Алберто Моравия
Чочарка (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

На разсъмване бяхме събудени от някого, който тропаше силно на вратата, сякаш искаше да я издъни. Чукаше войникът, който беше ни обслужил предния ден и който, щом отворихме, ни предупреди, че колата, която щяла да ни отведе във Валекорса, чакала долу, трябвало да побързаме. Облякохме се много набързо. Като се обличах, аз се чувствувах силна и отпочинала както никога; резултат естествено от дългия ободрителен сън. От бързината и енергията, с която Розета се изми и облече, разбрах, че и тя се чувствува силна и бодра. Само майка може да разбере тези неща. Помнех я каква бе предния ден, изтощена от безсънието и вълненията, с лице, зацапано с изсъхнала кал, с вторачени и тъжни очи, и сега ми беше радостно да я гледам как седи на леглото със спуснати надолу крака, как се протяга, опъвайки ръце, повдигайки гръдния си кош с хубавите бели гърди, а те като че щяха да се пръснат под комбинизона й, как отива до легена в ъгъла, налива студена вода от каната и се мие живо, плискайки вода не само на лицето си, но и на врата, на ръцете, на раменете, после със затворени очи поема наслуки кърпата и се изтрива енергично, до зачервяване, после взима полата си и я облича през главата, застанала по средата на стаята. Всички тези движения бяха съвсем нормални и аз съм я виждала да ги прави не зная колко пъти, но сега в тях чувствувах младостта и възвърнатите й сили, тъй както се чувствува младостта и силата на дърво, неподвижно под слънцето, което едва движи листата си при лекия полъх на пролетния вятър.

Но стига за това! Облякохме се и изтичахме долу по още пустите стъпала на тази безлюдна къща. Пред вратата чакаше малка открита военна кола на съюзническите войски, с корави железни седалки. На кормилото й седеше един английски офицер, рус, с червено лице и смутен, а може би и отегчен вид. Той ни посочи да седнем на задните седалки и ни каза на лош италиански език, че е получил нареждане да ни заведе във Валекорса. Не изглеждаше много любезен, но като че по-скоро от стеснение и свитост, отколкото защото не му бяхме симпатични. В колата имаше две огромни картонени кутии, пълни догоре с консерви и храна, и офицерът със същата стеснителност каза, че майорът ни ги изпращал с най-добри пожелания за щастлив път, като се извинявал, че не можел да се сбогува с нас, тъй като бил много зает. Докато траеха приготовленията, около нас се събраха доста евакуирани, които вероятно бяха прекарали нощта на открито, обкръжиха колата и ни гледаха мълчаливо, с ясно изписана по лицата им завист. Разбрах, че ни завиждаха, защото бяхме намерили начин да заминем от Фонди и още затова, че бяха видели консервите. Аз, да си призная, малко се възгордях, макар че изпитвах и известни угризения. Още не знаех колко малко в действителност бяхме за завиждане.

Офицерът запали мотора и колата потегли бързо през гьолове и развалини по посока към планините. Тръгна по едно странично шосе и много скоро, движейки се с голяма бързина, започна да се изкачва между две планини по тясна и дълбока долина, покрай един поток. Ние мълчахме, мълчеше и офицерът, ние защото ни беше омръзнало да разговаряме със знаци и звукове като глухонеми, а той може би от стеснителност или защото не му беше приятно да ни служи за шофьор. При това какво можехме да кажем на този офицер? Че сме доволни, задето напущахме Фонди? Че майският ден беше прекрасен, небето лазурно, безоблачно и без вятър, а слънцето заливаше зеленото и плодородно поле с ярка светлина? Че отивахме в моето родно село? Че там щяхме, тъй да се каже, да бъдем като у дома си? Всички тези неща не го интересуваха и той с право можеше да ни каже, че не го интересуват, че той само изпълнява дълга си да ни откара до дадено място според получената заповед, затова беше по-добре да си мълчим. Той трябваше да кара колата и да не се разсейва. И все пак може да изглежда чудно, макар че мислех така, през цялото време изгарях от остро желание да го заприказвам, да разбера кой е, къде е семейството му, какво работи в мирно време, дали е сгоден и прочие. В действителност, както разбрах, след като опасностите бяха минали, аз започнах да изпитвам естествените чувства, присъщи на хората в нормални времена: т. е. интерес към другите и нещата извън мен и извън моята и на Розета читавост.

Започвах, с една дума, да живея отново, което значи да върша много неща без причина, просто по симпатия или хрумване, по увлечение или дори само така, за забавление. И този офицер дразнеше любопитството ми така както след дълго боледуване, като оздравее човек, започва да се интересува от всяко нещо, което попадне под очите му, дори и най-незначителното. Аз го гледах и забелязах, че косите му са наистина прекрасни, русозлатисти, с много къдри, лъскави и блестящи; те се натрупваха и се объркваха, а после изскачаха на малки немирни кичури. Изпитвах желание да протегна ръка и да погаля тези златисти коси, но не защото младежът ми се нравеше или ме привличаше по някакъв начин, не, само защото животът отново ми се харесваше, а неговите коси бяха наистина живи. Същото това чувство изпитвах и към дърветата с млади листа, които тичаха насреща ми по шосето, и към чистия и гладък чакъл отвъд рова, и към лазурното небе, към яркото майско слънце. Всичко ми харесваше и аз жадно поемах впечатленията като човек, който изпитва отново желание да яде, след като от дълго гладуване е загубил вкуса към храната.

