Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (14) (Мисия в тялото на човека)

Глава 14
ЛИМФАТА

— Д-Р МАЙКЪЛС, погледнете напред — долетя гласа на Оуънс от кабината. — Това ли е завоя?

Усетиха, че „Протей“ забавя движението си.

— Твърде много говорим — промърмори Майкълс. — Трябваше да гледам накъде отиваме.

Непосредствено пред тях се виждаше отвора на някаква тръба. Тънките й стени бяха неравни и се разширяваха в голяма фуния. Диаметърът на отвора беше малко по-голям от размерите на „Протей“.

— Тази е подходяща — извика Майкълс. — Напред към нея.

Кора беше изоставила работата си и гледаше напред в захлас, но Дювал остана на мястото си и неуморно продължаваше да работи с безкрайно търпение.

— Това би трябвало да е лимфен съд — каза Кора.

Бяха навлезли в него и стените му ги заобикаляха отвсякъде. Размерите на съда не бяха по-големи от тези на капиляра, който бяха напуснали преди малко.

Както и при капиляра, стените бяха изградени от плоски клетки с форма на многоъгълник, всяка със заоблено ядро в средата. Течността, в която се движеха напомняше на онази, която изпълваше плевралната кухина и искреше жълтеникаво на светлината на прожекторите, придавайки жълт цвят на стените. По-тъмните ядра се открояваха с почти оранжевия си цвят.

— Варени яйца! — възкликна Грант. — Изглеждат точно като варени яйца. Какво всъщност представляват лимфните съдове?

— До известна степен представлява допълнение към кръвоносната система — започна нетърпеливо да обяснява Кора. — От най-тънките капиляри се процежда течност, която се събира на определени места в тялото, а също и между клетките. Това е интерстициалната течност. Тя се стича в малките тръбички на лимфните съдове, които са отворени в краищата си, както вече видяхте. Тези тръбички постепенно преминават във все по-големи и най-големите са с размерите на вени. Цялата лимфа…

— Това е течността около нас, нали? — попита Грант.

— Да. Цялата лимфа се събира в най-големия лимфен съд, торакалния канал, който води към подключичната вена в горната част на гръдния кош и по този начин се включва в кръвоносната система.

— И защо тръгнахме по лимфния съд?

Майкълс се отпусна в креслото си, сигурен за момента в избрания курс.

— Ами — вмъкна той, — в лимфата ще сме в спокойни води. Няма го изтласкващото действие на сърцето. Течността се задвижва от мускулното налягане и усилия, а Бенеш сега не се движи много. Така можем да си осигурим спокойно пътуване до мозъка.

— Тогава защо не тръгнахме от самото начало през лимфната система?

— Лимфните съдове са малки. Артерията е много по-добра цел за инжекцията, а освен това се очакваше артериалното налягане да ни отнесе до целта ни за броени минути. Това, обаче, не стана, а за да си пробием път оттук до артерията ще ни трябва дяволски много време. Освен това, щом достигнем артерията корабът отново ще бъде изложен на тласъци, които може да не издържи.

Разгъна пред себе си нова купчина карти и подвикна:

— Оуънс, карта 72-Д ли използвате?

— Да, д-р Майкълс.

— Проверете дали следвате маршрута, който ви начертах. Той минава през минимален брой възли.

— Какво е това пред нас? — запита Грант.

Майкълс вдигна глава и замръзна.

— Забавете кораба! — изкрещя той.

„Протей“ рязко намали скоростта си. От стената на тръбата, която се беше разширила, се измъкна безформена маса, млечна на цвят, зърнеста и някак заплашителна. Но докато я наблюдаваха тя се сви и изчезна.

— Да продължаваме — каза Майкълс. След това се обърна към Грант — Страхувах се, че бялата клетка може да дойде към нас, но за щастие си отиде. Част от белите кръвни клетки се образуват в лимфните възли, които представляват важна преграда срещу болестите. В тях се формират не само белите клетки, но и антителата.

— А какво са антителата?

— Представляват протеинови молекули, които имат способността избирателно да се свързват с вещества, чужди на тялото — микроби, токсини, чужди протеини.

— А с нас?

— И с нас, при подходящи условия.

— Бактериите се залавят в възлите — вмъкна Кора, — които служат като място за битка между тях и белите клетки. Тогава възлите се подуват и стават болезнени. Знаете — децата получават увеличени жлези под мишниците и в ъглите на челюстите.

— А всъщност това са подути лимфни възли.

— Точно така.

— В такъв случай ще е добре да се държим настрана от лимфните възли — заяви Грант.

