Гарт Никс
Абхорсен (7)

Глава шеста
Сребърните полусфери

Сто и двайсет мили северозападно от Дома на Абхорсен, източните брегове на Червеното езеро тънеха в мрак, макар че новият ден беше настъпил. Само че това не беше мракът на нощта, а на бурята, защото небето беше покрито с черни облаци, които се простираха във всички посоки в продължение на няколко левги. Мракът се бе задържал вече повече от седмица. Оскъдната слънчева светлина, която нахлуваше през облаците, беше слаба и бледа, а дните бяха изпълнени с някакъв странен сумрак, който не беше от полза за никое живо същество. Само в епицентъра на тази неподвижна група буреносни облаци имаше друга светлина, и тя беше ненадейна, ярка и бяла заради постоянните набези на светкавиците.

Никълъс Сейър беше привикнал с мрака, както и с много други неща, и той вече не му се струваше странен. Ала за разлика от мозъка, тялото му продължаваше да се бунтува. Той се закашля и притисна кърпичката към носа и устата си. Нощният екип на Хедж се състоеше от стабилни работници, но те миришеха ужасно, сякаш плътта им гниеше върху костите. Като цяло той не обичаше да ги доближава особено — да не би болестта им да е заразна, — но този път се наложи, — за да провери какво става.

— Разбирате ли, господарю — обясни Хедж, — не можем да доближим повече двете полусфери. Някаква сила ги държи раздалечени, каквито и методи да прилагаме. Сякаш са два еднакви полюса на магнит.

Ник кимна, обмисляйки информацията. Както беше сънувал, дълбоко под земята бяха скрити две сребърни полусфери, и те ги бяха открили по време на разкопаването. Ала победоносното усещане, породено от това, скоро беше разсеяно от логистичните проблеми около тяхното изваждане. Диаметърът на всяка от полусферите беше два метра, а странният метал, от който бяха направени, бе много по-тежък от нормалното, по-тежък дори от злато.

Полусферите бяха заровени на около шест метра една от друга, разделени от необичайна преграда, състояща се от седем различни материала, включително и кости. След като вече ги повдигаха, стана ясно, че тази преграда е помагала да се неутрализира отблъскващата сила, защото полусферите просто не можеха да се доближат на по-малко от петнайсет метра разстояние.

С помощта на валяци, въжета и над двеста души от нощния екип, едната полусфера беше изтеглена над ръба на ямата по спираловидната рампа. Другата беше изоставена на значително разстояние надолу по рампата. Последният път, когато опитаха да я изтеглят и повдигнат, отблъскващата сила беше толкова голяма, че тя полетя надолу и смаза много от работниците под нея.

Освен тази странна отблъскваща сила, забеляза Ник, полусферите имаха и други ефекти. Те сякаш излъчваха някаква остра миризма на горещ метал, която проникваше дори през зловонната смрад на гнило от нощния екип. От тази миризма му призля, макар че очевидно не влияеше нито на Хедж, нито на странните му работници.

След това блесна светкавица. Ник се стресна, когато падна още една и моментално го заслепи, а миг по-късно последва оглушителен тътен. Светкавиците падаха все по-начесто, и след като и двете полусфери бяха изровени, Ник забеляза някаква логика в това. Всяка полусфера беше удряна осем пъти подред, но деветия път не улучваше и поразяваше някой от работниците.

Това не им влияеше особено, забеляза Ник мимоходом. Ако не се подпалеха или не бъдеха напълно разчленени, продължаваха да работят. Ала тази информация не се задържа в главата му, тъй като вниманието на Ник постоянно се насочваше към главната му цел със съсредоточеност, която пропъждаше всякакви странични мисли.

— Ще трябва да преместим нататък първата полусфера — каза той, борейки се със задуха, предизвикан от гаденето, което го мъчеше всеки път, щом доближеше сребристия метал. — И ще ни трябва още една баржа. Двете полусфери няма да се поберат на тази, не и на петнадесет метра разстояние. Надявам се разрешителното за внос, което имам, да позволи изпращането на две пратки… Във всеки случай, нямаме избор. Не бива да закъсняваме.