Страничният път, по който бяхме поели, след като известно време вървя успоредно с потока в тясната дълбока долина, накрая излезе на шосето, а потокът се превърна в бистра и широка рекичка, която течеше сред една по-широка долина. Планините сега бяха по-далеч от шосето и се спущаха полегато, не бяха вече толкова зелени, а каменисти и голи. На всяка стъпка пейзажът се изменяше, ставаше по-пуст, по-гол, по-суров. Това бе пейзажът, сред който бях израснала, и аз все повече го разпознавах, затова чувствата на боязън и страх, които неговият суров вид и самота будеха, се смекчаваха от части от друго чувство — че се връщах в едно място, което ми е близко. Пейзажът беше подходящ за разбойници, та дори и майското слънце не го правеше по-приветлив и по-гостоприемен. Пред очите се откриваха само сипеи и скали, склонове, осеяни с камъни и малко трева сред тях, а черният път, чист и лъскав, кръжащ между тия сипеи, приличаше на змия, пробудена от първата пролетна топлина. Не се мяркаха нито къщи, нито кошари, нито хижа, нито колиби, не се виждаха ни хора, ни животни. Аз знаех, че тази долина продължава гола, мълчалива и пустинна така с километри и че единственото селце, което се намира там, е моето родно село; то представляваше куп къщи, разположени от двете страни на пътя и около площада, където си издигаше църквата.

Дълго време колата летеше, ние мълчахме и после изведнъж на един завой в далечината се показа моето село. Всичко си бе така, както го помнех: започваше с по една къщичка от двете страни на шосето, които аз познавах добре. Бяха стари къщи, назидани от камък, взет от ония планини, без мазилка, скромни, с покриви от керемиди, зеленясали от мъх.

Изведнъж ми стана някак неудобно от английския офицер, който изглеждаше отегчен, че трябва да ни кара, и някак инстинктивно го потупах с ръка по рамото, като му казах, че ще слезем тук, защото бяхме стигнали. Той спря отведнъж и аз, вече леко разкайвайки се, че го бях накарала да спре, казах на Розета, че сме пристигнали и трябва да слезем. Така слязохме на пътя, офицерът ни помогна да свалим двете големи картонени кутии с провизии, които сложихме на главите си. Неочаквано, като се усмихна, офицерът ни каза почти сърдечно на италиански: „Желая ви щастие!“, после направи бърз полукръг с колата и потегли като ракета. След няколко мига изчезна зад завоя и останахме сами. Едва тогава забелязах дълбоката тишина и пълната самота на местността. Не се виждаше никой, не се чуваше никакъв шум освен лекия и приятен полъх на пролетния вятър, който духаше над долината. После, като огледах пас двете къщурки в началото на селото, забелязах нещо, което не бях видяла в първия момент: прозорците им бяха затворени, капаците залостени и вратите на долните етажи заковани с кръстосани летви. Помислих си, че селото е евакуирано, и за първи път си дадох сметка, че може би съм сгрешила, като напуснах Фонди. Там наистина имаше опасност от бомбардировки, но имаше толкова хора и нямаше да бъдем сами. Неочаквано сърцето ми се сви. За да си дам кураж, казах на Розета:

— Възможно е в селото да няма никой, може би всички са евакуирани. В такъв случай няма да се спираме, а ще тръгнем за Валекорса, която е на няколко километра оттук. Или ще се качим на някой камион, това шосе е оживено и по него винаги минават хора.

Почти в същия миг, като потвърждение на думите ми, ето че откъм завоя се зададе колона от камиони и военни коли. Това ни окуражи: бяха съюзнически, значи приятелски, и в случай на беда бихме могли да прибегнем до тях, както бяхме направили във Фонди. Дръпнах се с Розета встрани от шосето и изгледах колоната, докато се изниже пред нас. На чело, в открита кола, подобна на тази, с която бяхме дошли, седяха трима офицери със знаме. То бе трицветно знаме: синьо, бяло и червено — французкото, а както по-късно научих, и офицерите били френски офицери, с шапки във формата на кръгла тенджера, с твърда козирка над очите. Зад тази кола следваха много еднакви камиони, пълни с войници, но не такива, каквито бяхме виждали дотогава, а мъже с тъмни кожи и лица като на турци, доколкото можеше да се съди и по червените им пояси, с които бяха препасани, и белите чаршафи, върху които носеха тъмни пелерини. Впоследствие научих и техния произход: били от Мароко, мароканци, и както ми се струва, тази страна е много далеч, намира се в Африка и ако не бе войната, тези мароканци никога нямаше да дойдат в Италия. Колоната не бе много дълга, изниза се за няколко минути, навлизайки навътре в селото, и завърши с една кола, подобна първата, след което пътят отново опустя.

— Сигурна съм, че са съюзници — казах на Розета, — но не зная каква раса са. Кой ги е виждал някога?

После поех нагоре по пътя към селото.

