тежеше.

— Главният жрец нареди още тази вечер да извършиш ритуала на наказанието. Само така ще можеш да изкупиш греха си. Но той каза, че дори и да си заминеш от този свят, проклятието на Уицилопочтли ще продължава да тежи върху потомството ти — заяви той уверено и излезе.

Сихуатлан разпусна ремъчетата, които стягаха отвора на торбичката и погледна във вътрешността й. Там се намираше продълговатото тяло на глинена флейта, изработена като фигурка на бога, който възстановяваше силите си с пролята човешка кръв.

Жрецът се прости с близките си и тръгна бавно към собствената си стая. Животът на всеки поданик от империята на ацтеките, управлявана от могъщия Монтесума, нямаше никаква стойност, а подчинението на висшестоящите беше безприкословно.

Докато той поднасяше инструмента към устните си, през блатистото крайбрежие на тази част в мексиканския залив вече вървяха невиждани досега животни. Бяха ги яхнали облечени в брони брадати мъже, които скоро щяха да приключат завинаги с кървавите обичаи на империята, след като на свой ред я удавят в кръв. Испанските галеони на Ернан Кортес бяха останали зад гърба им, закотвени в залива.

* * *

Джон Наварро се събуди с вик от поредния си, един и същ кошмар. Напоследък някакво огнено сияние го дърпаше към бездънна пропаст, в която цареше непрогледен мрак.

„Глупости — тръсна глава атлетичния мъж, наследил генетиката на бялата раса на майка си. — Сигурно съм се преуморил от работа“.

Все пак той се замисли. Още не беше свил семейно гнездо, а времето минаваше. Сети се за баща си, смугъл и жилест мъж, който с къртовски труд бе успял да го изучи и да му създаде условия за бъдещ просперитет. На времето беше успял да емигрира в Калифорния и да се ожени за жена от ирландско потекло, като по този начин му бе осигурил добрият му външен вид, вероятно допринесъл за израстването по служебните стъпала на фирмата, в която работеше. На никого не минаваше наум да го причисли към така наречените „чикано“ — полупрезрително наименование на мексиканците потомъци в завладените някога територии.

„Ти произхождаш от аристократичен род, сине — беше му споменал баща му преди да умре в местната болница. — Твоите прадеди са били жреци на ацтеките. Обещай ми някой път да посетиш родината ми — тя е и твоя.“

Джон Наварро се учуди как точно сега се сети за желанието на баща си. Потънал в работа, не беше вземал отпуск от няколко години и като че ли сега беше моментът да го направи. Той вдигна слушалката на телефона и се свърза с една от агенциите за продажба на самолетни билети.

 

В обзора на илюминатора се показа величествения заснежен масив на Попокатепетел. Отдолу се разстилаше тъмнокафявия смог на най-големия град на света — Мексико. В тази мъгла, скрила под себе си милиони човешки същества, сякаш се таеше нещо зловещо. Джон изпита странното предчувствие, че го очаква беда, но връщане назад нямаше. Безпокойството му заглъхна едва след удара на самолетните колела в пистата.

Огромният фургон прибра в търбуха си пътниците. Всички се потяха и чувстваха недостиг на въздух от височината. Американецът извади кърпичка и избърса лицето и охранения си врат. Усети сърцебиене, после изпрати наум мексиканците по дяволите — климатичната им инсталация не работеше както трябва.

Фургонът се долепи до един от ръкавите на летището и пътниците скоро се озоваха в една от залите за паспортна проверка. Мудността на служителите дразнеше, работеха само две от петте изходни гишета.

След около половин час, Джон най-сетне се изтегна на седалката на таксито и се отправи към един от скъпите хотели в централната зона на града.

Богато обзаведеният апартамент понамали гнева му, въпреки че почти съжаляваше, за идването си в тази страна — не чувстваше никакво родство с нея, а малкото видяно, не му харесваше. Но все пак обещанието дадено на баща му, бе изпълнено.

На следващият ден, мощната кола, шофирана от наетия частен екскурзовод, умело се промъкваше през металния поток, заел магистралата. Те се отклониха в странично, насочено нагоре шосе и движението намаля. С нарастване на височината, въздухът ставаше все по-чист. По някое време колата преодоля висок хълм и в далечината изникна подобния на детска играчка силует на пирамида. След миг, зад нея се появи очертанието на втора. С приближаването към тях, формите им нарастваха. Лимузината мина покрай малък туристически център и се насочи към паркинга. Станалите огромни масиви на пирамидите, вече се извисяваха застрашително. Джон отново бе обзет от неясното предчувствие за беда, но величествената гледка пред него го накара бързо да го забрави. Той отвори вратата на колата и неуверено стъпи върху сивата камениста почва.

