Когато бях дете, един търговец от моето село имаше годишните течения на вестник „Доменика илустрата“ от миналата война. Много пъти заедно с децата му аз бях разглеждала тия вестници, в които имаше много хубави цветни илюстрации от боевете през войната от 1915 година. Може би затова аз си представях битката, както я бях виждала на онези илюстрации: стрелящи оръдия, дим, пушек и огън, войници, които нападат с намушени щикове и със знамена начело, човек срещу човек, едни падат убити, други продължават да тичат. Признавам, тия илюстрации ми харесваха и ми се струваше, че след всичко войната не е, както казваха хората, толкова лоша или по-право тя е нещо лошо, но аз си мислех, че ако някому се нрави да убива или да показва смелостта си, като гледа на опасностите с пренебрежение, войната бе случай именно за такъв човек. Мислех още, че не бива да се вярва, че всички обичат мира. Има мнозина, които през войната се чувствуват добре ако не за друго, то защото имат възможността да утолят кръвожадните си и насилнически инстинкти. Така разсъждавах аз, докато не видях истинската война със собствените си очи.

През един от ония дни Микеле дойде и ми съобщи, че битката за пробиване на фронта била почти привършена, но аз не повярвах, защото, колкото и далече да се взирах с погледа си, не можех да забележа никакъв признак от битка. Денят беше много хубав, ясен, само на хоризонта плуваха малки розови облачета, почти докосвайки върховете на планините, зад които се намираха Итри, Гариляно и въобще фронтът. Вдясно се зеленееха планините, величествени, сред позлатяващата светлина на слънцето, вляво, отвъд долината, морете блестеше лъчезарносиньо, ярко, пролетно. А къде беше битката? Микеле ми обясни, че зад планините на Итри вече от два дена се водел бой. На мен не ми се вярваше, защото, както казах, аз си представях битките по съвършено друг начин, и му казах това. Микеле започна да се смее и ми обясни, че битките не се водели вече като ония, които бях виждала в илюстрациите на „Доменика“. Сега оръдията и самолетите разчиствали пътя на войниците на огромни разстояния от истинската фронтова линия. Сега съвременната война наподобявала на начина, по който домакинята унищожавала мухите с машинката за фляйтокс, убивайки всички мухи, без да си цапа ръцете и без да пипа. Модерната война, каза Микеле, не си служи с атаки, щурмове, ръкопашни боеве, храбростта беше станала излишна, побеждава онзи, който има повече оръдия, стрелящи надалеч, чиито самолети летят по-бързо и чийто радиус на действие е по-широк.

— Войната се превърна във война на машини — заключи той — и войниците са едва нещо повече от механици.

И така тази битка, която не се виждаше продължи ден-два. После една заран оръдието като че ли направи скок в пространството и стрелбата му се чу толкова близко, че от грохота стените на нашата стаичка започнаха да се тресат. „Бум, бум, бум“ — сякаш се стреляше зад ъгъла на планината. Скочих бързо и се втурнах навън почти с предчувствието, че ще видя трупове и ръкопашен бой, за какъвто говорих. Но не: денят искреше прекрасен, ясен и слънчев, с единствената разлика, че на хоризонта в края на полето, зад планините, които го обграждаха, се виждаха многобройни тънкочервени мълнии, които изведнъж се появяваха в небето, подобно на рани, и после се стопяваха, сякаш минавайки отвъд лазура. Това били, както ми обясниха, снарядите на оръдията, чиито траектории поради някакво мигновенно състояние на въздуха можели да се видят с просто око. Приличаха на разрези с бръснач в небето, от които за миг бликваше кръв и след това веднага спираше. Най-напред виждахме разреза, след него достигаше до нас грохотът на изстрелването и веднага след него, почти над главите ни, виене и едновременно ужасна експлозия, която разтърсваше въздуха като празна стая. Изобщо стреляха над нас и целеха някого или нещо, което се намираше зад гърба ни. Това означавало, обясни Микеле, че битката вече се измествала на север и че долината на Фонди била вече освободена. Запитах къде са отишли германците и той отвърна, че по всяка вероятност са избягали в Рим и че битката за пробиване на фронта била приключила, че тези оръдия били именно отстъплението на германците. Изобщо никакви ръкопашни схватки, атаки на щик, убити и ранени.

Но същата нощ забелязахме, че небето откъм Ирти просветлява и от време на време става червено като от ненадеен огън. Мълниите на оръдейните траектории продължаваха да шарят, подобно на ракети сред черното небе, осеяно със звезди, само че техните следи бяха много тънки, без нежното разцъфване, което е присъщо на ракетите, а и грохотът им беше различен: по-глух, по-дълбок, по-заплашителен, не беше веселият трясък на ракети. Погледахме известно време небето и после, пребити от умора, си легнахме. Спахме криво-ляво, защото беше горещо и Розета непрекъснато бълнуваше. Сутринта много рано се събудихме от един оглушителен, съвсем близък трясък. Скочихме от леглото и разбрахме, че този път се стреля точно срещу нас. Тогава аз за първи път разбрах, че оръдията са по-опасни от самолетите. Тях поне ги виждаш и можеш да изтичаш веднага, за да се скриеш някъде, или поне е утешително, че ги виждаш накъде се насочват, докато оръдията не ги виждаш, поставени са там, някъде зад хоризонта, а те, така да се каже, те търсят и ти не знаеш къде да се скриеш, защото оръдието може да те следи навсякъде, като насочен пръст. Както вече казах, трясъкът беше много близък и наистина дойдоха да ни кажат, че един оръдеен снаряд е избухнал недалеч от къщата на Филипо. Микеле дойде тичешком и ни заяви радостно, че вече било въпрос на часове, но аз му отвърнах, че да се умре, може да е въпрос на секунди, на което той повдигна рамене и отговори, че отсега нататък трябвало да се считаме за безсмъртни. Като в отговор на думите му изведнъж точно над главите ни долетя нова страхотна експлозия. Разтресоха се стените и подът, от тавана падаха мазилка и прах и само за миг въздухът се замъгли толкова, та помислихме, че гранатата е паднала върху къщичката ни. Втурнахме се навън и видяхме, че тя беше експлодирала не много далеч на мачерата, голяма част от която бе разрушена и имаше огромна дупка, пълна с прясно изкопана земя и изтръгнати треви. Микеле, не казвам, че се уплаши, но разбра, че не грешех, като казвах, че да се умре, не са нужни повече от няколко секунди, и ни каза да го последваме; той знаел къде да отидем, трябвало, каза да застанем в един „мъртъв ъгъл“. Изтичахме надлъж по мачерата от другата й страна и се приютихме в една колиба, плетена от клони, която служеше за подслон на добитъка и се намираше под една издатина на скалата.

— Ето тук е мъртвия ъгъл — каза Микеле, доволен да ни покаже военните си познания, — можем да поседнем на тревата… шрапнелите не ще достигнат никога дотук.

А то какъв ти мъртъв ъгъл!

Едва изрекъл това, и последва нова, много по-силна експлозия, която ни преобърна в праха, и сред дима видяхме как хижата се накланя почти на една страна и остана така, приличаше на ония къщички, които децата строят от карти за игра и които никога не стоят прави. Този път Микеле не настоя на своя мъртъв ъгъл. Беше ни накарал да залегнем и без да се изправя, извика:

— Последвайте ме до пещерата… да отидем в пещерата… но не ставайте… пълзете като мен.

Пещерата, за която ставаше дума, се намираше точно зад колибата и беше малка, с нисък отвор, селяните я бяха приспособили за курник. И тъй, пълзейки по земята зад него, ние влязохме в нея между, изплашените кудкудякащи кокошки, които се разбягаха към дъното й. Пещерата беше твърде ниска, за да може човек да стои прав в нея, и ние повече от час стояхме така, излегнати един до друг върху курешките, като се поуспокоиха, започнаха да се разхождат отгоре ни и да кълват сред косите ни. През това време слушахме как около нас взривовете избухват нагъсто един след друг и аз казах на Микеле:

— Слава богу, че тук било мъртъв ъгъл.

Накрая се чуха още няколко по-редки експлозии и всичко свърши освен далечната стрелба на оръдието, което, тъй да се каже, ни прескачаше и биеше някоя местност зад Сант Еуфемия. Тогава Микеле каза, че снарядите, които бяха ударили колибата, изглежда, не били изстреляни от англичаните, а от германците. Те били от планински оръдия с крива траектория и сега вече сме можели спокойно да излезем, защото немците нямало повече да стрелят, а англичаните не стреляли срещу нас. Тъй и направихме: пълзейки, както бяхме влезли, излязохме от пещерата, след което се върнахме вкъщи.

Беше вече един часът и затова решихме да хапнем нещо, малко хляб и сирене. Но тъкмо се хранехме, ето ме дотича синът на Париде и задъхан ни съобщи, че горе при нас пристигнали група германци. Отначало не можехме да разберем какво ни каза, защото мислехме, че след толкова много стрелби горе трябваше да пристигнат вече англичаните, а не германците. Аз дори го поправих настоятелно, считайки, че детето е сбъркало и разбрало погрешно:

— Искаш да кажеш — англичани.

— Не, германци.

— Но германците избягаха.

— Аз пък ти казвам, че пристигнаха германци.

Появи се Париде, който обясни загадката: действително дошла група германци бегълци и сега седели на сянка в сеното и никой не разбирал какво говорят.

— Ех, че какво ни интересуват нас германците — казах аз на Микеле, — ние чакаме англичаните, а не германците… да ги оставим да се пекат на собствения си огън.

Но Микеле за съжаление не ме послуша. При разказа на Париде очите му пламнаха, трябва да се предполага, че едновременно ги мразеше, но и го привличаха. Ясно беше, че го възбуждаше и радваше мисълта да ги види бегълци, разбити, след като толкова пъти ги бе срещал надменни и победители, и подкани Париде:

— Хайде да идем да видим тия германци.

Той тръгна и аз и Розета го последвахме.

Намерихме ги, както каза Париде, на сянка под плевника. Бяха петима и аз в живота си никога не съм виждала по-убити и по-изтощени хора от тях. Бяха налягали на сеното един насам, друг натам, с разкрачени крака и разперени ръце, като умрели. Трима от тях спяха, или изглеждаше, че спят, защото очите им бяха затворени, един, легнал по гръб, гледаше небето, до него петият, също по гръб, си беше направил нещо като възглавничка от слама и гледаше право пред себе си. Забелязах най-вече последния — беше почти албинос, с розовопрозрачна кожа, със сини очи, обкръжени от почти бели клепки, с гладки и лъскави съвсем светлоруси коси. Страните му бяха посивели от прах и набраздени като от сълзи, които са се стичали върху праха и са изсъхнали; ноздрите — почернели от пръст и от не зная каква мръсотия, устните напукани, очите зачервени и под тях две черни резки като драскотини от нокти.