Малко преди селото планината надвисва над пътя с една скала, под която има нещо като пещера и вътре извор. Както вървяхме с кутиите храна на саръците си, казах на Розета:

— Това е пещера с извор. Да се доближим, че съм много жадна.

Казах това, но всъщност исках да хвърля вътре поглед, защото като дете и после като момиче ходех в тая пещера всеки ден за вода, и то по няколко пъти, с медния бакър на глава, и се спирах да поприказвам с другите жени, които също ходеха там за вода. Понякога намирах там селяни от близките села с гюмчета, пренасяха вода с магаретата, защото този извор беше прочут с водата си: тя не пресъхваше и през лятото и беше ледена и обилна. Бях много привързана към тази пещера и си спомних, че като дете тя ми се струваше тайнствено място, което ме плашеше и привличаше едновременно. Често се навеждах над края на басейнчето, което беше иззидано, оглеждах се в черната вода и дълго наблюдавах туфите венерин косъм, които закриваха извора. Обичах да съзерцавам обърнатия си образ, ясен и оцветен, обичах да се взирам във венериния косъм, толкова хубав със зелените си листа и черни като албанос стебълца, радвах се на кадифения мъх, поръсен с блестящи сребърни капчици вода и осеян с червени цветя, който покриваше скалите. Но най-вече ме привличаше пещерата, защото на село някой ми беше разказал една легенда, според която, ако бих се потопила без страх във водата и бих плувала все по-надълбоко, щях да се намеря неочаквано в някакъв подземен свят, много по-хубав от горния, а в него се намирали много пещери, пълни със съкровища, джуджета и феи. Тази легенда ми беше направила голямо впечатление и дори когато станах девойка и вече не вярвах на приказките и знаех, че са плод на фантазията, никога не се навеждах над извора, без да си спомня легендата и без да изпитам несигурност и колебание, като че приказката не бе измислена, а истинска и аз можех, ако искам, да се потопя във водата, да сляза на долния свят и се намеря във вълшебните пещери на феите.

И така ние отидохме до пещерата, аз оставих на земята кутията, изкачих двете стъпала и се надвесих над извора, притискайки гръд към перваза на басейнчето, под висящите сталактити, които както някога продължаваха да сълзят, обвити в зелен блестящ мъх. И Розета се надвеси. Аз за миг погледнах отраженията на лицата ни в черната неподвижна вода и въздъхна при мисълта за многобройните не толкова хубави неща, които се бяха случили от времето, когато като дете се надвеждах над същата тази вода и се оглеждах по същия начин. Под гъстата трева в дъното на басейнчето, както някога се виждаше леко набраздяване на водата, причинено от извора, и аз си помислих, че той щеше да продължава да блика вечно, леко и спокойно, дори тогава, когато всички, и аз, и Розета, изчезнем от този свят и споменът за тази страшна война избледнее и почти се забрави. Така всичко беше съвършено, помислих в себе си, и аз вече не бях дете, а имах голяма дъщеря, а изворът не свършваше, и продължаваше да блика както винаги.

Наведох си, пих вода и мисля, че една сълза се търколи от очите ми във водата. Розета до мен също пи и не забеляза нищо. После избърсахме устата си, сложихме кутиите отново върху саръците и се запътихме към селото.

Както си представих, селото беше пусто. Не беше нито бомбардирано, нито през него бяха минали войски, но бе изоставено. Къщите, и те бяха всички бедняшки, от недялани камъни, без мазилка, прилипени една до друга покрай пътя, не бяха докоснати. Прозорците им обаче бяха затворени и вратите залостени. Повървяхме малко между два реда мъртви къщи, които ме всяваха едва ли не чувство на страх, както когато се минава през гробища и човек мисли колко много хора се намират под надгробните плочи. Минахме пред моя роден дом. И той беше затворен и вратата залостена, така че се отказах дори да почукам, и без да кажа нищо на Розета, ускорих крачките си. Най-после стигнахме до едно открито възвишение със стъпала, на върха на което са намираше църквата — истинска селска църквица от стари почернели камъни, бедна, без скулптури и други украшения. Площадът си беше такъв, какъвто го помнех — с широки гранитни тъмни стъпала, с бяла каменна ивица, пет-шест платанови дървета, засадени в безпорядък, които сега, както винаги напролет, бяха отрупани със светли листа, а малко встрани имаше стар кладенец със зид от същия почернял камък от църквата и с ръждясъл чекрък. Забелязах, че под свода, поддържан от две колони, вратата на църквата беше полуотворена, и казах на Розета:

— Знаеш ли какво ще направим? Църквата е отворена, да влезем да поседнем малко, за да си починем, и после ще продължим пеша до Валекорса.

Розета не промълви дума и ме последва.

Влязохме и аз по много белези веднага разбрах, че църквата е била ако не нарочно опустошена, то поне обитавана от войници и превърната в обор.

Църквата беше дълга и тясна, с варосани стени, таванът й бе от черни греди и в дъното — олтарът, над който висеше квадратна картина, изобразяваща Богородица с Христос. Сега олтарът беше опустошен, без никаква украса, картината все още стоеше, изкривена на една страна сякаш от земетръс. Колкото до пейките, които някога седяха наредени в двойна редица и стигаха до самия олтар, сега всички бяха изчезнали освен две, сложени обратно, надлъж една срещу друга. Между тях на пода имаше много пепел и няколко черни главници — признак, че тук бяха палили огън. Църквата се осветяваше от един огромен прозорец над портала, на който някога стъклата бяха цветни. Сега от тях се виждаха счупени остатъци и в църквата беше светло като ден. Доближих се до двете пейки, обърнах едната с лице към олтара и сложих върху нея голямата кутия, после казах на Розета:

— Ето какво нещо е войната, дори църквите не почитат.