— Ще пожелаете ли да се заредите с пирамидална енергия, сеньор? — попита го водачът му.

Въпросът го изненада.

— Какво означава това? Впрочем, можеш да говориш и на испански — реши да го улесни Джон.

— Не знаех, че сте „чикано“, сеньор! — възкликна радостно младия човек.

Думата сякаш опари ушите на американеца.

— Почти „чикано“, но едва ли има значение — отвърна грубо той. — Мисля, че ти зададох въпрос.

Обръщението на „ти“, подчерта натъртено дистанцията между тях и пресече всеки повод за зараждане на интимност. Искрицата радост в погледа на екскурзовода помръкна.

— Извинете, сеньор, не исках да ви засегна. За пирамидалната енергия съществуват поверия, но аз лично вярвам в нейния естествен произход. По-скоро е природен феномен, породен от свойствата на маса и форма. Но за мен тя съществува, вие лично ще се убедите, ако пожелаете да я изпробвате. Тази енергия усилва жизнените функции на човека, прави го бодър и весел.

— Нека да се зареждаме, тогава — засмя се пресилено Джон и закрачи към по-близката пирамида.

По пътя го нападнаха амбулантни търговци.

— Само триста песо, сеньор — викаше един от тях и тикаше в ръката му малка зелена жаба, изрязана от вулканично стъкло.

Американецът размаха ръце, сякаш отпъждаше досадна муха и продължи пътя си.

— Мога да я дам и за сто — изпречи му се отново дребният мексиканец.

— На връщане, момче — отсече Джон. — Няма да се катеря нагоре с тежест в джоба си.

— Ще ви чакам, сеньор, непременно ще ви чакам! — извика след него продавачът.

Пред тях се изпречи ново препятствие. На каменния перваз, оградил подстъпите на пирамидата, се бе разположила стара индианка. Встрани от нея, подали гърла от кофа с парчета лед се забелязваха разхладителни напитки. В тяхно съседство се намираше кошница със сувенири. Сред фигурите от печена глина, преобладаваха изработените с голяма фантазия флейти, които наподобяваха човешки същества. Индианката впери поглед в него и едрият мъж почувства как до мозъка му се докосва нещо хладно.

— Тук много не ви харесва, така ли е сеньор? — попита внезапно тя.

Джон не й отговори, а започна да изкачва високите стъпала, по които се катереше множество туристи. Милионите човешки ходила, преминали по тях, не бяха успели да изгладят ръбовете на твърдия камък. Вулканична черна скала успешно се бе справила с изпитанията на времето.

Той стигна до първата площадка и се обърна да види водача си, чието учестено дишане отдавна се разнасяше зад гърба му. Намаленото количество кислород в кристалният разреден въздух, оказваше своето влияние и върху него. Сърцето му биеше лудо.

— Да си починем, сеньор — предложи екскурзоводът. — Огледайте се, всичко наоколо е приказно тайнствено .

Джон изпълни съвета му, но намери обстановката по-скоро за мрачна. Чувството на потиснатост отново се опита да го завладее. Подобно на пъстри птици, около него бяха спрели да си починат разноезични туристи — повечето от тях на почтена възраст. Той изчака още малко и продължи изкачването. Накрая стисна зъби и преодоля последните стъпала — вече се намираше на върха на пирамидата. Най-сетне очарованието на околността го завладя и се отдаде на няколко минутно съзерцание.

По някое време почувства, че е видял достатъчно и тръгна да слиза по обратния път. Екскурзоводът го последва и скоро те се оказа в подножието на гигантското съоръжение. Джон протегна ръце и несъзнателно започна да си тананика. В него напираше непознат, но приятен прилив на бодрост.

— Наистина, вече се чувствам друг човек — обърна се той към водача си, чието име бе забравил, но този факт съвсем не го притесняваше.

Отново бе възвърнал доброто си настроение. Обърна се да тръгне към паркинга и по пътя натам се натъкна на старата индианка. Джон се вгледа в поизносените й мръсни дрехи и премести погледа си към кофата с изстудена пепси-кола.

— Да изпием нещо разхладително — прозвуча предложението му като заповед.

Старицата отвори капачките на две бутилки и ги поднесе. Американецът погледна с погнуса към съмнителната чистота на кофата, но все пак отпи първата глътка. Студената течност го освежи и вля в тялото му допълнителна бодрост. Очите му се спряха върху кошницата със сувенири и в него се промъкна натрапчивото желание да купи някой от тях.