Известно е, че на германците униформите винаги са в ред, чисти и изгладени, като че току-що извадени от нафталин. Но униформите на тези петима войници бяха раздърпани, разкопчани, изглеждаха да са си изменили дори цвета, като че бяха залети от вълна прах и черен дим. Мнозина селяни и евакуирани ги бяха заобиколили на разстояние и ги гледаха мълчаливо, както се наблюдава неприятно зрелище, а германците мълчаха и не помръдваха. Тогава Микеле се доближи и попита откъде идват. Той зададе въпроса на немски, но албиносът, без да мръдва, сякаш главата му бе закована с пирон за купчината слама, служеща му за възглавница, отговори тихо:

— Можете да говорите на италиански… знам езика.

Тогава Микеле повтори въпроса си на италиански и другият отговори, че идвали от фронта. Микеле запита какво се е случило. Албиносът, без да мръдне, като че бе парализиран, отронвайки бавно една по една думите, с глух, заплашителен и изтощен глас каза, че били артилеристи, че в продължение на две денонощия били подложени на страшна въздушна бомбардировка, че не само оръдията, но и земята, на която били монтирани, хвръкнали във въздуха и че накрая, след като видели да загиват голяма част от другарите им, трябвало да се преместят и избягат.

— Фронтът — довърши бавно той — не е вече на Гариляна, а по на север и ние трябва да го намерим… по на север има други планини и ние там ще се отбраняваме.

Така, въпреки че бяха изпаднали до това състояние, да приличат вече на мъртъвци, те още говореха за воюване и за съпротива.

Тогава Микеле запита кои са пробили фронта, англичани или американци, и това бе нетактичен въпрос, защото германецът изсъска:

— А вас какво ви интересува кой точно е пробил фронта? Драги господине, трябва да се задоволите да научите, че след малко приятелите ви ще бъдат тук, това е всичко.

Микеле се престори, че не забелязва подигравателния му и заплашителен глас и запита какво би могъл да стори за тях.

Албиносът каза:

— Дайте ни нещо за ядене.

Сега наистина между всички ни — селяни и евакуирани, с изключение на Филипо, не би могло сигурно да се събере дори един хляб. Спогледахме се объркани и аз, изразявайки чувствата на всички, отвърнах:

— Ядене ли? Че кой има вече нещо за ядене? Ако англичаните не ни донесат по-скоро храна, тук всички ще умрем от глад. Почакайте и вие англичаните и ще имате храна.

Забелязах Микеле да ми прави знак с упрек, като че искаше да каже: „Глупачка“ и разбрах, че съм казала нещо, което не е трябвало. А в това време германецът ме гледаше втренчено, сякаш искаше да запечата в паметта си лицето ми. После съвсем бавно каза:

— Прекрасен съвет: да се чакат англичаните.

Постоя така още малко и после, вдигайки ръката си едва, той я мушна под куртката на гърдите.

— Казах, че искаме нещо за ядене!

Сега той стискаше в ръката си пистолет, огромен и черен, и го насочи срещу нас, все така без да помръдва или да измени държането си.

Уплаших се страшно много и може би не толкова от пистолета, отколкото от погледа му, който приличаше на поглед на кръвожаден звяр, който са уловили в капан, но той е все още опасен и се зъби. Микеле обаче не се развълнува и каза съвсем просто на Розета:

— Иди, тичай при баща ми и му кажи да ти даде малко хляб за група германци, защото са гладни.

Но той каза това така, че с тона си да подскаже на Розета да обясни, че хляба го искат с насочен пистолет.

Розета изтича веднага към дома на Филипо.

Всички останахме по местата си, заобиколили плевника, като очаквахме хляба. Но само след миг албиносът продължи:

— На нас ни е нужен не само хляб… трябва ни човек, който да дойде с нас и ни покаже пътеката, по която да се спуснем на север и догоним нашите войски.

— Пътеката е хей там — каза Микеле и посочи катърската пътека по посока на планината.

— И аз виждам — отвърна германецът, — но ние не познаваме тия планини. Имаме нужда от човек. Например оная девойка.

— Коя?

— Онази, която отиде за хляба.

Тези думи смразиха кръвта ми. Ако отведяха Розета посред война, кой знае какво щеше да стане с нея и кой знае кога пак щях да я видя. Но Микеле без да губи самообладание, веднага се намеси:

— Това момиче не е от този край. Познава пътя по-малко и от вас.

— В такъв случай, драги господине — отговори албиносът, — ще дойдете вие. Вие сте от този край, нали?

Поиска ми се да извикам на Микеле: „Кажи му, че си чужденец“, но нямах време. Твърде честен, за да излъже, той му беше вече отговорил:

— Аз съм от този край, но и аз не познавам пътеките. Живял съм винаги в града.

При тези думи албиносът се засмя силно и каза:

— Ако ви слуша човек, че рече, че тук никой не познава тия планини. Ще дойдете вие, изведнъж ще откриете, че ги познавате много добре.

Микеле не отговори нищо, само присви вежди над очилата. А през това време Розета се върна запъхтяна с две малки хлебчета, които постави на земята върху сламата с простряна напред ръка, сякаш че подава храна на диви зверове, на които не се доверява. Германецът долови този жест и нетърпеливо изкомандува:

— Подай ми хляба в ръцете. Да не сме разярени кучета, които хапят!

Розета събра хлебчетата и му ги поднесе. Германецът прибра пистолета, взе хлябовете и седна.

Сега и останалите германци насядаха, от което се разбра, че не са спали, а са следили разговора през цялото време със затворени очи. Албиносът извади от джоба си нож, разряза двата хляба на пет еднакви части и ги раздаде на другарите си. Започнаха да ядат много бавно, а ние стояхме около тях в кръг и мълчахме. Като свършиха, а яденето им трая доста дълго, защото ядяха, така да се каже, троха по троха, една селянка им донесе мълчаливо бакър с вода и всеки пи, кой два, кой дори четири черпака. Личеше си, че бяха ужасно гладни и жадни. После албиносът отново извади пистолета си.

— И тъй, трябва да тръгваме — каза той, — защото ще закъснеем.

Тези думи той отправи към другарите си, които започнаха да стават бавно. После се обърна към Микеле:

— А вие ще дойдете с нас да ни показвате пътеката.

Всички останахме ужасени, защото смятахме, че германецът е говорил тъй само да се намира на приказка и защото сега беше вече съвсем ясно, че той е говорил съвсем сериозно. И Филипо беше притичал и присъствувал мълчаливо на яденето на германците. Като видя, че германецът насочи пистолет към Микеле, изстена и с невиждана дотогава смелост застана между сина си и пистолета.

— Този е мой син, разбрахте ли? Син ми е!

Албиносът не каза нищо. Той обаче махна с пистолета си, като че ли отпъжда муха, с което искаше да предупреди Филипо да се дръпне встрани, но Филипо изкрещя:

— Той, синът ми, не познава планините, заклевам се в Евангелието. Той чете, пише, учи, как би могъл да познава планините?

— Ще дойде той и стига! — каза албиносът.

Сега вече бе станал прав и без да сниши пистолета си, с другата ръка си оправяше колана.

Филипо го погледна, сякаш не разбираше добре. Забелязах, че преглъща и прокарва езика по устните си, изглежда, че се задушаваше. Не зная как, припомних си оная мисъл, която той често повтаряше: „Тук няма глупци.“ Нещастникът, сега вече той не беше нито глупав, нито хитър, беше само баща и нищо повече. И наистина, след като само за миг остана като поразен, той отново извика:

— Вземете мен, вземете мен вместо сина ми. Аз познавам добре планините, бях амбулантен продавач. Обиколил съм всички тия планини. Аз ще ви водя планина след планина, както ми заповядате. Познавам най-удобните и най-скрити пътеки. Ще ви водя аз, обещавам ви.

Той се обърна към жена си и каза:

— Ще ида аз. Вие не се безпокойте, ще се върна утре вечер.

И като мина от думи към действия, той повдигна панталоните си и правейки усилие да се усмихне, нещо, което в момента ми се стори сърцераздирателно, приближи се до германеца, сложи ръка на рамото му и каза с престорено нехайство:

— Е, хайде, да вървим, предстои ни дълъг път.

Но германецът не мислеше така. Съвършено спокойно заяви:

— Вие сте твърде стар. Ще дойде синът ви, това е негов дълг.

И като го отблъсна леко с дулото на пистолета, отиде до Микеле и му направи знак с оръжието да тръгне напред.

— Да вървим!

Някой, не зная кой, извика:

— Микеле, бягай!

Да бяхте видели немеца! Въпреки че беше смъртно уморен, той се обърна като светкавица натам, откъдето беше дошъл викът, и стреля. За щастие куршумът се изгуби между камъните на мачерата, но германецът постигна целта си — уплаши селяни и евакуирани и с това им попречи да направят нещо за Микеле. И наистина всички се разпръснаха уплашени, но образуваха по-нататък нов кръг, като гледахме мълчаливо тръгващия си германец, който блъскаше Микеле с дуло, опряно в гърба му. Така потеглиха и аз още виждам пред очите си като жива сцената на тяхното тръгване: германецът със свита ръка и в нея пистолет, Микеле, пристъпващ напред, и спомням си дори, че единият му крачол на панталона беше по-дълъг, влачеше се по земята и той го застъпваше, а другият — много по-къс и откриваше глезена. Микеле пристъпваше бавно, сякаш надявайки се, че ще се нахвърлим върху германците и ще му дадем по този начин възможност да избяга, а начинът, по който влечеше краката си, ме накара да помисля, че той влачи зад себе си тежка верига. Цялата група от четиримата германци. Микеле и албиносът се изнизаха пред очите ни по пътеката, която водеше към долината, и бавно изчезна в храстите. Филипо, който както останалите беше побягнал от изстреля малко надалеч и гледаше, преди Микеле и албиносът да се скрият на завоя, изведнъж изрева и изтича след тях. Селяни и евакуирани го догониха и спряха, а той викаше и повтаряше името на сина си, плачейки с едри сълзи, които се стичаха по лицето му. В това време дотичаха майката и сестрата, които все още не бяха в състояние да проумеят станалото, задаваха въпроси наляво и надясно, но щом разбраха, избухнаха в плач и зовяха Микеле по име. Сестрата хълцаше силно и повтаряше:

— Точно сега, когато мъките бяха на свършване, точно сега…

Не знаехме какво да кажем, защото пред едно голямо и истинско нещастие думите не са в състояние да намалят болката, а би трябвало да се премахнат причините му, тъкмо това, което не можехме да сторим.

Накрая Филипо се съвзе и като прегърна жена си през рамената, подпомагайки я да върви, каза:

— Ще видиш, че ще се върне… сигурно… не може да не се върне… ще им покаже пътя и ще си дойде.

Плачейки, дъщерята поддържаше думите на баща си:

— Майко, ще видиш, че ще се върне, преди да се е свечерило.

