Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (17) (Мисия в тялото на човека)

Глава 17
ТРОМБЪТ

— ОБЪРНЕТЕ внимание как нервните процеси свършват до тромба — каза Дювал. — Това е очевидно доказателство за нервните увреждания, може би необратими. Не бих се заклел, че можем да помогнем на Бенеш, дори ако премахнем съсирека.

— Добър начин на мислене, докторе — заяви саркастично Майкълс. — Това ви оправдава, нали?

— Млъкнете, Майкълс — намеси се Грант.

— Мис Питърсън, обличайте водолазния си костюм — рече Дювал. — И го обърнете наопаки. Антителата са чувствителни към нормалната му повърхност, а наоколо може да има от тях.

— Не си правете труда — усмихна се леко Майкълс. — Твърде късно е.

Посочи към брояча на времето, който бавно, бавно смени показанието си от 7 на 6.

— Невъзможно е да успеете да извършите операцията навреме за да достигнем до точката в югуларната вена, откъдето ще ни извадят — продължи той. — Дори да премахнете тромба, ние ще се деминиатюризираме тук и ще убием Бенеш.

Дювал не спря да облича водолазния си костюм. Нито пък Кора.

— Е — рече Дювал, — тогава няма да бъде по-зле, отколкото ако не го оперираме.

— Напротив. Отначало бавно ще увеличаваме размерите си. Може би ще ни отнеме цяла минута преди да станем достатъчно големи за да привлечем вниманието на белите кръвни клетки. Около мястото на нараняването сигурно са милиони. Ще бъдем погълнати.

— Е, и?

— Съмнявам се, че „Протей“ или ние ще издържим на натиска, предизвикан от свиването на храносмилателната вакуола на бяла кръвна клетка. Не и при миниатюризираните ни размери, и след това, което корабът, и ние преживяхме. Ще продължим да се увеличаваме, но когато се върнем към оригиналните си размери ще има един разбит кораб и смазани човешки същества. Оуънс, по-добре да тръгвате към мястото на изтеглянето колкото е възможно по-бързо.

— Почакайте — гневно вмъкна Грант. — Оуънс, колко време ще ни трябва за да стигнем до точката, откъдето ще ни извадят?

— Две минути — тихо каза Оуънс.

— В такъв случай ни остават четири минути. Може би повече. Не е ли вярно, че деминиатюризацията след шейсет минути е песимистичната оценка? Дали не бихме могли да останем още малко миниатюризирани, ако полето издържи малко по-дълго от очакваното?

— Може би — рече Майкълс, — но не разчитайте на това. Една минута повече. Най-много две минути. Не можем да победим принципа на неопределеността.

— Добре. Две минути. А дали деминиатюризацията няма да отнеме повече, отколкото смятаме?

— Ще ни трябват минута или две, ако имаме късмет — поясни Дювал.

— Дължи се на случайната структура на вселената — каза Оуънс. — Ако всичко се развива в наша полза…

— Но само минута или най-много две — прекъсна го Майкълс.

— Добре — заяви Грант. — Имаме четири минути, плюс може би още две, плюс може би една минута от бавната деминиатюризация, преди да нараним Бенеш. Това са седем минути по нашата разтеглена скала. Дювал, хващайте се на работа.

— Всичко, което ще направим, вие глупаци такива, ще бъде да убием Бенеш и нас заедно с него — викна Майкълс. — Оуънс, тръгвайте към мястото за изтегляне.

Оуънс се поколеба.

Грант бързо отиде до стълбичката и се изкачи в кабината на Оуънс.

— Изключете двигателя, Оуънс! — тихо каза той. — Изключете го!

Пръстът на Оуънс се насочи към превключвателя и се поколеба край него. Грант бързо пресегна към него и го премести в изключено положение.

— А сега слезте долу. Слезте долу!

Почти издърпа Оуънс от седалката му и двамата слязоха долу. Всичко отне само няколко секунди и Майкълс остана да гледа с отворена уста.

— Какво направихте, по дяволите? — запита той.

— Корабът ще стои тук — заяви Грант, — докато операцията не завърши. Тръгвайте, Дювал.

— Мис Питърсън, вземете лазера — каза Дювал.

И двамата бяха във водолазните си костюми. Костюмът на Кора изглеждаше набръчкан и беше целия на буци.

— Сигурно съм необикновена гледка — рече тя.

