Зонфрид Щрайхер
Деветдесет дни в Червено море (10)

Лисабон

Два дена и половина, откакто напуснахме Антверпен. Приближаваме Португалия. Изникват планинските вериги на провинция Естремадура. Минаваме близо до насечения нос Карвоейру и продължаваме все покрай брега. Дълбочината тук е само 30 метра. Маркировки за рибарски мрежи и ята от буревестници, качурки и рибояди сочат рибните места. Заобикаляме стръмния бряг на нос Да Рока и на изток пред нас се открива хълмистият пейзаж на португалската столица заедно с входа на пристанището. Навлизаме в широката до 3 км река Тежу. На левия бряг се издига внушителната крепост Белем. Построена между 1515 и 1521 година със защитна цел, тя се превърнала по-късно в държавен затвор с лоша слава. Нагоре по реката Паметникът на откривателите посреща влизащите кораби. Този огромен монумент е изграден през 1961 година в чест на Бартоломео Диас, Васко да Гама и Алварес Кабрал, потеглили оттук на големите си откривателски пътешествия. Опънат високо над Тежу, дългият мост Портазгу се надвесва над пристанището.

Поглеждаме в мътната вода на реката и не вярваме на очите си — течението влачи големи медузи. Истинска загадка! Как са дошли тези морски животни в сладката вода на Тежу? Един поглед върху картата на Португалия и всичко е ясно. В горната част на устието си реката образува голямо езеро. При прилив морето изтласква обитателите си в езерото, където те изчакват отлива, за да се върнат отново с него. Сега има отлив и водните маси като отприщен бент се устремяват към морето.

Какви ли риби може да се срещнат тук? Карл-Хайнц напразно хвърля въдицата. Не помага даже и прясното месо от гулаша вместо стръв. Течението е прекалено силно и оловната тежест не може да стигне дъното. И трима португалци опитват късмета си в един тих залив. Рибарските им принадлежности се ограничават с навита на дъска връв, олово и четири-пет кукички. Оловната тежест описва кръгове над главите им, полита далеч напред и… нищо.

Лисабон е живописен и обаятелен град. При земетресение през 1755 година две трети от него били изцяло разрушени. Въпреки това има много интересни старинни постройки. Преброждаме надлъж и нашир построения на много хълмове град. Модерни магистрали контрастират с тесни и криви улички. Докато Булевардът на свободата е ограден с низ от дървета, изпъстрен с цветни алеи и осеян с паметници, то в бедняшките улички ни се струва, че протегнем ли ръка, ще докоснем отсрещните къщи. Тук живеят обикновените хора. Над улиците са опънати въжета с пране, а под тях пулсира самият живот. По тротоарите пекат на скара сардина, скумрия, октоподи, калмари и охлюви, а пушекът разнася дразнещи обонянието миризми. Сардината ухае приятно, но октоподите вонят на опърлени мъжки чорапи. Какъв ли вкус имат? Гостоприемно ми предлагат да опитам и се усмихват на обърканата ми физиономия. Изглежда все пак нещо липсва, защото без подправки и гарнитура вкусът е същият като миризмата. Храбро изяждам подарения ми южен специалитет, макар и дълго да го дъвча.

Атмосферата на пазара е екзотична. Стоката и начинът на търгуване са съвсем необичайни за нас. Тук има плодове и зеленчуци, които никога не сме виждали, месо с дебела коричка от сол, живи домашни птици и питомни зайци. Къс разрез през гръкляна на пилето, силен удар по главата на заека и купувачът получава прясно закланото животно. На щандовете за продан на риба се оживяваме. Изпитвам истинска болка, че тези чудесни екземпляри няма да влязат в колекцията ни, а ще бъдат изядени. С научна педантичност регистрираме видовете: морска лисица, сафрид, хек, сардина, карас, барбуня, риба-сабя, морска платика, котешка акула, морски език, миди-сърцевидки, черни миди, стриди, калмари, октоподи, скариди, лангусти, омари, плаващи раци и дългокракият морски рак-паромола.

Как завиждам на португалците за тези дарове на морето!

Със завист разглеждаме и многообразието от видове в реконструирания наскоро аквариум „Васко да Гама“. Ефектно замислен, той ни навежда на някои идеи за аквариума в Щралзунд. В старанието си да видим всичко, забравяме, че времето лети. Трябва да се връщаме на кораба. Трамваят бавно лъкатуши към пристанището покрай известния манастир „Свети Йероним“, Двореца Белем и през паркове със субтропична растителност. Смокини, акации, олеандри, огромни плантации от юка, стълбовидни кактуси, столетници и различни видове палми ни настройват на тропическа вълна.

Дразни ме само пороят от политически плакати, буквално залял всички стени, дори и паметниците. Шокира ме не толкова количеството на плакатите, колкото смущаващото „изобилие“ от политически групи, които се обявяват за социалистически, марксически или комунистически. Колко ли е трудно на политически необразованата част от народните маси да открие сред тях истинските защитници на своите интереси!

Връщаме се заедно с последните моряци. Повечето от тях са се снабдили с червено вино в издути бутилки, увити с лико, попътно питие за екипажа. Каси със скъпоценната течност отнасяме и за Джибути. Боцманът се учудва, че сме били в Лисабон и не сме опитали националното питие на португалците. Има право, това наистина е непростимо. Събираме последните ескудо и вечерта при 30 градуса Целзий изпиваме на терасата на пристанищния ресторант някоя и друга чаша vino tinto^[1]. Съзерцаваме Тежу, пристанището, моста и „Айхсфелд“ и изпитваме мигове на истинско блаженство!