Но майката каза това, което само майките могат да кажат при такива случаи, и за съжаление в повечето случаи познават, защото майчиният инстинкт е по-силен от всяка разсъждение:

— Не, не, знам, че няма да се върне, предчувствам, че никога вече няма да го видя.

Тук трябва да призная, че в суматохата от оръдейния огън, разгрома на германците, пробива на фронта и края на нашето пребиваване в планината този случай с Микеле не ни направи онова дълбоко впечатление, което трябваше да ни направи. И ние двете вярвахме или по-скоро се залъгвахме с вярата, че Микеле без съмнение ще се върне, и то защото, ако не вярвахме в завръщането му, нямаше да бъдем способни да съчувстваме на Феста, както би трябвало: нашата мисъл и сърцата ни бяха другаде. Новината за тъй очакваното и жадувано освобождение ни завладя толкова, че в момента не можехме да си дадем сметка доколко загубата на Микеле, който за нас беше като баща и брат, бе по-важна дори от освобождението или поне трябва да ни се стори горчива и скръбна. Но така е, докато ни грозеше опасност, егоизмът се бе таил, задушен в самите нас, и сега, когато опасността беше минала, той пак се прояви. Самата аз, приближавайки се до нашата къщичка, след изчезването на Микеле, не можах да не си помисля, че е цяло щастие, задето германците отвлякоха Микеле вместо Розета и че в края на краищата негово изчезване засягаше най-вече собственото му семейство, защото на нас и без това ни предстоеше да се разделим може би завинаги с тях, след което сигурно вече нямаше да се видим. Предстоеше ни да се върнем в Рим, където щяхме да започнем предишния си живот, и за целия си престой в планината щяхме да си спомняме рядко и разсеяно, като си казваме една на друга: „Спомняш ли си Микеле?… Кой знае какво е станало с него… А спомняш ли си Филипо, жена му и дъщеря му?… Какво ли правят сега?“

Същата нощ въпреки ужасната горещина, може би защото оръдията продължаваха да стрелят и попаденията им не бяха много далеч от нас, спахме силно прегърнати и имахме чувството, че ако се случи да умрем, щяхме поне да сме заедно. Спахме, колкото да се каже, или по-скоро унасяхме се за по пет-десет минути, докато някой силен оръдеен залп не ни караше да подскочим и седнем в леглото, или пък се събуждахме без причина, може би от възбуда или нерви. Розета беше загрижена за Микеле и сега я разбирам, че обратното на мен, тя чувствуваше, че изчезването на Микеле не бе лека работа, тъй както исках да й внуша аз. Затова от време на време тя ме запитваше в тъмнината:

— Мамо, какво ли ще му направят сега на Микеле? — Или: — Мамо, наистина ли вярваш, че Микеле ще се върне? — Или още: — Мамо, какво ще стане с бедния Микеле?

От една страна, разбирах, че тя всъщност с право е загрижена, но от друга, се сърдех почти, защото, както казах, струваше ми се, че престоят ни в Сант Еуфемия е вече завършил и ние трябваше да се замислим преди всичко върху нашата по-нататъшна съдба. Така аз й отвръщах ту едно, ту друго, като винаги се стараех да я убедя, но накрая, загубила търпение, й казвах:

— Спи сега, и да не спиш, все едно, не би могла да сториш нищо за него. Впрочем сигурна съм напълно, че не са му сторили нищо лошо. По това време той вече е поел пътя в планината, за да се върне тук при нас.

Заспивайки, тя изпъшка:

— Бедният Микеле! — И това бе всичко, защото след тези думи наистина заспа.

Когато се събудих на следната сутрин, видях, че Розета я няма в леглото до мене. Скочих, втурнах се навън, беше вече доста късно. Слънцето грееше високо, разбрах, че оръдейната стрелба е спряла и че в цялото селище имаше голямо раздвижване. Евакуираните сновяха нагоре-надолу, кой пренасяше багажи, кой се сбогуваше със селяните, а някои вече поемаха един по един по пътеката, която водеше за Фонди. Изведнъж се уплаших да не би по някаква необяснима причина и Розета да е изчезнала като Микеле и започнах да тичам насам-натам и да я викам. Никой не ми обръщаше внимание и в един миг разбрах, че по начина, по който се бях отнесла аз към изчезването на Микеле, сега по същия начин другите се отнасяха към мен. Розета я нямаше, а всеки беше зает със себе си и никой не искаше да чуе какво ми се беше случило. За щастие тъкмо когато се бях вече отчаяла, Луиза, жената на Париде, се появи за миг от колибата и извика:

— За какво ти е потрябвала толкова Розета, че я викаш? Тя е тук и яде качамак.

Въздъхнах и малко засрамена, влязох в колибата и седнах при другите пред масата, върху която стоеше паница с качамак. Както обикновено никой не говореше и аз мълчах. Селяните изглеждаха изцяло погълнати в яденето дори и в този ден, в който бяха станали толкова много неща и щяха да станат още толкова други. Само Париде, изразявайки обща за всички мисъл, неочаквано каза без тъга, сякаш казваше, че времето е хубаво или нещо подобно:

— И така, вие се връщате в града, за да бъдете отново госпожи… а ние ще останем тук, за да се трудим.

Той си избърса ръката, взе черпак вода, пи и излезе, както правеше винаги, без да се сбогува.

Казах на семейството му, че ще отидем да си приготвим багажа, а после ще се сбогуваме, и двете с Розета излязохме.

Сега имах едно-единствено, голямо, нетърпеливо и радостно желание: да си отида колкото е възможно по-скоро. Въпреки това, необяснимо защо, казах:

— Трябва да отидем при Феста и да разберем какво е станало с Микеле. — Но го казах неохотно, защото може би Микеле не се беше върнал и се страхувах, че мъката на семейството му ще помрачи моята радост. Но Розета отвърна спокойно:

— Феста ги няма вече. Заминали са тази сутрин много рано, в зори. А Микеле не се върна. Надяват се да го намерят в града.

При тези думи изпитах голямо облекчение, не по-малко егоистично от желанието ми от преди малко, и отвърнах:

— Е, тогава не ни остава нищо друго освен да си свием багажа и да си вървим час по-скоро.

— Аз — каза Розета — станах в зори и се сбогувах с Феста. Клетите, бяха просто отчаяни. За тях този прекрасен ден е лош, защото Микеле не се върна.

Замълчах за малко, защото неочаквано се засрамих и помислих, че Розета е много по-добра от мен и беше станала нарочно в зори, без да се страхува, че мъката на семейството ще я засени радостта й, и бе отишла да се сбогува. Като я прегърнах, казах:

— Злато мое, ти си толкова по-добра от мен и си извършила нещо, което аз нямах смелостта да сторя. Тъй съм щастлива, дето нашата мъка свърши, че почти се страхувах да отида при Феста.

— О — отвърна тя, — не го направих с усилие, а защото обичах Микеле. Щях да направя усилие, ако не бях отишла. Цяла нощ не мигнах, все мислех за Микеле. За съжаление майка му беше права — той не се завърна.

Но вече трябваше да си вървим. Като отидохме в стаичката си, извадихме куфарите си, с които бяхме дошли от Рим, прибрахме в тях малкото останали ни дрипи: някоя пола, чифт фланели, които бях изплела там със селски куки от груба селска вълна, чорапи и кърпи. Прибрах и последните остатъци от провизиите си, т. е. овчето сирене от евангелистите, малко повече от килограм боб и едно мъничко черно хлебче, изпечено от царевично брашно и трици. Размислих дали да прибера и малкото чинии и чаши, които бях купила от селяните, но реших да ги оставя, затова ги наредих на перваза на прозорчето. Това бе всичко и като затворих куфарите, седнах на леглото до Розета и огледах всичко наоколо, стаичката, която вече изглеждаше празна и тъжна като ония къщи, които биват изоставени завинаги. Сега вече нетърпението и радостта ми бяха стихнали. Нещо повече — изпитвах истинска мъка. Мислех си, че с тези мръсни стени и с този кален под оставаха свързани най-горчивите и най-страшните дни от живота ми и макар да желаех да ги напусна, страдах за тях. Деветте месеца, които бях прекарала в тази стаичка, бяха минали ден след ден, час след час, минута след минута в надежда и отчаяние, сред страх и смелост, с волята да живея и желанието да умра. Но най-вече бях очаквала едно нещо — освобождението, което имаше това качество, че освен хубаво, беше и справедливо и се отнасяше и до другите, не само до мен. И тогава изведнъж разбрах, че който чака нещо като това, желае с по-голяма сила и истина от онзи, който не очаква нищо. Изхождайки от себе си, си помислих, че същото може да се отнася и до всички хора, които очакват много по-важни неща, като връщането на Христа на земята или победата на правдата за бедните.

И признавам истината, като излязох навън от стаичката, за да си отида завинаги, сторими се, че напускам, не казвам точно църква, но едно почти свято място, защото там бях страдала много, бях очаквала и се бях надявала не само за себе си, а и за другите.

Бяхме сложили куфарите върху саръците на главите си и се запътихме към колибата на селяните да се сбогуваме, когато изведнъж между хората, които се намираха на мачерата, настана някакво бързо раздвижване. Този път не бе причина оръдието, което ехтеше много далеч като някакъв замиращ гръмотевичен тътнеж, а едно равномерно, много точно и нервно тракане, което като че идваше из храсталаците горе на върха на планината. Един евакуиран се спря за минута да ни извика:

— Картечници. Германците бият с картечници по американците — и избяга.

Всички се бяха разбягали, за да се скрият по дупки и пещери, а ние останахме съвсем сами сред мачерата, а картечното тракане не преставаше, стана дори по-настойчиво. За миг помислих да изтичаме и ние под някой заслон, но след това ме догневя да започна криенето отново тъкмо сега, когато се канехме да слезем във Фонди, да започваме отново нов живот, изпълнен със страх, какъвто бяхме водили цели девет месеца, и разгневена, казах на Розета:

— Картечниците… а знаеш ли какво бих казала аз? Че не ме интересува вече нищо и че въпреки тях ще сляза долу.

Розета не се възпротиви: и тя от скука и умора беше станала смела. Така ние се отказахме да се сбогуваме със селяните, които ни бяха оказали гостоприемството си толкова дълго време и които кой знае къде се бяха скрили сега, и без да ни е грижа за опасността от картечниците, поехме по пътеката, която водеше за долината, вървейки, без да бързаме.

