Гарт Никс
Абхорсен (18)

Глава шестнадесета
Решението на майора

Сърцето на Сам се сви, когато лейтенант Тиндал ги поведе към една дълбока землянка на около сто метра зад бойния окоп. Дори на приглушената светлина на газената лампа той видя, че мястото твърде много наподобява жилище на ленив и обичащ уюта офицер — който навярно нямаше дори да ги изслуша, камо ли да разбере какво трябва да направят.

В единия ъгъл бурно гореше печка на дърва, върху масата с карта имаше отворена бутилка уиски, а в единия край беше разположено удобно кресло. В него на свой ред се бе отпуснал майор Грийн, който изглеждаше зачервен и свадлив. Ала Сам забеляза, че не е свалил ботушите си, а до стола му има меч и револвер в кобур, който висеше на ремъка си от една закачалка наблизо.

— Какво има? — изрева майорът, изправяйки се със скърцане, когато те се наведоха под напречната греда на вратата и се скупчиха около масата с картата. Възрастен е за майор, помисли си Сам. Беше най-малко на петдесет и му предстоеше пенсиониране.

Преди да успее да проговори, лейтенант Тиндал — който беше застанал зад тях — каза:

— Самозванци, сър. Само че не съм сигурен точно какви. Наистина носят непокътнати знаци на Хартата.

Сам настръхна, щом чу думата „самозванци“ и видя, че Лираел сграбчи нашийника на кучето, когато то изръмжа дълбоко и гневно.

— Самозванци, значи? — каза майор Грийн. Погледна Сам и той за пръв път си даде сметка, че възрастният офицер носи знака на Хартата на челото си. — Какво ще кажете в своя защита?

— Аз съм лейтенант Стоун от Северния граничен разузнавателен отряд — изрече сковано Сам. — Това са сержант Клеър и обученото куче Уопет. Налага се спешно да телефонирам в граничния щаб…

— Глупости! — изрева майорът без следа от гняв. — Познавам всички офицери от скаутите, както и подофицерите. Самият аз съм бил такъв достатъчно дълго! И съм много добре запознат с обучените кучета, а това не е от тяхната порода. Бих се изненадал, ако успее да подуши и кравешко лайно в кухня.

— Ще мога — каза възмутено кучето. Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание; после майорът извади меча си и го насочи към тях, а лейтенант Тиндал и хората му бяха пристъпили напред, като мечовете и върховете на щиковете им бяха само на сантиметри от незащитените вратове на Сам и Лираел.

— Опа — изрече кучето, седна и отпусна глава върху лапите си. — Съжалявам, господарке.

— Господарке? — възкликна Грийн, а лицето му стана още по-червено. — Кои сте вие? И какво е това нещо?

Сам въздъхна и каза:

— Аз съм принц Самет от Старото кралство, а моята спътница е Лираел, бъдещият Абхорсен. Кучето е наш приятел. Всички ние сме дегизирани. Разрешавате ли да сваля дегизировката? Ще блеснем за кратко, но не е опасно.

Майорът изглеждаше по-зачервен от всякога, но кимна.

Няколко минути по-късно Сам и Лираел застанаха пред майор Грийн със собствените си дрехи и лица. Очевидно и двамата бяха много уморени и видимо бяха изстрадали много през последните дни. Майорът ги огледа внимателно, а после и кучето. Нагръдникът му беше изчезнал, а нашийникът му бе променен и то изглеждаше по-едро отпреди. Отвърна на погледа му с жални очи, а после провали всичко, като намигна.

— Това е принц Самет — заяви лейтенант Тиндал, който бе заобиколил, за да види лицата им. Изражението му беше странно. Гледаше съчувствено и кимна два пъти към Самет, който изглеждаше изненадан. — А тя изглежда… простете, госпожо. Искам да кажа, че много приличате на Сабриел, тоест на Абхорсен.

— Да, аз съм принц Самет — изрече бавно Сам, без да смее да се надява, че този дебел майор пред пенсия ще им бъде особено полезен. — Спешно трябва да се свържа с полковник Дуайър.

— Телефонът не работи — отвърна майорът. — Освен това, полковник Дуайър е в отпуск. Какво толкова спешно имате да му предадете?

Отговори му Лираел, а гласът й пресекваше и хриптеше заради започващата настинка, причинена от внезапния преход от топлото лято на Старото кралство в анселстиерската пролет. Газената лампа проблесна, когато заговори, запращайки трептящата й, игрива сянка върху масата.

— В Анселстиер навлиза древно и ужасно зло. Трябва ни помощ, за да го открием и спрем — преди да е унищожило страната ви, а след това и нашата.