— Ние сме малки — рече Майкълс. — Антителата на Бенеш са нечувствителни към нас, а ние трябва да преминем само през няколко възела, след което пътя ни ще бъде чист. Разбира се, това означава отново да опитаме късмета си, но във всичко, което правим в момента, разчитаме на него. Или ще ми заповядате да напуснем лимфната система?

Грант поклати отрицателно глава.

— Не. Не и преди някой да предложи по-добра алтернатива.

* * *

— Ето го — Майкълс леко побутна с лакът Грант. — Виждате ли го?

— Сянката пред нас ли?

— Да. Този лимфен съд е един от няколкото, вливащи се във възела, който представлява гъбеста маса от мембрани и преплетени участъци. Пълно е с лимфоцити…

— А тези пък какви са?

— Един от видовете бели кръвни клетки. Надявам се, че те няма да ни досаждат. В определен момент всяка бактерия в кръвоносната система достига до даден лимфен възел. Тя не може да избегне тесните извити канали…

— А ние?

— Ние се движим съзнателно, Грант и виждаме къде отиваме, докато бактериите се движат сляпо. Предполагам, че разбирате разликата. Щом веднъж е хваната във възела, с бактерията се заемат антителата, а ако те не успеят, тогава се мобилизират белите кръвни клетки.

Бяха наближили съвсем сянката. Златистата лимфа постепенно потъмняваше и се замъгляваше. Пред тях се виждаше стена.

— Оуънс, следвате ли маршрута — подвикна Майкълс.

— Да, но изглежда ще е лесно да завия в погрешна посока.

— Не е фатално, но помнете, че главната ни посока е нагоре. Следвайте, доколкото можете показанието на гравитомера и няма да сгрешите.

„Протей“ зави рязко и изведнъж всичко стана сиво. Пред тях нямаше нищо, което да не е по-тъмно или по-светло сиво. Преминаха покрай малък пръчковиден обект, по-къс и много по тесен от кораба, след това покрай гроздове от много малки сферични обекти с мъхеста повърхност.

— Бактерии — промърмори Майкълс. — Виждам ги прекалено подробно, за да разпозная вида им. Не е ли странно? Прекалено много детайли.

„Протей“ се движеше бавно, следвайки колебливо множеството плавни извивки и завои на канала.

Дювал пристъпи на прага на работилницата.

— Какво става? Не мога да работя ако кораба не следва прав курс. Стига ми и Брауновото движение.

— Съжалявам, докторе — каза хладно Майкълс. — Преминаваме през лимфен възел и нищо не може да се направи.

Дювал се обърна разгневен.

Грант се взря напред.

— Д-р Майкълс, пред нас е голяма бъркотия. Какво е това, което прилича на водорасли?

— Ретикуларна мрежа — отвърна Майкълс.

— Д-р Майкълс? — викна Оуънс.

— Да?

— Нишките на мрежата стават по-дебели. Няма да успея да мина през тях без да ги повредя.

— Не се безпокойте — каза Майкълс замислено. — Дори и да причиним някакви повреди, те ще са минимални.

„Протей“ навлезе в сноп влакна, които се раздвижиха, провлачиха се по прозорците на кораба и останаха назад. Това започна да се повтаря отново и отново с нарастваща честота.

— Всичко е наред, Оуънс — рече окуражително Майкълс. — Тялото може да възстанови такива повреди без проблеми.

— Не се безпокоя за Бенеш — възрази Оуънс. — Безпокоя се за кораба. Ако се задръстят клапите, двигателят може да прегрее. Освен това нишките полепват по нас. Не забелязвате ли промяната в звука на двигателя?

Грант не успя да чуе нищо и прехвърли вниманието си навън. Корабът се промушваше през гора от филизи. На светлината на прожекторите те хвърляха заплашителни кафеникави отблясъци.

— Скоро ще излезем от тях — заяви Майкълс, но в гласа му определено се долавяше безпокойство.

Пътят се поразчисти и Грант наистина успя да долови промяната в звука на двигателя — дрезгаво бръмчене, като че ли чистия звук на мехурчетата, излизащи през изпускателните клапите се заглушаваше.

— Дръжте се! — викна Оуънс.

Последва мек удар с бактерия. Тялото на бактерията се изви по формата на прозореца, върна формата си и отскочи назад, оставяйки петно върху стъклото, което бавно се отми.

Пред тях се виждаха още бактерии.

— Какво става? — учудено попита Грант.