Започнахме да слизаме от една мачера на друга и докато слизахме, си давахме сметка, че сме били прави да не се крием, защото тракането вече не се чуваше и всичко беше както преди. Денят бе хубав, майски, както всички други, с жарещо слънце, купите сено ухаеха на диви рози и прах, пчели бръмчаха и нямаше нищо, което да напомня за войната. А все пак имаше война и се натъкнахме много скоро на следите й. Най-напред срещнахме двама войници, които аз оприличих на американци по-скоро по това, което ни казаха, отколкото по униформите им, които не познавах. Бяха двама мургави ниски младежи и едва не се сблъскаха с нас, излизайки из храстите. Единият извика: „Хело!“ или нещо подобно, а вторият каза на английски други думи, които не разбрах. Разминахме се и те, като оставиха пътеката, започнаха да се изкачват сред храстите прегърбени, с пушки в ръце и с очи, устремени нагоре под сянката на каските им, нагоре по посока на върха, откъдето идваше стрелбата на картечниците. Това бяха първите американци, които видяхме случайно. И сега, като размисля, считам, че и цялата война е случай, всичко ти се струва без причина, мръдваш само крачка вляво и те убиват, ако вървиш вдясно, се спасяваш.

— Видя ли ги? — попита Розета. — Това са американци.

— Смятах, че са високи и руси, а те били ниски и мургави — отвърнах аз.

Не знаех какво да й отговоря в момента, но впоследствие научих, че и в американската армия има хора от всички раси и цветове на кожата: черни, бели, руси и кестеняви, високи и ниски. Както научих по-късно, тия двамата били итало-американци, каквито имаше доста във войската поне в оня край, в който влизаше нашето селище.

Продължавайки надолу, ние се натъкнахме на едно санитарно отделение на Червения кръст, което почиваше на сянката на едно рошково дърво извън пътеката. Имаше едно походно легло, едно шкафче с лекарства и няколко войници. В момента други двама носеха на носилка свой ранен другар. Спряхме се да погледаме двамата войници, които, като слизаха от пътеката, едва пристъпваха към палатката, крепейки носилката. Раненият войник беше затворил очи и изглеждаше като мъртъв. Но не беше, защото тези, които го носеха, му говореха нещо, сякаш го молеха да не мърда, защото вече пристигаха, а той едва поклащаше глава в отговор, че ги е разбрал и да не се безпокоят. Но тази гледка на склона на планината, под палещите лъчи на слънцето, сред цъфналата гора, скриваща носачите до кръста, караше човек да си помисли по-скоро, че не само раненият не бе мъртъв, но и че войниците не бяха войници, и колата на Червения кръст не бе кола на Червен кръст, и въобще всичко това не бе действително, странно и абсурдно, необяснимо и неозначаващо нищо.

— Този войник е бил ранен от картечниците — казах на Розета, — можеше да се случи и на нас… — и вярвам, че го казах, за да убедя себе си, че картечниците съществуваха и че все още имаше сериозна опасност. Но въпреки това не се почувствувах много убедена.

И така мачера по мачера ние слязохме до разклонението на пътя при реката, където се намираше къщичката, в която бе живял клетият Томазино. Последният път, когато видях това място, то беше пусто както всички места, където имаше германци, които умееха не зная как да създават пустиня около себе си, защото, където отидеха, хората се изпокриваха и изчезваха. Но сега това място гъмжеше от хора. Селяни и евакуирани слизаха от планината пешком като нас или на мулета и магарета, натоварени с багажи, за да се върнат по домовете си.

Вървяхме с тази тълпа хора, а те всички бяха весели, говореха помежду си, сякаш се познаваха отдавна. Всички казваха:

— Войната свърши, свършиха се и всички беди, англичаните дойдоха, пристигна изобилието.

Всички, изглежда, бяха забравили изминалата година на страдание. Заедно с хората пристигнахме на един кръстопът, където главното шосе се пресича с друго, водещо за планината. Там срещнахме първата колона американци, които се движеха в индийска нишка. Този път видях, че са американци, т. е. различни от германците и италианците. Имаха особен вървеж, разпуснат, те в такт, почти недоволен, всеки от тях носеше каска, но на кого бе килната встрани, на кого над очите, на кого на темето. Мнозина бяха по ризи с навити ръкави и дъвчеха дъвка. Изглеждаха, като че не воюват на драго сърце, като хора, които не са родени за война като германците, а воюват, защото са принудени. Не ни изглеждаха, отдалеч личеше, че са виждали кой знае колко планински пътища и бедняци, натоварени с вързопи като нас, и кой знае колко утрини като тази, откакто бяха дебаркирали в Италия, и бяха вече претръпнали. Минаваха пред нас на път за планината, бавно, с равномерна стъпка. На края последните трима-четирима изглеждаха най-уморените и най-разсеяните. Като отминаха, поехме по междуселския път. Той водеше до Монте Сан Биаджо, едно село сред планините, които на север затварят долината на Фонди, след това се сливаше с началото на главното шосе или виа Апия. Като стигнахме на виа Апия, останахме с отворена уста пред зрелището, което представляваше цялата американска войска, която напредваше. Да кажа, че шосето беше претъпкано, би било малко и неточно, защото нямаше тълпа, а всякакъв вид машини, боядисани целите в зелено, с бяла петолъчна звезда, звездата на Америка, толкова различна от италианската, която, както казват, била талисман за щастие, докато американската изглежда властна и дава сила на тези, които я следват. Казах машини, не автомобили. И действително по шосето имаше много нагъсто, така че едва се движеха, коли, претъпкани с войници с пушки между коленете, огромни танкове с вериги и брони, чиито оръдейни дула закачаха клоните на яворите, засенчващи шосето, големи и малки камиони, закрити и открити, по-малки танкове, прилични на детски играчки, но и те с оръдие, насочено нагоре, дори цели блиндирани вагони с кабини, в които се виждаха някакви табла с бутони, лостове и електрически жици. Казвам истината, който не е виждал как се движи по шосе американската армия, няма представа какво нещо е войска. Този поток от големи и малки машини с бяла звезда изглеждаше като недействителен, той се движеше много бавно, по-бавно от човек, като спираше и пак тръгваше, също като автомобилите на Корсо в Рим в часовете, когато има най-много движение. И навсякъде войници, натъпкали или качени като гроздове на камионите, седнали или прави, с търпеливо изражение на лицата, с безразличие и дори досада, като всички дъвчеха дъвка, а някои четяха някакви илюстрирани вестници. Между една машина и друга пърпореха мотоциклети и по един или двама мотоциклетисти в кожени дрехи, единствените, които се движеха бързо, като овчарски кучета, които се въртят около огромно, бавно и мързеливо стадо. Като гледах тази върволица от машини, тъй гъста, че ако хвърлиш пара, не би могла да падне на земята, аз се учудих, че германците не се възползуват от случая да ги бият отгоре със самолети и да направят касапница. Тъкмо от това разбрах, че германците бяха загубили войната и не можеха вече да нанесат вреди, защото им бяха отсекли ноктите и зъбите, които в една армия са именно оръдията и самолетите. И разбрах още веднъж какво значи модерна война, не ръкопашен бой, какъвто бях виждала по илюстрациите на списанията от 1915 година, а нещо далечно и не пряко; най-напред прочистваха пътя самолетите и оръдията, след тях прииждаше огромна част от войските, които твърде рядко влизаха в досег с врага, а се ограничаваха да напредват удобно, седнали в автомобили с пушки между краката, дъвчейки дъвка и четейки илюстровани списания. Някои разправяха, че на места тези войници претърпели големи загуби, но не от други войски, а от оръдията, които ги обстрелвали, за да спрат настъплението им.

Да прекосим това шосе или да вървим по него, не можеше и дума да става, то би значело да искаме да прекосим река там, където е най-дълбока. Затова с много други евакуирани ние се върнахме назад и поехме по посока на града. Там стигнахме за десет минути, но разбрахме, че и тук не е удобно да спираме. Всички къщи бяха разрушени и представляваха купчини развалини. Там, където нямаше разрушения, се простираха огромни пространства със застояла вода и на малкото разчистено пространство гъмжаха и се суетяха американски войници и евакуирани. Беше като на панаир, само че нямаше стоки нито за купуване, нито за продаване освен надеждата за по-добри дни, а онези, които можеха да продават тази надежда, американците, бяха безразлични и се държаха на разстояние, а другите, които биха искали да я купят — селяни и евакуирани, не знаеха как да постъпят. Евакуираните и селяните обикаляха около американците, задаваха им въпроси на италиански, а те не разбираха и отговаряха на английски, тогава и селяни, и евакуирани си тръгваха разочаровани и не след дълго започваха отново, но със същия резултат.

Пред една от ония къщички, оцеляла като по чудо, забелязах някаква суматоха и отидох да видя какво става. Неколцина американци стояха на балкона на втория етаж и хвърляха на бежанците и селяните карамели и цигари, а те се хвърляха върху тия неща, борейки се в праха, така че беше просто срамота да ги гледа човек. Личеше, че не им трябваха нито карамелите, нито цигарите, но въпреки това се боричкаха за тях с такава настървеност само да бъдат приятни на американците, защото чувствуваха, че американците очакват тъкмо това от тях. Изобщо още от първите човеци се бяха установили такива отношения, които по-късно имах възможността да наблюдавам в Рим през цялото времетраене на съюзническата окупация: италианците просеха, за да се нравят на американците, а американците им подаряваха, за да направят удоволствие на италианците, и никой не си даваше сметка, че с действията си те не ставаха по-приятни едни на други.

И аз си мисля, че тия неща никой не ги желае, а те стават от само себе си, като по някакво нямо съгласие. Американците бяха победили, а италианците — победени, това бе достатъчно.

Доближих се до един малък военен автомобил, спрял сред тълпата, в който седяха двама войници, единият червенокос, с лунички и сини очи, другият мургав, жълтокож, със заострен нос и тънки устни, и ги попитах:

— Кажете, как мога да се добера до Рим?

Чернокосият дори не ни погледна, дъвчеше дъвка и унесено четеше, а другарят му бръкна в джоба си и извади пакет цигари.

— Цигари не са ни нужни, ние не пушим — казах аз, — кажете ни само по какъв начин да отидем до Рим.

— Рим? — повтори мургавият накрая. — Никакъв Рим.

— А защо?

— Германци в Рим.

И докато говореше, той бъркаше в джобовете си и извади все същите карамели. Но аз отказах да взема, като казах:

— Ако желаеш да направиш нещо, дай ни хляб, бонбони не ни трябват. Искаш да ми подсладиш устата? Не ще успееш, още за дълго време ще ми горчи.

Той не ме разбра и като извади изпод пейката един фотоапарат, направи знак, че желае да ни снима. Този път загубих всякакво търпение и изкрещях:

— Е-хе, да не искаш да ни снимаш такива, каквито сме: окъсани, одърпани, мръсни, като две дивачки? Благодаря, скрий си апарата.

Но тъй като той настоя, аз грабнах от ръцете му апарата и го сложих на седалката, с което исках да му обясня да престане. Този път той разбра и като се обърна към другаря си, каза му нещо на английски, онзи му отвърна без желание и без да вдигне очи от вестника си. След това мургавият се обърна към нас и ни направи знак да се качим в колата. Ние го послушахме и тогава червенокосият, сякаш събуждайки се, улови кормилото и подкара колата. Потеглихме като ракета между тълпата, която се разпръскваше, влязохме в града, минавайки през купове развалини и дупки. Ясно, това бе военна кола, която можеше да се движи навсякъде. А през това време мургавият гледаше краката на Розета, обута с чочи като мен. Накрая запита:

— Обуща? — И се наведе да докосне чочите, но продължи да опипва с ръката си нагоре до прасците.