Майорът я погледна, а червеното му лице беше застинало намръщено. Ала гримасата му не изразяваше недоверие, както се бе опасявал Сам.

— Ако не знаех какво означава титлата ви и не познавах звънците, които носите — поде бавно той, — щях да заподозра, че преувеличавате. Не мисля, че някога съм чувал за толкова могъщо зло, което да унищожи цялата ми страна. Ще ми се да не чувах това сега.

— Нарича се Унищожителя — каза Лираел, а гласът й беше тих, но изпълнен със страха, който растеше у нея, откакто бяха напуснали Червеното езеро. — Той е един от Деветте ярки светила, Свободните духове от Началото. Бил е пленен и разгромен от Седмината и заровен дълбоко под земята. Само че сега двете полусфери, които го държат в плен, са били изровени от некромант на име Хедж, и докато ние си говорим тук, той може би ги пренася през Стената.

— Значи за това става дума — каза майорът, но в гласа му не се долавяше задоволство. — Получих пощенски гълъб от Бригадата във връзка с проблеми на запад и отбранителна тревога, но нищо повече оттогава. Хедж, казваш? Познавах един сержант с това име, когато за пръв път постъпих при скаутите. Едва ли е той, обаче — това беше преди трийсет и пет години, а той беше най-малко на петдесет…

— Майоре, трябва да намеря телефон! — прекъсна го Самет.

— Веднага! — заяви майорът. Изглежда си беше припомнил някаква своя по-енергична и може би по-млада версия. — Господин Тиндал, свикайте взвода си и кажете на Едуард и старшината на ротата Порит да организират преместване. Ще заведа тези двамата…

— Трима — каза кучето.

— Четирима — прекъсна ги Могет, подавайки глава от раницата на Сам. — Омръзна ми да мълча.

— Той също е наш приятел — побърза да увери войниците Лираел, когато ръцете им за пореден път се спуснаха към мечовете и насочиха щиковете напред. — Могет е котката, а Падналото куче е… хм… кучето. Те са… ъъъ… слуги на Клеър и Абхорсен.

— Съвсем като на Границата! Злото никога не идва само — заяви майорът. — Сега ще заведа и четирима ви до резервния граничен път и ще пробваме тамошния телефон. Франсис, тръгни към транспортния сборен пункт по най-бързия начин.

Той замълча и добави:

— Предполагам, че не знаете накъде ще поеме този Хедж, ако е прекосил Границата?

— Към Форуин Мил, където има нещо, наречено Инкубатор за светкавици и ще го използват, за да освободят Унищожителя — каза Лираел. — Може би няма да имат проблеми с прекосяването на Границата. Хедж води със себе си племенника на главния министър, Никълъс Сейър, и там ще ги посрещне човек, който има писмо от министъра с разрешение да внесат полусферите.

— Това няма да е достатъчно — заяви майорът. — Предполагам, че ще свърши работа на пропускателния пункт, но ще ги размотават с часове в Гарнизона в Бейн и дори в Корвиър. Никой здравомислещ човек няма да се хване на тази въдица на същинската Граница. Ще трябва да си проправят път с бой, макар че щом са обявили тревога преди час, вероятно вече са го направили. Ординарец!

Един ефрейтор, скрил горяща цигара в свитата си ръка, подаде глава на входа на землянката.

— Донеси ми карта, на която е отбелязан Форуин Мил, някъде западно оттук! Никога не съм чувал за това проклето място.

— Намира се на около трийсет мили оттук по брега, сър — обади се Тиндал, като спря по средата на пътя към изхода. — Ходил съм за риба там — има едно езеро с доста добра сьомга. На няколко мили извън граничната зона е, сър.

— Така ли? Хмф! — отбеляза Грийн, а лицето му за пореден път се обагри в по-тъмен нюанс на червеното. — Какво още има там?

— Имаше една изоставена дъскорезница, порутен док и останки от железопътната линия, която някога са използвали, за да пренасят дърветата от хълмовете — каза Тиндал. — Не знам какво представлява този Инкубатор за светкавици, но има…

— Никълъс е наредил да построят Инкубатора там — прекъсна го Лираел. — Съвсем скоро, струва ми се.

— Там има ли някакви хора? — попита майорът.

— В момента да — отвърна лейтенант Тиндал. — В края на миналата година бяха построени два бежански лагера за южняци. Наричат се Норис и Еримтън, разположени на хълмовете, непосредствено над долината на езерото. Предполагам, че в тях има около петдесет хиляди бежанци под полицейска охрана.

