Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (6) (Мисия в тялото на човека)

Глава 6
МИНИАТЮРИЗАЦИЯТА

ГРАНТ, като не знаеше как да се приготви, остана на мястото си. Майкълс скочи конвулсивно на крака и се огледа наоколо, като че ли искаше с един поглед да провери за последен път всички детайли.

Дювал беше оставил настрана картите си и се бореше с предпазния колан.

— Докторе, мога ли да ви помогна? — попита Кора.

— Какво? — погледна я той. — О-о, не. Просто тази катарама трябва да се оправи. Ето, готово.

— Докторе…

— Да? — той отново погледна към нея и придоби загрижен вид, поради очевидното затруднение, с което подбираше думите си.

— Нещо не е наред с лазера ли, мис Питърсън?

— Не. Исках само да ви кажа колко съжалявам затова, че станах причина за разправията ви с д-р Рейд.

— Няма нищо. Не мислете за това.

— Благодаря ви за това, че уредихте идването ми.

— Трябваше да дойдете с мене — отвърна сериозно Дювал. — Не мога да разчитам на никого другиго освен на вас.

Кора отиде при Грант, който се беше обърнал към Дювал, а сега очевидно имаше проблеми със своя предпазен колан.

— Знаете ли как работи закопчалката? — попита тя.

— Изглежда по-сложна от закопчалките на коланите в самолет.

— Да, така е. Поставили сте ето тази кука неправилно. Позволете да ви помогна — тя се наведе над него, Грант се озова съвсем близо до бузата й и откри, че долавя слаб аромат. Подтисна желанието си да каже нещо.

— Съжалявам, че ви притесних, но бях застанала неудобно — каза тихо Кора.

— Намирам, че беше възхитително… Не, простете ми. Изплъзна се случайно.

— Назначена съм в ОМОС на длъжност — заяви Кора — аналогична на заеманата от много мъже, но открих, че на всяка стъпка ми пречи напълно страничния факт, че съм от другия пол. Получавам или прекалено много внимание, или прекалено много снизхождение, а аз не желая нито едното, нито другото. Във всеки случай не и на работа. Такова отношение ми носи доста разочарования.

Грант се въздържа да каже явния отговор. Изглежда, че щеше да му бъде трудно постоянно да се въздържа от очевидното. Може би по-трудно, отколкото можеше да понесе.

— Ще се постарая да не нарушавам обещанието, но какъвто и да е полът ви — каза той, — вие сте най-тихата личност тук, освен Дювал, който едва ли знае къде се намира.

— Не го подценявайте, мистър Грант. Той знае къде е. Уверявам ви. Ако е спокоен, то е защото осъзнава, че важността на тази задача е по-голяма от неговия собствен живот.

— Заради тайната на Бенеш?

— Не. Защото за първи път ще се извърши миниатюризация от такъв мащаб и това ще се използва за спасяването на човешки живот.

— Дали ще е безопасно да се използва лазера? — запита Грант. — След като почти не отряза пръста ми.

— В ръцете на д-р Дювал този лазер ще разруши тромба без да засегне дори една молекула от околните тъкани.

— Очевидно цените високо способностите му.

— Целият свят го цени високо. А аз споделям тази оценка по ред причини. С него съм откакто защитих дисертацията си.

— Подозирам, че той не показва към вас нито много внимание, нито много снизхождение заради това, че сте жена.

— Да, така е.

Тя се върна в креслото си и закопча колана си с едно плавно движение.

— Д-р Майкълс, готови сме — викна Оуънс.

Майкълс, който беше станал от мястото си и обикаляше бавно из кабината за момент спря неуверено. След това, като хвърли бърз поглед към останалите, каза:

— О-о, да.

Седна и закопча колана си.

Оуънс се измъкна от кабината си, провери коланите на всички, върна се обратно на мястото си и закопча своя.

— Мистър Грант. Кажете им, че сме готови.