Тогава му пернах ръката, казвайки:

— Хей, долу ръката… да, това са чочи, какво особено има… но ти не бива да се възползуваш от случая да пипаш дъщеря ми!

Сега той се престори, че не разбира и посочвайки чочите на Розета, взе фотоапарата и каза:

— Фотография?

Тогава му заявих:

— Виж какво, ние наистина носим чочи, но не желаем да ги фотографираш, защото после у вас ти сигурно ще разправяш, че всички италианци носят чочи и не знаят какво нещо са обувки. У вас вие имате червенокожи и какво би казал, ако ги фотографирахме и после кажехме, че вие носете по главите си пера като пернати? Да, аз съм чочарка и се гордея с това, но за теб аз съм италианка, римлянка или каквато искаш и спри да ми досаждаш с твоите фотографии.

Най-сетне той разбра, че не бива да настоява, и прибра фотоапарата. А през това време колата, като подскачаше, понеже преминаваше през мръсни локви и разрушения, прекоси града и ние достигнахме до централния площад.

И тук се бе събрала огромна тълпа хора, все същия панаир. Особено много хора се трупаха пред една къща, която вероятно беше общината и като по чудо оставена неразрушена, а само надупчена и олющена, Червенокосият, който до този момент не бе проговорил дума и не ни бе погледнал, направи знак да слезем. Подчинихме се. Тогава слезе и мургавият, каза ни да почакаме и изчезна сред тълпата. Върна се веднага с друг американец, един младеж в униформа, който много приличаше на италианец, мургав, с лъскави очи и правилни бели зъби. Той каза: „Аз зная италиански“ и продължи да ни говори на онова, което той считаше, че е италиански език, а то бе по-скоро от най-простите неаполитански диалекти, на който говорят пристанищните хамала в Неапол. Все пак той ни разбираше, а и ние него. Аз му казах:

— Ние двете сме от Рим и искаме да отидем в Рим. Ти трябва да ни кажеш как можем да се доберем дотам.

Той започна да се смее, показвайки хубавите си бели зъби, и отвърна:

— Единственият начин е да се облечеш като войник, да се качиш на танк и да вземеш участие в битката, която се води в момента в Рим.

Докривя ми и му казах:

— Та вие още ли не сте превзели Рим?

— Не. Там все още са германците. А и дори да бяхме го превзели, ти нямаше да можеш да отидеш, докато не се получат нареждания. Без разрешение никой не може да отиде в Рим.

Стана ми толкова болно и отново извиках:

— Това ли е вашето освобождение? Да умре човек от глад, да броди бездомен, по-лошо от преди.

Той сви рамене и обясни, че това се дължало на върховни военни причини. Добави обаче, че колкото до глада, предвидено било населението да не умре от глад и като доказателство за това щял да ни донесе храна. И наистина, все така усмихнат, той ни помоли да го последваме. Тръгнахме след него и така отидохме до общината, където гъмжеше от народ, който се блъскаше, протестираше и викаше в дъното на една огромна стая, където беше поставено дълго бюро. Зад него стояха няколко граждани от Фонди с бели ленти на ръкавите си, а пред тях бяха наредени американски консерви.

Американският офицер ни заведе до самото бюро и ни даде шест-седем месни консерви, две рибни и една голяма кръгла кутия, тежаща най-малко килограм, с мармалад от сливи. Сложихме всичко в куфарите и излязохме с блъскане. Двамата американци с колата ги нямаше, бяха изчезнали. Офицерът ни изкозирува, усмихвайки се, и си отиде.

Започнахме да обикаляме между тълпата безцелно, като другите. Сега вече бях по-сигурна, защото в куфара ми имаше храна, а храната е най-важното нещо; започнах да обикалям, за да разбера как изглежда вече Фонди свободен. Така успях да забележа някои неща и те ме накараха да си помисля, че положението не бе такова, каквото си го представяхме горе в Сант Еуфемия, докато чакахме пристигането на съюзниците. Онова изобилие, за което всички говореха, го нямаше. Наистина американците раздаваха бонбони и цигари, от които, изглежда, имаха големи количества, но за останалото очевидно бе, че постъпваха много внимателно. Освен това, да си призная, държането на американците не ми хареса. Бяха внимателни и любезни наистина и затова бяха за предпочитане пред германците. Германците наистина не бяха щедри на любезности, но пък тези американска любезност беше безразлична, далечна и въобще американците се отнасях с нас като с деца, които пречат на по-възрастните и се налага да бъдат усмирени именно с бонбони. А понякога дори не бяха любезни. За да дам представа, ще разкажа една случка, на която бях очевидка. За да се влезе в града Фонди, беше необходим пропуск или трябваше да си причислен на работа към итало-американската възстановителна акция на града. Случайно двете с Розета се намирахме на едно място на главното шосе. Приближиха се двама италианци, двама господа, личеше по държанието им, въпреки че бяха облечени в дрипи. Единият от тях, старец с бели коси, заяви на сержанта:

— Ние двамата сме инженери, съюзният щаб нареди днес да се представим на работа.

Сержантът, строен мъж с голобрадо лице, прилично на свит юмрук, запита:

— Къде е пропускът ви?

Двамата се спогледаха и старецът отвърна:

— Пропуск нямаме… казаха ни да се представим…

Тогава сержантът започна да им крещи грубо:

— И вие идвате толкова късно? Трябваше да се представите тази сутрин с другите работници.

— Казаха ни го преди малко — заяви по-младият, четиридесетгодишен мъж, слаб, с хубаво държане, много неспокоен, който, изглежда, страдаше от нерви, защото от време на време мръдваше главата си встрани, сякаш че имаше крива шия.

— Лъжа! Вие сте лъжци!

— Внимавайте какво говорите — каза по-младият обидено, — този господин и аз сме инженери и…

Той поиска да довърши, но сержантът го прекъсна със следните „хубави“ думи:

— Млъкни, млъкни бе, лайно, че ще ти залепя два шамара и ще те накарам да си затвориш човката.

На младия инженер, който, изглежда, беше невротик, тези думи подействуваха като плесници, защото той пребледня и аз помислих за миг, че ще убие сержанта. За щастие се намеси старият, за да ги помири, и от една приказка на друга успяха да минат и да си отидат. Този ден видях не малко подобни случаи. И трябва да кажа нещо: те всички биваха предизвикани от американски войници, които обаче бяха итало-американци. Истинските американци, английските американци, високи и слаби, се държаха съвсем различно, хладно, но възпитано и любезно. Но итало-американците бяха истински нещастници, с които човек не можеше да разбере как да се държи. Може би защото се чувствуваха много сходни на италианците и искаха да убедят себе си, че са по-различни и по-добри от тях и за да се отличават, се отнасяха лошо; или затова, че имаха стара вражда срещу Италия, откъдето бяха забягнали голи и боси в Америка; или още затова, че в Америка никой не ги е считал за нещо, а тук искаха да минат за нещо поне веднъж в живота си. Въобще те бяха най-невъзпитаните или ако предпочитате, най-малко вежливи. Всеки път, когато ми се налагаше да се обърна за нещо към американците, винаги съм молела бога да ме среща с американец, дори с негър, но не и с итало-американец. Над всичко те се гордееха, че говорят италиански, а говореха на разни диалекти от Южно Италия, като калабрезки, сицилиански или неаполитански, така че можеха трудно да бъдат разбрани. Опознаеш ли ги добре обаче, въпреки всичко бяха добри хора, макар че първата среща с тях биваше неприятна.

И така, още известно време бродихме из разрушенията и тълпата от италианци и войници и след това поехме по главния път в края на града, където идваше доста незасегнати от бомбите къщи, защото бомбардировките бяха разрушили главно града. Там, където планината се врязваше в долината, образувайки ъгъл, пътят извиваше и ние видяхме една оцеляла къщичка. Вратата й беше отворена и аз казах на Розета:

— Да видим дали не можем да прекараме тук тази нощ.

Изкачихме трите стъпала и се намерихме в съвършено празна стая. Някога стените й са били варосани, но сега бяха мръсни като на яхър. Между черните петна, изкъртения хоросан и дупките видяхме нарисувани голи жени, женски лица и други неща, които не мога да кажа — обикновените мръсотии, които войниците рисуват по стените. В единия ъгъл имаше купчина пепел и изгаснали главни, което говореше, че тук бяха палили огън. Двата прозореца нямаха стъкла и само единият имаше капаци, изглежда, че главните в огъня бяха остатъци от капаците на другия прозорец, които липсваха. Казах на Розета, че за две-три вечери можехме да се установим тук. От прозореца забелязах недалеч един плевник, щяхме да донесем сено и как и да е щяхме да си нагласим постеля. Постелки и завивки нямахме, но беше топло и щяхме да спим облечени.

Казано — сторено. Изчистихме, колкото можахме, та, като махнахме големия боклук, после донесохме от поляната достатъчно сено, за да си направим постеля.

— Чудно — споделих с Розета — как никой не се е сетил да се настани тук преди нас.

Обяснението за това дойде много скоро, като излязохме да се поразходим по пътя. Недалеч от къщичката имаше нещо като полянка с няколко дървета. Открихме, че там, между дърветата, американците бяха прикрили три оръдия, толкова големи, че такива през останалото време на войната не видях. Бяха насочени към небето: дулата им бяха огромни долу, широки като дънери и постепенно към устата се стесняваха, бяха боядисани в зелен цвят и бяха много дълги, така че се губеха между листата и огромните платани, под които бяха скрити. Монтирани бяха на колела с вериги, в основата си имаха табла с пръчки, бутони и винтовки, видно бе, че се управляват много сложно. Около тях имаше много камиони и блиндирани коли, в които, както казаха, едни селяни, дето също ги разглеждаха, имало снаряди и ако се съдеше по оръдията, вероятно и те бяха много големи. Войниците по обслужването им се бяха пръснали наоколо, излегнати на тревата с очи нагоре, други стояха до самите камиони по ризи, всичките бяха млади и безгрижни, облечени сякаш не да воюват, а просто за екскурзия; едни дъвчеха дъвка, други пушеха, трети четяха вестници. Един от селяните ни обясни, че войниците предупредили, че не отговаряли за тези, които остават в къщичките близо до оръдията, и ако останели, то било на техен риск и отговорност, защото все още имало вероятност германците да контраатакуват с бомбардировачи и да засегнат оръдията. Тогава мунициите можели да хвръкнат във въздуха и да избият всички, които се намират на около сто метра разстояние. Ето как разбрах защо при такава криза на къщи във Фонди нашата беше останала празна и казах:

— Струва ми се, че от трън попаднахме на глог. Тук има опасност да полетим във въздуха заедно с тия младежи.