— Ако Унищожителя възстанови своята цялост, те ще бъдат сред първите загинали — каза кучето. — А Хедж ще събере духовете им, когато навлязат в смъртта и ще станат негови слуги.

— В такъв случай трябва да ги преместим оттам — каза майорът. — Макар че фактът, че са извън Границата ни затруднява да направим каквото и да било. Генерал Тиндал ще разбере. Само се надявам генерал Кингзуълд да си е отишъл у дома. Той е ревностен поддръжник на „Наша страна“…

— Трябва да побързаме! — намеси се внезапно Лираел. Нямаше време за повече приказки. Обзе я някакво ужасно предчувствие, сякаш всеки изминал миг беше отронена песъчинка от полупразен пясъчен часовник. — Трябва да пристигнем във Форуин Мил преди Хедж и полусферите!

— Точно така! — извика майор Грийн, внезапно изпълнен с нова енергия. Очевидно някой трябваше да го пришпорва от време на време. Грабна шлема си, метна го на главата си и хвана револвера за ремъка с обратното движение. — Вървете, господин Тиндал! Бързо!

После всичко наистина стана много бързо. Лейтенант Тиндал изчезна в нощта, а майорът ги поведе забързано по друг свързочен окоп. В края си той се издигаше над земята й се превръщаше в обикновен път, обозначен през няколко метра с боядисани в бяло камъни, които проблясваха слабо на звездната светлина. Нямаше луна, макар че над Старото кралство беше изгряла, и тук беше много по-студено.

Двайсет минути по-късно, задъханият — но в изненадващо добра форма — майор забави крачка и пътят стана част от широко асфалтирано шосе, което се простираше на изток и на запад, докъдето можеха да видят на звездната светлина. Край шосето имаше телефонни стълбове, част от мрежата, свързваща цялото протежение на Границата.

От другата му страна се чернееше нисък бетонен бункер, захранван от телеграфни стълбове с множество телефонни жици, наподобяващи спагети.

Майор Грийн ги поведе навътре като огромен снаряд и се провикна, за да събуди клетия войник, отпуснал се върху едно комутаторно табло, сгушил глава в мрежа от кабели и щифтове.

— Свържи ме с Граничния щаб! — нареди той. Полусъненият войник се подчини, включвайки кабелите с безмълвната вещина на висококвалифициран човек. — Лично с генерал Тиндал! Събуди го, ако трябва!

— Да, сър, да, сър, да — промърмори телефонистът, мечтаейки си да беше избрал друга нощ, в която да изпие тайните си запаси от ром. Държеше едната си ръка над устата, за да се опита да скрие миризмата от разгневения майор и странните му спътници.

Когато връзката се осъществи, Грийн грабна слушалката и заговори бързо. Очевидно разговаряше с най-различни безполезни хора по веригата, защото лицето му ставаше все по-червено, докато Лираел реши, че кожата му ще подпали мустака. Накрая се свърза с някой, когото слуша една минута, без да го прекъсва. После бавно постави слушалката върху вилката.

— В момента има нашествие в западния край на Границата — каза той. — Докладвали са за червени сигнални ракети, но сме изгубили комуникациите от Първа до Девета миля, така че атаката е голяма. Никой не знае какво става. Генерал Тиндал вече е наредил да изпратят летящ отряд, но явно е отишъл в друг проблемен район на пропускателния пункт. Онзи негодник, щабният полковник от другата страна, ми нареди да остана тук.

— Да останете тук! Не можем ли да отидем на запад и да опитаме да спрем Хедж при Стената? — попита Лираел.

— Изгубили сме връзка преди час — каза майор Грийн. — Още не е възстановена. Не са видели други ракети. Това ще рече, че не е оцелял никой, който да ги изстреля. Или пък са избягали. И в двата случая вашият Хедж и неговите полусфери вече са прекосили Стената и Границата.

— Не разбирам как са успели да ни настигнат — каза Лираел.

— Времето оттук до дома си прави шеги — каза Могет с гробовен глас и изплаши до смърт телефониста. Малката котка изскочи от раницата на Сам, пренебрегна войника и добави: — Макар да предполагам, че ще се движат бавно, докато теглят полусферите към този Форуин Мил. Може би ще имаме време да стигнем там първи.

— Най-добре да се свържа с родителите си — каза Сам. — Можете ли да влезете в гражданската телефонна система?

— О — каза майорът. Потърка носа си и изглежда се колебаеше какво да каже. — Мислех, че знаете. Случи се преди почти седмица…

— Какво?

— Съжалявам, синко — отвърна майорът. Застана мирно и каза: — Родителите ти са мъртви. Били са убити в Корвиър от радикалите на Королини. С бомба. Колата им е била напълно унищожена.