Грант го направи и почти веднага от високоговорителите прозвуча:

— ВНИМАНИЕ „ПРОТЕЙ“. ВНИМАНИЕ „ПРОТЕЙ“. ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО УСТНО СЪОБЩЕНИЕ, КОЕТО ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ДО КРАЯ НА МИСИЯТА СИ. ИМАТЕ ШЕЙСЕТ МИНУТИ ОБЕКТИВНО ВРЕМЕ. СЛЕД КАТО МИНИАТЮРИЗАЦИЯТА ЗАВЪРШИ, КОРАБНИЯТ ЧАСОВНИК ЩЕ ЗАПОЧНЕ ДА ГИ ОТЧИТА. СЛЕДЕТЕ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ ПОКАЗАНИЕТО МУ, КОЕТО ЩЕ СЕ СМЕНЯ ВЕДНЪЖ В МИНУТА. НЕ ВЯРВАЙТЕ, ПОВТАРЯМЕ, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА СУБЕКТИВНОТО УСЕЩАНЕ ЗА ВРЕМЕ. ТРЯБВА ДА СТЕ ИЗВЪН ТЯЛОТО НА БЕНЕШ ПРЕДИ ДА ДОСТИГНЕТЕ ДО НУЛА. АКО НЕ ГО НАПРАВИТЕ, ЩЕ УБИЕТЕ БЕНЕШ, НЕЗАВИСИМО ОТ ИЗХОДА НА ОПЕРАЦИЯТА. УСПЕХ!"

Гласът млъкна и Грант не можа да намери никакви други думи, които да повдигнат спадналия му дух освен:

— Ето, това е!

За свое собствено учудване откри, че ги е казал на глас.

— Да, това е — съгласи се до него Майкълс и се усмихна слабо.

* * *

Картър чакаше в наблюдателната кула. Искаше му се да е в „Протей“, вместо извън него. Задаваше се един труден час, а за него щеше да е по-лесно да бъде там, където всяка минута щеше да знае какво става.

Потрепера при неочакваното тракане на радиото. Адютантът му, застанал на приемника, каза бързо:

— „Протей“ докладва, че всички са обезопасени.

— Миниатюризатора — извика Картър.

Съответният бутон с етикет „МИН“, на съответното табло, бе натиснат от съответния пръст на съответния техник. Прилича на балет, помисли си Картър, където всеки е на мястото си и всяко движение е разучено предварително, в танц, чийто край обаче е неизвестен.

Докосването на бутона предизвика преместването надолу на стената в края на миниатюризационната зала и до бавното задвижване на огромен диск, приличен на пчелна пита, окачен на релса, която минаваше по дължината на тавана. Безшумно и без триене дискът се придвижи над „Протей“ с помощта на въздушните дюзи, които задържаха окачващото устройство на една десета от инча над релсата.

* * *

От вътрешността на „Протей“ се виждаха ясно геометричните фигури на диска, който се приближаваше като белязано от шарка чудовище.

Челото и голата глава на Майкълс бяха неприятно покрити с пот.

— Това — каза той с глух глас — е миниатюризатора.

Грант отвори уста, но Майкълс го спря нетърпеливо.

— Не ме питайте как работи. Оуънс знае, но аз — не.

Грант хвърли неволен поглед назад и нагоре към Оуънс, който имаше стегнат и суров вид. Една му ръка, която се виждаше ясно, беше сграбчила някакъв лост, който, предположи Грант, беше един от най-важните уреди за управление. Като че ли усещането за нещо материално го караше да се чувства по-сигурен. Или, може би, докосването до част от кораба, който беше проектирал сам, го успокояваше. Той, повече от всеки друг, знаеше силата или слабостта на мехурчето, което щеше да пази тяхната микроскопична частица нормален свят.

Грант се огледа и срещна погледа на Дювал, чиито устни се бяха разтеглили в усмивка.

— Изглеждате загрижен, мистър Грант. Вашата професия не е ли свързана с изпадане в тежки ситуации без да бъдете загрижен?

Проклятие. Колко десетилетия хората щяха да бъдат затрупвани с измислици за разузнавачите?

— Не, докторе — отвърна спокойно Грант. — В нашата професия изпадането в трудна ситуация без да си загрижен означава бърза смърт. От нас се очаква само да действаме интелигентно, независимо от чувствата ни. Вие, както се вижда, не сте загрижен.

— Не. Чувствам се заинтересуван. Чувствам се изпълнен с усещането за чудо. Много съм любопитен и развълнуван. Но не и загрижен.

— Какви според вас са шансовете ни да загинем?

— Малки, надявам се. Във всеки случай, аз имам утехата на религията. Изповядах се и за мене смъртта е само една врата.