Но слънцето светеше тъй приветливо, войниците лежаха спокойно и равнодушно на тревата по ризи, наоколо беше толкова зелено, а въздухът тъй свеж в яркия ден, че на мен ми се стори невъзможно да се умре в такъв ден, затова добавих:

— Ех, не ме интересува, като не загинахме досега и сега няма да умрем. Ще останем в къщичката.

Розета, която вършеше винаги това, което исках аз, отговори, че на нея й било безразлично; дева Мария ни била покровителствувала досега и щяла да продължава да ни пази. Тъй ние продължихме спокойно разходката си. Беше като в празник, сякаш имаше панаир и всеки искаше да се наслади на спокойствието и хубавия празничен ден. Пътят гъмжеше от селяни и войници, всички пушеха и ядяха американски бонбони, радваха се на хубавото време и на свободата, като че тези две неща бяха неразделни, сякаш слънцето без свободата не би светило и не би топлило, като че свободата не би могла да дойде през зимата, докато слънцето се таи зад облаците. Въобще всичко изглеждаше съвсем естествено, сякаш случилото се досега е било против природата и най-после, след толкова време, природата беше надделяла.

Беседвахме с различни хора и всички казваха, че американците раздавали храни, че се говорило вече за възстановяване на Фонди, че той щял да стане много по-красив от преди, че лошото било вече отминало и нямало причини за нови страхове. Но Розета не ми даваше мира да узнаем нещо за Микеле, защото въпреки голямата радост, мисълта за неговата съдба беше заседнала в сърцето й като трън, и аз разпитах мнозина, но никой не знаеше нищо. Сега, когато германците си бяха отишли, на никого не му се искаше да мисли за тъжни неща, също както и на мен, когато потегляхме от Сант Еуфемия и когато се боях да се простя с Филипо, единствен измежду всички, който не можеше да бъде радостен. Хората ми отвръщаха:

— Филипо ли? Той вече сигурно урежда търговия на черна борса.

Но за сина никой не можеше да ни каже нищо, всички го наричаха „студента“ и доколкото разбрах, считаха го за безделник и особен човек.

Същия ден изядохме една от американските консерви месо със зарзават и малко хляб, който ни даде един селянин. После, понеже беше много горещо и нямахме какво да правим, а бяхме много уморени, прибрахме се в къщичката, затворихме вратата и легнахме на сеното да спим. Късно следобед ни разбуди страшен гръм, стените се разтресоха, сякаш бяха не от тухли, а от картон. Отначало не разбрах от какво произхожда този гърмеж, но само след пет минути той бе последван от втори също тъй силен и тогава разбрах: американските оръдия на около петдесетина крачки от нас бяха влезли в действие. Въпреки че бяхме спали няколко часа, бяхме още много уморени и останахме да лежим в ъгъла на стаята, прегърнати върху сеното, зашеметени и неспособни дори да говорим. Оръдието продължи да стреля целия следобед. След първата изненада аз пак задрямах, въпреки усилената стрелба, която чувах в полудрямка. Взривовете се примесваха странно с мислите ми, които, тъй да се каже, следваха ритъма на изстрелите. Стрелбата беше равномерна, мислите ми много скоро се приспособиха към нея и тя вече не ми пречеше. Отначало чухме много силен взрив, дълбок, хрипкав, яростен, сякаш самата земя бе избълвала взрива, стените потрепераха и парче мазилка се откъсна от тавана и ни засипа. След това настъпи тишина, но за малко, защото изведнъж се чу нов взрив, от който стените отново потрепераха и от тавана пак попада мазилка. Розета мълчеше и се притискаше към мен, но аз мислех и не можех да не мисля, макар и сънлива и със затворени очи. Признавам истината, всеки взрив ме изпълваше с радост, който все повече нарастваше. Предполагах, че оръдията обстрелват германците и фашистите и сега за първи път си давах сметка, че мразя и едните, и другите и че тия залпове не са оръдейни, а просто природни сили като гръмотевицата или лавината. Аз си мислех, че тези взривове, така редовни, монотонни и тъй настойчиви, прогонваха зимата и опасностите, войната и глада и всички други ужаси, които германци и фашисти бяха стоварвали години наред върху главите ни. Мислех си: „скъпи оръдия“, „благословени оръдия“, „златни оръдия“, всеки изстрел приемах с чувство на радост, която караше да потреперва цялото ми тяло, а щом настъпеха паузи, завладяваше ме страх да не би да престанат. Със затворени очи ми се струваше, че виждам огромен салон, каквито много пъти бях виждала по вестниците, един салон с много колони и картини, пълен с фашисти с черни ризи и нацисти с жълти ризи, замръзнали в стойка „мирно“. А зад една голяма маса виждах да стоят Мусолини с широкото си лице и противните очи, с бял пискюл на главата, а до него другият нещастник, това копеле, приятелят му Хитлер, с лице на опак човек и рогоносец, с черните си мустаци, прилични на четка за зъби, и рибите си очи, с остър нос и нахален кичур коса на челото. Представях си този салон, какъвто го бях виждала по снимки, и можех да различа всяка подробност, сякаш съм била там. Ония двама стояха зад масата прави, от двете им страни фашисти и нацисти, вдясно фашистите с черни ризи, нацистите, целите в черно, с бял череп на черните шапки, вляво нацистите, както ги бях виждала в Рим, с жълти ризи, с червени ленти с черни пречупени кръстове, прилични на грозни насекоми с четири изкривени крака, с тлъсти лица, засенчени от козирките на фуражките, и с кореми, натикани в бричове. Аз гледах, гледах и се наслаждавах на лицата на всички тия негодници, безделници, ненадейно пренасях мислите си към оръдията около къщичката под платаните и виждах американски войник. Той не стоеше мирно, не носеше пречупени кръстове, нито черна или жълта риза, нито значка с череп на шапката, нито кама на кръста си, нито лачени ботуши и всички останали дрънкулки, с които се кичиха фашисти и нацисти, а беше облечен просто и тъй като бе топло, беше навил ръкавите на ризата си. И този американски младеж, съвсем спокоен, дъвчейки дъвка, поемаше плавно огромен снаряд, слагаше го в дулото на оръдието, после завърташе някакви ръчки и ненадейно се чуваше залп, оръдието се разтърсваше, отскачайки назад, и в съня си чувах грохота на истинското оръдие, което стреляше, и сънят ми се превръщаше в действителност. С мисълта си следвах снаряда, който, свистейки, пореше въздуха, после го виждах да пада в огромния салон, вдигайки във въздуха фашисти и нацисти, Хитлер и Мусолини, с всички техни черепи, пискюли, пречупени кръстове, ками и ботуши. Радвах се на този взрив и чувствувах, че това е лоша радост, радост на омразата, но нямаше какво да сторя, ясно бе, че винаги съм мразила несъзнателно и фашисти, и нацисти и бях доволна сега, когато оръдието стреляше по тях. Така моите мисли се пренасяха от салона към оръдието и всеки път виждах лицата на Мусолини и Хитлер, на фашистите и нацистите, после лицето на американския артилерист и всеки път изпитвах тази същата радост и все не можех да й се наситя. Освен това бях слушала много разговори за освобождението и разбрах, че наистина е имало освобождение, защото същия следобед почувствувах физически, че съм свободна, както човек, който е бил вързан и после развързан, или както чувствува свободата затворения под ключ, комуто ненадейно са отворили вратата. И оръдието, обстрелващо нацистите, макар и съвсем подобно на нацистките оръдия, които стреляха срещу американците, за мен бе освобождение, нещо, което криеше в себе си благословена сила, по-могъща от проклетата сила на нацистите, нещо, което караше германците да треперят, след като бяха карали всички да треперят от тях, сила, която ги унищожаваше, след като те бяха унищожили толкова хора и градове. Оръдието стреляше срещу фашисти и нацисти и всеки негов залп бе удар срещу затвора от лъжи и страх, който те в продължение на толкова години бяха строили, огромен като небето, но който сега, под ударите на оръдието, рухваше от всички страни, за да могат всички да си отдъхнат свободно, дори самите фашисти и нацисти, които твърде скоро щяха да станат съвсем обикновени хора. Така почувствувах аз освобождението нея вечер, въпреки че по-късно това ми донесе други не много хубави, дори много лоши неща. Винаги, докато съм жива, ще си спомням за онзи следобед и за онова оръдие, и за това, че се чувствувах наистина освободена и бях щастлива, толкова щастлива, че ме радваше смъртта, която сипеше онова оръдие. Да, тогава за първи път то ми подсказа, че мразя, и че за първи и единствен път в живота ми ме накара да се радвам на чуждия погром със същата сила, с каквато човек се радва на пролетта, на цветята и на хубавото време.

Тъй прекарах онзи следобед, спейки или дремейки под ужасната приспивна песен на оръдието, по-сладка от майчина песен в детството. При всеки изстрел къщичката се разтърсваше, мазилката падаше на парчета върху главите и телата ни, сеното бодеше, подът под него убиваше и все пак днес мога да потвърдя с пълно съзнание, че това бяха най-прекрасните часове от моя живот.

От време на време притварях очи и през счупения прозорец гледах навън зелените листа на явора, огрени от ярките лъчи на майското слънце, после виждах как слънцето постепенно клони на залез, как листата потъмняваха и загубваха блясъка си, а оръдието все продължаваше да стреля и аз щастлива прегръщах Розета. Бях толкова уморена и изтощена, че въпреки оръдейната стрелба, съм спала около един час тежко, без сънища. Като се събудих чух, че стрелбата продължава, разбрах, че тя не е преставала, и отново се почувствувах щастлива. След толкова оглушителния шум настъпи тишина, която сякаш беше изтръпнала от продължителната пукотевица, но аз веднага долових, че това е съвсем обикновена тишина с обичайните шумове на живота: някъде прозвъня черковна камбана, откъм пътя дочух човешки гласове, кучешки лай и мучене на крава. Стояхме още половин час така прегърнати, полусънени, после станахме и излязохме навън. Беше вече нощ, със звездно небе, със силен мирис на окосена трева с безветрения свеж въздух. Но откъм виа Апия продължаваше да се носи шумът на мотори и желязо — настъплението продължаваше.

Изядохме още една консерва с малко хляб, легнахме върху сеното, здраво прегърнати, и сме заспали веднага в тишината без топове. Не зная колко време бяхме спали, може би четири или пет часа, а може би и повече. Неочаквано се стреснах и унесена седнах върху сеното: стаичката беше залята от ослепителна трептяща зелена светлина, на която всичко изглеждаше зелено: стените, таванът, сеното, лицето на Розета, вратата, подът. Светлината ставаше все по-ярка, причиняваше физическа болка, която всеки миг ставаше все по-остра и която ти се струва, че е невъзможно да се усили повече, защото болките от нея вече са непоносими. После ненадейно светлината угасна и в мрака се изви воят на проклетата въздушна сирена, която не бях чувала от времето, когато бяхме в Рим. Едва тогава разбрах, че това е тревога за въздушно нападение. В миг извиках на Розета:

— Бързо, да бягаме от къщата — но в същото време чух страхотни изригвания от бомби много наблизо и между тях гневната стрелба на самолетите и сухите изстрели на противовъздушната артилерия.