— За вас имам много ценна вещ, сеньор — каза старата индианка, сякаш отгатнала намерението му.

Зениците на очите й го пронизваха.

Старицата бръкна в кошницата и извади нещо, обвито в парцал. Разви го внимателно и пред очите на Джон се появи продълговат предмет. Беше тумбеста глинена флейта, орнаментирана в пастелни тонове, вероятно изобразяваща някакво божество. Беше подпряно на колене, изразът на лицето, украсено с ореол от пера пред мундщука за духане, бе застинало в отвратителна гримаса. По тялото на флейтата имаше типичните за всеки подобен инструмент дупки за пръсти.

— Древна е и напълно автентична — поясни индианката. Освен това в нея е скрита страшна тайна. Цената е само сто долара. Купете я, чужденецо, тя сигурно струва много повече.

Американецът я погледна учудено, изненадан от правилния й учтив испански език, който не съответствуваше на нейната външност. Все още се намираше в добро настроение и прояви неочакван, съвсем нетипичен за един Джон Наварро жест.

— Да приемем, че ви вярвам — рече той. — Купувам я.

Бръкна в джоба си и извади стодоларова банкнота — единствената, с която разполагаше. Беше свикнал да се разплаща с кредитни карти.

— Благодаря — измърмори индианката и го изгледа особено.

Джон повъртя покупката в ръцете си, не знаеше какво още го задържа при тази мръсна и лошо облечена жена. Реши да си тръгне.

— Почакайте! — настигна го гласът й. — Ще ви дам един съвет: не се опитвайте да свирите на тази флейта, чужденецо! Ще се докоснете до ритуалите, свързани с древния бог, а те са страшни!

Устата й внезапно се разтегна в суха усмивка. Откриха се равни, учудващо бели за възрастта й зъби.

Той се изсмя мислено на думите й и продължи към паркинга.

След около два часа се озова в хотелската си стая. Разположи се на един от фотьойлите, постави флейтата на малката стъклена масичка пред него и започна да я разглежда. Олицетворението на бога стоеше колене пред него и излъчваше цялата си отвратителност. Тогава в Джон ненадейно се промъкна някакво детско любопитство. Въпреки предупреждението на старицата му се прииска да чуе как свири странния инструмент. Той си припомни думите й и отново се изсмя вътрешно. Взе флейтата, обгърна с ръце тумбестото й тяло и постави пръсти върху шестте кръгли отворчета, пробити в предната й част. Палецът на дясната му ръка напипа седмата дупчица, разположена в задната част. Оставаше му да допре устни до мундщука и духне в него.

Но дори и при смяната на пръсти върху отворите, флейтата мълчеше. Джон набра въздух в дробовете си и я наду с цялата сила, на която бе способен. Глиненият инструмент неочаквано издаде кадифен, съвсем необикновен по мекота и тембър звук, в който сякаш се криеше още нещо. Той изпита непреодолимото влечение да го чуе отново. Новият звук сякаш се впи в мозъкът му и желанието да го повтори се усили. Джон Наварро пое дълбоко въздух и наду флейтата за трети път. След това за четвърти, десети, двайсети…

Очите му кръвясаха от напрежение, но желанието да чува звука отново и отново бе станало фатално необходимо — флейтата сякаш го бе обсебила. Вените по шията и слепоочията му се издуха, но неистовите напъни го преследваха, а той беше безсилен да се противопостави на тях…, докато тялото му рухна на пода.

 

Когато го откриха проснат на пода в хотелската стая, той все още стискаше с вкочанените си пръсти древния инструмент. По обелените му от напъване устни се забелязваше струйка спечена кръв.

Седмица по-късно, трупът му бе откаран обратно в Сакраменто.

След погребението, организирано по инициатива на двама останали живи приятели на баща му, некрологът му бе поместен в един от местните вестници.

* * *

Загадъчната му смърт постави в недоумение мексиканските следствени органи. В стаята му не бяха намерени чужди отпечатъци, версията за самоубийство бе напълно изключена. Не беше получил нито инфаркт, нито инсулт. Само сърцето му неочаквано бе спряло да работи.

Привлеченият към следствието специалист потвърди автентичността на флейтата и настоя да бъде предадена на антропологическия музей.

Глиненият инструмент с ужасяваща външност се озова в музейното хранилище, завинаги отнесъл със себе си тайната на убийството — възможността да произвежда инфразвук с определена честота, който заедно с останалата тоналност влияеше пагубно върху човешката психика. Никой никога нямаше да узнае за дяволското изобретение на главния жрец, предназначено за наказание на подчинените му, провинили се пред винаги жадния за кръв бог Уицилопочтли.