Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (7)

6

В къщата работеха две „предприятия“: денем на етажа банката обслужваше клиентите, нощем на партера един обявен за кафене вертеп с касиерка и набеден цигански оркестър ограбваше лекомислените еснафи. Буржоазката къща намираше за естествено това предприятие на партера и го търпеше. Обитателите й, тъй претенциозните в моралните си оценки семейства, никак не се стряскаха от това, че нощем, когато добродетелта похърква, в едно от партерните помещения на къщата се танцува канкан. „Кафенето“ дотолкова не го беше еня за дневните посетители, които пият кафе и четат вестници, че денем дори не отваряше. Кепенците се вдигаха едва привечер, край стените стояха няколко ламаринени маси, а в „бюфета“ дами с боядисани коси и пищни форми според вкуса на епохата приготовляваха яйчен ликьор и чай. (Шампанското минаваше за нечуван разкош, даже гръмогласните офицери рядко дръзваха такова разточителство — впрочем понятието „гръмогласен офицер“ бе твърде непознато в нашия град, защото хусарският полк беше разквартируван на петдесет километра оттук, в съседния град, и офицерите от артилерията и пехотата, които бяха настанени при нас, се задоволяваха с по-скромни и редки джамборета, с яйчен ликьор и каруцарско вино.) Този нощен вертеп се посещаваше най-вече от спекуланти, пазарджии, чифликчии и някой и друг евреин-арендатор от околията, отскочил за по една бурна нощ. „Господарите“ се осмеляваха да дойдат тук само добре подквасени, в такива случаи спускаха железните кепенци на локала и му дръпваха такава веселба, от която се разбуждаха дори и заспалите; за учудване е, че това нарушение на реда биваше търпяно и дълго време, години наред „кафенето“ продължаваше да работи на партера. Полицията тогава все още не се месеше в делата на гражданите; в този четирийсетхиляден град, например, за спокойствието на гражданите бдяха всичко на всичко петнайсет полицаи, петнайсет остарели, шишкави нескопосници, които в детството си познавах лично и се обръщах към тях по имена; полицейският арест беше приютен в разнебитена стара къща с италиански профил и аркада, но обикновено беше празен, тук отспиваха махмурлука си само закоравелите алкохолици, които заран полицаите прибираха по уличните ъгли в подобна на саркофаг талига, покрита със зелена мушама. Това, което се предлагаше от вечер на вечер в „кафенето“ на нашата къща, бе една от по-изтънчените и очевидно по-разточителни разновидности на проституцията; понякога се вадеха ножове, една нощ къщата бе разбудена от женски писъци, деца и възрастни се стекоха на коридора по наметки, а на двора домоуправителят налагаше с метла един обут в ботуши и с щръкнали мустачки, особено кръвожаден спекулант, който се беше вкопчил с ноктите на двете си ръце в удобните за сграбчване, меки телеса на една сламеноруса служителка от кафенето. Тази призрачна сцена в острата и студена утринна светлина ми подейства като някакво невероятно, театрално изживяване. Но вертепът изглежда плащаше солен наем на банката, понеже дори подобни непристойни тупурдии, които се превръщаха в обществен скандал, биваха търпени. Договорът със собственика на вертепа, хитър цигански ас с предприемачески дух, бе прекъснат много по-късно и то не „по морални съображения“, а защото банката се нуждаеше от помещението: вече нямаше нужда от доходите на нощния локал.

За задоволяване на ежедневните здравословни нужди в града имаше два публични дома: един по-евтин и по-прост — на улица „Кула“ и един друг по-изтънчен, „офицерски“ — в едноетажна къща на улица „Арсеналска“, където ходеха чиновници с по-висок сан и офицери. Между тези две затворени зад стените институции на уличната любов, по застроената с ниски постройки улица „Цвете“ действаха десетки самостоятелни предприемачки, своего рода амбулантни търговки на любов. Приветлив, галантен бе този подземен свят на любовта. Млади неженени бонвивани, разбира се, нерядко и женени мъже, армейски офицери и понякога, в пълна тайна, и по-млади монаси от местния католически орден, обучавани за учители, също ходеха в тези домове, запазили се почти непроменени от средновековието, със своите замазани прозорчета, с вечно затворените порти и боядисаните със зелена и кафява блажна боя лъскави и гладки фасади те разкриваха предназначението си дори пред чужденеца. В тези домове градските господа ходеха „след кафенето“, в „салона“ до среднощ се водеха сладки приказки, собствениците често сменяха момичетата. Само веднъж посетих един от тези домове в родния си град, наистина, много млад, на тринайсетгодишна възраст; по-късно се срамувах да посещавам на родна почва тези места, но тази първа и единствена визита се е запечатала в спомените ми с неумолима острота. Заведе ме едно от момчетата в къщата, буен, неспокоен по нрав юноша, син на парфюмерист, посред бял ден пристъпихме в „евтиния“ дом на улица „Кула“, тракайки със зъби в лъчезарния и тих летен следобед. При отварянето на портата в коридора проехтя звън на камбанка, вляво от входа в една стая, цялата със завеси и с мебели от времето на Терезия^[23], зад остъклената врата в инвалидна количка седеше старица с боне, сякаш преоблечения като баба вълк от приказката за Червената шапчица, съзерцаваше ни любопитно през пенснето и се подсмиваше. Пресякохме бързо към двора, понеже синът на парфюмериста вече знаеше порядките тук, едната страна на двора беше заградена откъм улицата с висок каменен зид, а на партера и на първия етаж се виждаше дълга редица боядисани в кафяво врати, които водеха към стаите, както в някакъв затвор или болница. „Момичета“ не видяхме никъде. На двора се разхождаше опитомен бухал с подрязани криле. По-късно една от вратите на първия етаж се отвори и в коридора се появи женска фигура, лисна на двора вода от тенекиена кана и се върна в стаята си, без да ни обърне внимание. Бяхме се прилепили неподвижно до стената, даже и словоохотливият ми другар притеснено се озърташе наоколо, тук, в двора, наистина бе тихо като в зандан.

