Алберто Моравия
Чочарка (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Освен английските бомби, хубавото време донесе и друго бедствие: германските прочиствания. Тонто беше говори за тях, но в края на краищата никой не бе повярвал. Но сега неколцина селяни, избягали в планината, ни съобщиха, че в долината германците устроили хайка, заловили всички работоспособни мъже, качили ги в камиони и ги изпратили на принудителна работа кой знае къде. Някой казваше — на фронтовите укрепления, други — направо за Германия. После достигна и друга лоша вест: през нощта германците изградили една близка до нас долина, изкачили се до върха, после се спуснали надолу по широк фронт и в тази тяхна мрежа като риби попаднали всички мъже и те ги откарали с камиони. Между евакуираните настъпи голяма паника, защото сред тях имаше поне четирима или петима младежи, които по време на падането на фашизма били на военна служба, после дезертирали, а германците търсели именно такива, защото ги считали за изменници и искали да ги накарат да изкупят измяната, като ги принудят да работят като роби, кой знае къде и при какви условия. Най-изплашени бяха родителите на младежите и най-вече Филипо за сина си Микеле, който винаги му противоречеше, но с когото Филипо беше много горд. С една дума, във Филиповата къщичка се свика събрание и се реши в следващите дни, докато трае опасността от прочистване, всички младежи да избягат още рано в зори на върха на планината, като всеки един мисли за себе си, и да слизат вкъщи чак след залез слънце. А дори германците да се качяха там горе, нямаше да ги намерят, защото имаше други пътеки, които отвеждат до други планини или долини, а германците, с една дума, бяха и те хора и сигурно щяха да се обезсърчат, давайки си сметка, че трябва да вървят километри от планина на планина за удоволствието да заловят само един или двама души. В действителност на Микеле не му се искаше да бяга като другите, не толкова от храброст, колкото за това, че той никога не се съгласяваше да върши неща, които другите вършат. Но майка му плака и горещо го моли да го стори за нея, ако не за себе си, и накрай той се съгласи.

Розета и аз решихме да го придружаваме в планината не защото се страхувахме, жени не отвличаха, а само за да вършим нещо, тъй като на мачерата умирахме от скука, и още за това да бъдем с Микеле, единственият човек там горе, към когото бяхме привързани. И тъй, ние започнахме отново чудновато съществуване, за което аз ще си спомням, докато съм жива.

Още по тъмно Париде, който ставаше преди да се е зазорило, почукваше на вратата ни и ние се обличахме набързо на дрезгавата светлина на масленичето. Излизахме навън; в студа и тъмнината по мачерата шареха нагоре и надолу сенки, а прозорчетата на къщурките светваха едно след друго. Най-сетне намирахме дребничкия, навлечен с много фланели Микеле с бастун в ръка, който приличаше на джудже от приказките, на ония, които живеят в пещерите и пазят съкровища. Без да проговорим, тръгвахме след него, който веднага се отправяше нагоре, и поемахме към планината.

Изкачването започваше в тъмно през гъстите и високи храсти, които достигаха до гърдите ни, нагоре по заледената пътека. Не се виждаше, но Микеле имаше джобно фенерче и от време на време ни осветяваше пътя. Така напредвахме нагоре, без да проговорим. Докато се изкачвахме, небето започваше да бледнее зад планините и да става постепенно тъмносиво, но по него блестяха все още много звезди с последния си блясък, преди да настъпи денят. На този вече по-светъл, осеян със залязващи звезди свод планините се открояваха черни, но после се осветяваха, разкривайки своя зелен цвят, тук-таме нарушен от тъмните петна на храстите и горите. Сега вече звездите изчезваха и небосклонът ставаше светлосив, почти бял, тогава цялата гора от храсти се разкриваше пред очите ни суха, заледена, изтръпнала и все още смълчана в зимния си сън.

На хоризонта небето постепенно порозовяваше, а над главите ни добиваше синьолазурен цвят и непосредствено с първите слънчеви лъчи, бликнал остър и искрящ като златна стрела иззад от ония планини, изкачаха всички цветове: яркочервеният на някои глогини, блестящозеленият на нежния мъх, бялокремавият на перчема на тръстиките, лъскавочерният на изгнилите клони. Сега вече оставяхме храстите зад гърба си и навлизахме в дъбова гора, която обвиваше цялата планина чак до върха. Дъбовете бяха доста големи, пръснати безразборно по стръмнината, на голямо разстояние един от друг, така че да не могат да се докосват, прострели клоните си като ръце насам и натам, като че желаеха да се заловят за ръка и да се крепят едни други, за да не паднат поради стръмнината на склона и поради вятъра. Криви и разредени, тези дървета образуваха рядка гора, която позволяваше на погледа да се устреми спокойно нагоре по белокаменистия склон чак до самия връх на планината, врязъл се дълбоко в синьото небе. Пътеката преминаваше почти равна през храстите, слънцето събуждаше птиците по клоните и ние ги чувахме да прелитат, а по чуруликането им разбирахме, че са много, макар да не ги виждахме. Микеле, който вървеше пред нас, изглеждаше щастлив и крачеше бързо, подсвирквайки с уста една ария, която приличаше на военен марш. Изкачвахме се още известно време и дъбовете постепенно оредяваха, ставаха по-малки и по-криви и накрая съвсем изчезнаха и оставаше само пътека, която се извиваше по склона сред ослепително бял чакъл, а малко по-нагоре беше и самият връх на планината или по-скоро превалът между два върха, към които се отправяхме.

Щом стигнехме края на пътеката, ние се озовавахме на едно плато, което изненадваше след толкова камъни, обрасло с мека, много зелена трева, между която тук-таме се издигаха бели кръгли скали, подобни на могили. В средата на тази изумрудена поляна са намираше стар кладенец със сух каменен зид. От това място се откриваше една действително красива гледка и дори аз, която нямам навика да се възхищавам на природните красоти, може би защото съм родена в планината и я познавам много добре, дори аз, да си призная, първия път, когато я видях, останах прикована от възхищение. От една страна погледът се спускаше стремглаво надолу по величествения склон на планината, пресечена от мачери, подобно на огромна стълба, достигаща чак до долината, и малко по-далеч — чак до синия и блестящ пояс на морето, от другата се виждаха само планини и планини, тези на Чочария, някои от които опръскани със сняг или напълно побелели, други голи и сиви. Там горе беше студено, но не много, защото слънцето беше чисто и ясно, нямаше и вятър, поне през ония дни, докато ходехме горе, а това продължи около две седмици.

Налагаше ни се да прекарваме горе целия ден, затова постилахме една черга на тревата и сядахме върху нея. Почивахме малко и твърде скоро започвахме да ставаме неспокойни. Тогава тръгвахме да обикаляме наоколо. Розета и Микеле се отдалечаваха, берейки цветя или само приказвайки си, но по-скоро той говореше, а тя го слушаше. В повечето случаи не ги придружавах и оставах сама на поляната. Обичах да стоя сама, нещо, което в Рим правех, колкото си искам, но което в Сант Еуфемия беше съвсем невъзможно, защото през нощта спях с Розета, а през деня, накъдето и да мръднех, попадах сред евакуираните. Самотата ми даваше измамата, че животът спира и аз наблюдавам наоколо, но аз не го забелязвах, както когато бивах с други хора. Горе на върха беше абсолютно тихо, само от време на време от близка долчинка долиташе звън на хлопатари, но той беше единственият шум и не приличаше на шум, който пречи, а беше само шум, който правеше мястото по-спокойно и тишината по-дълбока. Понякога ми правеше удоволствие да отида до кладенеца, да се надвеся над него и дълго да се взирам в дълбочината му. Той беше много дълбок или поне така изглеждаше, зидът му бе наоколо каменен и сух чак додолу, до водата, която едва се забелязваше. Венереният косъм, който е много хубав с червените си от албанос клонки и зелени, нежни листенца, прилични на перушинки, растеше нагъсто сред камъни и се оглеждаше в черната вода на дъното. И така, аз се надвесвах, дълго гледах надолу и си спомнях за дните, когато бях дете и оглеждането в кладенците едновременно ме привличаше и плашеше. Представях си, че кладенците се съобщават с подземен свят, населен с феи и джуджета, и почти ми се искаше да се хвърля във водата, за да вляза в онзи свят и изляза от моя. Или пък по цели часове гледах дъното, докато очите ми навикнеха с мрака, докато не видех ясно лицето си, отразено във водата. Тогава вземах камък и го пусках по средата на отразения си образ, който ставаше на парчета сред трепета на водните кръгове, предизвикани от падането на камъка. Освен да гледам в кладенеца, обичах да бродя сред тези толкова странни бели и кръгли камъни, които се издигаха тук-таме по билото, на зелената трева, и при тези мои обиколки ми се струваше, че отново се връщам в детството си. Почти имах надеждата, че сред тревата ще намеря някоя скъпоценност, отчасти защото самата трева, тъй изумруденозелена, беше цяла рядкост, отчасти може би заради това, че местността беше от ония, които според разказите, слушани като дете, можело да бъде заровено някое съкровище. Но пред мен имаше само трева, която не струваше за друго освен за храна на добитъка. Само един път намерих една четирилистна детелинка, която подарих на Микеле, а той, повече за да ми направи удоволствие, отколкото за това, че вярваше в нещо, я сложи в портфейла си.