После седнах и Розета направи същото.

Изпитвах чувство на човек, който се намира в свято място и все пак няма желание да се моли. Повдигнах очи към старата картина на Богородица, цялата опустошена, която сега не гледаше надолу, към пейките, а косо, към тавана, и си помислих, че ако исках да се моля, преди това трябваше да изправя тази картина. Но може би въпреки това не бих могла да се моля, защото стоях изтръпнала, не чувствувах нищо, бяха като тресната. Надявала се бях да намеря отново родното си село и хората, между които бях отраснала, и дори родителите си, а ето че намерих черупката празна: всички бяха избягали, може би и Богородица бе отвратена, че са я осквернили и че са изкривили изображението й.

Погледнах Розета. Тя бе сключила ръце и се молеше до мен, едва помръдвайки устни. Тогава прошепнах:

— Добре правиш, че се молиш… помоли се и за мен… мен сърце не ми дава.

В същия миг чух шум от гласове и стъпки откъм вратата, обърнах се и като в мълния видях, че на прага се мярна нещо бяло, което веднага изчезна. Стори ми се обаче, че разпознах един от ония странни войници, които бях видяла малко преди това по пътя в камиони. Обзе ме внезапно безпокойство, станах и казах на Розета:

— Да си вървим… по-добре е да си вървим.

Тя стана, като се прекръсти. Помогнах й да сложи едната кутия на глава, аз също си сложих другата и тръгнахме към изхода.

Понечих да бутна вратата, но сега тя се оказа затворена и аз се намерих лице с лице с един от ония войници, който приличаше на турчин, с черно сипаничаво лице, с червен фес над черни лъскави очи, увит с черна пелерина върху бял чаршаф. Той сложи ръка на гърдите ми и ме блъсна назад, казвайки нещо, което не разбрах. Зад него видях, че има и други, не мога да кажа колко, защото той ме сграби за ръката и ме повлече навътре в църквата, докато останалите, и те увити с бели чаршафи, с черни пелерини, влязоха с устрем.

Извиках:

— Полека, какво правите! Ние сме бежанки!

В същото време изпуснах картонената кутия, тя падна и от нея се изтъркулиха всички консерви. Започнах да се боря, защото той ме беше хванал през кръста и тежеше отгоре ми, а тъмното и озверяло лице се притягаше към моето. Тогава чух сърцераздирателния писък на Розета. Помъчих се с всички сили да се отскубна, за да се притека на помощ на Розета, но той ме държеше здраво и аз направо се борех, защото той беше много по-силен от мене, и макар че му бях забила един юмрук в брадата и му тласках назад лицето, усещах, че ме влачи навътре към десния полутъмен ъгъл на църквата. Тогава извиках и аз много по-силно от Розета и сигурно в този вик съм вложила цялото си отчаяние не само заради това, което ставаше с мен тогава, но и за всичко, което ми се бе случило дотогава от деня, когато напуснах Рим. Но той ме улови за косите и със страхотна сила ме задържа, сякаш искаше да ги изтръгне от главата ми, продължавайки да ме блъска назад, така че изведнъж усетих как падам на земята и наистина паднах заедно с него. Сега той беше отгоре ми, аз се защитавах с ръце и крака, но той притискаше главата ми към пода, дърпайки косите ми с едната си ръка, докато с другата бъркаше под полата ми и я отмяташе нагоре към корема. После се мушна между краката ми. Изведнъж изкрещях от болка, защото ме беше хванал за космите със същата сила, с каквато ми дърпаше косите на главата, за да не мърдам. Усещах как силите ми отслабват, задъхвах се, а през това време той ми теглеше космите до болка. Със светкавична бързина си спомних, че мъжете са много чувствителни в слабините и плъзнах ръка към корема му, като срещнах неговата. Като усети моята ръка, той може би си помисли кой знае какво, че му се отдавам или искам да му помогна да направи удоволствието си, така че поотпусна както косите, тъй и космите ми и дори се усмихна с една отвратителна усмивка, разкриваща черни, проядени зъби. Ала аз протегнах ръка по-отдолу, сграбих тестикулите му и ги стиснах с все сила. Той изрева, хвана ме отново за косите и удари силно главата ми на пода, толкова силно, че почти не изпитах болка, защото тутакси съм загубила съзнание.

Не зная колко време беше минало, когато дойдох на себе си. Разбрах, че съм просната в един полутъмен ъгъл на църквата, че войниците са си отишли и наоколо витаеше пълна тишина. Главата ме болеше отзад на тила, други болки не чувствувах и разбрах, че на онова чудовище не беше му се отдало да извърши, каквото искаше, защото го бях стиснала силно за чувствителното място и ми беше ударил силно главата, аз съм загубила съзнание, а с безчувствена жена е трудно да се действува. Не беше ми направил абсолютно нищо и защото, както разбрах по-късно, другарите му го извикали да държи Розета и той ме оставил и заедно с другите беше задоволил похотта си с дъщеря ми.