Сам изслуша думите на майора с безизразно лице. После се свлече по стената и хвана главата си с две ръце.

Лираел го докосна по лявото рамо, а кучето опря нос в дясното. Само Могет не изглеждаше трогнат от новината. Той седеше до телефониста, а зелените му очи искряха.

През следващите няколко секунди Лираел асимилираше новината, изтласквайки я там, където винаги запращаше страданията си, на място, което щеше да й позволи да продължи нататък. Ако оцелееше, щеше да се разплаче за сестрата, която никога не бе познавала, както и за Тъчстоун, и за майка си, и за толкова много други неща, които се бяха объркали в света. Но сега нямаше време за сълзи, защото много други сестри, братя, майки, бащи и още много хора зависеха от това те да направят необходимото.

— Не мисли за това — каза Лираел, стискайки рамото на Сам. — Сега всичко е в наши ръце. Трябва да стигнем до Форуин Мил преди Хедж!

— Не можем — отвърна Сам. — Дали да не се откажем… Той спря по средата на изречението, свали ръце от лицето си и се изправи, но се преви одве, сякаш го болеше коремът. Стоя безмълвно близо минута. После извади пернатата монета от ръкава си и я подхвърли. Тя се завъртя към тавана на бункера и остана там. Сам се опря в стената, за да я погледа, тялото му още беше превито, но главата му беше извърната назад.

Накрая престана да гледа въртящата се монета и се изправи, докато не застана мирно срещу Лираел. Не щракна с пръсти, за да я свали.

— Съжалявам — прошепна. В очите му имаше сълзи, но той ги прогони с клепачи. — Вече… вече съм добре. — Склони глава към Лираел и добави: — Абхорсен.

Лираел притвори очи за миг. Тази единствена дума й изясни всичко. Тя беше Абхорсен. Това вече не й предстоеше.

— Да — каза тя, приемайки титлата и всичко, свързано с нея. — Аз съм Абхорсен, и като такъв, имам нужда от цялата помощ, която мога да получа.

— Ще дойда с вас — каза майор Грийн. — Но нямам законното право да наредя на ротата да ни последва. Макар че повечето от тях вероятно биха изявили желание.

— Не разбирам! — възмути се Лираел. — Кой го е грижа за закона? Цялата ви държава може да бъде унищожена! Всички да бъдат убити! Нима не разбирате?

— Разбирам. Но не е толкова просто… — поде майорът. После замълча, а червеното му лице се покри с петна и пребледня при слепоочията. Лираел видя как челото му се сбърчи, сякаш някаква странна мисъл се опитваше да излезе навън. После се проясни. Той внимателно пъхна ръка в джоба си, а след това изведнъж я извади и стовари току-що покрития си с бокс юмрук върху бакелитовото телефонно табло, а деликатните му вътрешни механизми експлодираха сред искри и дим.

— По дяволите! Лесно е! Ще наредя на ротата да потегли. В крайна сметка, политиците могат само да ме застрелят за това, ако победим. Колкото до теб, редник, ако кажеш и дума на някого за това, ще нахраня с теб тази котка. Разбрано?

— Ммм! — каза Могет.

— Да, сър! — смотолеви телефонистът, а ръцете му трепереха, докато се опитваше да угаси с одеяло горящите останки от телефонното си табло.

Но майорът не беше замълчал, за да чуе отговора му. Вече беше излязъл през вратата и крещеше на някакъв злощастен свой подчинен отвън да „побърза и да подготви за път камионите!“

— Камиони? — попита Лираел, когато се втурнаха навън след него.

— Ъм… каруци без коне — изрече Сам механично. Думите бавно излязоха от устата му, сякаш трябваше да си ги припомня. — С тях… с тях ще стигнем до Форуин Мил много по-бързо. Ако работят.

— Сигурно ще работят — каза кучето, като вдигна нос и подуши въздуха. — Вятърът се обръща на югозапад и става по-студено. Но погледнете на запад!

Те погледнаха. Хоризонтът там беше огряван от ярки светкавици и се чуваше глухият тътен на далечни гръмотевици.

Могет също погледна от мястото си върху раницата на Сам. Зелените му очи преценяваха нещо и Лираел забеляза, че тихо брои на глас. После изсумтя недоволно.

— На какво разстояние каза, че се намира Форуин Мил онова момче? — попита той, забелязал погледа на Лираел.

— Около трийсет мили — отвърна Сам.

— Около пет левги — изрече в това време Лираел.

— Тази светкавица идва от запад, и е на шест или седем левги. Може би Хедж и неговият товар все още пресичат Стената!