Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abhorsen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Абхорсен

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN 978-954-761-280-8

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора
Разпределителни табла и южняци

Мъглата беше скрила кея и неумолимо се носеше по склона. Ник гледаше как се стеле, както и светкавиците, проблясващи в нея. Това го наведе на неприятната мисъл за ярки вени в полупрозрачна плът. Не че някое живо същество имаше такава плът…

Трябваше да направи нещо, но не помнеше какво. Знаеше, че полусферите не са далече в мъглата. Част от него искаше да отиде при тях и да наблюдава окончателното съединяване. Но имаше и друга, непокорна част, която искаше тъкмо обратното, да попречи на съединяването с всички възможни средства. Те бяха като два шепнещи гласа в съзнанието му, и двата толкова настоятелни, че се сливаха и ставаха неразбираеми.

— Ник! Какво са ти сторили?

За миг Ник реши, че това е някакъв трети глас, също в главата му. Но когато повтори същите думи разбра, че не е така.

С мъка залиташе наоколо. В началото не виждаше нищо. После забеляза едно лице, което надничаше иззад ъгъла на най-близката барака. Бяха му нужни няколко секунди, за да разбере кой е. Беше неговият приятел от университета в Корвиър. Тимъти Уолък, един малко по-голям студент, когото беше наел да ръководи изграждането на Инкубатора за светкавици. По принцип Тим беше весел и донякъде апатичен човек, винаги безупречно облечен.

Сега не изглеждаше така. Лицето му беше бледо и мръсно, ризата му нямаше яка, а обувките и панталонът му бяха покрити с кал. Приведен зад колибата, той непрекъснато трепереше, сякаш имаше треска или беше уплашен до смърт.

Ник махна с ръка и си наложи да направи няколко несигурни крачки към него, макар че в последния момент трябваше да се хване за стената, за да не падне.

— Трябва да го спреш, Ник! — възкликна Тим. Не гледаше в Ник, а навсякъде другаде, и очите му шареха боязливо насам-натам. — Това, което прави… което правите двамата… е нередно!

— Какво? — попита Ник уморено. Вървенето го беше изтощило и един от вътрешните му гласове се беше усилил. — Какво правим? Това е просто научен експеримент. И кой е този, когото трябва да спра? Аз командвам тук.

— Него! Хедж! — избръщолеви Тим, сочейки към полусферите, където мъглата беше най-гъста. — Той уби моите работници, Ник! Уби ги! Посочи ги и те паднаха. Просто така!

Тим наподоби с ръка жест за образуване на заклинание и заплака без сълзи, а думите се отронваха от устата му сред смесица от възклицания и стонове.

— Видях как го направи. Беше едва… едва…

Той си погледна часовника. Стрелките бяха спрели завинаги на седем часа без шест минути.

— Беше едва седем часът без шест минути — прошепна Тим. — Робърт видя, че корабите пристигат и събуди всички ни, за да можем да отпразнуваме завършването на работата. Върнах се в колибата да взема бутилката, която пазех… видях всичко през прозореца…

— Какво си видял? — попита Ник. Опитваше се да разбере какво е разстроило Тим толкова много, но гърдите го боляха ужасно и просто не можеше да мисли. Не можеше да свърже представата си за Хедж с убитите работници на Тим.

— Нещо не е наред с теб, Ник — прошепна Тим, отдалечавайки се от него. — Не разбираш ли? Онези полусфери са истинска отрова, а Хедж уби моите работници! Уби всички, дори и двамата чираци. Видях го!

Без предупреждение, на Тим изведнъж му се повдигна силно и се разкашля задъхано, макар че от устата му не излезе нищо. Вече беше повърнал всичко.

Ник го наблюдаваше безмълвно, докато част от него вътрешно се радваше на новината за смърт и нещастия, а една противоположна сила й се възпротиви, изпитвайки страх, отвращение и ужасни съмнения. Болката в гърдите му се удвои и той падна на земята, като се хвана за сърцето и глезена.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Тим, бършейки устата си с опакото на треперещата си ръка. — Трябва да кажем на някого.

— Да — прошепна Ник. Беше успял да седне, но остана прегърбен, сложил едната си бледа ръка на сърцето, докато с другата стискаше парчето от вятърната флейта под маншета на панталона му. Бореше се с болката на двете места и с напрежението в главата си. — Да… ти върви, Тим. Кажи й… кажи им, че ще опитам да го спра. Кажи й…

— Какво? На кого? — попита Тим. — Трябва да дойдеш с мен!