За съжаление Розета не беше загубила съзнание и беше видяла с очите си и изпитала с чувствата си всичко, което се бе случило с нея.

Лежах просната на пода, почти неспособна да се помръдна. После се опитах да стана, но усетих остри болки в тила. Направих обаче усилие, станах на крака и се огледах. Отначало не видях нищо друго освен пода на църквата, осеян с разпилени консерви, изтъркулени от двете кутии в момента на нападението. После вдигнах очи и видях Розета. Бяха я завлекли или може би тя беше избягала под олтара. Лежеше по гръб с дрехи, заметнати над главата й, която не се виждаше, гола до кръста надолу. Краката й бяха разкрачени, както я бяха оставили, виждаше се белият като мрамор корем и русите къдрави косми като главица на агънце. От вътрешната страна на бедрата й имаше кръв, както имаше и по космите. Помислих, че е мъртва и поради кръвта, макар че бях разбрала, че това е кръвта на похитената й девственост. Все пак това бе кръв и навеждаше на мисли за смърт. Доближих се и повиках тихо:

— Розета! — Почти не се надявах, че тя ще ми отговори.

И наистина тя не ми отговори, нито се помръдна. Убедих се тогава, че наистина е мъртва, и като се надведох над нея, смъкнах й дрехите от главата. Тогава видях, че тя ме гледа с широко отворени очи, без да издава звук и без да помръдва; така тя никога не ме бе гледала. Това бе поглед на животно, уловено в капан, което не може да помръдне и очаква последния удар на ловеца.

Тогава седнах до нея под олтара, обвих с ръка кръста й, повдигнах я, привлякох я до себе си и прошепнах:

— Златно чедо…

И не можах да промълвя нищо друго, защото заплаках. Сълзите ми капеха, стичаха се до устата ми и аз ги поглъщах, а те бяха горчиви, наистина горчиви сълзи, набрали в себе си всичката горчивина на живота ми. Докато плачех обаче, започнах да оправям бавно дрехите й. Най-напред извадих кърпичката от джоба си, изтрих с нея още топлата кръв от слабините и корема, смъкнах ризата, после полата, все ридаейки. Прибрах гърдите й, които ония чудовища бяха измъкнали навън, и закопчах елека й. Най-накрая извадих едно гребенче, което ми бяха дали англичаните, и дълго ресах разчорлените й коси. Тя се остави да върша с нея, каквото искам, неподвижна и безмълвна. Аз сега вече не плачех и съжалявах, че не мога нито да плача, нито да викам, нито да проклинам. Само я запитах:

— Ще имаш ли сили да излезем оттук?

Тя отвърна „да“ съвсем тиха и аз й помогнах да стане. Залиташе, беше много бледа и така, както я поддържах, двете тръгнахме съм изхода. Като стигнахме до средата на църквата при двете пейки, аз й казах:

— И все пак ще трябва да приберем храната в кутиите. Не можем да я оставим тук. Имаш ли сили?

Тя отново отвърна „да“ и аз изпълних кутиите с разпилените по пода консерви, дадох й едната, да я сложи на саръка си върху главата, другата взех аз и излязох.

Тилът на главата ми ме болеше неизказано силно и излизайки от вратата, усетих, че ми причернява пред очите, но си дадох смелост, мислейки за мъжете, които в момента изстрадваше Розета. Така съвсем бавно слязохме по хлъзгавите стъпала, огрени от високо издигналото се слънце, заливащо с ярка светлина почернелия гранит. От мароканците нямаше и следа. След като бяха сторили, каквото бяха сторили, те си бяха отишли, слава на бога, може би за да повторят същото в някое друго място на околността. Пресякохме селото между двете редици смълчани и залостени къщи и поехме по главния път, слънчев, чист, светъл, в пролетния вятър, който нежно полъхваше в ушите ми, сякаш нашепвайки ми, че не бива да си отчайвам, защото животът си течеше както преди, както винаги. Вървели сме така може би километър, без да проговорим, много бавно. Но накрая, понеже започна да ми става зле от болките в главата, а схващах, че и Розета изнемогва, казах:

— Ще спрем при първата къща, която срещнем, и ще останем там до утре сутринта, да си починем.

Тя не каза нищо. Така започна онова нейно мълчание, което я беше сковало в момента, когато мароканците я бяха изнасилили, и което щеше да продължи толкова дълго време. Повървяхме така още известно време, докато не видях да се задава насреща ни малка открита военна кола, съвсем подобна на онази, която ни беше довела дотук. В нея имаше двама френски офицери, разбрах по шапките им. Изведнъж нещо ме тласна и аз застанах по средата на шосето и започнах да махам със свободната си ръка. Те спряха. Доближих и извиках яростно:

— Знаете ли какво ни сториха ония турци, които командувате? Знаете ли какво се осмелиха да извършат на едно свято място, в църквата, под очите на дева Мария? Кажете, знаете ли какво сториха?

Те не разбираха и ни гледаха учудени. Единият от тях беше мургав, с черни мустаци и червено лице, пращящ от здраве, другият блед, рус, с късогледи гълъбови очи.