— Да не сте луди всичките? — обади се Майкълс. — Нямаме време. Това е чисто самоубийство. Чуйте ме, няма да направим нищо.

— Оуънс, отворете им люка — каза Грант.

Майкълс се хвърли напред, но Грант го хвана и го завъртя.

— Д-р Майкълс, не ме карайте да ви удрям. Мускулите ме болят и не искам да ги използвам, но ако ви ударя ще бъде силно и, обещавам ви, ще ви счупя челюстта.

Майкълс вдигна юмруци, като че ли беше готов да приеме предизвикателството. Но Дювал и Кора бяха излезли навън и Майкълс, като видя че ги няма, почти започна да се моли.

— Грант, не виждате ли какво става? Дювал ще убие Бенеш. Ще му бъде толкова лесно. Малко помръдване с лазера и кой би могъл да забележи разликата? Ако направите каквото ви казах, ще успеем да напуснем Бенеш и да опитаме отново утре.

— Може би утре няма да е жив, а ние, както ми казаха, още доста време няма да можем да бъдем миниатюризирани.

— Но може да бъде жив утре, а със сигурност ще е мъртъв, ако не спрете Дювал. Ако не ние, то други хора могат да бъдат миниатюризирани.

— Има ли друг кораб? Няма нито един друг кораб освен „Протей“.

Гласът на Майкълс стана писклив.

— Грант, повтарям ви, Дювал е вражески агент.

— Не вярвам в това — възрази Грант.

— Защо, защото е толкова религиозен ли? Или защото е пълен с набожни баналности? Дали това не е само прикритието, което е избрал? А може би сте под въздействието на любовницата му, неговата…

— По-добре не завършвайте това изречение, Майкълс! — прекъсна го Грант. — А сега, слушайте. Няма доказателства, че той е вражески агент и аз не вярвам в това.

— Но аз ви казвам…

— Знам какво искате да ми кажете. Обаче аз считам, че вие, д-р Майкълс, сте вражеския агент.

— Аз?

— Да. Нямам истински доказателства за това, нищо, с което да бъде заведено дело срещу вас, но съм сигурен, че щом веднъж охраната се заема с вас, такива ще бъдат намерени.

Майкълс се отдръпна от Грант и се втренчи в него ужасено.

— Сега разбирам. Вие сте агентът, Грант. Оуънс, не виждате ли? Вече десетина пъти, когато беше очевидно, че мисията няма да успее, можехме да се измъкнем в безопасност, но не го направихме. Всеки път той ни задържаше. Затова толкова усърдно работеше за презареждането на въздушния запас в белия дроб. Затова… Оуънс, помогнете ми. Помогнете ми.

Оуънс гледаше нерешително.

— Броячът скоро ще премине на 5 — каза Грант. — Имаме още три минути. Оуънс, дайте ми три минути. Знаете, че Бенеш няма да оживее, освен ако не премахнем тромба през тези три минути. Аз ще изляза за да им помогна, а вие не позволявайте на Майкълс да се движи. Ако не съм се върнал когато брояча покаже 2, махайте се оттук и спасявайте себе си и кораба. Бенеш ще умре, а може би и ние. Но вие ще сте в безопасност и ще можете да обвините Майкълс.

Оуънс продължаваше да мълчи.

— Три минути — повтори Грант и започна да облича водолазния си костюм.

Броячът премина на цифрата 5.

— Съгласен съм — каза най-накрая Оуънс. — Три минути. Но само три.

Грант се измъкна през люка.

* * *

Дювал и Кора бързо плуваха към тромба. Той носеше лазера, а тя захранването.

— Аз не виждам никакви бели клетки, а вие? — попита Кора.

— Не търся тях — отвърна грубо Дювал.

Замислено се загледа напред. Снопът светлина от корабните прожектори и от фенерчетата на техните шлемове светеха слабо през плетеницата от влакна, която обхващаше съсирека от мястото, където спираха нервните импулси. Стената на малката артерия беше разтегната от нараняването и не беше напълно запушена от тромба, който здраво притискаше няколко нервни влакна и клетки.

— Ще бъде добре ако успеем да разбием тромба и да облекчим налягането без да засягаме самите нерви — промърмори Дювал. — Ако оставим само основното нараняване да запушва артерията… Сега ще видим.

Зае удобна позиция и насочи лазера.

— И ако това нещо проработи.