Така времето минаваше бавно, слънцето се издигаше в небето и започваше толкова да жари, че понякога си разкопчавах елечето и се изтягах на тревата да се попека, като че се намирах на море. Микеле и Розета се връщаха от разходка чак за закуска, тогава похапвахме, седнали на тревата, малко хляб и сирене. Яла съм преди и след онези дни хубави неща, но този черен и твърд хляб, примесен с трици и царевично брашно, и онова овче сирене, твърдо като камък, ми се струват в спомена най-вкусното нещо, което някога съм яла. Може би апетитът, предизвикан от ходенето и от чистият планински въздух, ги правеше толкова вкусни, а може би и мисълта за опасността, която е рядка подправка, но истина беше, че ядях с особена сладост, сякаш за първи път в живота си разбирах какво означава да ядеш и да се храниш, да набираш сили, ядейки и хранейки се, и да чувствуваш, че храната е нещо хубаво и необходимо. Бих искала да добавя, че там горе в Сант Еуфемия за първи път, тъй да се каже, започнах да обръщам внимание на някои прости неща, които обикновено вършим, без да се замисляме, механично: така сънят, който никога преди това не бях чувствувала като апетит, чието задоволяване дава радост и ситост, чистотата на тялото, която тъкмо за това, че бе труднопостижима и дори невъзможна, ми се струваше нещо, което дава пътека радост, и изобщо всичко, което се отнасяше до нашето тяло, на което в града посвещаваме малко време и извършваме почти несъзнателно. Мисля, че ако там горе имаше мъж, който да ми хареса и да обичам, и любовта би ми давала друго усещане, по-дълбоко и по-силно. Изобщо, като че ли бях станала животно, защото, представям си, животните, като нямат други грижи освен тези за тялото си, сигурно изпитват същите усещания, които изпитвах аз тогава, принудена от обстоятелствата да не бъда нищо повече от една тяло, което се храни, спи и се мие, като се стреми да се чувствува колкото е възможно по-добре.

Слънцето бавно обхождаше небето и се спускаше към морето. Когато морето започваше да потъмнява и се зачервява от светлините на залеза, ние поемахме пътя надолу, но не вече по пътеката, а тичахме надолу по склона, без никаква пътека, плъзгахме се по тревата и камъните, препъвахме се по чакъла и през храсталака. Така пътят, който в зори вземахме за два часа, навръщане не ни отнемаше повече от половин час. Пристигахме точно за вечеря, опрашени, с полепени по дрехите си листа и бодили, и веднага отивахме в колибата да ядем. Лягахме си рано и в зори отново бивахме на крак.

Там горе, на платото, невинаги обаче всичко биваше тъй спокойно и далеч от войната. Не искам да разказвам за самолетите, които често минаваха над нас, поединично или на ескадрили, нито пък за експлозиите, които достигаха по-слаби откъм долината и означаваха, че ония нещастници, германците, продължаваха да вдигат във въздуха каналите на бонифицираните земи, разпръсквайки водата и маларията по цялата долина, а искам да кажа, че войната се чувствуваше чрез срещите, които ни се случваха от време на време там горе. И това, че този самотен превал се намираше на пътя на всички хора, които преминаваха през планините, за да избегнат долините, като в Рим и в Северна Италия, окупирани от германците, слизаха от Южна Италия, където се намираха англичаните. В повечето случаи минаващите оттам биваха предимно забегнали войници или бедни хорица, които искаха да се върнат в селата си, прокудени оттам от войната, или избягали пленници от някой концентрационен лагер. Една от тия срещи си спомням много добре. Един ден, тъкмо бяхме седнали да ядем както обикновено хляб и сирене, ненадейно зад една от ония скали се появиха двама мъже с тояги в такъв вид, че аз едва не ги взех за диваци. Бяха облечени в дрипи, но не това ме изплаши, защото горе дрипите бяха нещо съвсем естествено, а широките им рамена, каквито досега не бях виждала, и лицата им, съвсем различни от нашите, италианските, които ми направиха такова впечатление, че докато се приближаваха, не можех да помръдна от мястото си и останах така като скована от страх с хляба и сиренето в ръка. Микеле, който не се плашеше от нищо и от никого, може би не толкова от смелост, колкото от това, че към всекиго се отнасяше с доверие, се приближи до двамата мъже и започна да говори с мимики. И ние двете с Розета се окуражихме и се приближихме. Лицата на двамата жълти и плоски, без бради, с дълги, отвесни белези по гладката кожа, имаха гъсти черни коси и малки, дръпнати нагоре към слепоочията очи, смачкани носове и уста като на мъртъвци, с изпочукани и почернели зъби. Микеле ли каза, че били двама руски пленници, монголци, подобни на китайци, и според него избягали от някой германски концлагер, където били затворени. Аз не се насищах да гледам техните толкова широки рамене и си мислех, че е съвършено непредпазливо от наша страна да не се крием или избягаме, защото тези мъже бяха толкова силни, че ако биха се нахвърлили връз мен и Розета, сигурно нямаше да можем да се спасим. Но двамата монголци се държаха като добри хора, отговаряйки с мимики, и останаха при нас около час, или малко повече, колкото да си починат. Микеле им предложи хляб и сирене и те го изядоха, но прилично и ми се струва дори, че ни благодариха. Смееха се непрекъснато, клетите, може би защото взаимно не можехме да се разберем, като че със смеха си искаха да ни накарат да разберем, че нямат лоши намерения. Все с мимики Микеле им обясни пътя, по който трябваше да тръгнат, и така не след дълго те поеха сред скалите и отдалеч приличаха на две огромни маймуни, стъпващи на задните си крака, помагайки си с тояги, откършени от някое дърво.

Друг път оттам мина един италиански работник, който работел по заздравяване на укрепленията на фронта не помня къде и избягал заради това, че не им давали храна и се отнасяли с тях като с кучета, карали ги да работят като роби. Той едва се държеше на краката си от слабост, беше красив младеж с нежно, мургаво лице, слаб и съвсем изтощен, с изпъкнали скули, тъжни, хлътнали очи, в тялото бе просто кожа и кости. Разказа, че семейството му било в Пулие, където се надявал да се върне, преминавайки така планина след планина. Вече цяла седмица как вървял и се беше превърнал просто на парцали, с пробити обуща и съдрани дрехи. Не ни каза много нещо, защото от слабост едва говореше, и то трудно, по няколко думи, сякаш не му достигаше дъх. Каза само, че чул да разправят, че в Рим имало въстание, убили няколко германци, а после германците извършили репресалия срещу италианците, но никой не знаел кога и как. Накрая, говорейки все за германците, каза:

— Това са нещастници. Знаят много добре вече, че са загубили войната, но тъй като обичат да воюват и не им липсва нищо, защото живеят на наш гръб, ще продължават да воюват до последния войник. Така че ако войната не свърши по-скоро, ще уморят всички от глад и лишения. Или войната ще свърши, или ние ще свършим.

Младежът прие от Микеле хляб, сирене и малко тютюн и като постоя половин час на платото, пое пътя си, влачейки много бавно крака, и изглеждаше, че всеки миг ще се строполи на земята и няма да се мръдне вече.

Една сутрин, както се печехме на слънце, неочаквано чухме изсвирване с уста. Веднага се скрихме зад една от ония бели скали, за да разберем какво е. Тъй като живеехме непрестанно с мисълта, че германците може да дойдат и да ни отвлекат, бяхме станали подозрителни към всичко. Като почака малко, Микеле надникна от скалата и можа да види насреща си друга човешка глава, която веднага се отдръпна зад една скала, недалеч от нашата. Така продължихме да се дебнем известно време и като разбрахме най-после, че ония хора не са германци, а те, че ние сме италианци, излязоха на открито. Бяха двама военни от Южна Италия — поручик и подпоручик, както ни казаха, но облечени в цивилни дрехи. И те, както много други, бягаха през планините към юг с намерение да минат фронта и се приберат по родните си места, където били семействата им. Единият от тях беше мургав, висок, с тъмна кожа, кръгло лице, черни като въглен очи, бели зъби и почти виолетови устни; другият беше рус, с продълговато лице, гълъбови очи и остър нос. Мургавият се казваше Кармело, а русият Луиджи. От всички срещи, които имахме там горе в планината, може би тази среща беше най-неприятна не толкова, че двамата мъже бяха действително несимпатични, може би в мирно време и в тяхното село не бих имала нищо да забележа — а защото, както ще се види, войната беше оставила у тях много лоши следи, както впрочем и у мнозина други, разкривайки някои страни на характера им, които иначе биха останали скрити. Тук именно искам да кажа, че войната е голямо изпитание и че трябва хората да се видят през време на война какво представляват, не в мирно време, когато има закони, уважение към ближния, страх от бога, а когато всички тези неща не са налице и всеки действува според своята истинска природа, без задръжки и без уважение.

И така, тия двамата по време на примирието се намирали в един полк със седалище в Рим, откъдето дезертирали и се скрили, след което избягали от Рим, с намерение да се завърнат в родните си места. Един месец живели в Монте деле фате при някакъв селянин. Направи ми лошо впечатление още щом започнаха да говорят с такова презрение за този селянин, който им беше дал гостоприемство и подслон, че бил прост и невежа, не знаел дори да чете, а къщата му приличала на хралупа. Дори единият каза, като се смееше:

— Няма що, трябваше да се задоволим, нали е време на глад — с хляб от трици.

Продължиха да разказват, че напуснали Монте деле фате, защото селянинът им дал да разберат, че не можел повече да ги държи при себе си, защото нямал вече храна. Мургавият наблегна, че това не било истина и че ако те имали пари и храна, място щяло да се намери, всички селяни били интересчии. В заключение те двамата отивали на юг с надежда да преминат фронта.

Беше вече време за обед и Микеле, макар и малко неохотно, им предложи да разделят с нас хляба и сиренето. Мургавият заяви, че хляб щели да приемат на драго сърце, колкото до сиренето, имали цяла пита, защото на тръгване я откраднали от онзи селянин-скъперник, без той да забележи. Като каза това, той извади питата от раницата си и я размаха във въздуха, смеейки се. Стана ми крайно неприятно от това безочливо откровение, и може би не толкова заради самата кражба, нещо съвсем обикновено по онова време, когато всички крадяха и когато кражбата не бе кражба, колкото от неподходящата за човек като него откровеност, неподходяща за чина му на поручик, от чието държане личеше, че не е бил бедняк. Освен това, помислих си, не бе красиво да се отплащаш тъй на онзи нещастник, задигайки му малкото, което е имал. Но не казах нищо. И така, седнахме на тревата и започнахме да ядем и докато ядяхме, поговорихме или по-скоро слушахме мургавия младеж да говори, и то само за себе си, като за някаква важна особа — било като собственик на много земи в мирно време в своя край, било като офицер сега, през време на войната. Притворил очи на слънцето, русият го слушаше и от време на време му противоречеше почти злобно, но другият хич не се смущаваше от това и продължаваше да се хвали.