Грант не намери разумен отговор и замълча. За него смъртта беше бяла стена само с една страна. Трябваше да признае пред себе си, че колкото и логично, това обяснение му носеше малка утеха в този момент, когато го гризеше червея на безпокойството, както правилно забеляза Дювал.

Усещаше, че челото му е мокро, може би толкова, колкото и на Майкълс, и че Кора го гледа, при което чувството му на срам незабавно премина в презрение към самия себе си.

— А вие изповядахте ли греховете си, мис Питърсън? — импулсивно попита той.

— Какви грехове имате предвид, мистър Грант? — хладно каза тя.

И за това нямаше отговор, така че се отпусна в креслото си и погледна към миниатюризатора, който сега се намираше точно над тях.

— Какво усещате, когато ви миниатюризират, д-р Майкълс?

— Нищо, предполагам. Това е форма на движение, нещо като свиване и ако се прави с постоянно темпо, усещането не е по-различно от движение по ескалатор с постоянна скорост.

— Предполагам, че това е теорията — Грант задържа погледа си върху миниатюризатора. — Какво е истинското усещане?

— Не знам. Никога не съм го изпитвал. Обаче животните, в процеса на миниатюризация, никога не изглеждат ни най-малко обезпокоени. Продължават обичайните си действия без прекъсване, което съм наблюдавал лично.

— Животните ли? — Грант се обърна към Майкълс с възмущение. — Животни? Досега миниатюризиран ли е човек?

— Страхувам се — отвърна Майкълс, — че ние имаме честта да бъдем първите.

— Колко вълнуващо. Нека да ви попитам нещо друго. Колко пъти е миниатюризирано най-много каквото и да е живо същество — каквото и да е?

— Петдесет пъти — отвърна кратко Майкълс.

— Какво?

— Петдесет. Тоест, редукцията е такава, че линейните размери са една петдесета от нормалното.

— Като например да ме намалят до височина един и половина инча.

— Да.

— Само че ние отиваме далеч по-нататък.

— Да. Мисля, че е около един милион. Оуънс може да ви съобщи точната цифра.

— Точната цифра няма значение. Проблемът е там, че такава миниатюризация досега не е била изпробвана изобщо.

— Точно така.

— Мислите ли, че можем да понесем всички почести, с които ни обсипват по пътя на първите изследователи?

— Мистър Грант — каза Майкълс, който беше намерил малко хумор за да оцвети думите си, — страхувам се, че трябва. В момента ни миниатюризират и, очевидно, вие не го усещате.

— Хиляди топове! — промърмори Грант и отново се загледа втренчено нагоре.

Дъното на миниатюризатора грееше с безцветна светлина, която блестеше без да заслепява. Вероятно не се възприемаше от очите, а направо от нервите, така че когато Грант затвори очите си, всички истински обекти изчезнаха, но светлината все още се виждаше, подобна на безплътно излъчване.

Изглежда, че Майкълс беше видял безполезния опит на Грант да затвори очите си, защото каза:

— Не е светлина. Всъщност не е никакъв вид електромагнитно излъчване. Представлява форма на енергия, която не е част от нормалната вселена. Въздейства на нервните окончания и мозъкът ни я възприема като светлина, защото не знае по какъв друг начин да я интерпретира.

— Не е ли опасна?

— Доколкото знаем, не, но трябва да призная, че досега нито един обект не е бил излаган на такова интензивно облъчване.

— Отново сме първи — въздъхна Грант.

— Възхитително! — извика Дювал. — Като светлината на сътворението!

Шестоъгълните плочки под кораба блестяха в отговор на облъчването и самият „Протей“ пламтеше отвън и отвътре. Креслото, в което седеше Грант, като че ли беше направено от огън, но оставаше твърдо и хладно. Дори въздуха край тях започна да свети и те вдишваха студена светлина.

Ръцете на спътниците му, а и неговите собствени, излъчваха студено сияние.

Блестящата ръка на Дювал направи, с искрящо движение, кръстен знак и светещите му устни се раздвижиха.

— Д-р Дювал, да не би внезапно да сте се изплашили? — попита Грант.

— Човек се моли не само поради страх — меко каза Дювал, — но и в знак на благодарност за привилегията да види великите чудеса на Господа.