— Не мога — прошепна Ник. Отново си спомняше. Разговорът с Лираел в тръстиковата лодка, докато се опитваше да държи настрана фрагмента от Унищожителя в тялото си. Припомни си гаденето и металния вкус върху езика си. Сега усещаше, че отново се появява.

— Върви! — изрече настоятелно, побутвайки Тим, за да го накара да продължи. — Бягай, преди да съм… о-ох!

Сподави един стон, падна и се сви на кълбо. Тим изпълзя до него и видя как Ник обърна очи. За миг реши да го вдигне на ръце. После видя белия дим, който струеше от провисналата му долна челюст.

Тогава страхът взе надмощие и той побягна между гръмоотводите, нагоре по хълма. Само да можеше да превали хребета, да се скрие от погледа му. Далече от Инкубатора за светкавици и постоянно издигащата се мъгла…

Зад него ръката на Ник сграбчи още по-силно маншета на панталона му. — Той си шепнеше нещо, а от устата му безумно се лееха несвързани думи.

— Капиталът на Корвиър от два милиона произведени основни продукти, нарастването на привличането между два предмета е правопропорционално на произведението от денят не настъпва, това е сърцето ми, четири хиляди и осемстотин и вятърът като цяло мени посоката си бял обезумял, татко, помогни ми, мамо, Сам, помогни ми, Лираел…

Ник замълча, изкашля се и си пое дъх. Белият дим се разнесе из мъглата, без да се появи нов. Той немощно си пое дъх още два пъти, а после опита да пусне маншета на панталона си и парчето от вятърната флейта в него. Усети, че го побиха тръпки, щом го направи, но все още знаеше кой е и какво трябва да направи. Използвайки ъгъла на сградата, той се изправи и залитайки, навлезе в мъглата. Както винаги, сребърните полусфери проблясваха в съзнанието му, но ги беше изтикал на заден план. Сега си мислеше за плана и Инкубатора за светкавици. Ако Тим го беше направил според инструкциите му, тогава едно от деветте електрически разпределителни табла трябваше да е непосредствено зад ъгъла на основната сграда на дъскорезницата.

Той едва не се блъсна в западната стена на дъскорезницата, толкова гъста беше мъглата. Заобиколи я от север възможно най-бързо, като се държеше настрана от южния край, където мъртвите се мъчеха да повдигнат първата полусфера върху един жп вагон с плоско дъно.

Полусферите. В съзнанието на Ник те блестяха по-ярко от светкавиците. Изведнъж го обзе непреодолим импулс да се увери, че ги издигат правилно в подпорите, че кабелите са свързани както трябва, а релсите са опесъчени за пътуване в тази влажна мъгла. Трябваше да се погрижи за това. Полусферите трябваше да се съединят!

Падна на колене върху линията, а после продължи напред и легна, свит на кълбо, върху студената стомана и износените дървени траверси. Сграбчи маншета на панталона си, борейки се с непреодолимия импулс да завие надясно и да отиде при полусферата във вагона. Отчаяно мислеше за Лираел, която го взе в тръстиковата лодка, за обещанието си към нея. За своя приятел Сам, който го вдигна, след като бе повален от една бърза топка, докато играеха крикет. За Тим Уолък, елегантен и с папийонка, който му наливаше джин с тоник.

— Думата на един Сейър, думата на един Сейър, думата на един Сейър — не спираше да повтаря той.

Все така мърморейки, Ник си наложи да започне да пълзи. Прекоси линията, пренебрегвайки треските от старите траверси. Изпълзя до далечния край на дъскорезницата и използва стената й, като наполовина пълзеше, наполовина се препъваше към разпределителното табло, което всъщност представляваше малка бетонна барака. Тук стотиците кабели от гръмоотводите захранваха един от деветте главни кабела, всеки от които беше дебел колкото тялото на Ник.

— Ще го спра — прошепна си той, посягайки към таблото. Оглушал от гръмотевиците, полусляп от светкавиците и парализиран от болката и гаденето, протегна ръка и опита да отвори металната врата, белязана с яркожълта светкавица и думата „Опасност“.

Вратата беше заключена. Ник разтърси, дръжката, но този дребен предизвикателен жест само изчерпа последните му запаси от енергия. Изтощен, той се смъкна надолу и се просна пред нея.