Аз продължих да крещя:

— Опропастиха дъщеря ми, да, опропастиха я завинаги, дъщеря ми, която беше ангел, а сега е нещо по-лошо от мъртва. Знаете ли какво ни сториха?

Тогава мургавият офицер вдигна ръка, направи знак, като че искаше да каже „стига“, и повтори на италиански с френски акцент:

— Мир, мир…

Но аз му изкрещях:

— Да, мир, прекрасен мир, това е вашият мир, копелета!

Русият каза нещо на мургавият, като му даде да разбере, че съм луда, защото се чукна по слепите очи и се усмихна.

Но аз, загубила ума си, изкрещях:

— Не, не съм луда, вижте…

Като захвърлих на земята кутията, изтичах до Розета, останала назад по средата на шосето неподвижна с кутия си на главата. Розета не се помръдна, нито ме погледна, а аз, дръпвайки, повдигнах роклята й нагоре и открих белите й прави и събрани крака. Знаех, че й бях изчистила кръвта и че може би едва ли бе останала някаква следа от нея, но като я открих видях, че кръвта отново течеше и бедрата й бяха окървавени чак до колената. Беше светла кръв, която блестеше на слънцето

— Ето, вижте и кажете пак, че съм луда! — изкрещях извън себе си, плашена от кръвта.

В същия миг усетих, че колата изфуча бързо край мен, и като станах, я видях да изчезва зад завоя.

Розета продължаваше да стои подобно на статуя с кутия на глава, с вдигната ръка, за да я поддържа, и със събрани крака. Аз изведнъж изтръпнах да не би от уплахата да е полудяла и като й смъкнах полата, казах:

— Дете мое, защо не говориш, какво ти е? Проговори на майка си…

Тогава съвсем спокойно тя каза:

— Нищо ми няма, мамо! То е нещо съвсем естествено и вече почти спира.

Въздъхнах, защото се бях много уплашила, че от случилото се бе обезумяла, и я запитах поободрена:

— Сега можеш ли да повървиш още малко?

— Да, мамо — отвърна тя и аз, като качих кутията отново на главата си, поех с нея по главното шосе.

Извървяхме още около километър, а мене главата ме болеше много и от време на време едва не загубвах съзнание, причерняваше ми, сякаш слънцето и всичко наоколо изчезваше. Най-после на един завой, забелязахме един хълм, облегнат до високи планини, покрит с храсти. На върха му между храстите се виждаше колиба, подобна на ония в Сант Еуфемия, построена от селяните за заслон на добитъка.

— Не мога повече — казах аз, — сигурно и ти си уморена. Сега ще се качим до колибата, ако има селяни, хора са, ще ни позволят да пренощуваме. Ще останем днес и утре и щом се почувствуваме отпочинали, ще продължим пътя.

Както обикновено тя не каза нищо, но аз бях вече по-спокойна, защото разбрах, че не е луда, а само не беше още на себе си, естествено след онова, което й се беше случило. Но чувствувах, че тя не е вече предишната, не нещо се е променило не само в тялото й, но и в душата й. И аз, макар че й бях майка, нямах право да я запитвам какво мисли и чувствувах, знаех, че ще й докажа всичката си обич само като я оставя на мира.

Поехме по една пътечка, която лъкатушеше сред храстите по посока на колибата, и най-сетне, след дълго изкачване, стигнахме. Както бях предположила, това бе овчарска колиба, построена от сух каменен зид, дървена врата и сламен покрив, който слизаше почти до земята. Оставихме кутиите и се помъчихме да отворим вратата, но тя имаше желязно резе, бе заключена с катинар и самата скована от дебели дъски. Немислимо да я насилим, защото дори мъж не би могъл да стори това. Докато разтърсвахме вратата, чухме тихо блеене, след него друго като от кози, но не силно, както блеят козите, когато ги заключват на тъмно и искат да излязат, а слабо и тъжно.

— Затворили са вътре животните и са избягали… трябва да намерим начин да ги изкараме — казах на Розета.

Като казах това, отидох встрани от колибата и започнах да скубя сламата от покрива. Беше трудно, защото сламата беше сплъстена от дъжда, дима и времето, а освен това всеки свитък беше свързан с лико за подпорните клони. Но като поиздърпах по малко слама оттук-оттам и като поразхлабих свитъците, успях да отмахна няколко свитъка и да направя една доста голяма дупка на височината на зида.

В момента, в който отворих дупката, от нея се показа главата на една шарена коза. Тя качи краката си на зида, погледна ме със златните си очи и изблея.

