Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Egy polgar vallomasai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ИК СТИГМАТИ, 2002

ISBN 954-9521-54-0

 

Voeroesvary Publishing Co. Ltd. (Toronto),

Ferenczy-Verlag (Zuerich), 1990

История

  1. — Корекция
  2. — Разпределяне на бележките по абзаци; добавяне на маркери за стихотворения; корекции

6

Виенските роднини свиреха по цял ден. Шестте момичета се редуваха една след друга на цигулка, на пиано, дори на виолончело и на кларинет. Малкото време, което им оставаше покрай музиката, те запълваха с танцуване. Едноетажната къща в Хиетцинг ехтеше от музиката, от писъците на момичетата и от песните им. Домът бе съборетина, в трите стаи живееха десет души, шестте дъщери, родителите — @Францл, единственото момче беше загинало във войната — и Мари, старата прислужница, която бе старица още преди трийсет години, краката я боляха и тътрузейки ги, тя готвеше на семейството долу, в избата, във влажната и мрачна кухня. Зад къщата се простираше дългата и тясна градина с плодовитото ренглотено дръвче, с два стари ореха, които раждаха вече само костеливи, дребни орехчета, с малиновите си храсти и едно силно миризливо бъзово дръвче в задната част на градината. Край ореха бяха сложили пейка, маса, и многолюдното семейство прекарваше тук от пролет до късна есен. Тук стоеше по цял ден и бащата, художникът Франц, с развята коса, с артистична вратовръзка, с пенсне на палячовския си, дълъг и червен нос, с четки и палитра в ръка, и докато угрижено съзерцаваше започнатото платно върху триножника, междувременно следеше процеждащата се през отворените прозорци на детската стая мелодия на цигулка или на пиано… „Falsch, grundfalsch!“[48] — крещеше старият Франц, ако Труде или Марта сгрешеха нотите. Едновременно възпитаваше шестте момичета, рисуваше картините си и се препираше с Мари, прислужницата, и с Роза, съпругата си, която се помайваше долу из кухнята. Така минаваха пролетта, лятото в хиетцингската къща; така минаваше животът.

Този живот минаваше без пари; с пари в хиетцингския дом се занимаваха по-скоро инцидентно. Дребните, незначителни харчове, разходите за облекло, възпитание и храна на седемте деца, цената на тубите с бои, четките и платната на чичото и всичко, от което имаха нужда в живота, лекар и лекарства, дрехи и книги, наемът на къщата и летуванията, всичко това милостивата добра съдба изсипваше в семейното лоно сякаш случайно. От музика и от „изкуство“ не им оставаше време да печелят пари. Чичото рисуваше невъобразимо много. Беше нарисувал шестте си дъщери и съпругата си във всяка възраст, нарисува къщата и градината, сетне дойде ред на обществените сгради във Виена, на порталите и прозорците в Лейнц и Мьодлинг, нарисува роднините, някои и по фотография, беше нарисувал сезоните, беше нарисувал всички по-ефектни букети цветя, попадали пред очите му, мазето и тавана. В картините му можеше да се намери всичко, което големите майстори увековечават върху платната си, чичото рисуваше изящно, нанасяше цветовете с лека ръка, виждаше добре светлосенките, групираше съразмерно предметите и фигурите и на пръв поглед изглеждаше, че тези картини са безпогрешни и носят отпечатъка на някой голям майстор. Едва след по-щателен оглед и след като човек видеше повечето от шедьоврите на чичото, се оказваше, че на тези картини нещо им липсва. От картините липсваше самият той, чичото. Бе толкова скромен, тъй изтънчен, че никога не посмя да се изяви в своите картини. Беше артист, но никога не изрече последната дума.