Грант си призна, че и от тази размяна на реплики, губещия е отново той. Не се справяше добре.

— Погледнете към стените! — извика Оуънс.

Те се отдалечаваха във всички посоки с видимо постоянна скорост, а таванът се издигаше. Ъглите на голямата зала бяха потънали в плътна, сгъстяваща се мъгла. Миниатюризатора беше се превърнал в нещо огромно, чиито очертания не се виждаха напълно. Всички килийки от пчелната му пита излъчваха част от неземната светлина, като блеснали в черното небе звезди.

Грант забеляза, че притесненията му изчезват пред възбудата, в която беше изпаднал. Всички гледаха нагоре, като хипнотизирани от светлината; от огромните разстояния, които изникваха от нищото; от стаята, която прерастваше във вселена — вселена, която надхвърляше познанията им.

Внезапно светлината намаля до мътночервено, а стакатото на радиото избухна с остър, отекващ звън. Грант се сепна.

— Белински в центъра „Рокфелер“ твърди, че субективните усещания би трябвало да се променят при миниатюризация — каза Майкълс. — Мнението му беше пренебрегнато, но този сигнал определено звучи различно.

— Но гласът ви е същия — възрази Грант.

— Защото и двамата сме еднакво миниатюризирани. Аз говоря за сигналите, които трябва да преминат миниатюризационната зона. Сигнали отвън.

Грант преведе съобщението и го прочете на глас: „МИНИАТЮРИЗАЦИЯТА ВРЕМЕННО Е ПРЕУСТАНОВЕНА. ВСИЧКО НАРЕД ЛИ Е? ОТГОВОРЕТЕ НЕЗАБАВНО.“

— Всичко ли е наред? — иронично попита Грант.

Никой не му отговори.

— Мълчанието означава съгласие — заяви той и предаде: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.

* * *

Картър облиза пресъхналите си устни. Наблюдаваше с болезнено съсредоточение как миниатюризатора свети и знаеше, че всички в залата, до последния техник, правят същото.

Никога досега не бяха миниатюризирани хора. Не беше миниатюризирано нищо с големината на „Протей“. Нищо, било то човек или животно, живо или мъртво, не беше миниатюризирано толкова много.

Отговорността беше негова. Цялата отговорност в този продължаващ кошмар беше негова.

— Започва се! — чу се почти ликуващия шепот на техника, застанал до миниатюризационния бутон. Думите прозвучаха ясно по комуникационната система, докато Картър наблюдаваше смаляването на „Протей“.

Отначало то беше толкова бавно, че можеше да се забележи само по начина, по който корабът покриваше шестоъгълните плочки на пода. Онези, които бяха частично закрити от кораба, изпълзяваха навън, а след това започнаха да се показват и плочките, които първоначално бяха напълно скрити.

Шестоъгълниците изплуваха от всички страни на „Протей“, а скоростта на миниатюризация се увеличаваше, докато накрая корабът започна да се смалява като къс лед върху гореща повърхност.

Картър беше наблюдавал стотици пъти миниатюризация, но никога не беше изпитвал толкова силно сегашното й въздействие. Като че ли корабът беше захвърлен в дълбока, безкрайно дълбока яма и сега падаше в абсолютна тишина, ставайки все по-малък и по-малък, докато разстоянието се увеличаваше на мили, на десетки мили, на стотици…

Корабът се беше превърнал в бял бръмбар, кацнал върху централния шестоъгълник, точно под миниатюризатора; кацнал върху единствения червен шестоъгълник в света на белите шестоъгълници — Нулевия модул.

„Протей“ все още се смаляваше, все още падаше и Картър с усилие вдигна ръка. Светлината на миниатюризатора отслабна до бледочервено и смаляването спря.

— Проверете как са, преди да продължим.

Възможно беше да са мъртви или просто толкова зле, че да не могат, дори с минимална ефективност, да изпълнят задачата си. В такъв случай, те бяха изгубени и беше по-добре това да се узнае веднага.

Свързочникът съобщи:

— Приех отговор, който гласи: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.

Ако са неспособни да действат, помисли си Картър, може би просто не могат да го осъзнаят.

Но беше невъзможно да се провери. Трябваше да приемат, че всичко е наред, щом екипажа на „Протей“ твърдеше това.

— Вдигнете кораба — заповяда Картър.