— Хайде, скачай, хубавице — подканих я аз, но видях, че макар да се опитваше да скочи, тя нямаше сили. Разбрах, че животните бяха изтощени от глад и аз трябваше да ги измъкна навън. Тогава разширих дупката още малко, докато козата стоеше с крака на зида и ме гледаше, като блееше слабо. После я хванах за главата и врата, издърпах я, а тя направи усилие и изскочи навън. След нея се показа и друга и се помъчих да извадя и нея, после трета, четвърта. Накрая не се подаде никаква коза, но от вътре чух още блеене. Разширих пак дупката и скочих вътре. Видях две козлета точно под отвора, но те не можеха да скочат, защото бяха много малки. В единия от ъглите забелязах някаква купчинка. Доближих се. На земята, неподвижна, лежеше просната бяла коза. Едно козленце се беше свило пред нея, подвило краченца под корема си, протегнало вратле и бозаеше от вимето й. Помислих, че козата лежи, за да кърми козлето, но като отидох до нея, разбрах, че е умряла. Разбрах го по отпуснатата й глава, полуотворената й уста и по мухите, накацали в ъглите на устата и очите й. Козата беше умряла от глад, а трите козлета бяха живи, защото са сукали до последния дъх на майката. Взех ги едно по едно и като се подавах през дупката, положих ги вън на земята до зида. Сякаш им беше причерняло от глад, четирите освободени кози вече лакомо късаха и поглъщаха листата на храстите. Козлетата ги настигнаха и много скоро и едните, и другите изчезнаха, пасейки между храстите. Но тяхното блеене се чуваше все по-ясно и по-силно, като че след всяко поглъщане гласовете им се усилваха, сякаш тези нещастни животни искаха да ми кажат с гласа си, че се чувствуват по-добре и ми благодарят, че съм ги спасила от гладна смърт.

С големи усилия можах да измъкна умрялата коза навън и да я завлека далеч в храстите, за да не ни безпокои миризмата й. После събрах сламата, която бях отскубнала от покрива, заедно с другата от разширяването на дупката, постлах я в единия ъгъл на колибата, като направих нещо подобно на постеля на сянка. Казах на Розета:

— Аз ще легна на сламата, искам да поспя малко. Защо не дойдеш и ти?

Тя ми отговори:

— Аз ще легна навън, на слънце.

Не й казах нищо и си легнах. Стоях на сянка, но виждах през дупката на покрива синьото небе. Слънцето хвърляше отвесен сноп лъчи на земята на колибата, осеян с черни топчета от козите, които блестяха подобно на лаврови зрънца. В колибата се усещаше приятният мирис на обор. Чувствувах костите си като смазани и разбрах, че от изтощение не бях дори способна да страдам истински за това, което се беше случило на Розета. Случилото се беше останало запечатано в паметта ми като нещо неразбираемо и невъзможно. Аз виждах хубавите бели крака със събрани хълбоци, виждах Розета изправена, неподвижна сред пътя и стичаща се по краката й кръв чак до колената, виждах как тази кръв блести жива на слънцето. Колкото повече съзерцавах тази картина, толкова по-малко я разбирах. Най-после съм заспала.

Спала съм малко, може би половин час, и изведнъж се събудих, скочих и започнах задъхано да викам Розета. Никой не ми отговори. Наоколо беше съвсем тихо, дори козите не се чуваха, кой знае накъде бяха забили. Извиках още веднъж, после, неспокойна, станах, изскочих от дупката, но Розета я нямаше. Обиколих колибата. Там бяха двете кутии с храната, опрени на зида, но нея я нямаше.

Уплаших се много да не се е отдалечила от срам и отчаяние или да не е отишла на шосето и в миг на безнадеждност да се е хвърлила под колелата на някоя военна кола. Дъхът ми спря, а сърцето ми заби силно в гърдите. Продължих да я викам, изправена до вратата на колибата, обръщайки се на всички страни. Но никой не ми отговори, може би защото не виках много силно, тъй като от вълнение ми се беше схванал гласът. Тогава оставих колибата и тръгнах наслуки през храстите.

Вървях по пътеката, която ту се разширяваше, светла и прашна, ту се губеше като несигурна следа между, високите храсти, и неочаквано се намерих на една скала, надвиснала отвесно над пътя. Там имаше едно дърво, а скалата на онова място беше вдлъбната като седялка, откъдето можеше да се гледа надолу и да се вижда голяма част от шосето, което лъкатушеше през тясната долина. По-долу от него пък беше леглото на потока, осеян с бели камъни, и две-три разклонения от бистра вода течаха между камъни и кичури зеленина. Седнах на скалата и се надвесих надолу. Тогава видях Розета долу, много далеч. Разбрах защо не ме беше чувала. Тя се намираше много по-ниско от шосето, сред каменистия поток и пристъпяше бавно, скачайки от камък на камък, като пазеше да не си намокри краката. От начина, по който ходеше, разбрах, че не бе слязла при потока от отчаяние или от друга душевна мъка.

След това видях, че се спира там, където потокът беше най-тесен и най-дълбок, че кляка и свежда лицето си до повърхността на водата, за да пие. След като пи, тя стана, огледа се за миг наоколо, после повдигна полата си, откривайки краката си чак до кръста, и макар че беше много далеч, стори ми се, че видях тъмната струя засъхнала кръв, стичаща се до коленете й. Тя клекна с разтворени крака, видях я да взема вода в шепата си и да я изсипва между краката. Тогава разбрах, че се мие. С отметната встрани глава, тя се миеше бавно, последователно и както ми се стори, без да се свини, че излага на слънцето и въздуха своите срамни части. Така всичките ми страхове отлетяха. Розета беше оставила колибата и беше слязла долу единствено за да се измие и трябва да си призная, че изпитах някакво чувство на болезнено разочарование. Естествено не бях се надявала тя да се убие, напротив, бях се уплашила да не го стори, но като я видях да върши нещо съвсем различно, изпитах разочарование и почти страх за бъдещето. Стори ми се, че тя се е огънала пред новата си съдба, започнала в църквата, когато бе загубила девствеността си от ония зверове, и че сегашното нейно упорито мълчание беше плод по-скоро на примирение, отколкото на гняв. Впоследствие, като размислих и когато това ми впечатление за съжаление се потвърди, разбрах, че в онези няколко мъчителни минути моята бедна Розета се беше превърнала рязко в жена както в тялото, тъй и в душата и беше станала твърда, опитна, горчива, вече без никаква мечта, без никаква надежда.