— Както кажете, господарю — отвърна Хедж, но продължи да се взира в Ник, сякаш очакваше още нещо.

— Исках да те попитам дали си намерил екипаж — каза накрая Ник, когато мълчанието стана неловко. — За баржите.

— Да — отвърна Хедж. — Събират се край езерото. Мъже като мен, господарю. Хора, които са служили в армията на Анселстиер, в окопите около Границата. Поне докато нощта не ги принуди да напуснат постовете и наблюдателниците и да прекосят Стената.

— Имаш предвид дезертьори? Може ли да се разчита на тях? — попита рязко Ник. Последното, което искаше, беше да загуби някоя полусфера заради човешка глупост, или да си навлече допълнителни усложнения на влизане в Анселстиер. Не можеше да допусне това да се случи.

— О, не, сър, не са дезертьори — отвърна с усмивка Хедж. — Просто са изчезнали по време на военни действия и са твърде далече от дома. Те са напълно благонадеждни. Лично съм се уверил в това.

— А втората баржа? — попита Ник.

Хедж внезапно погледна нагоре, разширил ноздри, за да подуши въздуха, и не отговори. Ник също вдигна глава и в устата му падна тежка дъждовна капка. Облиза устни и побърза да се изплюе, когато гърлото му се скова от странно усещане.

— Това не е нормално — прошепна Хедж, когато дъждът се усили, а около тях се изви вятър. — Този дъжд е призован и идва от североизток. Най-добре да проуча въпроса, господарю.

Ник сви рамене, без да е сигурен за какво говори Хедж. Дъждът го караше да се чувства странно, извикваше различно усещане за самия него. Всичко наоколо беше като в сън и той за пръв път си зададе въпроса какво всъщност прави.

После гърдите му бяха пронизани от необичайна болка и той се преви на две. Хедж го хвана и го положи на земята, която бързо се превръщаше в кал.

— Какво има, господарю? — попита той, но тонът му беше по-скоро любопитен, отколкото състрадателен.

Ник простена и се хвана за гърдите, а краката му се гърчеха. Понечи да проговори, ала от устните му излезе само слюнка. Очите му се местеха трескаво в двете посоки, а после се отдръпнаха назад.

Хедж приклекна до него и зачака. Дъждът продължаваше да се лее върху лицето на Ник, но вече издаваше съскащ звук, а от кожата му се вдигаше пара. Секунди по-късно, от носа и устата на младия мъж се изви гъст бял дим, който свистеше при допира с дъжда.

— Какво има, господарю? — повтори Хедж, а гласът му внезапно прозвуча тревожно.

Устата на Ник се отвори и от нея излезе още дим. После ръцете му помръднаха, твърде бързо, за да ги види Хедж, а пръстите им сграбчиха крака на некроманта с ужасна сила. Хедж стисна зъби, борейки се с болката, и отново попита:

— Господарю?

— Глупак! — изрече съществото, което използваше гласа на Ник. — Сега не е моментът да търсиш враговете ни. Те ще открият тази яма съвсем скоро, но дотогава ще сме си отишли. Незабавно трябва да намериш още една баржа и да натовариш полусферите. И скрий това тяло от дъжда, защото вече е твърде слабо, а остава още много работа. Твърде много, за да могат слугите ми да мързелуват и да си бъбрят!

Последните думи бяха изречени злобно и Хедж изпищя, когато пръстите върху крака му се впиха в кожата като стоманените зъбци на капан. После го пуснаха и той падна в калта.

— Побързай — прошепна гласът. — Не се бави, Хедж. Не се бави.

Хедж се поклони от мястото си, но не се довери на гласа си, за да проговори. Щеше му се да се измъкне от здравата хватка на тези нечовешки силни ръце, но се боеше да помръдне.