— Д-р Дювал — обади се Кора, — помнете, че казахте, че най-икономичен би бил удара отгоре.

— Помня добре — навъсено каза Дювал — и възнамерявам да го уцеля точно.

Натисна спусъка на лазера. След миг блесна тънък сноп кохерентна светлина.

— Работи — викна радостно Кора.

— Този път — да, но ще трябва да работи още доста пъти.

Засега съсирекът издържаше спокойно на непоносимия блясък на лазерния лъч, чийто път беше очертан от малки мехурчета. Сега тъмнината изглеждаше дори още по-плътна.

— Мис Питърсън — рече Дювал, — затворете едното си око, за да не се нуждае ретината му от адаптация.

Лазерният лъч светна отново и когато изгасна, Кора затвори отвореното си око и отвори другото.

— Д-р Дювал, напредваме — възкликна тя. — Проблясъците отиват по-далече от преди. Цялата тъмна област започва да се осветява.

Грант доплува до тях.

— Как върви, д-р Дювал?

— Добре — отвърна Дювал. — Ако сега успея да го разрежа напречно и да намаля налягането в ключовата точка, мисля, че пътят на нервните импулси ще бъде свободен.

Заплува настрани.

— Имаме по-малко от три минути — викна след него Грант.

— Не ми досаждайте.

— Всичко е наред, Грант — каза Кора. — Ще се справи. Имаше ли проблеми с Майкълс?

— Донякъде — мрачно каза Грант. — Оуънс го пази?

— Пази ли го?

— За всеки случай…

* * *

В „Протей“ Оуънс хвърли бърз поглед навън и промърмори:

— Не знам какво да правя.

— Просто стойте и оставете убийците да си вършат работата — каза саркастично Майкълс. — Ще ви потърсят отговорност за това, Оуънс.

Оуънс стоеше мълчаливо.

— Не можете да повярвате, че съм вражески агент — продължи Майкълс.

— Не вярвам на нищо. Нека да изчакаме докато брояча покаже 2 и, ако не са се върнали, ще се махнем. Какво лошо има в това?

— Добре — съгласи се Майкълс.

— Лазерът работи — заяви Оуънс. — Видях проблясъци. А знаете ли…

— Какво?

— Тромбът. Виждат се искрите на нервните реакции там, където преди нямаше нищо.

— Не виждам нищо — каза Майкълс, като се взираше навън.

— Но аз виждам — настоя Оуънс. — Ще видите, ще успеем. И те ще се върнат. Като че ли сгрешихте, Майкълс.

— Е — вдигна рамене Майкълс, — толкова по-добре. Ако греша и Бенеш оживее, какво повече мога да искам. Само че..

Гласът му внезапно стана тревожен.

— Оуънс?

— Какво има?

— Нещо не е наред с люка. Проклетият глупак Грант трябва да е бил твърде развълнуван, за да го затвори както трябва. А дали е било вълнение?

— Но какво не е наред? Нищо не виждам?

— Да не сте сляп? Процежда се течност. Вижте съединението.

— Но тук е мокро откакто Кора и Грант се измъкнаха от антителата. Помните ли…

Оуънс се взираше надолу, когато Майкълс, държейки в ръка масивната отверка, с която Грант разглоби радиото, го удари с дръжката й по главата.

С неясно възклицание Оуънс се строполи зашеметен на колене.

Майкълс нетърпеливо го удари още веднъж и започна да облича отпуснатото тяло във водолазен костюм. Потта се събираше по плешивата му глава на големи капки. Като отвори люка, Майкълс набута Оуънс в него. Бързо включи запълването на камерата с вода и отвори външната врата от контролния панел, губейки ценно време за да намери необходимия бутон.

Всъщност, трябваше да премести кораба, за да е сигурен, че Оуънс е паднал навън, но нямаше време.

Няма никакво време, помисли си той.

Отчаяно скочи в кабината и започна да оглежда управлението. Нещо трябваше да се включи за да заработи двигателя. А, ето! През него премина тръпка на триумф, щом чу зад себе си далечното бумтене на двигателите.

Погледна напред към съсирека. Оуънс беше прав. Проблясък на светлина се движеше по дължината на дълга нервна клетка, която дотогава беше тъмна.

* * *

Дювал включваше лазерния лъч на къси изстрели през малък интервал.

— Мисля, че се справихме, докторе — каза Кора. — Времето ни изтече.