Грабнах Розета за ръка и се втурнах навън. Беше нощ, но навън бе светло като ден поради някаква червена светлина, която бавно обгръщаше къщичката, дърветата и небето. Последва страхотен взрив, една бомба беше паднала зад къщичката и въздушната вълна ни блъсна в краката, като че някаква огромна уста със страшна сила беше духнала в полата ми, аз помислих, че съм ранена и може би вече мъртва. А всъщност тичах, влачейки Розета за ръка, през една пшеничена нива, после усетих, че затъвам във вода до колене. Беше някакъв ров с вода, чиято студенина ме поуспокои малко, и останах във водата, която вече достигна до корема ми, като стисках Розета към гърдите си, а през това време червената светлина танцуваше наоколо, осветявайки разрушените къщи на Фонди, които се виждаха като през деня. Взривовете се чуваха около нас по полето много близки и много далечни. Небето над нас бе изпълнено с бели облачета от стрелбата на противовъздушната артилерия и сред целият този ужас се носеше хрипливият и яростен грохот на самолетите, които летяха много ниско и хвърляха бомбите си. Последният взрив беше много силен, по-силен от всички други, сякаш небето бе някаква стая и някой бе затръшнал вратата й, преди да си отиде. Червеното сияние угасна, с изключение на един ъгъл на хоризонта, където може би имаше пожар. После грохотът на самолетите отслабна и се загуби в далечината. Противовъздушната артилерия стреля още малко и престана.

Щом мракът се върна и нощта отново стана черна и тиха, а над главите ни отново се появиха звезди, казах на Розета:

— По-добре е да не се връщаме в къщичката… има опасност, ония копелета да се върнат и отново да бомбардират, тогава сигурно ще ни убият. Да останем тук, така поне не сме застрашени къщата да се срути отгоре ни.

Излязохме от водата и легнахме сред житото близо до рова. Но не можахме да заспим, а само сме задрямали, но вече не тъй щастливи, както в къщичката при стрелбата на оръдието. Нощта бе изпълнена с шумове, долитаха далечни викове, писъци, бръмчене на мотори, тропот на стъпки и не зная още колко други странни шумове. Нощта беше неспокойна и аз помислих, че германските бомби са убили и ранили много хора и сега американците тичат да ги събират. Най-после сме се унесли, но неочаквано ни събуди дивата дрезгавина на зората. Видяхме се, че лежим сред житото, около лицето ми имаше високи жълти класове, а сред тях макове с много красив червен цвят; небето над главата ми беше бяло и студено, с няколко златни звезди, които все още блестяха. Погледнах изтегнатата до мен Розета, която още спеше, и видях, че лицето й е изцапано с черна засъхнала кал, а така също краката и полата й чак до корема, както и моите. Но почувствувах, че съм си отпочинала, защото, макар и с прекъсване, все пак бях спала от първите часове на следобеда на предния ден до този момент.

Попитах Розета:

— Искаш ли да станем?

Но тя измърмори нещо, което не разбрах, и се обърна, като сложи главата си в скута ми и с двете си ръце ме обгърна. Тогава, макар че не ми се спеше, и аз се излегнах и останах там със затворени очи сред издигащото се около нас жито, очаквайки Розета да се наспи.

Розета се събуди най-после, когато беше вече бял ден. Дигнахме се с мъка от житеното си легло и се надвесихме над класовете по посока на къщичката, но колкото и да се взирахме, не можахме да я видим, къщичката я нямаше вече. Най-после успях да забележа в края на нивата, там, където си спомнях, че беше къщичката, куп развалини и казах на Розета:

— Виждаш ли, ако бяхме останали там, сега щяхме да сме мъртви.

Без да се помръдва, съвсем спокойно, тя отговори:

— Може би щеше да бъде по-добре, мамо.

Погледнах я и дивях на лицето й изписано такова огромно отчаяние, че внезапна решителност й казах:

— Още днес, по какъвто и да е начин, ще се махнем оттук.

— А как?

— Трябва да се махнем и ще се махнем.

После отидохме да видим къщичката и видяхме, че бомбата избухнала до нея и тя бе рухнала на пътя, като го беше задръстила с развалините си по цялата му ширина. Бомбата беше изкопала широка, повърхностна дупка, разядена наоколо, земята вътре беше влажна и кафява, примесена с изтръгнати треви, а на дъното й жълтееше насъбрана вода. Така ние отново бяхме без покрив, а което беше още по-лошо, сега и куфарите ни и малкото, което притежавахме, бяха останали под развалините. Изглежда ме налегна отчаяние и не знаейки какво да сторя, седнах върху развалините и се загледах пред себе си. Шосето както и предния ден гъмжеше от войници и бежанци, но всички ни отминаваха, без да погледнат нито нас, нито разрушенията, нещо съвсем естествено вече, което не ни направи никакво впечатление. Но един селянин се спря и поздрави. Беше от Фонди, познавах го от дните, когато слизах от Сант Еуфемия за продукти. Той ни каза, че германците бомбардирали през нощта, че имало около петдесет души убити, тридесет войници и двадесетина италианци. Разказа и за съдбата на едно цяло семейство, което прекарало цяла година в планините като нас и слязло при пристигането на съюзниците. Настанило се в една от ония къщички до пътя, недалеч от нашата. Една бомба паднала над самата къщичка и убила всички: жената, мъжа и четирите деца. Двете с Розета изслушахме разказа му в пълно мълчание. В друго време аз сигурно бих извикала: „Но как? Защо? Клетите! Гледай каква съдба!“ Сега обаче не казах нищо, защото нямах сили. Всъщност нашите собствени нещастия ни правеха равнодушни към нещастията на другите. По-късно размислих, че това е може би една от най-лошите последици на войната: да прави хората безчувствени, жестокосърдечни и да убива в тях милосърдието.

Цялата сутрин прекарахме, седнали върху развалините на къщичката, разбити и неспособни да разсъждаваме. Бяхме така зашеметени и затъпели от страдание, че нямахме сили дори да отговаряме на много войници и бежанци, които ни заговаряха. Спомням си, че когато един американски войник видя Розета, седнала неподвижна и унесена върху камъните, спря и я заговори. Тя не му отвърна, а само го гледаше. Най-напред той й заговори на английски, после на италиански. Накрая извади от джоба си една цигара мушна я в устата й и си отиде. А Розета остана така, както си бе, с лице, опръскано със засъхнала и черна кал и провиснала цигара в уста, картина смешна, ако не бе толкова тъжна.

Настъпи обяд и аз с върховно усилие реших, че трябва да направим нещо, ако не друго, то поне да хапнем, защото бе необходимо. Казах на Розета, че ще се върнем във Фонди, ще потърсим американския офицер, който говореше неаполитански и който, изглежда, бе почувствувал симпатия към нас. И така полека-лека, вървейки без желание, се върнахме в града. Там заварихме все същия панаир сред купищата развалини ровове, пълни с вода, сред автомобили и блиндирани коли и американски полицаи, които се стараеха да оправят движението на тълпата отчаяни и бездомници. Стигнахме на площада и аз се запътих направо към общината, където както предишния ден беше шумно и пълно с хора — раздаваха им храна. Но този път имаше малко повече ред. Полицаите бяха наредили хората в три редици, пред всяка от които зад голямата маса стоеше по един американец, а пред него бяха натрупани кутии с консерви. До всеки американец стоеше един италианец от общината с бяла лента на ръката, натоварен да подпомага раздаването на храната. Между другите видях зад масата и познатия американски офицер, когото търсех и накарах Розета да се наредим на редицата, на която той раздаваше храна, за да имаме възможност да поговорим с него. Заедно с другите нещастници и ние чакахме доста и най-после дойде и нашия ред. Офицерът ни позна и ни се усмихна с блестящите си зъби.

— Как сте? Не сте ли заминали още за Рим?

Като му показах моите и Розетините дрехи, отвърнах:

— Виж на какво приличаме.

Той ни погледна и разбра.

— От снощната бомбардировка ли?

— Да, и изгубихме всичко. Бомбите разрушиха къщичката, където се бяхме подслонили и оставили куфарите си. Те останаха под развалините заедно с храната, която ни дадохте.

Сега вече той не се усмихна. Особено видът на Розета с изцапано и окаяно лице беше за окайване.

— Храна мога да ви дам както вчера и някоя и друга дреха за обличане. Но повече от това нещо друго не мога да сторя за вас.

— Помогни ни да се върнем в Рим — помолих го, — там си имаме къща и дрехи, и вещи, и всичко останало.

Но той отговори както предния ден:

— В Рим ние още не сме влезли, как ще влезеш ти?

Не отвърнах нищо, млъкнах. Тогава той взе от купа няколко кутии консерви, даде ни ги и каза на един италианец с бяла лента да ни придружи до един друг пункт, където раздавали дрехи. Изведнъж, преди да се простим с него и да последвам италианеца, не зная защо, му казах:

— Моите родители живеят наблизо, във Валекорса, или по-скоро живеехме там, защото сега не зная къде са. Помогни ни, моля ти се, да идем поне до там. Там познавам всички и даже родителите ми да ги няма, ще намеря начин да се оправя.

Той ме изгледа и отвърна любезно, но твърдо:

— Невъзможно е да използувате военните средства за превоз. Забранено е. Само италианците, които работят за американските войски, могат да си служат с нашите превозни средства, и то служебно. Съжалявам, не мога да направя нищо повече за вас.

Като рече това, той се обърна към другите две жени зад нас и аз разбрах, че няма какво повече да ни каже, и последвах италианеца с бялата лента.

Като излязохме на пътя, италианецът, който бе чул разговорът, ни обясни:

— Вчера имаше един случай с двама евакуирани — мъж и жена; позволиха им да се завърнат в селото си с военна кола, но те успяха да докажат, че през зимата са дали подслон на един английски пленник. За да ги наградят, направиха изключение за тях и им помогнаха да се приберат в селото си. Ако вие двете сте имали възможност да извършите нещо подобно, смятам, че не ще бъде трудно да стигнете до Валекорса.

Розета, която до момента не бе продумала дума, неочаквано извика:

— Мамо, не си ли спомняш за двамата англичани? Можем да им кажем за тях.

По една случайност англичаните, преди да си заминат, ни бяха оставили една бележка, написана на техния език, подпикана от двамата, която бях оставила в торбичката при парите си. Парите бяха останали много малко, но бележката трябваше да е при тях. Бях я забравила, но при думите на Розета бръкнах бързо в джоба си и я намерих. Двамата англичани ме бяха помолили при пристигането на съюзническите войски да я предам на някой офицер; тогава извиках радостно:

— В такъв случай сме спасени!