Живееха наистина като птиците. Невероятно скромно. Чикчирикаха в хиетцингската къща и си чакаха късмета. Понякога някое от момичетата излиташе, опитваше щастието си по света, омъжваше се или — с валсова стъпка — танцуваше известно време в такта на някоя внезапно извила се страст. Сетне, когато настъпеше краят на брака или на валса, се завръщаха наново у дома в Хиетцинг. Мари, която вече беше небивало стара, както библейските жени, поставяше в стаята при пианото или на закритата веранда сгъваемо легло, бегълката заемаше мястото си под разнебитения покрив на фамилния дом, момичетата свиреха, а чичото неуморимо рисуваше. Онова, което е ефирно и пухкаво като разбит каймак, ароматно и съразмерно във Виена, което е музика и такт в ритъма на този град, живееше у тях и те го изразяваха безрезервно чрез своите песни, картини, мелодии, схващания и жестове. Така като цяло това семейство с триножника, с разстроеното пиано, със сгъваемите легла, със своята свежа и елегантна бедност, с разпиления си начин на живот, бе долу-горе най-доброто, което Виена можеше да даде. Старият Франц и шестте девойчета бяха също и поне дотолкова Виена, колкото църквата „Свети Стефан“ или „Stock im Eisen“. Човек не може да си представи Виена без тях. В хиетцингската градина ги навестяваха Шницлер[49] и Хофманщал[50], Алтенберг[51] пишеше любовни писма на момичетата, които сетне редовно си искаше обратно, продаваше ги на журналите и ги публикуваше в своите книги. Три от момичетата отидоха в балета, танцуваха по целия свят, естествено, във валсова стъпка, от която никога не се отказаха. Те бяха виенският валс, тези три млади девойки, от стъпките и смеха им се прехласваше светът от Петроград до Ню Йорк, те бяха експортираната Виена, въплъщение на чувствения и мелодичен три-четвърти такт. Старецът стоеше пред своя триножник в градината, рисуваше останалите му модели и се препираше с по-възрастната сестра на майка ми, с Роза — майката на момичетата. Бяха се препирали петдесет години, на празненствата по случай сребърната и на златната сватба за миг си бяха поели дъх, сетне продължиха да се препират. Момичетата се завръщаха у дома, защото им беше изтекъл договорът или се бяха разделили със своите съпрузи, и бе напълно естествено световноизвестната балерина, която иначе обитаваше апартаментите на най-луксозните хотели в метрополисите, вечер скромно да полегне на сгъваемото легло до сестрите си…

Художникът понякога предприемаше екскурзия до Виена и в такива случаи се завръщаше у дома с обезпокоителни трофеи; купуваше например позлатената салонна гарнитура на фалирал оперетен театър или беше намерил изгодно в Доротеума няколко чифта бледолилави, дълги женски ръкавици. Тези излети бяха като стихийни бедствия в живота на семейството. Поставяха волю-неволю реквизитните мебели в голямата стая, а момичетата дълги години носеха бледолилави ръкавици. Понякога обаче артистът Франц предприемаше и тайни пътешествия, тъй като семейната идилия, естествено, не можеше напълно да удовлетвори буйното му въображение. Редом с домашните модели от време на време изпитваше нужда от профански преживявания. Отиваше в ателиетата в многолюдните централни квартали на Виена, където човек можеше да се преклони пред художествения идеал за женска красота без семеен надзор. Момичетата знаеха за тези изблици на жадната за красоти артистична душа, те плащаха тайното ателие, модела, и всячески „правеха параван“ на баща си. Старият художник бе вече попрехвърлил седемдесетте и все още се впускаше на път следобед в тъмносиния си празничен костюм, с бяла копринена папийонка на врата и с букет увити във вестникарска хартия диви цветя в ръка… Роза гледаше след него от кухненския прозорец с неутолима горест, която не се беше смекчила дори след петдесетгодишен съпружески опит. „Ist halt a’ Kunstler!“[52] — казваше мъдро в такива моменти Мари, слугинята, която стоеше до господарката си и заедно гледаха подир отдалечаващия се от кухненския прозорец.