— Почти свърших. Тромбът беше разбит. Още едно парче. Ето… Мистър Грант, операцията беше успешна.

— И може би имаме три минути за да се измъкнем оттук, а може би две. Да се връщаме в кораба…

— Идва още някой — прекъсна го Кора.

Грант се завъртя и се хвърли към безпомощно плуващата фигура.

— Майкълс! — викна той, а след това видя, че греши. — Не, това е Оуънс. Какво…

— Не знам — отвърна Оуънс. — Мисля, че ме удари. Не знам как съм попаднал тук.

— Къде е Майкълс?

— В кораба, предп…

— Двигателите на кораба се включиха — извика Дювал.

— Какво! — вцепени се Оуънс. — Кой…

— Майкълс — отвърна Грант. — Очевидно той е на кормилото.

— Грант, защо напуснахте кораба? — гневно попита Дювал.

— Точно това се питам. Надявах се, че Оуънс…

— Съжалявам — рече Оуънс. — Не мислех, че наистина е вражески агент. Не знаех…

— Бедата е там — каза Грант, — че самият аз не бях напълно убеден. Сега, разбира се…

— Вражески агент! — ужасено възкликна Кора.

— Всички вие, отдръпнете се — чу се гласът на Майкълс. — След две минути белите клетки ще са дошли, а аз ще съм навън. Съжалявам, но вие пропуснахте шанса си да дойдете с мен.

Корабът се наклони и направи широк завой.

— Включил го е на пълно ускорение — каза Оуънс.

— И мисля, че се насочва към нерва — заяви Грант.

— Точно това правя, Грант — съгласи се Майкълс. — Доста драматично, не мислите ли. Първо ще съсипя работата на този устат светец, Дювал, не толкова заради самото дело, а защото нараняването ще предизвика веднага белите кръвни клетки. Те ще се погрижат за вас.

— Чуйте ме! — изкрещя Дювал. — Помислете! Защо го правите? Помислете за страната си!

— Мисля за човечеството — яростно извика в отговор Майкълс. — Най-важното е да държим надалеч военните. Неограничената миниатюризация в техните ръце ще унищожи света. Ако вие, глупаци, не виждате това…

„Протей“ се беше насочил право към току-що възстановения нервен процес.

— Лазерът! — каза отчаяно Грант. — Дайте ми лазера.

Грабна със сила уреда от ръцете на Дювал.

— Къде е спусъка? Оставете. Намерих го.

Насочи го нагоре, като се опитваше да се прицели в бързо движещия се кораб.

— Дайте ми максимална мощност — викна към Кора. — Пълна мощност!

Внимателно натисна спусъка и от лазера изскочи сноп с дебелината на молив, който веднага изгасна.

— Грант, лазерът се повреди — каза Кора.

— Ето, вземете го тогава. Все пак мисля, че уцелих „Протей“.

Трудно беше да се прецени. В сумрака не можеше да се види ясно.

— Мисля, че уцелихте руля — рече Оуънс. — Убихте кораба ми.

Зад маската можеше да се види, че по бузите му се стичат сълзи.

— Какво и да сте повредили — каза Дювал — изглежда, че корабът е неуправляем.

„Протей“ се движеше ту нагоре, ту надолу, а прожекторите му проблясваха в широка дъга.

Корабът се насочи надолу, блъсна се в стената на артерията, премина покрай нерва на един косъм разстояние и се заби в гората от дендрити. Заплете се и се освободи отново, и отново се заплете, докато накрая остана на едно място — купчина метал, заплетена в дебелите, гладки влакна.

— Не уцели нерва — каза Кора.

— Направи достатъчно повреди — изръмжа Дювал. — Може да се образува нов съсирек, а може би няма. Надявам се, че няма да се образува. Във всеки случай белите кръвни клетки скоро ще дойдат. По-добре да се махаме оттук.

— Накъде? — попита Оуънс.

— Ако тръгнем покрай очния нерв, можем да достигнем до окото за по-малко от минута. Следвайте ме.

— Не можем да оставим кораба — възрази Грант. — Ще се деминиатюризира.

— Е, не можем да го носим заедно с нас — каза Дювал. — Нямаме друг избор, освен да се опитаме да спасим собствения си живот.

— Може би все още можем да направим нещо — настоя Грант. — Колко време имаме още?