Разказах на италианеца случката с двамата англичани, как ние двете единствени бяхме им оказали гостоприемство на Коледа, защото другите евакуирани ги беше страх, и как двамата си бяха заминали на следния ден, а веднага след това бяха дошли германците да ги търсят.

Италианецът каза:

— Сега елате с мен да вземете малко дрехи. После ще идем в щаба и ще видите, че ще получите, каквото желаете.

Отидохме в една къща, където раздаваха дрехи. Там ни дадоха по един чифт ниски обуща с гума, три четвърти зелени чорапи, по една пола и една блуза от същия цвят. Това бяха дрехи, които носеха жените от техните войски, и ние ги облякохме с радост, защото нашите представляваха мръсни, изцапани с кал дрипи. Дадоха ни и един сапун, използувахме случая да си измием лицата и ръцете и да се срешим. В този вид можехме да се представим вече и италианецът каза:

— Браво, сега вече приличате на хора, защото преди малко наподобявахте дивачки. Елате да ви заведа в щаба.

Щабът се намираше в друга къща. Качихме се по една стълба. Там навсякъде имаше много военни полицаи, които ни питаха къде отиваме и проверяваха. От един етаж на друг, сред поток от разминаващи се войници и италианци, стигнахме до последния. Италианецът заговори с един американски войник на пост пред една врата, после се върна при нас и каза:

— Не само се интересуват от случая, но и веднага ще ви приемат. Седнете на това канапе и чакайте.

Чакахме много малко. Само след пет минути войникът ни извика и въведе в стаята. Тя беше съвършено празна, с изключение на едно бюро, зад което седеше рус мъж на средна възраст, с червени мустаци, синкави очи, сипаничаво лице, пълен и добродушен. Беше с мундир, но аз не познавах техните чинове, после узнах, че бил майор. Пред бюрото имаше два стола и той, като стана при влизането ни, учтиво ни покани да седнем, след което седна и той самият.

— Желаете ли да запушите? — запита на добър италиански език, поднасяйки ни пакет цигари.

Отказах и той веднага започна:

— Казаха ми, че сте имали някаква бележка за мен.

— Ето я — казах аз и му я подадох.

Той я взе, прочете я два-три пъти много внимателно, след това много сериозно, гледайки ме втренчено, каза:

— Тази бележка е много важна за нас. С нея ни давате ценни сведения. Отдавна бяхме без сведения за тия двама военни и сме ви много благодарни за това, което сте сторили за тях. Кажете ми как изглеждаха.

Описах му ги, както можах:

— Единият рус, нисък, със заострена брадичка, другият висок, слаб, мургав, със сини очи.

— С какви дрехи бяха облечени?

— С черни куртки, доколкото си спомням, и с дълги панталони.

— Шапки имаха ли?

— Да, нещо като военни шапки.

— Въоръжени ли бяха?

— Да, имаха пистолети. Показаха ми ги.

— Какво смятаха да правят, като ви напуснаха?

— Искаха да преминат през планините до фронта, да го пресекат и да отидат в Неапол. Цялата зима прекарали при един селянин под Монте дела фате и се надяваха да стигнат фронта и да го преминат. Но струва ми се, че не са успели, защото всички казваха, че не било възможно да се премине, имало много германски патрули, стрелба с картечници и оръдия.

— Действително — отвърна той — те не са успели да минат, защото не са стигнали до Неапол. На коя дата бяха при вас?

Казах датата и той продължи след миг:

— За колко време бяха при вас?

— Само един ден и една нощ, защото бързаха и ги беше страх от предателство. И действително, тъкмо си бяха отишли, и при нас пристигнаха германци да ги търсят. При нас англичаните прекараха първия ден на Коледа, ядохме заедно кокошка и пихме малко вино.

Той се усмихна и каза:

— Кокошката и виното, което сте споделили с тях, означават само една малка част от онова, което ви дължим. Сега кажете ми какво желаете да направя за вас.

Тогава му разказах всичко, че нямахме храна, че не можехме да останем във Фонди, защото нямахме къща, тъй като бомбардировките я бяха разрушили през нощта, че искахме да отидем в родното ми село Валекорса, където живееха родителите ми и където, ако не друго, бихме могли да се подслоним в бащината ми къща.

След като ме изслуша внимателно, той каза:

— Това, което искате е забранено, но нали беше също така забранено да се дава убежище на англичани през време на германската окупация? — Той се усмихна, усмихнах се и аз. След миг продължи: — Ще направим така: аз ще кажа, че заминавате с кола с един наш офицер, за да съберете сведения по планините за тези двама наши загубени военни. И без това ние щяхме да проучим техния случай, но не и във вашето село, разбира се, където е невъзможно да са минали. Това означава, че офицерът най-напред ще ви придружи във Валекорса, а после ще отиде да направи своята анкета.

Поблагодарих му и той отговори:

— Ние сме, които ви благодарим, а сега кажете ми имената си.

Казах му ги, той записа всичко внимателно, после стана да се сбогува с нас и ни придружи учтиво до вратата, където ни предаде на войника, комуто каза нещо на английски. Войникът в миг стана също много любезен и ни покани да го последваме.

Отидохме с него до дъното на коридора в една празна, но чиста стая с две походни военни легла. Каза ни, че тая нощ щели сме да преспим там, а на следния ден, според нареждането на майора, ще отидем на друго място. Остави ни, затваряйки вратата.

Седнахме на леглата с въздишка на облекчение. Сега вече се чувствувахме съвсем различно от преди. Имахме чисти дрехи, бяхме се измили, имахме консерви за храна, две походни легла за спане, покрив над главите си и имахме, което беше най-важното, надежда за идните дни. С една дума бяхме преобразени и това се дължеше на майора и на неговите добри думи. Много пъти съм мислила, че с човека трябва да се отнасяш като с човек, а не като с животно, а да се отнасяш с човека като с човек, означава да му дадеш възможност да бъде чист, да има чист дом, да му окажеш внимание и уважение и над всичко — да му вдъхнеш надежда за бъдещето. Ако не постъпиш така, той, човекът, е способен на всичко, малко му трябва да се превърне в звяр и да се държи като звяр, излишно е да искаш от него да се държи като човек, щом като искаш той да не е човек, а звяр.

Но стига! Прегърнахме се с Розета, аз я целунах и казах:

— Ще видиш, че сега всичко ще се нареди, този път вече наистина. Ще прекараме няколко дни на село, ще се храним добре, ще си отпочинем, ще се върнем в Рим и всичко ще тръгне както преди.

Бедната ми Розета каза: „Да, мамо“ като агне, което не знае, че го водят на клане, и ближе ръката, която го влачи към ножа.

За съжаление тази ръка беше моята, аз не знаех, че лично я влачех на заколение, както ще се види по-нататък.

Същия ден, след като се нахранихме с консерва, дрямахме през целия следобед на походните легла. Нямахме никакво желание да скитаме по улиците на Фонди, защото градът беше много мрачен с тълпите дрипави нещастни хора, пълен с войници и развалини, които на всяка крачка напомняха за войната. От друга страна, бяхме още много изтощени. Тъй като бяхме прекарали нощта на открито и бяхме преживели толкова страдания и вълнения, ние се чувствувахме смазани от умора. Така че заспахме. От време на време се събуждахме и заспивахме отново. Моето походно легло беше до прозореца, който нямаше капаци. От него се виждаше синьото небе и всеки път, когато се пробуждах, забелязвах как светлината променя посоката и силата си, тъй като слънцето се местеше на хоризонта от юг към запад. И този ден се чувствувах щастлива както предния, когато бях слушала гърмежите на оръдието, но този път бе заради Розета; тя спеше жива и здрава до моето легло след толкова премеждия и опасности.

Мислех си, че след всичко бях издържала на бурята на войната, успяла да спася здрава себе си и своята дъщеря. Розета беше здрава, аз също, не беше ни се случило нищо много тежко, скоро щяхме да се върнем в Рим, в нашия апартамент. Аз щях да отворя отново магазина си и всичко щеше да тръгне както преди. Дори по-добре от преди, защото годеникът на Розета, който сигурно е останал жив и здрав, щеше да се върне от Югославия и щяха да се оженят. В полудрямката си изпитвах особена радост при мисълта за сватбата на Розета. Представях си я как излиза от вратата на църквата, огряна от слънце, облечена в бяла булченска рокля, с венец от портокалови цветове около главата, под ръка с младоженеца и зад нея аз и всички наши роднини и приятели, усмихнати и щастливи. Но не ми стигаше да си ги представя на църковния праг, а отскачах малко по-назад, в самата църква, и си ги представях коленичили пред олтара пред свещеника, който им говори за правата и задълженията на брака. Но и това не ме задоволяваше и правех друг скок, този път напред, и виждах Розета с първото й дете. Представях си, че стоим тримата около масата: тя, аз и мъжът й, и изведнъж от съседната стая проплаква бебе; виждах как Розета става да го вземе, как се връща на масата и като разкопчава пазвата си, дава му гърдата си да суче. А то улавя с устицата си и с двете си ръчички гърдата, Розета се навежда над него и сръбва с лъжицата от супата. Така вече бяхме на масата не трима, а четирима и ядяхме: мъжът на Розета, Розета, бебето и аз. И като виждах в просъница тази картина, мислех си, че вече съм баба и това не ми бе неприятно, защото за себе си вече не желаех любов, а исках да бъда стара жена, баба, да живея много години като баба и старица край Розета и децата й.

Докато си мечтаех всичко това, гледах изтегнатата върху походното легло Розета и се радвах, че е до мен, живо доказателство, че всичките ми мечти и копнежи не са сън и че скоро щяха да се превърнат в действителност, скоро, щом се върнехме в Рим и заживеехме стария си живот.

Настъпи вечерта, аз седнах на леглото и в полумрака се огледах. Розета още спеше. Беше си свалила полата и елечето и в полумрака видях голите й рамене и ръце, бели и пълни като у здрава девойка. Комбинизонът й се беше вдигнал над коляното, свито почти до устата й, и бедрата й бяха бели и пълни като раменете и ръцете. Запитах я дали иска да яде, а тя, без да се обръща, само поклати глава в знак на отказ. Попитах я тогава дали не иска да слезем долу по улиците на Фонди. Нов знак на отказ. Тогава легнах и аз и съм заспала наистина.

В действителност и двете бяхме изтощени от много вълнения и здравият сън приличаше като навиване на часовник, спрял от дълго време: ти навиваш, навиваш и навиването му сякаш няма край, защото часовникът е съвсем развит и няма сили да тръгне.

Към следващата част или към съдържанието

Алберто Моравия Чочарка (8)

Метаданни

Данни

Чочарка

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА ОСМА

Алберто Моравия
Чочарка (8)