Дъждът се усили, а белият дим започна да се връща в ноздрите и устата на Ник. След няколко секунди изчезна напълно, а той се отпусна съвсем.

Хедж улови главата му точно преди да клюмне в една локва. После го вдигна и внимателно го метна на раменете си като пожарникар. Кракът на някой обикновен човек би се счупил от силата, упражнена чрез ръката на Ник, ала Хедж не беше обикновен човек. Той повдигна младия мъж с лекота, като само направи гримаса заради болката в крака си.

Беше го пренесъл на половината път до палатката му, когато отпуснатото тяло на раменете му помръдна и Ник се закашля.

— Успокойте се, господарю — каза Хедж и ускори крачка. — Скоро ще ви скрия от дъжда.

— Какво е станало? — попита Ник с дрезгав глас. Усещането в гърлото му беше такова, сякаш току-що беше изпушил половин дузина пури, в комбинация с цяла бутилка бренди.

— Припаднахте — отвърна Хедж и си проправи път през висящата врата на палатката. — Ще успеете ли да се подсушите и да си легнете?

— Да, да, разбира се — сопна се Ник, но краката му се разтрепериха, когато Хедж го свали на земята и се наложи да се опре в един пътнически сандък. Над главата му дъждът барабанеше ритмично върху брезента, подсилван през няколко минути от приглушения басов тътен на гръмотевиците.

— Добре — каза Хедж и му подаде кърпа. — Трябва да дам нареждания на нощния екип, а след това да отида и да… намеря още една баржа. Може би ще бъде най-добре да си почивате тук, сър. Ще се погрижа някой — но не от ранените — да ви носи храна, да почиства нужника и така нататък.

— Напълно съм способен и сам да се грижа за себе си — отвърна Ник, макар че не спираше да трепери, докато събличаше ризата си и немощно започна да подсушава с кърпата гърдите и ръцете си. — Както и да надзиравам нощния екип.

— Това няма да бъде необходимо — каза Хедж. Надвеси се над Ник, а очите му сякаш станаха по-големи и се изпълниха с трептяща червена светлина, като че бяха прозорци към огромна пещ, горяща в черепа му.

— Най-добре останете тук — повтори той, а Ник усети горещия му металически дъх върху лицето си. — Няма нужда да надзиравате работата.

— Да — съгласи се мрачно младежът, а кърпата застина във въздуха. — Ще бъде най-добре да остана… тук.

— Ще чакате да се върна — нареди Хедж. Беше изоставил напълно обичайния си смирен тон и се извисяваше над Ник като учител, който се готви да набие ученика си.

— Ще чакам да се върнеш — повтори Ник.

— Хубаво — каза Хедж. Усмихна се и се завъртя на пета, като отново закрачи под дъжда. Той незабавно се превърна в пара, когато докосна голата му глава, обгръщайки го със странен бял ореол. След няколко крачки парата се разнесе и дъждът просто се напласти по косата му.

В палатката Ник внезапно започна да се подсушава отново. Когато приключи, облече една зле закърпена пижама и легна в леглото от натрупани кожи. Походното легло от Анселстиер се беше счупило преди дни, пружините поддадоха от ръждата, а брезентът бе унищожен от плесен.

Сънят дойде бързо, но не и спокойствието. Той сънуваше двете сребърни полусфери и своя Инкубатор за светкавици, построен отвъд Стената. Видя как полусферите поглъщат енергията от хиляда светкавици и в това време преодоляват силата, която ги държи на разстояние. Видя как накрая се сблъскват, заредени с мощта на десет хиляди бури… но после сънят започна отново и не можа да разбере какво се случва след това.

Навън дъждът се сипеше в плътна завеса, а светкавиците продължаваха да падат в и около ямата. Гръмотевици тътнеха и разтърсваха земята, докато мъртвите ръце от нощния екип теглеха въжетата, мъкнейки бавно първата сребърна полусфера към Червеното езеро, докато повдигаха втората от ямата.