— Никакво! — натъртено каза Дювал. — Мисля, че започваме вече да се деминиатюризираме. След около минута ще бъдем достатъчно големи за да привлечем вниманието на белите кръвни телца.

— Да се деминиатюризираме? Сега? Не го усещам.

— Няма и да го усетите. Но околните обекти изглеждат малко по-малки, отколкото бяха. Да вървим.

Дювал хвърли бърз поглед наоколо за да се ориентира.

— Следвайте ме! — каза той и заплува.

Кора и Оуънс го последваха, а след миг колебание и Грант.

Беше се провалил. Чувствайки се не напълно убеден от неясните доказателства, че Майкълс е вражески агент, той се беше разколебал и това доведе до провала му.

Горчиво си помисли, че беше постъпил като глупак, неспособен да върши работата си.

* * *

— Но те не се движат — каза свирепо Картър. — Стоят до съсирека. Защо? Защо? Защо?

Броячът на времето сочеше 1.

— Вече е твърде късно за да излязат — каза Рейд.

От електроенцефалографския център се обадиха:

— Сър, ЕЕГ данните показват, че мозъчната дейност на Бенеш е възстановена до нормалното.

— Тогава операцията е била успешна — изкрещя Картър. — Защо стоят там?

— Няма как да разберем.

Броячът премина на 0 и залата се изпълни с острото бръмчене на алармения звънец.

Рейд повиши глас за да надвика звъненето.

— Трябва да ги извадим.

— Това ще убие Бенеш.

— Ако не ги извадим това също ще убие Бенеш.

— Ако има някой извън кораба — възрази Картър — няма да успеем да го намерим.

— С това не можем да се справим — повдигна рамене Рейд. — Могат да го хванат белите клетки или пък може да се деминиатюризира невредим.

— Но Бенеш ще умре.

Рейд се наклони към Картър и извика:

— Нищо не може да се направи. Нищо! Бенеш е мъртъв. Ще поемеш ли риска да убиеш още петима без никаква нужда.

Картър се сви.

— Издай необходимата заповед.

Рейд се обърна към уредбата.

— Извадете „Протей“ — тихо каза той, а след това отиде до прозореца, гледащ към операционната зала.

* * *

Майкълс беше почти в безсъзнание, когато „Протей“ най-сетне спря сред дендритите. Неочаквания завой, който последва изстрела на лазера — вероятно беше лазера — го захвърли с голяма сила към таблото. Сега единственото усещане, което идваше от дясната му ръка беше ужасната болка. Вероятно беше счупена.

Опита се да се огледа, борейки се с мъглата на агонията. В задната част на кораба зееше огромен отвор, през който бавно се втичаше гъстата кръвна плазма, възпрепятствана отчасти от налягането на миниатюризирания въздух и отчасти от собственото си повърхностно напрежение.

Останалия въздух щеше да му стигне за минутата или две, които оставаха до деминиатюризацията. Дори в момента му се струваше, че въжетата на дендритите са станали малко по-тънки. Те не можеха да се смаляват, следователно той се увеличаваше — съвсем бавно в началото.

Щом се възстановят размерите му, ще се погрижат за ръката му. Другите ще бъдат убити от белите кръвни клетки. Ще каже… ще каже… нещо, което да обясни разбития кораб. Във всеки случай Бенеш ще бъде мъртъв, а с него и неограничената миниатюризация. Ще има мир, мир…

Наблюдаваше дендритите, а тялото му оставаше прегънато над контролния панел. Дали можеше да се движи? Дали не беше парализиран? Дали гръбнакът му също не беше счупен?

Мрачно премисли възможностите. Почувства, че усещането му за осведоменост и разбиране го напуска, щом дендритите започнаха да се скриват в бяла мъгла.

Бяла мъгла ли?

Бяла кръвна клетка!

Разбира се, беше бяла кръвна клетка. Корабът беше по-голям от хората навън и освен това беше на мястото на нараняването. Корабът пръв би привлякъл вниманието на белите клетки.

Прозорецът на „Протей“ се закри от блестящо млечна белота. Белотата изтласка плазмата, изпълваща разбития корабен корпус и започна да се бори с преградата на повърхностното напрежение.

Майкълс чу как корпуса на „Протей“, крехък заради структурата си от миниатюризирани атоми, претоварен до пределна точка от понесеното до този момент, се пука и троши от атаката на бялата клетка.

Последният звук, който чу, беше собствения му смях.