Гарт Никс
Абхорсен (10)

Интерлюдия първа

Ръката на Тъчстоун стискаше рамото на Сабриел, докато лежаха под колата. Никой от тях не чуваше след експлозията и бяха замаяни от шока. Много от стражите им лежаха мъртви около тях и очите им не можеха да възприемат ужасната човешка гибел, която ги заобикаляше. Във всеки случай, вниманието им беше погълнато от евентуалните им убийци. Виждаха наближаващите им крака, а смехът им звучеше приглушен и далечен, сякаш бяха шумни съседи в другата къща.

Тъчстоун и Сабриел пълзяха напред с пистолети в ръце. Двамата стражи, които бяха оцелели под колата, също пълзяха. Едната беше Веран, видя Сабриел, която все така стискаше пистолета, въпреки кръвта, която се стичаше по ръцете й. Другият оцелял беше най-възрастният от всички, Барлест, а посивялата му коса беше изцапана и вече не беше бяла. Той държеше картечница и я подготвяше за стрелба.

Нападателите забелязаха движението, ала твърде късно. Четиримата оцелели стреляха почти едновременно и смехът бе заглушен от внезапния огън. Празните месингови гилзи трополяха по долната страна на колата, а между колелата се издигаше лютив дим.

— Към лодката! — извика Барлест на Сабриел, сочейки зад гърба си. В началото тя не го чу добре, докато не извика три пъти: — Лодката! Лодката! Лодката!

И Тъчстоун го чу. Погледна Сабриел и тя забеляза страха в очите му. Но знаеше, че той се страхува за нея, а не за себе си. Посочи към алеята, която се спускаше между къщите зад тях. Тя щеше да ги заведе до площад „Ларнъри“ и Стълбището на стражата. Там ги чакаха лодки и още стражи, дегизирани като речни търговци. Дамед беше подготвил старателно няколко пътя за бягство, но този беше най-близкият. Както винаги, той беше мислил единствено за сигурността на своя крал и кралица.

— Вървете! — извика Барлест. Беше сменил барабана на своята картечница и започна да дава кратки изстрели вдясно и вляво, принуждавайки всички нападатели, които бяха успели да се скрият, да останат с наведени глави.

Тъчстоун стисна рамото на Барлест в един кратък, последен миг, а после запълзя към другия край на колата. Сабриел пълзеше до него и ръцете им се докоснаха за кратко. До нея Веран дълбоко пое дъх и се хвърли навън, скочи на крака и хукна в мига, в който се отдалечи от колата. Стигна до алеята, приклекна зад един пожарен кран, прикривайки Сабриел и Тъчстоун, които я следваха. Ала засега нямаше изстрели, освен прилежните откоси на Барлест, който все още беше под колата.

— Хайде! — изрева Тъчстоун, извръщайки се на входа на алеята. Ала Барлест не се появи и Веран сграбчи Тъчстоун и Сабриел и ги изблъска по алеята, като викаше: „Вървете! Вървете!“

Чуха, че Барлест нададе боен вик зад тях, чуха и стъпките му, когато се стрелна изпод колата в противоположната посока. Последва един продължителен, разтърсващ откос от автоматична стрелба и няколко по-силни, единични изстрели. После настъпи тишина, като се изключеше тракането на ботушите им по калдъръма, шума от тежкото дишане и биенето на сърцата им.

Площад „Ларнъри“ беше безлюден. Паркът в центъра, обикновено пълен с бавачки и бебета, беше напълно лишен от признаци на живот. Вероятно експлозията беше станала едва преди няколко минути, но те бяха достатъчни. Откакто Королини и неговите главорези от „Наша страна“ бяха дошли на власт, в Корвиър имаше много размирици и обикновените граждани бяха разбрали кога да изчезват бързо от улиците.

Тъчстоун, Сабриел и Веран бягаха целеустремено по площада и краката им затрополиха по Стълбището на стражата в далечния му край. Един пиян лодкар ги видя — три въоръжени фигури, опръскани с кръв и още нещо, ала не беше толкова пиян, че да се изпречи на пътя им. Приклекна встрани и се сви на кълбо.

Мътната река Сетъм течеше край късия кей в края на стълбите. Един мъж с високи мушамени ботуши, облечен в разнородни рибарски дрипи стоеше там, пъхнал ръце в един варел, който най-вероятно току-що бе измъкнал от плитчините на калната река. Щом чу тропота по стъпалата, ръцете му измъкнаха рязана пушка с вдигнато петле.

— Куеръл! Подкрепление! — извика Веран. Мъжът внимателно свали пушката, измъкна една свирка изпод многото кръпки на ризата си и я наду няколко пъти. В отговор се чу друго изсвирване и още няколко кралски гвардейци изскочиха от една лодка, скрита под кея, понеже реката се беше отдръпнала. Всички гвардейци бяха въоръжени в случай на неприятности, ала израженията на лицата им показваха, че никой не е очаквал да види това.

— Засада — възкликна Тъчстоун, щом наближиха. — Трябва да потеглим незабавно.

Преди да успее да каже повече, двамата със Сабриел бяха сграбчени от множество ръце, които буквално ги хвърлиха на палубата на чакащата лодка, а Веран скочи след тях. Съдът, който представляваше преустроен речен търговски кораб, се намираше на около два метра под кея, но се появиха още ръце, които да ги уловят. Веднага щом ги натикаха в здраво укрепената с пясъчни торби каюта, моторът премина от бавния си празен ход към енергично вибриране и лодката потегли с дълбока тръпка.

Сабриел и Тъчстоун се спогледаха, за да се уверят отново, че са живи и сравнително здрави, макар че и двамата кървяха от дребните рани от шрапнели.

— Това беше — каза тихо Тъчстоун и остави пистолета си на палубата. — Приключих с Анселстиер.

— Да — каза Сабриел. — Или по-скоро той приключи с нас. Тук вече няма да намерим подкрепа.

Тъчстоун въздъхна, взе една кърпа и избърса кръвта от лицето на Сабриел. Тя стори същото с него; после станаха и се прегърнаха набързо. И двамата трепереха и не се опитваха да го крият.

— Най-добре да се погрижим за раните на Веран — каза Сабриел, когато се пуснаха. — И да начертаем маршрут, който да ни заведе у дома.

— У дома! — потвърди Тъчстоун, ала дори когато изричаха тази дума, и двамата изпитаха скрит страх. След като днес бяха толкова близо до смъртта, те се бояха, че децата им ще бъдат изправени пред още по-големи опасности, а както и двамата много добре знаеха, съществуваше много по-зла участ от обикновената смърт.