Например той казваше:

— У нас на село, имам имение…

А русият:

— … Хайде, да кажем по-скоро две-три нивици, големи колкото носни кърпички.

— Не, имение, и за да обходиш цялото, трябва кон.

— Хайде де, стига да походиш пеша няколко крачки, и си го изминал цялото.

Или:

— Взех един патрул и отидох в гората. Там се бяха скрили поне стотина вражи войници.

— Стига, нали и аз бях там, бяха четирима или петима.

— Аз ти казвам, че бяха поне стотина… когато изскочиха от храстите, където бяха скрити, не ги броих, защото в такъв момент човек има други грижи, не да брои враговете, но сигурно са били към стотина, ако не и повече…

— Хайде де, посмали, посмали, били са петима или шестима.

И така нататък. Мургавият разправяше все големи неща, със сигурен грандомански глас, а русокосият тихо, без да се горещи, не го остави да прокара нито една лъжа. Накрая мургавият разказа какво направил в деня на примирието, когато италианската армия се разпръснала.

— Бях в интендантството в моето село и военният склад пращеше от божа благодат. Когато узнах, че войната е свършила, не се поколебах и накарах да натоварят на един камион всичко, което можах, кутии консерви, сирене, брашно, с една дума — припаси, и ги закарах направо у дома, при майка ми.

Като каза това, се засмя, доволен от своята откровеност, и белите му красиви зъби лъснаха. Тогава Микеле, който до момента го беше слушал, без да продума, каза сухо:

— Значи, вие сте откраднали.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че един момент преди това сте били офицер от италианската армия, а в следния — крадец!

— Драги господине, аз не знам кой сте, нито как се казвате, но бих могъл…

— Какво?

— Изобщо, кой казва, че съм откраднал?… Направих това, което правеха всички, ако не бях ги взел аз продуктите, щеше да ги вземе някой друг…

— Възможно, но все пак вие сте откраднали.

— Внимавайте какво говорите, бих бил способен на…

— На какво? Да видим на какво сте способен.

Като се засмя, русият се обърна към другаря си:

— Съжалявам, Кармело, но трябва да си признаеш, че господинът тук те постави натясно, улучи.

Мургавият повдигна рамене и каза на Микеле:

— Съжалявам ви и не желая да си губя времето да разговарям с човек като вас.

— И добре ще сторите — каза авторитетно Микеле. — Ще ви кажа още защо сте се държали като крадци, защото не стига, че сте откраднали, а отгоре на това се и хвалите… смятате, че сте били много хитър…Ако бяхте го сторили и се срамувахте от това, би могло да се помисли, че нуждата ви е накарала… или може би, повлечен от примера на тълпата… но вие се хвалите и с това доказвате, че не си давате сметка за онова, което сте сторили, и че сте готов да го извършите повторно.

Озверял, мургавият скочи на крака, сграби клон от дърво и го размаха срещу Микеле, викайки:

— Или млъкнете, или…

Но Микеле немя време да отвърне.

Русокосият усмири тутакси другаря си, като му каза със своето злобно хихикане:

— Хей, пак ли те улучиха?

Тогава Кармело насочи гнева си срещу приятеля си:

— Ти мълчи, защото и ти взе участие в изземването, нали бяхме заедно?

— Аз не бях съгласен, аз само се подчиних, нали ми беше началство… ехе, улучен си!

Останалата част от закуската привърши в мълчание. Мургавият беше навъсен, а русият хихикаше. След закуската помълчахме още известно време, но Кармело не можеше да преглътне обидата и след малко каза на Микеле с предизвикателен тон:

— Вие, който сечете присъди и така лесно наричате крадци хората, които струват много повече от вас, можете ли да кажете кой сте? Аз например мога да кажа кой съм. Аз съм Кармело Али, офицер, земеделец, дипломиран юрист, носител на орден за храброст, кавалер на Короната на Италия. А вие кой сте?

Но русокосият подигравателно подхвърли:

— Забравяш да кажеш, че си и секретар на фашистката организация в нашето село. Защо не го казваш?

Кармело отвърна раздразнено:

— Фашистката организация вече не съществува и само заради това не го казах… но ти знаеш, че и като секретар на фашиото не съм дал повод на никого да му упрекне в нещо.

Усмихвайки се, русокосият го поправи:

— Освен това, че се възползваше да посягаш на най-хубавите селянки, когато идваха да те молят за услуга… хайде, хайде, знае се, че си цял донжуан!

Поласкан от това обвинения, Кармело се усмихна леко и не го отхвърли, а после се обърна към Микеле и настоя:

— Е, хайде, драги господине, кажете ми поне една ваша титла, диплом, награда, орден, въобще нещо, което да ми покаже кой сте вие и с какво право критикувате другите.

Като го наблюдаваше спокойно през дебелите лещи на очилата си, Микеле най-сетне го запита:

— Какво значение има да ви кажа кой съм?

— Но кажете, имате ли поне висше образование?

— Да, имам… но дори и да нямах, това не би променило нещата.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че вие и аз сме двама мъже и това, което сме, изразяваме чрез собствените си постъпки, а не чрез почести и дипломи, а това, което вие сте сторили и казахте, ви определя поне като несериозен човек с твърде разтеглива съвест… това е всичко.

— Улучен? — подхвърли отново русият, подсмихвайки се.

Този път мургавият реши да не обръща повече внимание на думите на Микеле и като скочи неочаквано на крака, заяви:

— Глупав съм, че се унижавам да разговарям с вас… хайде да тръгваме, Луиджи, защото става късно, а ни чака още много път… Благодарим впрочем за хляба и не се съмнявайте, че ако дойдете в моето село, ще ви го върна с лихвите.

Упоритият Микеле му отвърна спокойно:

— Да, стига само хлябът да не е от брашното, което сте задигнали от италианската армия.

Кармело беше вече поел пътя и само повдигна рамене и отговори:

— Вървете по дяволите и вие, и италианската армия!

Чухме русокосият отново да повтаря с усмивка:

— Улучен!

После те свиха зад една скала и изчезнаха от погледите ни.

Един друг път зърнахме отдалеч група хора да се движат един зад друг по една пътека, която опасваше планината. Минаха през превала. Бяха около тридесет души, мъжете облечени в празничните си дрехи, повечето черни, а жените почти всички в носии, с дълги поли, елечета и шалове. Жените носеха на саръците си вързопи и панери, а на ръце по-малките деца. Мъжете пък водеха по-големичките. Тия нещастници, както по-късно сами обясниха, живеели в едно селце точно до фронтовата линия. Една сутрин германците ги събудили и им дали само половин час време да се облекат и си вземат само най-необходимото. След това ги качили и ги отвели в един концлагер близо Фрозиноне. Но след няколко дни италианците успели да избягат оттам и сега се мъчили отново да се върнат в селото си през планините, за да намерят домовете си и да започнат отново стария си живот. Микеле поговори с водача им, хубав възрастен мъж със сиви мустаци, който ни каза простодушно:

— Ако не за друго — заради добитъка. Кой ще се грижи за него, ако ни няма нас?

Микеле нема смелост да им каже, че като се върнат в селото си, няма да намерят нито домовете, нито добитъка си, нищо.

Като си отпочинаха малко, те отново поеха на път. Аз чувствувах голяма симпатия към тия толкова спокойни и уверени в правото си хора, защото приличаха малко на нас двете с Розета. И тях войната беше прогонила от домовете им, за да скитат из планините голи и боси като катунари. Но след няколко дни научих, че германците ги заловили отново и ги върнали в концлагера във Фрозиноне.

След това не научихме вече нищо за тях.

Накратко — в продължение на цели две седмици ние водихме този живот: качвахме се призори в планината и слизахме долу при залез. Накрая разбрахме, че германците се бяха отказали от прочиствания поне в онази част на планината, където се намирахме ние, и затова се завърнахме долу и продължихме да живеем по старому. У мен обаче остана мъката по онези толкова хубави дни, които бях прекарала на върха на планината, усамотена сред природата. Там горе нямаше евакуирани и селяни, които да ми надуват главата с война, англичаните, германците, глада. Нямаше ги обикновените мъки с готвенето с малко и лоши продукти, със сурови дърва в тъмната колиба, въобще там нямаше нищо, което да ми напомня положението, в което се намирахме, освен няколко срещи, за които вече споменах. Можех чисто и просто да си мисля, че отивам на екскурзия с Микеле и Розета. А онази зелена поляна, над която зимното слънце така силно припичаше, като че беше май, с прекрасния изглед на планините на Чочария на хоризонта, чиито бели върхове бяха накачулени със сняг, и на морето от другата страна, което блестеше в дъното на равнината на Фонди, ми се струваше като омагьосано място, където наистина би могло да бъде заровено съкровище, както бях слушала да разказват като дете. Знаех, че под земята няма такова съкровище, но го бях намерила в себе си със същата изненада, каквато бих изпитала, ако го бях изкопала със собствените си ръце; а то бе именно онова дълбоко спокойствие, абсолютното отсъствие на страх и вълнения, вярата в самата мен и всички неща; тези чувства бяха изникнали и съзрели в душата ми постепенно в дните на самотните ми разходки. От толкова години насам може би тези бяха най-щастливите ми дни и, странно, това бяха именно дните, когато открих, че съм по-бедна от всякога, лишена абсолютно от всичко, имах за храна само хляб и сирене, а за легло — тревата на поляната, без дори една колиба, където да се подслоня, приличах по-скоро на див звяр, отколкото на човек.

