Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (41)

6

Животът понякога е благосклонен; в критични моменти край мен винаги се спираше някой Крес и неуверено ме даряваше с няколко незначителни по своята тежест думи. Крес не принадлежеше към особено интелигентните възпитаници в класа. Трябва да ми беше връстник; и бе тъй странно-изискано болен; болестта сякаш го облагородяваше… Вече беше съвипускник на „големите момчета“, но родителите му все още го караха да ходи с кадифена мантичка с връзки отстрани; ръцете, лицето, тялото, всичко беше тъй невъобразимо, нездравословно бяло, млечнобяло, наситено бяло; и представете си при този цвят на кожата светлосини очи и бледоруса — сега е модно да се казва: „платиненоруса“ — пухкава коса, дълги мигли. Под примигващите му, винаги мъничко възпалени очи грееха тъмнокафяви лунички. Ходеше бавно, чак и ръката си повдигаше предпазливо, говореше разчленявайки думите, цялото му същество издаваше недоверчива бдителност, всъщност будеше представа за много благороден порцелан, гледах го направо със страх, дали ако седне или по време на ходене се допре до нещо, няма да се счупи… Крес беше математик и болен; искам да кажа, не се занимаваше с нищо друго, само с математика и с болестта си; училищните задачи, детските забавления, обкръжението, нашите игри, всичко това бе второстепенно. Страдаше от хемофилия; говореше за своята болест безстрастно, вещо, придавайки си донякъде важност, разкрасяваше беседата си с чуждици, както изтъкнат млад лекар би говорил за заболяването на трето лице. Не го интересуваше нищо друго, само хемофилията; цитираше случаи от литературата, знаеше, че в големия романен цикъл на Зола „Ругон-Макарови“ едно от децата излинява от тази болест; сериозно, без трагична отсянка, безпристрастно и с вежлива готовност обясняваше във всеки час от деня симптомите, начините на лечение на хемофилията, сериозността на своя случай. Болестта бе изолирала Крес от класа, той приемаше делничните задачи като задължителни за себе си по-скоро от прилежност. С примигващи, възпалени очи, той гледаше безкрайно сериозно на всичко. Крес никога не бързаше; разхождаше се между живота и смъртта, обмислено, съзнателно като човек, който има достатъчно време за всичко. По-късно установих, че не непременно нежно съчувствие или пък неясно и внезапно надигнало се вълнение го е подтикнало тогава, първата вечер към близост; просто е търсел другар, възприемчив и старателен, комуто да разкаже някои по-стари, основни и други, по-фини и нови подробности за своята болест, на която гледаше постоянно като на един от генералните въпроси на всемира и човечеството. Този обективен егоизъм го беше обзел напълно. Изслушваше оплакванията ми, мнението ми сериозно и с хладен интерес, както възрастният — жалбите на детето. Някак особено, едностранчиво и непохватно, Крес бе „пораснал“ преждевременно в болестта; не знаеше нищо за живота, но със смъртта живееше едва ли не в добри лични отношения, говореше за кончината с посветена апатия, провлачено и с монотонен глас като човек, който беседва по досадно познати теми. Никога не го разбрах напълно, но според него математиката — другата сфера на Кресовите интереси — бе непосредствено свързана с болестта, едната някак произтичаше от другата, болестта обуславяше математиката, двете си принадлежаха. Най-малкото за Крес… Понякога ме беше страх от него. Във всеки случай той бе първият, който ме заговори с човешки глас в големия дисциплинарен пансионат на моята младост.

След ден-два разбрах, че съм един от париите-изгнаници на обществото, един от последните, анонимен никой, нищо, с неимоверна борба, с непрестанно вслушване, с коварство, злост и решителност навярно ще постигна да ме търпят известно време; за равнопоставеност обаче няма защо да мечтая, не съм част от тях… Първата вечер, когато пансионатът бе в пълен „състав“, легнахме в железните кревати, събличайки се под някакъв военен ритъм, възпитателят мина между шпалира от легла, сякаш правеше преглед на новаците, които и без друго се бяха проснали в леглата, неподвижно сковани — когато угасиха тока и над трийсет и петте детски глави светна нощното осветление, синята електрическа крушка, разбрах, че съм попаднал в клопка, над мене бдят неумолими сили и трябва да си отварям очите на четири, ако искам да се изплъзна невредим… Разбрах, че семейството не ми е повече защита и от днешния ден ще трябва да живея в „обществото“; „общество“ е цялото това множество от странни, недисциплинирани, склонни към всяко добро и зло частни съдби тук, около мен, които и в будно състояние, и насън, всяка минута от денонощието контролира, пречупва, дисциплинира, наказва, укротява един по-висш и могъщ промисъл. Тази нощ въобще не спах. Реших да мобилизирам всичките си способности, да внимавам, да бъда предпазлив, да не предам нищо от себе си. Последваха тежки дни и чак след дълъг и мъчителен период, с цената на горчиви уроци и болезнени жертви, аз успях да осъществя плана си. Преди всичко трябваше да науча, че хората са безмилостни един към друг без особена причина, дори без цел, при всеки възможен случай; и това им свойство произтича от самата им природа, няма защо да се окайваме. За новака започваха два вида живот: единият, официалният, контролираният, който протичаше пред стоокия Аргус на по-висшите органи, той беше по-лек и поносим; другият, невидимият, скритият, бе игра на избуяващи интереси и сили, на внезапно разгоряли се зли или добри дарби. Това вече не беше бленуваният живот на „бандата“, не, изведнъж затънах до шия в непристойното, сътворено от плът и кръв „общество“ — живеехме непрестанно като съучастници в някакво зло, в лицемерно притворство, в своего рода „наваштеуслуги“ сервилност, дори и на четири очи; и задължителната сред затворниците разбойническа чест, която дори по-решителните не се осмеляваха да престъпят, по-скоро само обагряше, отколкото смекчаваше великата борба за утвърждаване. От своя чувствителен и комплициран, във всеки случай по-висшестоящ детски частен живот изведнъж пропаднах обратно в света на юмручното право. И не след дълго се научих да използвам юмруците си.