След малко вратата на една от партерните стаи се отвори и една жена, която трябва отдавна да ни беше видяла иззад пердето на прозореца, усмихвайки се, ни повика да влезем в стаята. Другарят ми тръгна напред, а аз го последвах, олюлявайки се, с потно тяло, почти в несвяст. Жената говореше унгарски със славянски акцент, друго за нея обаче не помня, не зная млада ли беше, руса или черна, пълна или слаба? В стаята имаше лекелисана кушетка, застлано легло, от което жената изглежда току-що бе станала, защото завивките още се стелеха в безпорядък, пропити от горещи телесни пари, тенекиен умивалник се валяше до стената, чиято мазилка се ронеше и над умивалника, забита с кабари, открих печатна брошура със санитарни напътствия; внимателно я прочетох, по-скоро измъчен и притеснен, отколкото от интерес. „Лесно може да избегнете зараза“ — започваха властите здравните си наставления. Пред леглото се търкаляше чифт дебели мъжки боти. Известно време седяхме така, на ръба на леглото, приятелят ми се стараеше да се държи свойски и наперено, но и него го бе много страх; жената поиска цигара, седна помежду ни на ръба на леглото, гледаше ни усмихнато и мълчеше. Нищо не се случи. По-късно приятелят ми даде на жената три шестака^[24] и се изнизахме от къщата, без никой да забележи бягството ни, вече притъмняваше. Това приключение, което беше равносилно на екзотичните тръпки от романите на Карл Май, за дълго потисна желанието ми за подобни начинания, още повече, че бях дълбоко разочарован от своя връстник, „буйния“ другар, който преди това ме беше мамил с романтични лъжи, а както забелязах, „вътре“ се държа не по-малко стреснат, страхуваше се също толкова, и представите му за действителността бяха също тъй бедни, както и моите. Разправяше, например, че половото общуване между мъжете и жените е доста по-различно, отколкото ние си мислим (аз тогава още нищо не си мислех, в главата ми всичко беше мъгла и хаотична плетеница от несъвместими понятия) и основното в него е, че мъжът силно притиска жената, обгръща ръцете й и сетне я захапва за носа. Един Бог знае, откъде бе чул това? По-късно се усъмних, че ме лъже и разочарован от него, взех да го презирам и отбягвам.

В града живееха и две „кокотки“, две поувехнали, не особено красиви жени, които бяха наели жилище в една малка пресечка, ходеха винаги заедно, забрадили лица, носеха огромни, подобни на воденични колела капели и се радваха на задоволителен респект в средите на посветените, сред разгулната мъжка общност на града. Прякорът на едната беше „Лимонче“, на другата учениците викаха на подбив „Портокалка“. Вероятно искаха от мъжете, които удостояваха с милувки, по-големи суми, отколкото амбулантните продавачки на любов от улица „Цвете“, циганки и малки слугинчета, и затова почитателите им ги бяха удостоили със званието „кокотки“. Във всеки случай Лимонче и Портокалка бяха част от обществения живот на града. На улица „Цвете“ живееше и една устроила се по домашному едра уличница с незапомнена възраст, от която цели поколения бяха научили тайните на любовта, стара госпожица на име Ленке, която познаваше всеки мъж с положение в града, беше строга и не търпеше възражения, дори и полицаите се плашеха от нея. С времето тази стара проститутка бе придобила известно признание от страна на семействата. Бе станала органична част от живота, рано или късно всеки опираше до нея.

Но легендата за „Червения рак“ аз също само съм чувал, никога не съм го посещавал. В края на миналия век, през осемдесетте години гостилница „Червения рак“ била истинско сборище на оргии, тайно и елегантно, където ходели най-изисканите господа от града, и както съм чувал от един мой жизнерадостен чичо, там се вършели доста необичайни неща. Този загадъчен „Червен рак“ — много по-загадъчен, отколкото дома на улица „Кула“ или вертепа от партера на нашата къща — бил построен за крайпътна странноприемница, на няколко километра от града, и мъжката част на „доброто общество“, изрядните глави на семейства, в това число и моят чичо, се отбивали тук, ако искали да се чувстват напълно необезпокоявани. Когато и аз тръгнах по подобни забавления, крайградският локал беше вече само порутена чифликчийска кръчма.

Половият живот извън брака протичаше в такива скромни рамки, че който зажаднееше, можеше да утоли жаждата си в подобни леконравни вертепи. „Връзката“, „падението“ на омъжената жена бяха територия на романите. Нито веднъж в детството си не чух възрастните да сплетничат за някоя „паднала жена“, която има „връзка“; дори и примадоните от местната театрална трупа бяха държани строго под око и онази, за която се разчуеше, че е съгрешила, биваше „бойкотирана“.