Краят на декември вече приближаваше и тъкмо на Коледа англичаните наистина пристигнаха. Но, да се разберем, не англичаните от армията при Гариляно, а двама англичани, които бягаха из планините подобно на толкова други хора. Те пристигнаха в Сант Еуфемия сутринта на двадесет и пети декември. Времето продължаваше да се задържа много хубаво, студено, сухо и ясно. Едно утро, като надзърнах навън, забелязах на мачерата сбрана малка тълпа. Доближих се и видях, че селяните и евакуираните бяха обкръжили двама младежи, на вид чужденци. Единият беше дребен и рус, със сини очи, прав нос, червени устни и руса остро подстригана брадичка, а другият — висок и слаб, синеок, с черни коси. Русокосият говореше на развален италиански и успя да ни каже, че те двамата били англичани, той морски офицер, а другият обикновен моряк. Дебаркирали откъм Остия близо до Рим, за да вдигнат във въздуха някои наши обекти, на нас, бедните италианци, и след като завършили акцията, се върнали на брега, но корабът, който ги бил довел, не се върнал да ги вземе обратно и те били принудени да забягнат и да се крият като мнозина други. Дъждовния период прекарали в една селска къща към Сермонета, но сега, в хубавото време, искали да опитат да минат фронта и стигнат до Неапол, където се намирало тяхното командуване. Тези обяснения бяха последвани от много въпроси и отговори, защото евакуираните и селяните искаха да знаят как се развиват военните действия и кога войната щеше най-после да свърши. Но тия двамата знаеха почти колкото нас. Живели в планината през цялото време, не били виждали други хора освен неграмотни селяни, които едва-едва знаели, че има война. И така, щом като евакуираните разбраха, че чужденците не знаят нищо ново, а напротив, че самите те имат нужда от помощ, започваха да се измъкват един след друг, повтаряйки помежду си, че тия двамата са англичани и че е опасно да стаят при тях, защото току-виж някой донесе за това на германците и може да се случи някоя беда. В края на краищата двамата чужденци останаха съвсем сами средна мачерата, под ярките лъчи на слънцето, облечени в дрипи, с дълги бради и блуждаещи наоколо погледи.

Да си призная, и аз се страхувам малко да стоя при тях, не толкова заради себе си, колкото за Розета, но тъкмо тя бе, която ме накара да се засрамя от този страх, като каза:

— Мамо, те имат такъв съкрушен вид, бедничките… а днес е Коледа и те нямат нищо за ядене, а, кой знае, сигурно биха искали да са при семействата си и не могат… защо не ги поканим да се нахранят при нас?

Казвам, че се засрамих и разсъдих, че Розета е права, и не си струваше труда да ненавиждам евакуираните, щом постъпвах като тях. Така ние се помъчихме да обясним на бегълците да дойдат с нас и да споделят коледния обяд и те щастливи приеха веднага поканата.

За този коледен ден бях направила усилие най-вече заради Розета, която всяка година беше празнувала този ден като господарска дъщеря. Купила бях от Париде една кокошка и я бях изпекла на фурна с картофи. Бях омесила домашно тесто и от него направила аньолоти с пълнеж. Разполагах с две наденици, които нарязах на тънки филийки и около тях наредих твърдо сварени яйца. Приготвила бях и сладкиш, поради липса на по-добро нещо стрих няколко сладки рошкова, омесих брашното им с бяло пшеничено брашно, сложих стафиди, пиноли и захар и от всичко това изпекох една дебела и твърда, но вкусна питка. Успяла бях да купя от един евакуиран бутилка „Марсала“, а вино взех от Париде. Плодове имах в изобилие. Във Фонди дърветата бяха отрупани с портокали, които струваха много евтино, та няколко дни преди това бях си набавила около петдесет килограма и ядяхме портокали през целия ден. Помислих да поканя Микеле и го направих тъкмо когато бързаше към дома си. Той прие веднага и аз разбрах, че го прави повече от неприязън към семейството си, като каза:

— Чезира, днес ти извърши едно добро дело… ако не беше поканила двамата бегълци, щях да престана да те уважавам!

Той все пак извика баща си и щом старият се подаде на прозореца, Микеле му съобщи, че сме го поканили и че е приел. Съвсем тихо, за да не го чуят англичаните, но Филипо, започна да го увещава да не идва:

— Недей ходи, тия двамата са бегълци и ако германците узнаят, ще си изпатим.

Но Микеле повдигна рамене и без да дочака баща му да довърши, се отправи към нашата къщичка.

Покрила бях коледната трапеза с хубава бяла покривка от тежък лен, взета взаем от селяните. Около чиниите Розета нареди зелени клонки с червени пъпки от едни храсти, които много приличаха на клонките, които продават в Рим за коледните празници. В една чиния бях сложила кокошката, която за петима беше достатъчна, но в другите чинии наредих наденичките, яйцата, сиренето, портокалите и сладкиша. Специално за този ден бях омесила пресен хляб и като го извадих от фурничката, нарязах го още топъл на пет равни части, по една за всекиго. Хранехме се при отворена врата, защото прозорци нямаше и ако бяхме затворили вратата, трябваше да останем на тъмно. Навън слънцето сияеше и виждахме Фонди, залян от светлина, а морето искреше силно от слънчевите лъчи. Като привършихме супата с аньолоти, Микеле нападна англичаните за войната. Той изказваше мнението си съвсем откровено и открито и разговаряше с тях като равен с равни. Те останаха малко учудени, защото не бяха очаквали подобни разговори на подобно място от един дрипльо, какъвто изглеждаше Микеле тогава. И така, Микеле им каза, че са направили грешка, дето не са дебаркирали до Рим, а в Сицилия, защото до този момент вече щели да превземат Рим и цяла Южна Италия, без да пукни пушка. А така, настъпвайки крачка по крачка, както правеха те, разрушаваха Италия и освен това караха страшно да страда населението, което се намираше, така да се каже, между наковалнята, която бяха те, и чука, който бяха германците. Англичаните обясниха, че не знаели нищо за това, че били само войници и се подчинявали на заповеди. Тогава Микеле ги засече с друг въпрос. Запита ги защо воюват, какъв смисъл имало да воюват. Те обясниха, че го правили, за да се защитават от германците, които искали да поробят целия свят, включително и тях. Микеле им отговори, че това не било достатъчно, защото хората очаквали от тях, като свърши войната, да създадат един нов свят с повече справедливост, повече свобода и повече щастие, отколкото е имало в стария. Ако не успеели в това, щяло да означава, че и те са загубили войната, макар и на дело да са я спечелили.

Русият офицер слушаше Микеле с недоверие и отговаряше рядко, съвсем късо, но аз разбрах, че морякът мислеше като Микеле, въпреки че от уважение към офицера, който му беше началство, нямаше смелост да се изкаже. Накрая офицерът прекрати спора, като каза, че най-важното за момента било войната да бъде спечелена и че за останалото той разчитал на своето правителство, което сигурно имало пран за създаване на един нов свят, за какъвто говореше Микеле. Всички разбрахме, че той не иска да се излага в такъв неудобен спор, и сам Микеле разбра, че му стана неприятно, и му предложи да пием за новия свят, който щеше да възникне от войната. Така ние напълнихме чашите с „Марсала“ и пихме за утрешния нов свят. Микеле дори се трогна и очите му се изпълниха със сълзи, та след тази първа наздравица поиска да пием за здравето на всички съюзници, включително и русите, които тъкмо в тия дни, както изглеждаше, бяха спечелили голяма победа над германците. Така всички бяхме доволни, точно тъй, както трябва да бъде човек на Коледа, защото в момента поне не съществуваше помежду ни разлика в езиците и възпитанието и се чувствувахме като братя. Този ден, който преди много векове е видял раждането на Христос в яслите, като че и днес беше свидетел на едно подобно раждане на нещо ново и добро, което щеше да направи хората по-човечни. В края на обяда пихме за последен път за здравето на англичаните, след това всички се прегърнахме и аз прегърнах Микеле и Розета, прегърнах и двамата англичаните и те нас и всички си пожелахме весела Коледа и Нова година. Откакто се бях качила в Сант Еуфемия, за първи път се чувствувах истински щастлива. Не след дълго Микеле обясни, че всичко това е хубаво, но че гостоприемството и жертвата не можеха да бъдат безгранични. Той им каза, че ние двете можем да им окажем гостоприемство най-много за една нощ и след това те трябваше да си заминат, защото беше опасно да останат горе както за тях, тъй и за нас. Германците можеха всеки момент да научат и тогава никой нямаше да се спаси от отмъщението им. Англичаните отговориха, че разбират необходимостта и че още на следния ден ще си заминат.

През целия ден те останаха при нас. Говориха с Микеле за много неща. И аз не можех да не отбележа, че докато Микеле беше много добре осведомен за тяхната страна, дори по-добре от самите тях, те знаеха много малко или почти нищо за Италия, където се намираха и воюваха. Офицерът ни каза например, че е следвал университет, което означаваше, че е образован човек. Но Микеле полека-лека откри, че той не знае дори кой е Данте. Аз също не съм образована и никога не съм чела какво е написал Данте, но поне познавах името му. Розета ми каза, че калугерките, при които беше учила, не само я бяха научили кой е Данте, но даже тя била чела нещо от неговите произведения. Случая с Данте Микеле ни прошепна, възползвувайки се от един момент, че с това тяхно незнание се обяснявали много други неща — например бомбардировките, които бяха разрушили толкова италиански градове. Авиаторите, които пускаха бомби, не знаеха нищо за нас и нашите паметници, невежеството ги правеше спокойни и безмилостни, може би причина за всички наши и чужди беди, защото злобата не е нищо друго освен форма на невежество. Човек, който знае и е просветен, не може да върши злини.