— Мисля — каза Майкълс, — че сме свидетели на реакцията на антителата срещу бактериите. Белите клетки не участват. Вижте! Наблюдавайте стените на бактерията. Не се вижда ясно поради миниатюризираната светлина, но можете да го забележите.

— Страхувам се, че не виждам нищо.

— Аз също не виждам нищо — прозвуча до тях гласът на Дювал.

Грант се извърна.

— Готов ли е проводника, докторе?

— Не още — отговори Дювал. — Не мога да работя в тази бъркотия. Ще изчакам малко. Какво споменахте за антителата?

— Докато не работите нека да изгасим осветлението. Оуънс?

Светлините загаснаха и единственото осветление сега идваше отвън — призрачни сиво-кафяви отблясъци, които придаваха на лицата им гневен вид.

— Какво става навън? — попита Кора.

— Точно това се опитвам да обясня — отвърна Майкълс. — Наблюдавайте стените на бактерията пред нас.

Грант се опита да види нещо, присвивайки очи на трепкащата светлина.

— Имате предвид малките неща, които приличат на сачми.

— Да, тях. Това са молекулите на антителата. Протеини, достатъчно големи при нашите размери за да бъдат видени. Има едно наблизо. Вижте го. Вижте го.

Едно от антителата се завъртя покрай прозореца. Отблизо изобщо не приличаше на сачма. Изглеждаше доста по-голямо от сачма и приличаше на кълбо преплетени спагети. Тук-там, виждащи се само като слаби проблясъци светлина, стърчаха тънки нишки.

— Какво правят антителата? — попита Грант .

— Всяка бактерия има клетъчна стена, изградена от определени атоми, които са свързани по специфичен начин. За нас стените изглеждат гладки, но ако бяхме още по-малки — с молекулярни, а не с бактериални размери — щяхме да видим, че всяка стена прилича на мозайка и тази мозайка е различна за всеки вид бактерии. Антителата пасват точно на тази мозайка и щом веднъж покрият ключовите позиции, стената се разрушава. Все едно да се запуши носа и устата на човек и да се задуши до смърт.

— Вижте ги как се трупат — развълнувано каза Кора. — Колко… колко ужасно.

— Да не ви е жал за бактерията, Кора? — усмихна се Майкълс.

— Не, но антителата изглеждат толкова злобни и се струпват така хищно.

— Не им приписвайте човешки чувства — каза Майкълс. — Те са само молекули, които се придвижват сляпо. Междуатомните сили ги притеглят към онези части от стената, към които пасват и ги задържат там. Също като магнит, който залепва за метална пръчка. Бихте ли казали, че магнита атакува хищно желязото?

Грант, знаейки какво да търси, се загледа навън. Бактерията, която се движеше сляпо през облак от антитела, като че ли ги привличаше, като че ли ги придръпваше към себе си. На моменти стената й ставаше рошава от тях. Антителата се нареждаха ред след ред, а спагетовидните им влакна се преплитаха.

— Някои от антителата изглеждат безразлични — каза Грант. — Не докосват бактерията.

— Антителата са специфични — поясни Майкълс. — Всяко от тях е създадено за да пасва на мозайката на определен вид бактерия или на определена протеинова молекула. В този случай повечето от антителата, макар и не всички, пасват на обвивката на бактерията. Присъствието на точно този вид бактерия стимулира бързото образуване на определен набор от антитела. Все още не знаем как точно се осъществява тази стимулация.

— Мили Боже! — възкликна Дювал. — Вижте там.

Една от бактериите беше вече плътно обвита с антитела, които точно следваха всяка нейна неравност, така че формата й изглеждаше както преди, но повърхността й беше станала мъхеста и по-плътна.

— Пасват идеално — каза Кора.

— Не, не това. Не виждате ли, че междумолекулните връзки на антителата оказват някакъв натиск върху бактерията. Това не беше ясно дори и под електронен микроскоп, който ни показва само мъртви обекти.

Екипажа на „Протей“ мълчаливо наблюдаваше, докато корабът бавно следваше бактерията. Обвивката от антитела се уплътни и изпъна, а бактерията вътре започна да се гърчи. И отново, и отново, докато изведнъж бактерията като че ли поддаде и се смачка. Антителата се сближиха и онова, което приличаше на пръчка, се превърна в безформена маса.

— Те убиха бактерията. Буквално я смачкаха — каза с отвращение Кора.

— Забележително — измърмори Дювал. — Какво средство за изследване представлява „Протей“.

— Сигурен ли сте, че антителата не ни заплашват? — попита Грант.

— Изглежда, че е така — отвърна Майкълс. — Антителата не са създадени за нас.