Дълго време я наблюдавах от скалата, а тя, като се изтри добре с все същото, почти животинско безсрамие, пое нагоре по потока, след което се покатери отново към пътя. Като го прекоси, аз станах от скалата и се върнах в колибата. Не исках да мисли, че съм я следяла. И наистина след няколко минути тя пристигна с лице не толкова успокоено, колкото лишено от всякакъв израз и аз, като се престорих, че съм гладна, макар че не бях, казах:

— Огладнях, искаш ли да хапнем?

С безизразен и безразличен глас тя отвърна:

— Ако искаш.

И така двете седнахме пред колибата на едни камъни, аз отворих няколко от ония сардели и отново бях някакси наясно, скръбно изненадана, като видях, че тя яде с апетит, дори лакомо. И този път естествено не се бях надявала, че няма да яде, напротив, но въпреки това, като я видях как стръвно се нахвърли на яденето, изненадах се, защото смятах, че след всичко, което й се беше случило, яденето щеше да я отвращава. Не знаех какво да кажа, стоях като изглупяла и я гледах как бързо граби с пръсти парчета консервирано месо от отворените кутии и ги слага в устата си, после ги сдъвква яростно с широко отворени очи. Накрая й казах:

— Мое златно дете, не бива да мислиш за това, което ти се случи в църквата, не бива никога вече да мислиш и ще видиш…

Но тя ме прекъсна сухо:

— Ако искаш да не мисля, престани най-напред ти да ми говориш за това!

Стана ми неудобно, защото гласът й беше нов: раздразнен и едновременно сух и безчувствен.

Там горе прекарахме четири дни и четири нощи, вършейки все едни и същи неща, т. е. през нощта спяхме в колибата, в която влизахме през дупката на покрива, сутрин ставахме рано, ядяхме консерви, получени от английския майор, утолявахме жаждата си на потока, почти без да си проговаряме или само когато беше наистина необходимо. През целия ден се разхождахме безцелно между храстите, понякога спяхме и следобед на земята, под някое дърва.

Козите, след като пасяха целия ден, се връщаха сами в колибата, ние им помагахме да скочат вътре и спяха заедно с нас, свити една до друга в единия ъгъл заедно с козлетата, които започнаха отново да сучат ту от една, ту от друга коза, вече напълно забравили умрялата си майка.

Розета беше все със същото настроение на безразличие, чувствувах я далечна и както пожела, аз вече не й заговорих за онова, което се беше случило в църквата, Мъката, която изпитвах, си остана у мен забита като трън и болката ми не ще престане никога, защото никога вече не ще намеря начин да я изкажа. Нещо повече, що се отнася до тия четири дни, не зная защо, но съм сигурна, че Розета промени характера си именно тогава, било, като е размисля за своя сметка и по своему за онова, което се бе случило, било, променяйки се мимо волята си, несъзнателно, по силата на претърпяната обида, и стана съвършено друг човек от това, което беше дотогава. Тук искам да отбележа, че отначало и аз се изненадах от нейната цялостна и коренна промяна — като от бяло на черно, но впоследстие, размисляйки върху случая, ми се стори, че според нейния характер това не може да бъде другояче. Вече споменах, че по природа тя бе склонна към едно удивително съвършенство, поради което, ако беше нещо, тя бе това нещо издъно и изцяло, без несигурности и колебания, така че дотогава и аз бях почти убедена, че имам дъщеря като светица. Това съвършенство на светица се дължеше, както вече казах, най-вече на нейната житейска неопитност и незнание и на него беше нанесен смъртен удар от станалото в църквата. Тогава то се бе променило в едно противоположно съвършенство, без ония полумерки, онази умереност и онова благоразумие, присъщи на обикновените, несъвършени и опитни хора. Дотогава Розета беше олицетворение на самата вяра, доброта, чистота, нежност, сега трябваше да очаквам, че от този момент нататък ще се обърне на другата крайност със същата липса на съмнения и колебания, със същата неопитност и непознание на живота. И често пъти в заключение на разсъжденията си по този болен въпрос съм си казвала, че чистотата не е нещо, което може да се получи по рождение като дар, така да се каже, на природа, но че тя се придобива чрез опита в живота и тоя, който я е придобил от рождение, рано или късно я загубва и толкова по-лошо я загубва, колкото повече е вярвал, че я е притежавал. Изобщо си мислех, че по-добре да се роди човек несъвършен и да стане постепенно ако не съвършен, то поне по-добър, отколкото да се роди съвършен и после да бъде принуден да се лиши от онова свое крехко съвършенство поради несъвършенството на опита си и на живота.