Същата нощ двамата англичани спаха в плевника и сутринта много рано, без да се сбогуват, си отидоха.

Двете с Розета бяхме много уморени, защото бяхме стояли до късно, а вече бяхме отвикнали, тъй като обикновено си лягахме с кокошките. Така че нея заран сме спали непробудно до след пладне. Но от най-сладкия ни сън ни събуди страшно думкане на вратата, последвано от един страшен глас, който казваше нещо на език, който не разбирах.

— О, боже, майко — извика Розета, притискайки се до мен, — какво става?

Постоях за миг в недоумение, после долетя нов удар и още едно неразбираемо изкрещяване, тогава скочих от леглото и тъй както си бях по фуста, отворих вратата и се показах навън разчорлена и боса. Пред къщи стаяха двама германски войници, единият вероятно подофицер, а другият прост войник. Подофицерът беше млад, рус, с остригана глава и бяло като книга лице, бледосини очи без мигли, без израз, без светлина. Носът му беше малко изкривен на една страна, а устата на друга, на лицето му имаше два дълбоки, избледнели белега от рана, които му придаваха особен вид, сякаш устата му продължаваше към врата. Другият бе на средна възраст, нисък, мургав, с грамадно чело и печални, хлътнали, тъмногълъбови очи, с челюсти на булдог. Казвам ви истината, уплаших се не от друго, а от очите на подофицера — студени и безизразни, с такъв противен гълъбов цвят, че по-скоро приличаха очи на звяр, а не на човек. Без обаче да издавам страха си, аз му изкрещях с цяло гърло в лицето:

— Хей, нещастнико, какво те прихваща? Да не искаш да изкъртиш вратата? Не виждаш ли, че сме две сами жени и че спим? Сега вече и да спим ли не може?

Подофицерът със светлите очи махна с ръка, казвайки на развален италиански език: „Мирно, мирно!“, и като се обърна към войника, направи му знак да го последва влезе в стаичката ни. Розета беше останала в леглото и гледаше уплашено, издърпала завивките чак до брадата си. Двамата претърсиха навсякъде, тършуваха дори под леглото, а подофицерът в беса на претърсването, повдигна и завивките на Розета, като че ли това, което търсеше, можеше да се намери там. После излязоха навън. През това време всички евакуирани се бяха вече събрали и сега, като си спомня, струва ми се, че по чудо германците не ги запитаха за двамата англичани, защото сигурна съм, че положително не от друго, а някой от тях от глупост би разказал всичко и тогава горко ни! Този факт, че германците пристигнаха горе още на следния ден след англичаните, все ме е навеждал на мисълта, че е имало донос или най-малко някой слух. Но според мен германците не желаеха да си създават бели и затова направиха огледа набързо, без да разпитат никого.

Но евакуираните, несвикнали да виждат германци горе, поискаха да узнаят от тях за хода на войната и дали ще свърши скоро. Някой отиде да повика Микеле и тъкмо двамата щяха да си тръгват, един от евакуираните побутна Микеле напред, макар че той протестираше:

— Попитай ги кога ще свърши войната.

Беше очевидно, че Микеле не желае да разговаря с германци, но се окопити и каза нещо. Предавам на италиански разговора, който се води на немски между него и германците, защото една част той преведе още там на евакуираните, а другата преведе на мен по-късно, след като германците си бяха вече отишли.

И така, той ги запита кога ще свърши войната, а подофицерът отвърна, че ще свърши много скоро с победата на Хитлер. Добави, че притежавали някакви тайни оръжия, с които щели да изхвърлят англичаните в морето не по-късно от пролетта. Каза още нещо, което направи много силно впечатление на евакуираните:

— Ще направим офанзива и ще изхвърлим англичаните в морето. Влаковете ще ни служат да пренасяме муниции, ние ще живеем на гърба на италианците, а ония италианци, които са изменили, ще ги оставим да умрат от глад.

Каза точно тъй, и то много убедително, спокойно и безмилостно, като че вместо за италианци и въобще за хора говореше за мухи или червеи. При тези думи всички евакуирани онемяха, защото не очакваха да чуят такова нещо и, кой знае защо, вярваха, че германците ги обичат. Микеле на когото сега разговорът допадаше, попита германците кои са. Подофицерът отговори, че е от Берлин, че преди войната имал малка фабрика за картонени кутии, която сега била разрушена и затова не му оставало друго, освен да воюва колкото се може по-добре. Но войникът се поколеба, преди да ни отговори, и като присви хлътналите си тъжни очи, отговори с болезнен израз на лицето като бито куче, че и той бил от Берлин и че на него не му оставало нищо друго, освен да воюва, защото през време на бомбардировките загинали жена му и единствената му дъщеря. И двамата отговориха приблизително едно и също нещо, т. е. че са загубили всичко през време на войната и че сега мислеха само да воюват. Но беше ясно като бял ден, че подофицерът воюваше с усърдие и страст и може би със злоба, докато войникът, така мрачен с огромното си чело, което изглеждаше пълно с тъга, воюваше повече от отчаяние, знаейки, че вече няма кой да го очаква вкъщи. И аз си помислих, че този войник може би не е лош човек, но загубата на най-скъпото — жена му и дъщеря му, може би го е озлобила и ако, не дай боже, бяха ни арестували, можеше да убие Розета без всякакво колебание, спомняйки си, че други бяха убили единствената му дъщеря на същата възраст.

Докато мислех тия неща, подофицерът, който изглежда, имаше зъб на италианците, неочаквано запита как така, докато всички германци били на фронта, тук между евакуираните имало толкова младежи, които си стоели със скръстени ръце. Тогава Микеле, повишавайки тон, отвърна, че той и всички останали са воювали за Хитлер и за германците в Гърция, Африка и Албания, че били готови отново да се бият до последна капка кръв и че всички очаквали часа, в който великият и славен Хитлер ще спечели по-скоро войната и ще изпъди тия копелета — англичани и американци. Подофицерът остана малко учуден при тая тирада, изгледа със съмнение Микеле от горе до долу и личеше, че не му вярва напълно, но тъй като в думите на Микеле нямаше за какво да се залови, не можеше нищо да възрази, ако и да не вярваше. И така, след като обиколиха още малко къщите и потършуваха, те си отидоха, за голямо облекчение на всички.

Но аз останах изненадана от държанието на Микеле. Не казвам, че трябваше да се хвърли на германците с груби думи, но изобщо всички тези лъжи, които наговори с такова дебелоочие, ме учудиха и му казах, а той само повдигна рамене и отвърна:

— С нацистите всичко е позволено: да ги лъжеш, да им изменяш, да ги убиваш, ако е възможно. Какво би сторила ти с една отровна змия или тигър, или разярен звяр? Сигурно ще се опиташ да ги обезвредиш със сила или с хитрост. Нима би им говорила кротко и би се опитвала да ги укротиш по някакъв начин, след като знаеш много добре предварително, че всичко това е безсмислено? Така е и с нацистите. Те като диви зверове се поставиха извън човечеството и затова към тях всички средства са добри. Ти както онзи образован английски офицер не си чела Данте, но ако го беше чела, щеше да знаеш, че Данте е писал: „…И било за него любезност да бъде груб…“

Запитах какво означава тази мисъл и той каза, че тя искала да каже точно това, че с хора като нацистите беше дори любезност да ги лъжеш или да им изменяш. Те не заслужавали дори и това.

Казах така, колкото да кажа нещо, че и между нацистите можеха да се срещнат и добри, и лоши хора, както винаги се случва, и го запитах по какво съди, че тия двамата са лоши. Той се засмя:

— Тук не се касае за лоши и добри. Може би със собствените си жени и деца те да са много добри, както и вълците и змиите са добри с женските и малките си. Но какви са с човечеството, това именно е важно, тоест с мен, с теб, с Розета, с тези евакуирани и селяни. С тях те не могат да не бъдат лоши.

— Защо?

— Защото — каза той, след като размисли — те са убедени, че е добро това, което за нас е зло, и вършат зло, като мислят, че вършат добро. С други думи, изпълняват дълга си.

Останах объркана от отговора. Имах чувството, че съм разбрала зле. Но той не ми обърна внимание и заключи, сякаш говорейки на себе си:

— Да! Съчетание на зло с чувство на дълг, именно това е нацизъм.

Странен беше този Микеле, много добър, но същевременно и много корав човек. Спомням си един друг път, когато бяхме срещнали германци, но при съвсем различни обстоятелства. Както обикновено разполагахме с малко брашно и вече аз месех хляб, като оставях вътре не само ситните, но и едрите трици. Един ден решихме да слезем в долината, за да разменим яйца за брашно. Яйцата бях купила от Париде, бяха шестнадесет и се надявах с тях и като прибавя малко пари, да взема няколко килограма бяло брашно. След онази бомбардировка, която беше така изплашила Томазино, ние вече не бяхме слизали долу, и да си призная, оттогава нямах никакво желание да сляза. Не знам как, но говорих за това пред Микеле, той предложи да ни придружи и аз, разбира се, приех с голямо удоволствие, защото с него се чувствах по-сигурна и защото там горе той единствен ми вдъхваше смелост и вяра. Така сложих яйцата в една кошничка между слама и рано сутринта потеглихме на път. Беше вече през първите дни на януари, по средата на зимата, и както чувствувах, въпреки че не можех да си го обясня, в най-напрегнатия момент на войната, в най-дълбокия, в най-студения и безнадежден момент на онази безнадеждност, която траеше вече толкова години. Последния път, когато слязох долу с Томазино, по дърветата имаше листа, макар и пожълтели, по поляните, поради изобилните дъждове, имаше трева, а по ръбовете дори пъстрееха цветя, последните есенни цветя, цикламите и дивите теменуги. Но сега, като се спуснахме надолу, видяхме, че всичко беше изсъхнало, сиво, изгоряло и голо, въздухът студен и без слънце, небето безцветно, покрито с облаци. Излязохме от къщи във весело настроение, но съвсем скоро замлъкнахме: денят беше спокоен, каквито са зимните дни, но неговата тишина ни смразяваше и възпираше да разговаряме.