— Сигурен ли сте? Имам чувството, че могат да бъдат създадени за всякаква форма, стига да им се въздейства по подходящ начин.

— Предполагам, че сте прав. Но все пак, очевидно не им въздействаме.

— Д-р Майкълс, още нишки пред нас — извика Оуънс. — Вече сме доста обвити с тях, а това ни забавя.

— Почти сме извън възела, Оуънс.

Една гърчеща се бактерия случайно се удари в кораба, който се разтресе, но боят вече беше към края си и бактериите очевидно губеха. „Протей“ отново си пробиваше път през ретикуларната мрежа.

— Карайте направо — каза Майкълс. — Още един завой и сме в отвеждащия лимфен съд.

— Влачим нишките след нас — рече Оуънс. — „Протей“ е заприличал на рошаво куче.

— Още колко лимфни възли имаме пред нас? — попита Грант.

— Още три. Може би можем да избегнем единият от тях, но не съм напълно сигурен.

— Не можем да използваме този маршрут. Губим много време. Няма ли пряк път?

Майкълс поклати глава.

— Нито един, който да ни създаде по-малко проблеми от тези, които имаме сега. Сигурен съм, че можем да се справим с възлите. Нишките ще се отмият и ако не спираме да наблюдаваме битките с бактериите, ще се движим по-бързо.

— А следващия път — намръщи се Грант — ще срещнем биещи се бели клетки.

Дювал пристъпи към картите на Майкълс и попита:

— Къде се намираме сега, Майкълс?

— Ето тук — посочи Майкълс, като гледаше втренчено хирурга.

Дювал се замисли за момент и каза:

— Нека да предложа нещо. Сега се намираме в шията, нали?

— Да.

В шията, помисли си Грант. Точно там, откъдето тръгнахме. Погледна към брояча. Показваше 28. Беше минало повече от половината време, а те се бяха върнали до мястото, откъдето започнаха.

— Не можем ли да избегнем всички възли — предложи Дювал, — и всъщност да минем направо, като завием някъде тук и се насочим към вътрешното ухо. Оттам е съвсем близо до тромба.

Майкълс се намръщи и въздъхна:

— На тази карта изглежда приемливо. Посочвате върху схемата и сте там. Но мислили ли сте какво означава минаването през вътрешното ухо?

— Не. Какво означава?

— Няма нужда да ви казвам, докторе, че ухото е уред за съсредоточаване и усилване на звукови вълни. Най-лекият шум, най-лекият външен шум ще предизвика силни вибрации във вътрешното ухо. При нашите размери това ще бъде смъртоносно.

— Да, разбирам — замисли се Дювал.

— Вътрешното ухо винаги ли вибрира? — запита Грант.

— Освен ако не е тишина, под прага на чуваемостта. Но по нашите мащаби вероятно дори и тогава ще усетим някакви слаби движения.

— По-лоши ли ще бъдат от Брауновото движение?

— Може би не.

— Доколкото разбрах, звукът трябва да дойде отвън — каза Грант. — Ако минем през вътрешното ухо бумтенето на двигателя и звукът от нашите гласове няма да ни въздейства, нали?

— Не съм сигурен. Вътрешното ухо не е създадено за нашите миниатюризирани вибрации.

— В такъв случай, ако хората навън в болничната зала поддържат пълна тишина…

— Как ще ги накараме? — прекъсна го Майкълс.

След това, почти грубо, процеди:

— Вие разбихте радиото, така че не можем да се свържем с тях.

— Но те могат да ни проследят. Ще видят, че се насочваме към вътрешното ухо. Ще разберат, че е необходима тишина.

— Дали ще се досетят?

— А няма ли? — нетърпеливо каза Грант. — Повечето от тях са медици и разбират достатъчно от тези неща.

— Искате ли да поемете такъв риск?

Грант се огледа наоколо.

— Какво мислят останалите?

— Ще следвам всеки курс, който ми наредите, но няма да го избирам сам — каза Оуънс.

— Не съм сигурен — рече Дювал.

— Аз съм сигурен — каза Майкълс. — Против съм.

Грант хвърли бърз поглед към Кора, която мълчаливо седеше.

— Е, добре — рече той. — Отговорността е моя. Насочваме се към вътрешното ухо. Изберете маршрут, Майкълс.

— Вижте… — започна Майкълс.

— Решението е взето, Майкълс. Изберете маршрут.

Майкълс почервеня, след това вдигна рамене.

— Оуънс? Трябва да завием наляво в точката, която ви показвам…