От едно или друго кътче на жилището постоянно струеше музика, имаше неизчерпаеми запаси. В този дом не сядаха специално да свирят на пиано или на цигулка; необичайното беше, ако някакъв немелодичен, прозаичен шум прекъсне за минути неуморимото упражняване, повторение, учене. В единия ъгъл Грете композираше балет, който по-късно бе поставен във виенската Опера, на пианото Труде обучаваше някой от бъдещите педагози в Консерваторията, в преддверието Хилда и Марта свиреха на цигулка. Сред този никога незаглъхващ потоп старият художник понякога захвърляше четката и сам хващаше някакъв инструмент — имаше безусловен слух и свиреше превъзходно на виолончело, но иначе разбираше от всички инструменти — или спокойно сядаше до оперетната маса с позлатени крака сред врявата, изваждаше перо, мастило и пергаментова хартия и изглаждаше ръкописа на някоя от своите исторически трагедии в пет действия. За седемдесет години той беше написал почти четирийсет драми в ямбове и трохеи, бе обработил историята на Хабсбургите, на Андреас Хофер[53] и житейската история на повечето бележити фигури от австрийското минало. Чужд наблюдател мъчно би разбрал душевното състояние на семейството. Нуждата да изразяват себе си държеше във вечно безпокойство членовете на фамилията, те й се отдаваха, възвишена идея-фикс за артистична всеотдайност бе обладала съзнанието и нервната им система, четката, перото и лъкът бяха просто средства — еднакво подходящи, за да изразят и отпразнуват възвишената хармония, на която се бяха заклели да служат, „изкуството“. Любител сред тях, в най-висшия и сложен смисъл на думата, всъщност беше само старият художник, който рисуваше хубави картини, свиреше превъзходно на виолончело, редеше сполучливи ямбове, непрекъснато празнуваше живота и изкуството, бродеше по света, душейки с масивния си, сластен нос, на върха на който дебнеше пенсне, и умееше да се радва по един и същ начин на порция ароматен гулаш, на балета на Грете в Операта, на музиката на Шуман и на профанските преживявания в централните градски ателиета, където ходеше от време на време, благодарение на съчувственото доброжелателство на дъщерите си… Бяха скромни и изискани по свой начин; семейството непрекъснато „твореше“; и музиката ги издигаше над земната глъч. Свиреха, когато нямаха пари, свиреха, когато бяха влюбени, или се бяха разочаровали в любовта си; в такива случаи свиреха тъжни мелодии. Посетителят чуваше музика още от вратата. „Марта се подготвя за раздяла!“ — установяваше при градинската порта приятелят на семейството, който познаваше обстановката в дома, защото Марта дни наред свиреше „Соната в ла мажор“ от Сезар Франк, когато се бе разочаровала от любовта си. Марта често се разделяше. Сонатата на Сезар Франк постепенно стана популярна в Хиетцинг.

Роза, свъсената прамайка, живееше в този трескав, артистичен свят, сипейки огън и жупел. Вечно беше на път между кухнята и жилището, непрестанно вареше кафе в карлсбадска съдина на цветчета и мажеше хлебчета с масло, защото някое от момичетата все си идваше от час, или пък отиваше на час, и чистеше целия сплъстен, чорлав безпорядък, който неизбежно се натрупва там, където шест девойки се занимават с музика и любов. Тя, по свой начин, безспорно също участваше в общата развихрена плодовитост, бе родила седемте деца, а творбите на съпруга си, драмите и картини, за които ценителите на изкуство не плащаха, намираше за съвсем излишни. Роза ядно събираше всичко, което семейството пилееше, пари, дрехи, събираше дори празните туби от бои на съпруга си, изхабените четки, всякакъв отпадък… В това музикално, гръмогласно семейство, което твореше до самозабрава, тя беше предпазливата, снабдяваща и трупаща, бе дребнавата и разтревожена, земна съвест на семейството. И когато в часовете за вечеря семейството се завръщаше на земята с блуждаещи от музикалната омая очи, Роза и Мари се появяваха на вратата, поставяха върху оперетната маса отрупаните с хляб и масло, с рядко кафе и студени колбаси подноси и като хор от древна трагедия започваха да мелят пазарските новини. Живееха така; и дълго-дълго живели така, докато не умрели.

Бележки

[48] Фалшиво, съвсем фалшиво! (Бел.авт.)

[49] Шницлер, Артур (1862–1931): популярен автор на драми и романи. (Бел.ред.)

[50] Хофманщал, Хуго фон (1874–1929): австрийски поет, писател, една от водещите фигури на символизма и сецесионизма. (Бел.ред.)

[51] Алтенберг, Петер: псевдоним на Рихард Енглендер, популярен виенски поет и писател от края на XIX и началото на XX в. (Бел.ред.)

[52] Такива са артистите! (Бел.авт.)

[53] Хофер, Андреас (1767–1810): тиролски борец за свобода. Заловен и екзекутиран от французите по време на френско-баварската окупация. (Бел.пр.)