Най-напред се спуснахме по склона вдясно от планината, после прекосихме платото, където сред кактуси и камъни бе паднала бомбата в деня, когато слязохме с Томазино, след това поехме по лявата страна на планината. Вървяхме мълчаливо около половин час, докато стигнахме в началото на долината, там, където до деня на фаталната бомбардировка бяха мостът, кръстопътят и къщичката, в която бе живял Томазино. Бях запомнила това място като много красиво, приятно и просторно и сега станах изненадана, признавам, че го намирах тъжно, сиво и голо, бедно. Виждали ли сте жена без коса? Аз да — една девойка от моя край, която боледува от тиф и на която косата отчасти окапа, отчасти я остригаха до голо. Изглеждаше съвсем друга, имаше дори друг израз, наподобяваше на голямо грозно яйце, с гледка гола глава, каквато не е присъщо да имат жените, и лицето й, лишено от коси, като че ли беше сплескано под твърде суровата светлина. Същото нещо беше се случило и с това място. Нямаше ги гъстите и зелени листа на трите явора, под чиято сянка се гушеше къщичката на Томазино, нямаше я зелената трева, скриваща каменистия бряг на пороя, нямаше ги растенията и зеленината от двете страни на пътя и в траповете, които тогава не бях забелязала, но сега чувствувах, че липсват. Мястото беше лишено от своята прелест също като жена без коси. И не зная защо, но при тъй мизерния му вид сърцето ми се сви и аз имах чувството, че прилича на нашия живот по това време, похабен, оголен от илюзии от войната, която нямаше свършване.

Но стига! Поехме по шосето и малко след това ни се случи първата среща през този ден. Един мъж водеше за поводите два кафяви охранени коня, действително много хубави. Тези коне бяха на германците и мъжът, който ги водеше, беше униформен, но с униформа, каквато никога до тогава не бях виждала. Щом се настигнахме, той ни изгледа, после поздрави и тъй като пътят ни бе един и същ, той подхвана разговор на някакъв свой италиански език и така повървяхме заедно и разговаряхме доста. Това беше младеж на около двадесет и пет години с рядка красота, каквато малко пъти бях виждала в живота си. Висок, строен, с широки плещи и тънък кръст като на жена, елегантен, с дълги крака в ботуши от жълта кравешка кожа. Косата му беше руса като злато, очите синьозелени и кръгли, странни и мечтателни, прав нос, добре очертана уста и хубава усмивка, която откриваше бели, правилни зъби, цяло удоволствие да ги гледаш. Каза ни, че не е германец, а руснак от едно доста далечно село, чието име спомена, но вече не си го спомням. Каза спокойно, че бил изменил на руснаците заради германците, защото не обичал русите, макар че не обичал никак и германците. Обясни, че заедно с други руснаци, които бяха също изменили, служел в обоза на германците. Бил сигурен, че германците са загубили войната, защото вдигнали целия свят против себе си със зверствата си и целия свят се бил дигнал против тях. Вече било въпрос на месеци, заключи русинът, германците да загубят окончателно войната и тогава за него всичко щяло да бъде свършено. Казвайки това, той направи движение с една ръка до гърлото си, което ме вкамени; с него той искаше да каже, че русите щели да го заколят. Говореше съвсем спокойно, сякаш собствената му съдба му беше безразлична, дори се усмихна, и не само с уста, а и със своите странни синкави очи, прилични на два къса дълбоко море. Явно бе, че ненавиждаше германците, мразеше русите, мразеше дори самия себе си и гледаше с равнодушие на смъртта. Крачеше спокойно, държейки двата коня за поводите, и това бяха единствените живи същества по пустия път в онова сиво и заледено поле. Изглеждаше ми невероятно, че този млад, толкова красив човек беше, тъй да се каже, обречен да умре скоро, може би преди края на годината. На кръстопътя, където се разделихме, милвайки гривата на единия от конете, той каза:

— Тези два коня са единственото нещо, което ми е останало в живота, а дори и те не са мои.

Като изрече това, той пое към града. Останахме да го гледаме за момент, докато се отдалечаваше, и аз не можах да не си помисля, че и това е една последица от войната. Ако не беше войната, този тъй хубав младеж щеше да остане в родината си, може би щеше да се ожени, щеше да работи и да стане свестен човек като толкова други. Войната го беше прогонила от родината, тласнала го бе да стане изменник, сега го унищожаваше и той бе вече примирен с мисълта за смъртта, а именно това бе най-лошото между толкова ужасни неща, защото беше най-противоестественото и непонятното.

Като се надявахме да разменим яйцата с хляб от германските танкисти както миналия път, ние поехме наляво по един страничен път, който висеше към портокаловите градини, където те бяха опънали палатките си. Но не намерихме никого, танкистите си бяха отишли, оставяйки само следи по утъпканата трева там, където бяха разположени палатките им, и няколко изкоренени и изпочупени дървета. Това бе всичко.

Понеже не знаехме накъде да тръгнем, аз предложих да продължим по същия път с надеждата, че може би по-нататък ще намерим танкистите или друго германско отделение. Вървяхме, без да проговорим, още четвърт час, и накрая, след около километър, срещнахме една русокоса девойка, съвсем сама, която вървеше като че ли без определена посока, така, само за разходка. Тя пристъпваше бавно, разглеждайки с някакъв странен интерес сивите оголени ниви, и като ги гледаше, отчупваше от време на време по един залък от парче хляб. Упътих се насреща й и я запитах:

— Кажи, знаеш ли дали надолу по този път има германци?

При този мой въпрос тя се спря изведнъж и ме изгледа. Беше забрадена с кърпа и беше наистина хубава девойка, здрава и стройна, с широко, ведро лице, с големи кестеняви очи. Отговори веднага бързо:

— Германците… разбира се, че има… и как още…

Запитах я:

— Но къде са?

А тя ме гледаше някак уплашено и ненадейно, без да ми отговори, си тръгна. Тогава я хванах за ръката и повторих въпроса си.

А тя шепнешком отвърна:

— Ако ти кажа, нали няма да ме предадеш къде крия храната си?

При тези думи останах с отворена от учудване уста, защото те едновременно отговаряха на обстоятелствата и бяха съвсем неразбираеми.

Казах:

— Какво говориш? Какво общо има тук храната?

А тя, поклащайки глава, каза:

— Идват и взимат… идват и взимат… то се знае, германци са… но знаеш ли какво им рекох последния път, когато дойдоха? Нямам нищо, казах им, нямам брашно, нямам боб! Нямам мас, нямам нищо… имам само мляко за детето си… ако го искате, вземете го… ето…

И като се втренчи в мен с големите си учудени очи, тя започна да разкопчава блузата си. Останах поразена. Микеле и Розета — също. А девойката продължаваше да ни гледа, като движеше устни, сякаш говореше на себе си, а в същото време отвори елечето си чак до кръста и с едната си ръка с разтворени пръсти, както правят майките, когато дават гърдата на детето си да суче, извади едната си гърда.

— Нямам нищо друго освен това… вземете го… — повтаряше тя тихо и унесено.

Беше успяла да извади от елечето си цялата гърда, а тя беше хубава, закръглена и набъбнала, с онази прозрачност на кожата и с онази белота, които обикновено са признак, че жената е майка и кърми. Но като направи това, тя внезапно си тръгна, като затананика разсеяно, с разкопчана пазва и с едната гърда измъкната навън, а другата вътре. Направи ми впечатление, като я гледах да се отдалечава така, чоплейки своето парче хляб, с извадена навън на студения зимен вятър гръд, единственото осезателно, бяло, блестящо и топло нещо в момента, в този безслънчев и безцветен ден, пуст и студен.

— Тя е луда… — промълви Розета.

Микеле потвърди сухо:

— Да!

Продължихме да вървим мълчаливи.

Тъй като никъде не се виждаха германци, Микеле предложи да отидем до едни негови познати, които знаел, че са се приютили в някаква барака сред портокаловите дървета. Каза, че били добри хора и ако не друго, можели да ни упътят къде да намерим германци, с които да заменим яйцата с хляб.

Така след малко изоставихме главния път и навлязохме в една пътечка сред градините. Микеле ни каза, че всички тези портокалови градини принадлежали на човека, при когото отиваме, на един адвокат ерген, който живеел със старата си майка. Повървяхме още може би десетина минути и стигнахме на полянка пред една малка барака с кирпичени стени и покрив от нагъната ламарина. Бараката имаше два прозореца и врата. Микеле се доближи до единия прозорец и погледна вътре, каза, че стопаните са там, и почука два пъти. Почакахме доста и най-после вратата се отвори бавно и като че неохотно и на прага се появи адвокатът. Беше около петдесетгодишен, тлъст, плешив, с бледо и лъскаво като от слонова кост чело, окръжено с черни, разрошени коси, очите му бяха воднисти и изпъкнали, имаше орлов нос и меки, извити надолу към месестата му брада устни. Беше облечен в градско палто, от ония, които се слагат нощем, от син плат, с яка от черно кадифе, но под това така елегантно палто се подаваха окъсани и оръфани панталони и войнишки ковани обуща от кравешка кожа. Като ни видя, забелязах веднага, че му стана неудобно, но бързо се съвзе и се хвърли на врата на Микеле дори прекалено сърдечно.

— Микелино… браво, браво… какъв попътен вятър те носи тук?

Микеле ни представи и адвокатът ни поздрави от разстояние, смутено, почти хладно. В това време ние стояхме навън на прага и той не ни поканваше да влезем.

Тогава Микеле каза:

— Минавахме оттук и решихме да ви споходим.