Беше се провалил. Светкавиците продължаваха да падат върху склона, придружавани от мъгла и ехтящи гръмотевици. Мъртвите продължаваха да се борят с полусферите. Едната се намираше във вагона си, който се движеше по релсите към далечния край на линията, въпреки че върху мъртвите, които го блъскаха непрекъснато се сипеха светкавици. Другата полусфера слизаше от кораба с поклащане — докато въжето не беше прогорено от една светкавица и тя падна с гръм и трясък, размазвайки няколко мъртви ръце. Ала когато я вдигнаха, смазаните ръце изпълзяха изпод нея. Изгубили всякаква прилика с човешкия род, и неспособни да работят, те поеха на изток с гърчене. Изкачваха се по хребета, за да се присъединят към мъртвите, които Хедж вече беше изпратил там, за да се увери, че нищо няма да попречи на окончателния триумф на Унищожителя.

 

 

— Трябва да ми повярвате! — възкликна ядосано Сам. — Кажете й отново, че давам думата си на принц от Старото кралство и всеки един от вас ще получи ферма!

Превеждаше му млад южняк, макар Сам да беше сигурен, че подобно на повечето южняци, матриархът разбира поне говоримия анселстиерски. Този път тя прекъсна преводача по средата на изречението и му подаде листа, който държеше в ръката си. Той го взе и го прегледа набързо, с ясното съзнание, че му остават само минута-две, преди да се върне при Лираел.

Листът беше напечатан от двете страни, на няколко езика. Беше озаглавен „Земя за народа от Юга“ и по-нататък в него обещаваха по десет акра първокачествена селскостопанска земя срещу всеки лист хартия, представен в „поземлената служба“ във Форуин Мил. Отгоре имаше герб с автентичен вид и се предполагаше, че документът е издаден от „Службата по пренастаняване към правителството на Анселстиер“.

— Това е фалшификат — възмути се Сам. — В Анселстиер няма служба по пренастаняване, а дори и да имаше, защо биха искали от вас да отидете на място като Форуин Мил?

— Там се намира земята — отвърна спокойно младият преводач. — И трябва да има служба по пренастаняване. Иначе защо от полицията ни разрешиха да напуснем лагерите?

— Виж какво става там! — изкрещя Сам, сочейки буреносните облаци и постоянно падащите разклонени светкавици, които вече се виждаха ясно дори и от дъното на долината. — Ако отидете там, ще ви убият! Затова са ви позволили да тръгнете! Ако всички бъдете убити, това ще реши проблема им и могат да заявят, че вината не е била тяхна!

Матриархът вдигна глава и погледна светкавиците, проблясващи из хребета. После погледна синьото небе на север, изток и юг. Докосна ръката на преводача и изрече три думи.

— Ще ни дадете ли кръвно обещание? — попита преводачът и измъкна един нож, направен от наточения край на лъжица. — Че ще ни предоставите земя във вашата страна?

— Да, давам ви кръвно обещание — изрече Сам бързо. — Ще ви предоставя земя и цялото нужно съдействие, за да можете да живеете там.

Матриархът протегна дланта си, която беше белязана от стотици миниатюрни точици, образуващи сложна извивка. Преводачът прободе кожата с ножа и го завъртя няколко пъти, създавайки поредната точка.

Сам протегна ръка. Не усети ножа. Цялото му внимание беше насочено зад него, а ушите му се напрягаха да доловят някакъв шум от нападение.

Матриархът заговори бързо и протегна дланта си. Преводачът даде знак на Сам да опре своята длан в нейната. Той го направи и жената сграбчи ръката му с учудваща сила за костеливите си, старчески пръсти.

— Добре, чудесно — избърбори Сам. — Нека хората ви се върнат от другата страна на потока и да чакат там. Когато мога, ние ще… ще се разпоредя да получите земята си.

— Защо да не чакаме тук? — попита преводачът.

— Защото ще има битка — отвърна притеснено Сам. — О, нека Хартата ми помага! Моля ви, върнете се оттатък потока! Течащата вода ще бъде единствената защита за вас!

Извърна се и побягна, преди да успеят да му зададат още въпроси. Преводачът подвикна след него, но Сам не отвърна. Усещаше, че мъртвите идват от тази страна на хребета и ужасно се страхуваше, че твърде дълго е останал далече от Лираел. Тя се намираше горе на скалата, а той беше основният й защитник. Анселстиерците можеха да й причинят толкова много неща, дори и онези, които бегло владееха магията на Хартата.

Сам не виждаше, защото бягаше с всичка сила, но зад него преводачът и матриархът разговаряха разгорещено. После преводачът посочи назад към центъра на долината и потока. Матриархът отново погледна светкавиците, после скъса листа в ръката си, хвърли го на земята и се изплю отгоре. Хората около нея повториха жеста й, а след това и останалите, и постепенно сред огромната тълпа настана голямо късане на листа и плюене. После матриархът се извърна и пое на изток, към средата на долината и потока. Подобно на стадо, следващо своя водач, всички останали южняци също се извърнаха.