Сякаш опомняйки се, адвокатът отговори:

— Чудесно… ех, тъкмо сядахме да се храним… елате, и вие ще ядете с нас. — Но се поколеба за миг, после добави: — Микеле, предупреждавам… тъй като познавам разбиранията ти, които всъщност са и мои, поканил съм на обяд германски поручик, командора на близката противовъздушна батарея… трябваше… ех, особено в тия времена…

Така, като се извиняваше и въздишаше, той ни въведе в бараката. До прозореца беше сложена една кръгла маса, единственото нещо чисто и подредено в цялата стая, защото наоколо се търкаляха разхвърляни всевъзможни безполезни неща, купища парцали, книги, куфари и натрупани сандъци. Пред масата вече бяха седнали майката на адвоката, възрастна жена, дребничка, облечена в черна рокля, с набръчкано и неспокойно като уплашена маймуна лице. До нея стоеше поручикът — слаб, рус момък, плосък като лист хартия в пристегнатата униформа, протегнал небрежно под масата дългите си крака, обути в кавалерийски брич и ботуши.

Приличаше на куче, лицето му беше като на куче, с огромен нос, възжълти сближени очи без вежди и клепки, които гледаха враждебно, широка, голяма, дръпната назад уста. Вежлив и изискан, той стана и ни поздрави, удряйки токове, без обаче да подаде ръка, след което веднага седна, сякаш искаше да каже: „Не го правя за вас, а затова, че съм възпитан човек.“

Междувременно адвокатът започна да обяснява, че поручикът бил причислен към противовъздушната батарея, нещо, което вече знаехме, и че обядът бил като между селяни.

— Да се надяваме — заключи адвокатът, — че войната скоро ще свърши и поручикът ще може да ни покани у дома си в Германия.

Поручикът не каза нищо, дори не се усмихна и аз помислих, че не знае нашия език и не е разбрал. Но после съвсем неочаквано на добър италиански език той отговори на майката, която с напевен глас му предложи вермут:

— Благодаря, не пия аперитиви.

Тогава разбрах, че той не се усмихваше, защото по някаква причина се сърдеше на адвоката.

После Микеле разказа за срещата ни с лудата и адвокатът каза с безразличие:

— А, да, това е Лена. Тя открай време си е луда. Миналата година в бъркотията, когато имаше голямо раздвижване на войски, някакъв войник я изненадал, като скитала сама в полето, и тя забременя.

— А къде е сега детето й?

При родителите й, те го гледат грижливо, но тя, нещастната безумка, си втълпила, че искат да й го отнемат, защото нямала мляко да го кърми. А любопитното е там, че тя редовно си го кърми. Дават й го в ръце и тя прави всичко, което майка й казва. Въпреки това живее с фикс идеята, че не може да го нахрани достатъчно.

Адвокатът говореше за тази нещастница Лена като за нещо съвсем обикновено. А на мен тя беше направила толкова силно впечатление, че никога нямаше да я забравя. Сякаш оная гола гръд, която тя предлагаше на всеки срещнат по пътя, беше най-очевидното доказателство за състоянието, в което бяхме изпаднали ние, италианците, през онази зима на 1944 година, лишени от всичко, подобно на животни, които не притежават нищо друго освен собственото си мляко за своите рожби.

През това време майката на адвоката като подплашена, трепереше, донесе от кухнята на ръце чиниите, крепейки ги, като че ли носеше свето причастие. Сложи на масата салама и шунката, войнишкия хляб, точно от този, който търсехме, после постави истинска супа от месо с домашна юфка и накрая задушено пиле с гарнитура от сотачети. Сложи още бутилка доброкачествено червено вино. Очевидно адвокатът и майка му бяха направили голяма жертва за този германски младеж, който сега им беше съсед с батареята си и с когото се налагаше да бъдат в добри отношения. Но поручикът беше наистина заядлив човек, защото първото нещо, което направи, бе да каже, посочвайки хляба:

— Мога ли да запитам, господин адвоката, по какъв начин сте се сдобили с този хляб?

Адвокатът, който седеше цял увит, сякаш имаше силна треска, с несигурен и шеговит тон отвърна:

— Ех, подарък е, един войник ни го подари, а ние от своя страна му подарихме друго… естествено, във време на война…

— Размените — каза безжалостно германецът — са забранени… кой е този войник?

— Ех, господин поручик, казва се грехът, но не и грешникът… опитайте от тази шунка, тя не е немска, нашенска е.

Лейтенантът не каза повече нищо и започна да яде от шунката. След това пренесе вниманието си към Микеле. Без всякакви предисловия го запита каква професия има. Микеле отвърна, че е учител.

— А какво преподавате?

— Италианска литература.

За изненада на адвоката поручикът каза спокойно:

— Аз познавам вашата литература… дори преведох на немски един италиански роман.

— Кой?

Поручикът каза името на автора и заглавието, сега вече не си спомням нито едното, нито другото, и видях, че Микеле, който до този момент не беше проявил никакъв интерес към офицера, започваше да се интересува и адвокатът от своя страна, виждайки, че германецът говори на Микеле с чувство на известно уважение, като равен с равен, промени и той държанието си. Изглеждаше доволен, че е поканил Микеле на обяд, и дори каза на поручика:

— Е, нашият Феста е литератор, хем храбър литератор… — и потупа Микеле по рамото.

Но за офицера сякаш беше въпрос на чест да не се занимава с адвоката, макар че адвокатът беше домакин и той го бе поканил. И така, продължи да разговаря, обърнат към Микеле:

— Две години живях в Рим и учих вашия език… лично аз се занимавам с философия.

Адвокатът се помъчи да се намеси в разговора, като подхвърли шеговито:

— Тогава ще разберем защо ние, италианците, приемаме философски всичко, което ни се случи през последните години… да, философски, именно философски…

Но поручикът и този път не му обърна никакво внимание, дори не го погледна, а продължи оживено да разправя на Микеле, изброявайки имена на наши писатели и заглавия на книги. Очевидно той добре познаваше нашата литература. Направи ми впечатление, че Микеле, макар и без особена охота и почти скъпернически, започна да гледа на германеца постепенно ако не с уважение, то поне с любопитство. Разговаряха тъй известно време и после, не зная как, заговориха за войната, какво представлява тя за един учен или за един философ. След като подчерта, че войната е много важен опит, дори необходим, поручикът каза следното:

— Но най-новото усещане и най-естетическото — повтарям, той употреби именно думата „естетическо“, макар че аз в момента не я разбрах, но цялото това изречение остана запечатано в паметта ми като с огън — изпитах през време на войната на Балканите. И знаете ли как? Като прочистих с огнехвъргачка една пещера, пълна с вражи войници.

Едва изрече тази своя мисъл и ние четиримата: Розета, аз, адвокатът и майка му, останахме като втрещени. После си помислих, че това е било просто хвалба, и се надявах, че той никога не е извършил подобно нещо, че то не е било истина. Може би говореше под влияние на няколкото изпити чашки вино, защото лицето му се бе зачервило, очите лъснали, но в момента усетих, че сърцето ми се вледенява.

Погледнах другите: Розета бе свела очи, майката на адвоката нервно, с треперещи ръце оправяше една гънка на покривката, а адвокатът си беше дръпнал главата в палтото като костенурка. Само Микеле гледаше германецът с широко отворени очи и каза:

— Интересно… няма какво да се каже… интересно… и още по-ново и естетическо, предполагам, е усещането на авиатора, който изсипва бомбите си върху някое село и след като премине, види, че там, където е имало къщи, е останала само купчина пепел.

Но поручикът не беше толкова глупав да не разбере иронията в думите на Микеле. Малко след това каза:

— Войната е незаменим опит, без който един мъж не би могъл да каже, че е мъж… а между впрочем, господин учителю, как така вие сте тук, а не на фронта?

В отговор Микеле запита просто:

— На кой фронт?

И странно, поручикът и този път не отговори нищо, задоволи се само да му хвърли злобен поглед, след което се наведе отново над чинията си. Но не беше доволен, беше съвършено ясно, че си даваше сметка какви хора има наоколо си — ако не враждебно настроени, то не и приятели. И съвсем неочаквано изостави Микеле, може би защото не му се видя достатъчно наплашен, и отново атакува адвоката.

— Драги господин адвокате — каза изведнъж, сочейки масата, — вие получавате в изобилие, докато тук изобщо умират от глад… по какъв начин сте се сдобили с толкова хубави неща?

Адвокатът и майка му си размениха многозначителен поглед. Този на майката беше изпълнен със страх, а на сина беше одобрителен. Тогава последният отговори:

— Уверявам ви, че през другите дни не ядем така… приготвихме всичко това специално за вас.

Като помълча малко, германецът запита:

— Вие сте собственик в тази долина тук, нали?

— В известен смисъл да.

— В известен смисъл ли? Казаха ми, че вие притежавате половината от долината.

— О, не, драги господин поручик, който ви е казал това, или лъже, или завижда, или едното и другото… притежавам няколко градини… ние наричаме градини тези хубави портокалови горички.

— Казват, че тези хубави портокалови горички давали голям доход… вие сте богат човек.

— Ех, господин поручик, богат не, но живея от своето…

— А вие знаете ли как живеят вашите селяни тук наоколо?

Разбрал вече каква насока взима разговорът, адвокатът отвърна с достойнство:

— Живеят добре… тук, в тази долина, селяните живеят по-добре от всякъде другаде.

Офицерът, който в момента си режеше парче от пилето, без да се усмихне, насочвайки ножа към адвоката каза:

— Ако тези тук живеят добре, представям си как живеят ония, които живеят зле. Лично аз видях как живеят вашите селяни. Живеят като животни, в къщи, подобни на обори, хранят се като животни и се обличат в дрипи. Никой германски селянин не живее така. Ние в Германия бихме се срамували, ако нашите селяни живееха тъй.

За да угоди на майка си, която го стрелкаше с умоляващи погледи, които искаха да кажат: „Не го дразни повече, мълчи“, адвокатът само присви рамене и замълча. Но поручикът настоя:

— Какво ще кажете, драги адвокате, за какво това? Какво ще ми отговорите?

Този път адвокатът отвърна:

— Самите те искат да живеят така, уверявам ви… вие не ги познавате.

Но оня продължи упорито:

— Не е вярно! Вие, земевладелците, искате селяните да живеят така. Всичко зависи от тази — и той докосна главата си, — от главата. Вие сте главата на Италия и ваша е вината, че селяните ви живеят лошо, като животни.

Сега вече адвокатът изглеждаше наистина уплашен. Той поемаше храната с видимо усилие и при всеки залък се задавяше, както кокошките, когато преглъщат бързо. Лицето на майката доби отчаян вид и аз видях как скришом скръсти ръце в полата под масата, молеше се на бога.

Поручикът продължи:

— По-рано познавах само някои градове на Италия, най-хубавите, а в тях само паметниците. Но сега, благодарение на войната опознах страната ви основно, пребродих я цялата надлъж и шир. И знаете ли вие, уважаеми адвокате, какво ще ви кажа? Че вие имате такива различия между класа и класа, че направо казано, е цяло безобразие.

Адвокатът продължи да мълчи, само присви рамене, като да искаше да каже: „А какво мога да сторя аз?“, но германецът долови това и подскочи възмутен:

— Не, драги господине, това нещо засяга вас, както и всички други като вас: адвокати, инженери, лекари, професори, интелектуалци. Ние, германците, например останахме възмутени от огромната разлика, която съществува между италианските офицери и войници. Офицерите ви са покрити с галони, обличат се със специални платове, ядат специални ястия, ползвуват се навсякъде със специални привилегии. Войниците ви са облечени в дрипи, хранят се като животни и с тях се държат като с добичета. Какво ще кажете за това, драги господин адвокате?

Този път адвокатът проговори:

— Ще кажа, че може би е вярно! И че аз пръв съжалявам за това. Но какво бих могъл да стоя аз сам?

А другият упорствуваше като конска муха:

— Не, драги господине, не трябва да говорите така. Въпросът ви засяга пряко и ако вие и всички като вас биха искали това положение наистина да се промени, то би се променило. Знаете ли вие защо Италия загуби войната и ние сега трябва да хабим драгоценни войници на италианския фронт? Тъкмо поради тази разлика между офицери и войници, между народа и вас, господата от управляващата класа. Италианските войници не желаят да воюват, защото си казват, че тази война е ваша, а не тяхна. И ви доказват враждебността си именно като не воюват. Какво ще кажете, драги адвокате, за всичко това?

Сега вече поручикът така раздразни адвоката, че той надви страха си и отвърна:

— Вярно е, тази война народът не я искаше. Нито аз. Тя ни бе наложена от фашисткото правителство. А фашисткото правителство не е мое правителство, в това можете да бъдете сигурен.

Но другият, повишавайки малко гласа си, възрази:

— Това правителство е вашето правителство.

— Мое? Вие се шегувате, поручик!

Тук се намеси майката:

— Франческо, моля те… за бога…

Но поручикът настоя:

— Да, вашето правителство. Искате ли доказателства?

— Но какви доказателства?

— Аз зная всичко за вас, драги господине, зная например, че сте антифашист — либерал. Но в тази долина вие не общувате със селяните или с работниците. Вие общувате със секретаря на фашистката организация… е, какво ще отговорите?

Адвокатът отново сви рамене

— Преди всичко аз не съм фашист, не съм и либерал, аз въобще не се занимавам с политика, гледам собствените си работи… и после, какво намесвате тук секретаря на фашното? С него съм бил съученик, дори сме далечни роднини по линия на сестра ми, която е омъжена за негов братовчед… вие германците не сте в състояние да разберете някои неща… Не познавате достатъчно добре Италия.

— Не, драги господине, това е доказателство, и то добро доказателство… вие, фашисти и антифашисти, всички сте свързани едни с други, защото всички сте от една и съща класа… това правителство е правителство на всички вас, защото е правителство на вашата класа… е, драги господине, това говорят фактите, останалото са приказки…

Челото на адвоката се ороси с капки пот, макар че в къщата беше студено. Като не знаеше вече какво да прави, майката стана, объркана, и с треперещ глас каза:

— Отивам да приготвя по едно хубаво кафе — и изчезна в кухнята.

Поручикът в това време каза:

— Аз не съм като много мои сънародници, които се държат тъй глупаво с вас, италианците… те обичат Италия, защото има много паметници и защото пейзажите на Италия са най-красивите в света… или защото срещнат някой италианец, който знае немски, и се трогват, като го слушат да говори на езика им, или пък им поднесат добър обед, както вие днес поднесохте на мен, и стават приятели на бутилка вино. Аз не съм от тези глупави и наивни германци. Аз виждам как стоят нещата и ви го казвам в очите, драги господине.

Тогава, не зная защо, може би защото ми дожаля за този нещастен адвокат, без да обмислям думите си, аз се намесих:

— А вие знаете ли защо адвокатът ви е поднесъл този обяд?

— Защо?

— Защото вие, германците, предизвиквате страх у всекиго, всички се страхуват от вас и затова той се е постарал да ви укроти, както се постъпва с див звяр, като му се дава нещо хубаво за ядене.

Чудно, но за миг само на неговото лице се изписа тъга и отчаяние. На никого, дори и на един немец не е приятно да чуе, че предизвиква страх у някого и че хората са любезни с него само защото се страхуват.

Ужасен, адвокатът се намеси, като се опита да заглади впечатлението:

— Господин поручик, не й обръщайте внимание… това е проста жена и известни неща не ги разбира…

Но германецът му направи знак да мълчи и запита:

— А защо ние, германците, всяваме страх? Не сме ли хора като всички други?

Веднъж започнала, аз бях вече готова да отговора: „Един мъж, ако е истински мъж, сиреч — човек, не може да изпитва удоволствие, като прочиства с огнехвъргачка пещера, пълна с живи войници, както вие казахте преди малко“, но за щастие, защото не зная какво можеше да се случи след това, нямах време да го кажа, защото изведнъж от долината долетя трясък от разпръсната и суха пукотевица като от противовъздушна артилерия, придружена с по-глухия грохот на падащи бомби. В същото време въздухът се изпълни с далечно боботене, което ставаше все по-близко и по-ясно. Поручикът скочи веднага на крака и извика:

— Самолетите… трябва да тичам при моята батарея — и като обърна столове и всичко, което се намираше на пътя му, излезе тичешком.

Първият, който се опомни след излизането му, беше адвокатът.

— Бързо, бързо!… Елате… да отидем в скривалището…

Той стана и излезе пред нас на поляната. Там в един ъгъл, имаше нещо като отвор в земята, покрит с греди и чувалчета с пясък. Той се насочи направо натам и заслиза по една дървена стълбичка, повтаряйки:

— Бързо, след миг ще бъде над нас.

И действително дори сред стрелбата на противовъздушната грохотът от наближаващите самолети ставаше вече непоносим, като че идваше иззад дърветата, които обкръжаваха полянката. После всичко притъмня и ние се намерихме в мрака на една подземна стаичка, изкопана точно под полянката.

— Това скривалище, естествено, не би ни предпазило от бомба — каза адвокатът, — но опазва поне от шрапнелите и картечните куршуми… над нас има метър пръст и чувалчета с пясък.

Не зная колко време сме стояли там сред мрака, със затаен дъх. Чуваше се от време на време притъпен някой пукот на противовъздушната, и толкоз. Накрая адвокатът отвори малко вратичката, разбра, че стрелбата е престанала, и излязохме отново навън. Той ни показа няколко пробити и разкъсани чувалчета с пясък и като вдигна един оловен куршум, голям колкото човешки пръст, каза:

— Това, ако ни улучеше, би ни убило без друго. — После, като вдигна очи към небето, продължи: — Благословени самолети, да биха идвали по-често! Да се надяваме, че са ни освободили от онзи див звяр, поручика.

Но майка му го упрекна:

— Не говори така, Франческо, и той е човек, не бива да пожелаваш никому смъртта!

— Човек ли? Да бъдат проклет и той, и батареята му, проклет денят, в който е дошъл тук. Когато си отиде, ще дам банкет, хиляди пъти по-хубав от днешния. И, разбрано, всички сте поканени!

Изобщо той не преставаше да кълне германския поручик с явна омраза.

Най-после влязохме отново в колибата, изпихме кафето, после майката на адвоката взе яйцата и в замяна на тях ти даде малко брашно и боб. Накрая се сбогувахме и си тръгнахме.

Беше вече късно, заменили бяхме яйцата и на мен ми се искаше час по-скоро да се приберем вече горе в Сант Еуфемия. В долината имахме все лоши срещи — първо, русино с конете, после лудото момиче и накрая германския поручик. Като се връщахме по обратния път, Микеле ми каза:

— Едно нещо ме ядоса най-много, когато той говореше.

— А какво именно?

— Че германецът беше прав, макар че е нацист.

— А защо? — попитах аз. — И нацистите понякога могат да бъдат прави.

— Никога! — отвърна Микеле с наведена глава.

Искаше ми се да го запитам как допуска той, че онзи жесток нацист, който е изпитвал удоволствие да изгаря живи хора с огнехвъргачката, в същото време да си дава сметка за безправието, което съществуваше в Италия.

Микеле ми беше казвал винаги, че хората, които чувствуват правдата и неправдата, са добри, най-добрите от всички други, единствените, които той не презирал. А ето сега, този поручик, който на всичкото отгоре беше и философ, чувствуваше несправедливостта и едновременно изпитваше удоволствие да убива хора. Как бе възможно подобно нещо? В такъв случай не можеше да бъде вярно, че справедливостта е нещо много добро.

Но нямах смелостта да му открия тия мои мисли, защото го виждах, че е огорчен и тъжен.

Така, през долината, ние се изкачихме до Сант Еуфемия, когато беше вече отдавна тъмно.