Сам изкачваше задъхано скалата, изминал три четвърти от обратния път, когато чу викове пред себе си.

— Стой! Стой!

Той не долавяше присъствието на мъртви толкова близо, но отнякъде успя да се сдобие с още бързина и мечът се озова в ръката му. Стреснатите войници се отдръпнаха, когато хукна покрай тях към Лираел. Тя продължаваше да стои застинала в кръга от камъни. До нея бяха Грийн и двама войници. На около три метра пред тях други двама войници се бяха надвесили над млад мъж, опрели щиковете си в гърлото му. Младежът лежеше неподвижно на земята и крещеше. Дрехите и кожата му бяха почернели и беше изгубил по-голямата част от косата си. Но не беше от мъртвите ръце. Всъщност Сам разбра, че този обгорял бежанец не е много по-голям от самия него.

— Аз не съм, не съм, не съм един от тях, те са зад мен — крещеше той. — Трябва да ми помогнете!

— Кой си ти? — попита майор Грийн. — Какво става там?

— Аз съм Тимъти Уолък — изрече запъхтяно младежът. — Не зная какво става! Това е някакъв кошмар! Онзи… не знам какъв е… Хедж. Той уби моите работници! До един. Посочи ги и те умряха.

— Кой е зад теб? — попита Сам.

— Не зная — проплака Тим. — Бяха мои хора. Не знам какви са сега. Видях как една светкавица падна право върху Кронтас. Главата му се подпали, но той не спря. Те са…

— Мъртви — каза Сам. — Какво си правил във Форуин Мил?

— Аз съм от университета в Корвиър — прошепна Тим. Положи видимо усилие да се овладее. — Построих Инкубатора за светкавици за Никълъс Сейър. Не знаех… не зная за какво му е, но не е за добро. Трябва да му попречим да го използва! Ник каза, че ще опита, но…

— Никълъс е там? — изрече рязко Сам.

Тим кимна.

— Но е зле. Дори не знаеше кой е. Не мисля, че би могъл да направи нещо. А и от носа му излизаше бял дим…

Сам слушаше със свито сърце. Знаеше от Лираел, че белият дим означава, че Унищожителя е взел надмощие. И най-слабата надежда, че Ник би могъл да избяга, угасна. С приятеля му беше свършено.

— Какво може да се направи? — попита Сам. — Има ли някакъв начин да се блокира Инкубатора за светкавици?

— Във всяко от деветте разпределителни табла има прекъсвачи — прошепна Тим. — Ако бяха отворени… Но не знам колко точно вериги ще трябват. Или… или могат да се срежат кабелите от гръмоотводите. Има хиляда и един гръмоотвода, и тъй като върху тях вече падат светкавици… ще ви трябва много специално оборудване.

Сам не чу последните думи на Тим. Всички мисли за тежкото положение на Ник и Инкубатора за светкавици се изпариха, когато едно хладно усещане изправи космите по тила му. Той рязко вдигна глава и мина покрай Тим. Първата вълна мъртви вече ги беше връхлетяла и всякакви въпроси да се направи нещо с някакви разпределителни табла бяха чисто теоретични.

— Идват! — извика той и скочи върху един камък, като вече посягаше към Хартата, за да подготви заклинания за разруха. Изненада се колко е лесно. Вятърът продължаваше да духа от запад и би трябвало да е по-трудно толкова далече от Стената. Ала усещаше силно Хартата, почти толкова ярка и жива, колкото в Старото кралство, макар че някак си беше вътре в него, а не само отвън.

— Готови! — извика Грийн, а предупреждението му беше повторено от сержантите и ефрейторите в кръга от войници около замръзналата фигура на Лираел. — Помнете, нищо не бива да достигне до Абхорсен! Нищо!

— Абхорсен — Сам затвори очи за миг, за да прогони болката. Нямаше време да скърби или да мисли за света без своите родители. Виждаше как мъртвите ръце тромаво слизат по склона, набирайки скорост, щом усетеха живота пред тях.

Сам подготви едно заклинание и бързо се огледа. Всички стрелци бяха заредили стрелите си и се бяха групирали с по двама войници с щикове. Грийн и Тиндал бяха до Сам, и двамата с готови заклинания на Хартата. Лираел стоеше на няколко крачки зад тях, защитавана от наобиколилите я войници.

Но къде беше Могет? От малката бяла котка нямаше и следа.